Сесилия Джемисън
Филип и Деа (22)

XXII. Филип защитава „децата“

След вечеря младите Айнсуърт и Филип останаха сами в гостната.

Лекарят дойде и като намери заболяването на Люсил за несериозно й предписа някакъв успокоителен сироп и си отиде.

Занесоха момиченцето в леглото и баба му не се реши да го остави даже през време на вечерята, а тъй като и гувернантката трябваше да седи винаги при своята възпитаница, в трапезарията вечеряха само мистър и мисис Айнсуърт с Филип. След вечерята те отидоха в гостната.

Мистър Айнсуърт беше развълнуван, мисис Айнсуърт раздразнена, а Филип съвсем мълчалив. Доброто настроение на момчето съвсем пропадна. Той беше бледен и в очите му се виждаха следи от сълзи. Той се стараеше да се задълбочи в четене, но от време на време поглеждаше крадешком ту мистър Айнсуърт, ту жена му, които обсъждаха произшествието.

— Колко е смешно да се обръща такова внимание на глупавите фантазии на Люсил — каза раздразнено мисис Айнсуърт.

— Но нали не само Люсил твърди това, мила? Всички казват, че са видели нещо — меко възрази Айнсуърт. — Не е възможно да са се излъгали всички!

— Не зная, не мога да си го обясня. Зная само, че Филип не е виновен, както и „децата“ — отговори тя. — Бях в стаята му преди тревогата, и мишките спокойно спяха в клетката, както казва и Басет. Колко е несправедливо от страна на мама да обвинява Филип, че е пуснал мишките, с риск да ги изгуби, само за да уплаши Люсил!

— Мамо, мога ли да си отида в стаята? — попита Филип, като се приближи за прощална целувка.

— Разбира се, мили. Колко си бледен! Не си ли добре?

— Здрав съм, благодаря, но… много съм уморен.

— Не се вълнувай, миличък, от тази глупава история. Уверена съм, че когато мадам Айнсуърт се успокои, ще можем да я убедим, че нямаш вина.

Филип се позабави малко, гледайки умолително мисис Айнсуърт, след това я целуна още веднъж, по-нежно от обикновено, и тихо излезе от стаята.

Двамата останаха известно време мълчаливи. Пръв наруши мълчанието мистър Айнсуърт, като заговори с неуверен глас:

— Филип знае за тази история повече, отколкото предполагаме. Чувствам, че крие нещо.

— Айнсуърт! — извика жената. — Не се учудвам на майка ти. Тя не обича момчето и търси случай да излее омразата си. Но да обвиняваш Филип, ти, който знаеш колко е правдив!

— Нима той каза, че нищо не знае за това? — попита мистър Айнсуърт.

— Не съм го питала. Не искам с въпросите си да му дам повод да мисли, че се съмнявам в него. Той каза, че не е пускал мишките от клетката и аз зная, че това е вярно.

— Е, добре, Лора, нека не спорим повече. Но ако науча, че Филип е скрил нещо, ще бъда страшно разочарован, че не е такъв, за какъвто го смятам.

— Наистина, Филип обича понякога да се шегува, и там, дето други биха се смели на шегите му, твоята майка вижда престъпление. Започни само да слушаш майка си, и тя лесно ще те настрои против детето. Ти, както изглежда, си променил вече отношението си към него. Той не те интересува както преди.

— Мила, сега не бъди несправедлива. Аз не съм се изменил, обичам Филип както и преди, но не си затварям очите за слабостите му и мисля, че той малко, съвсем малко, се е озлобил към Люсил. Не е ли по-добре да поговорим предпазливо с него и да го помолим да не се шегува повече с това глупаво, нервно момиченце?

— Да го разпитваме, значи да изкажем недоверие към думите му. Ще се повтори историята с уроците по танци, а аз нямам намерение да правя от мухата слон. Единственият изход е да изведем от тук момчето колкото е възможно по-скоро. Няма да бъдем спокойни с него тук нито минута!

— Не се вълнувай, Лора — опита се да я успокои Айнсуърт. — Щом научим, че свещеникът се е върнал, ще отидем в Ню Орлиънс и може би това, което ще научим за момчето, ще ни освободи от отговорността към него.

На другия ден рано сутринта мадам Айнсуърт чу боязливо чукане на вратата си. Като видя Филип, тя бе поразена от бледността му, но той имаше решителен вид. За пръв път момчето си позволи да наруши нейното уединение и тя почувства, че го е довело нещо много важно.

— Позволявате ли ми да вляза? Трябва да ви кажа нещо — продума Филип тихо.

— Влез — отговори студено мадам Айнсуърт. — Днес съм много заета, но ще те изслушам. — И тя с достойнство седна до писалищната си маса и започна да разпечатва писмата си.

— Трябва да ви кажа за вчера — зачервено, с треперещи устни каза момчето. — Би било лошо да не ви кажа истината. Чак снощи разказах на мистър Басет. Не искам да му се сърдите, понеже той нищо не знаеше. Аз се скрих зад неговата врата, когато беше излязъл от стаята си. Той нищо не знае. Нищо не ми е помагал. Няма да му се карате, нали? — Филип погледна умолително към строгото лице на мадам Айнсуърт.

— Значи Басет не е заговорничил с тебе? — попита мадам Айнсуърт с лека ирония.

— Той нищо не знаеше, до края. Чак после каза, че ще ми помогне. Но не се тревожа за себе си. Вие можете да ме накажете както искате. Но бедният мистър Басет, аз го обичам и не искам да бъде наказан…

— О, виждам, станали сте големи приятели — сурово каза старата лейди. — Е, добре, продължавай със своите интересни обяснения. В края на краищата не разбирам каква глупост си направил!

Филип се поколеба, но реши да разкаже цялата истина.

— Люсил постоянно се отнася с мен така зле, че исках… исках само да се пошегувам с нея. Исках да я уплаша. Но не си представях, че може да се разболее. Иначе не бих го направил за нищо на света. Помислих си колко би било смешно да се направи мишка и да се остави на пода.

— Значи там е имало нещо! — извика тържествуващо мадам Айнсуърт.

— Да, имаше. Те видяха нещо. Само че не бяха „децата“.

— А какво е било? — нетърпеливо попита старата лейди.

— То беше мишка, но не жива. Направих я от памук и й закачих опашка от ширитче, а очи й направих от две мъниста от роклята на мадмоазел. Завързах я с дълъг черен конец и я сложих в залата на такова място, че Люсил да я види, щом влезе. Накарах мишката да скача, като я дърпах с конеца, а когато ги уплаших, издърпах я в стаята на слугата. Хелен замахна да удари мишката с чадъра, но не я улучи. А в това време Люсил изгуби съзнание, а мистър Басет влезе в стаята си и ми каза по-скоро да си отивам горе… Както виждате, „децата“ не бяха там. — Филип въздъхна, като облекчи душата си с изповедта, и със страх очакваше какво ще стане по-нататък.

— Ето, на! Ето, на! Каква измама! Каква лъжа! — извика с негодувание мадам Айнсуърт. — А Едуард е горд, че момчето казва истината!

— Това не беше лъжа — гордо отговори Филип. — Аз никога не лъжа. Това беше само шега. Но наистина бях в стаята на слугата и не бих искал да му се сърдите. Само затова не разказах нищо вчера. Много съжалявам, че го направих и много ми е мъчно, че Люсил се разболя… Аз дойдох да ви поискам прошка.

— Да ти простя! Не го заслужаваш. Ще настоявам да те накажат строго! Трябва да знаеш, че с мен не можеш да се шегуваш! — каза ядосано мадам Айнсуърт.

— Добре! — мъжествено отговори Филип. — Накажете ме, само моля ви се, не се сърдете на мистър Басет.

— С Басет ще постъпя както намеря за добре. Ще му заповядам да изхвърли незабавно тези противни мишки.

— Искате да изхвърлите „децата“ на отец Жозеф? — извика Филип. — Те са такива мирни и добри животинчета и толкова чистички. Всеки ден им чистя клетката.

— Достатъчно неприятности имах откак тези мишки се появиха в къщата ми. — Мадам Айнсуърт се обърна рязко към масата. — Няма защо да се вдига шум! Можеш да си отидеш, имам работа.

Бедният Филип! Той не бе очаквал такова ужасно наказание и беше напълно отчаян.

— Те са толкова мънички! Не познават никого освен мен. Могат да умрат от глад или да се изгубят. Какво ще каже отец Жозеф, когато се явя пред него без „децата“! Обещах да се грижа за тях. Толкова ги обичам! Те всичко разбират и ме обичат! Нямам за кого друг да се грижа. Ние скоро ще заминем от тук, позволете ми да ги задържа до заминаването ни. О, моля ви се, позволете ми! Ще ви бъда толкова благодарен!

Мадам Айнсуърт скочи от креслото. Нещо в жалния молещ глас на момчето я стисна за сърцето. То беше нотка на детска скръб, която тя бе чувала отдавна, отдавна…

За миг сърцето й се смекчи. Горещи сълзи напълниха очите й и тя не можа да се справи с вълнението си. Най-после каза с треперещ глас:

— Добре, добре, дете! Така да бъде! Не се вълнувай за такива дреболии. Нека останат, само не ме карай повече да говоря за тях. Хайде избърши си сълзите, иди си в стаята и се постарай да бъдеш по-добър с Люсил.

— О, благодаря ви, благодаря ви! — извика Филип във възторг и на лицето му засия усмивка през сълзи като дъга след дъжд. — Няма да се сърдите на мистър Басет, нали? — добави той разтревожено.

— Да бъде както искаш. Той заслужава наказание, но зарад тебе мога да му простя.

Никога досега мадам Айнсуърт не бе говорила толкова меко с момчето. Много й се искаше да го прегърне и да го притисне силно до сърцето си, но го остави да си излезе. Гордата лейди смяташе, че за днес бе направила достатъчно отстъпки и решително овладя чувствата си. Изпращайки момчето с поглед, тя си помисли: „Колко странно, момчето така ме трогна!… Имаше един миг, когато почувствах, че е мое, близко, че нещо ме свързва с него!…“.