Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toinette’s Philip, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Сесилия Джемисън

Заглавие: Филип и Деа

Преводач: Тотка Ненова

Година на превод: 41

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: Дж. Бинч

ISBN: 954-544-001-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881

История

  1. — Добавяне

XXV. Чашата се препълни

Мадам Айнсуърт нито отказа, нито разреши на Лилибел да остане. Тя смяташе, че този въпрос не заслужава внимание. Известно време всичко вървеше гладко, и Филип беше във възторг, че можа така добре да настани приятеля си. Имаше само едно неприятно обстоятелство: въпреки забраната на мистър и мисис Айнсуърт, Филип прекарваше по-голямата част от времето си в конюшнята. В малкия скитник имаше сякаш някаква притегателна сила, на която Филип не можеше да противостои. Той постоянно притичваше до конюшнята, където оживено разговаряше за своя роден дом, за Деа и Селин.

Мисис Айнсуърт, упоена от майчино щастие не забелязваше, че момчето чезне от липса на ласки и че неговото равнодушие към книгите и даже към рисуването, неговата отпуснатост и безразличие са следствие на някаква криза. Тя виждаше, че е отслабнал и пребледнял, но приписваше това на бързия растеж и мислеше, че винаги тъй става с децата в тази преходна възраст. В известен смисъл беше права. Това беше действително преход от живот, пълен с любов и ласки, към живот без топлина и сърдечност, от топлия слънчев юг към хладния суров север, от проста, естествена обстановка към приповдигната, аристократична атмосфера. Филип беше полско цвете, пресадено в оранжерия и тази промяна му се отрази. Той не се приспособи към новата, макар и богата почва.

Веднъж Филип попита Лилибел, не му ли се иска да се върне вкъщи. Негърчето се усмихна и отговори:

— Да, мистър Филип, много ми се иска! — Но веднага прибави решително: — Но по никой начин няма да се кача на този ужасен параход. Предпочитам да вървя пеш.

— Но много е далеч дотам — отговори Филип. — Аз мисля, че и за цяла седмица няма да стигнеш! — Момчето имаше смътна представа за разстоянията.

— Аз бих могъл много добре да се крия в товарните вагони по железницата, но ме е страх самичък. Мистър Филип, няма ли да офейкате и вие с мен?

— Аз няма защо да офейкам. Много искам да отида там, но не искам да бягам. Пък и няма нужда от това. Татко и мама скоро ще ме заведат. Те ще вземат и тебе. Колко ли ще ти се зарадва Селин!

Лилибел се усмихна и кимна утвърдително, макар да не беше много уверен, че неговата ма ще му се зарадва.

Скоро след този разговор, когато Филип очакваше изпълнението на тъй дълго лелеяните си надежди, мистър Айнсуърт беше извикан по неотложна работа в западната част на страната. Работата бе свързана с тяхната железница, и можеха да пострадат интересите не само на мадам Айнсуърт, но и на малката наследница. И изпълнението на мечтата на Филип да види родните си места пак се отложи за неопределено време.

През това време Лилибел се сдружи с едно ваксаджийче, по-възрастно от него и с твърде съмнително поведение. Той въведе, с позволението на Томас новия си другар в избраното общество на конюшнята и прекарваше с него по-голямата част от времето си, а понякога изчезваха заедно по няколко дни. След такива обиколки Лилибел се връщаше в много печален вид: окъсан, нечист, гладен. Това беше жестоко изпитание както за гардероба на Филип, тъй и за неговото търпение. Но имаше нещо още по-лошо. Често при такива бягства изчезваха и някои дребни неща на слугите — лъжица или вилица от Басет, дребни пари от готвачката или евтини украшения от слугините.

Малко по малко Лилибел си проби път и в къщата, в стаята на Басет и у Филип, а когато веднъж мадам Айнсуърт го завари, че разглежда сериозно украшенията на нейната тоалетна масичка, тя заяви, че не желае повече да го търпи вкъщи. Посещението на Лилибел в нейната стая възбуди подозрение, че наскоро изгубения скъп пръстен е също негова работа. Момчето краде, и трябва да се махне, докато не е изпратила за полицията.

Филип беше отчаян. Мисълта, че могат да закарат Лилибел в затвора, го ужасяваше. Той не можеше да повярва, че Лилибел е виновен. Като го снабди с нови дрехи и пари, той настойчиво го посъветва да постъпи на работа и да си изкарва честно прехраната.

Лилибел покорно обеща да изпълни всички съвети на Филип, но след седмица пак го видяха да се навърта около конюшнята в най-мизерен вид. Когато Филип, извикан тайно, се яви при него, малкият негодник хълцаше и трепереше от студ. Изчезнала бе дебелата куртка, изчезнали бяха и обувките. Беше студено, и босите крака на Лилибел накараха сърцето на Филип да се свие от жалост. Той беше отчаян и не знаеше какво да прави. Имаше само един изход — да помоли Томас да прибере пак Лилибел в конюшнята, докато реши какво да прави.

— Едвам не умрях от глад — оплака се Лилибел, щом се разположи под гостоприемния покрив на конюшнята.

— Ах, Лилибел, но какво направи с парите, които ти дадох? — отчаян го попита Филип. — Защо не си купи нещо за ядене?

— Купувах си, мистър Филип. Ядох праскови и сардели!

— Защо не си купи по-добре хляб?

— Но аз обичам повече праскови и сардели!

Какво можеше да отговори Филип на такива доводи?

Пак се почнаха тайни съвещания с Басет, и пак добрият старец помагаше на малкия си приятел, снабдявайки с голяма предпазливост Лилибел с храна.

Вкъщи нищо не знаеха за непоправимия приятел на Филип, и мадам Айнсуърт беше уверена, че се е избавила от него, когато неочаквано веднъж, връщайки се от разходка, видя пред входа на къщата си тълпа. Първата й мисъл беше, че в къщата има пожар. Но не, тя забеляза, че вниманието на всички е насочено към нещо отвън. Когато Томас докара колата до входа и мадам Айнсуърт се провря през гъстата тълпа, тя с ужас видя на най-горното стъпало афиш, направен от капака на картонена кутия, на него беше грубовато написано с боя за обувки: „Бели мишки — пет цента за представлението“.

До афиша стоеше Лилибел, облечен с една от най-хубавите куртки на Филип, а долу седеше ваксаджийчето, държейки в ръце клетката с „децата“ на отец Жозеф и гръмко хвалеше талантите на мишките, които от страх се мятаха из клетката с невероятна бързина.

Мадам Айнсуърт едва не припадна от тази гледка.

— Томас, разгони тълпата — заповяда тя, като се качи на стълбата. — И махни всичко това! — Тя показа клетката, афиша и Лилибел.

За щастие, Филип в същото време се занимаваше с учителя си и нищо не знаеше за представлението. То беше търговско предприятие, започнато от Лилибел и ваксаджията.

Когато мадам Айнсуърт научи, че Лилибел пак е настанен в конюшнята и че Филип знае за това, негодуванието й нямаше граници. И пак, както миналата година, Филип трябваше да се застъпи за невинните „деца“, но този път не тъй успешно. Лилибел трябваше незабавно да се изпъди, а за участта на бедните „деца“ Филип остана дълго време в мъчителна неизвестност.