Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toinette’s Philip, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Сесилия Джемисън

Заглавие: Филип и Деа

Преводач: Тотка Ненова

Година на превод: 41

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: Дж. Бинч

ISBN: 954-544-001-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881

История

  1. — Добавяне

XXIII. Съперник

Измина март, а мистър Айнсуърт не замина за юг. Като научи от отец Мартин, че отец Жозеф още не се е върнал и че се намира в Ню Мексико, художникът реши да не бърза, тъй като писмото до свещеника можеше да стигне чак след няколко месеца. Мина април и след него дойде зеления, благоуханен май.

Филип беше горчиво разочарован, макар да не се оплакваше. Беше му по-леко при мисълта, че отец Жозеф още не се е върнал и че Деа не се нуждае от неговата помощ. Той беше спокоен за нея и можеше търпеливо да чака. Освен това животът му сега стана по-приятен. Мадам Айнсуърт не беше толкова строга откак стана историята с мишката, а понякога дори се отнасяше с него ласкаво. Люсил също не го гледаше толкова пренебрежително, макар отношенията им да не бяха никак близки.

От деня, когато малката наследница припадна от страх, Филип разбра, че тя е просто малко, слабо момиченце, нежно като сапунен мехур, готов да се пръсне от едно подухване на ветреца. Тази глупава история му отвори очите за много важни неща. Той се убеди, че малката наследница е нещо съвсем различно от едно бедно момче. Радостите и щастието на простите хора са нищо в очите на хората от „висшата класа“, както се изразяваше Басет. Един храненик няма защо да се стреми да се изравни с малката наследница, тъй като винаги ще бъде отблъскван. Той научи, че в живота на богатите нещата невинаги се назовават с истинските им имена и не се мерят със същите мерки както при бедните.

Досега не бе му се случвало да се замисля над такива неща в обществото на Тоанет и отец Жозеф, но сегашният живот много се отличаваше от предишния и бе много по-сложен. Филип беше дете на природата и същевременно малко философ. Той не виждаше нито необходимост, нито смисъл в някои церемонии, които ставаха пред него. Те го забавляваха и в същото време предизвикваха у него тъга. Например, когато Басет разтваряше вратата и ниско се покланяше при излизането на мадам Айнсуърт, или когато през време на хранене дванадесет пъти сменяха чиниите, или сменяха една изящна рокля с друга само за да обядват. Той не можеше да разбере защо хубавите му пантофи не са добри за гостната, а трябва да си обува лачени обувки, или защо всички стоят прави, когато мадам Айнсуърт седи, и не намираше смисъл още в много неща, на които се стараеше да го научи мисис Айнсуърт.

Той знаеше, че трябва да бъде вежлив с всички, дори със слугите, че трябва да бъде правдив, послушен и добър. Тоанет му бе говорила за всичко това. Той знаеше, че трябва да защитава малкото момче, оскърбявано от другарите си, или да се погрижи за гладното старо куче, да нахрани примрялата от глад котка и да хвърли трошици на зъзнещите врабчета, да отстъпи мястото си на всеки, който стои в трамвая, да помогне на слабата жена да носи детето и кошницата си, или да направи друга услуга, каквато му подскаже сърцето. Но всичко това невинаги беше прилично в този нов за него свят. Почти на всяка крачка го спираха и му забраняваха да прави онова, което му се струваше най-естествено и важно, и това го караше сериозно да се замисля. Той побледня и изглеждаше по-възрастен за годините си.

Когато дърветата напъпиха и в парка тревата се раззелени, момчето значително се оживи. Всяка свободна минута той прекарваше в градината. Обичаше да се усамотява и да скита под дърветата. Той много мислеше за миналото и всеки път отново преживяваше щастливите дни, които бяха си отишли така безвъзвратно от него. „Откъде мога да знам — мислеше си той, — дали ще ме заведат пак там? Може би никога вече няма да видя Деа и отец Жозеф, и бедните «деца» ще останат тук завинаги!“ Но отчаянието му бързо преминаваше под влияние на хубостите на парка. Прохладните сенчести кътчета и залятите със слънце полянки го докарваха във възторг. Птиците и тук се събираха около него. Той не бе изгубил способността си да ги привлича. Те нямаха имена и не пееха тъй хубаво, както южните му приятели, но той ги обичаше и ги привикваше при себе си. Те познаваха вече неговото особено подсвирване, долитаха на зова му и се виеха над него, очаквайки храна.

Често в слънчевите юнски дни мадам Айнсуърт се разхождаше с Люсил по сенчестите алеи на парка и забелязваше Филип, изтегнат под някое дърво, без шапка, с разпиляна коса. Лицето му сияеше от щастие и той не обръщаше внимание на хората, които биха могли да го видят в обществото на крилатите му любимци.

— Навярно в това момче тече циганска кръв, погледни само колко прилича на дивак! — възклицаваше с негодувание мадам Айнсуърт.

В началото на юли от Европа се завърна мисис Ван Норкъм и заведе малката наследница в Нюпорт. Скоро след тях замина и мадам Айнсуърт и в грамадната затихнала къща останаха само мистър и мисис Айнсуърт и Филип. Не може да се каже, че Айнсуъртови съзнателно пренебрегваха своя осиновен син, но мисис Айнсуърт беше болнава и по-голямата част от деня прекарваше в стаята си, а мистър Айнсуърт всичките си свободни часове посвещаваше на болната си жена. Нейното неразположение ги принуди да останат през лятото в града. Това беше второто горчиво разочарование за Филип, който мечтаеше пак да види горите и планините, дето бе прекарал миналото лято.

Но му оставаха „децата“, паркът, рисуването и книгите, макар сега да не ги обичаше както преди. Учителят, който се занимаваше с него цяла зима, намираше, че ученикът му е много умен и послушен, но не обича науките, не обича латински и математика.

Природата беше любимата книга на Филип, а изкуството и поезията го караха да забравя всичко наоколо. Отвлечените науки го изморяваха и го докарваха в лошо настроение. Той искрено се зарадва, когато учителят замина през лятото и му даде пълна свобода.

Понякога тайно устройваше празници за „децата“. За него беше най-голяма наслада да показва изкуството им на дечурлигата в парка, възторгът на които напълно го възнаграждаваше за риска, на който се излагаше, тъй като мистър Айнсуърт беше му забранил да изнася „децата“. Той не обичаше да гледа как момчето, обкръжено от улични деца, им дава представление.

— Прилича на истински скитник — с неудоволствие каза Айнсуърт на жена си. — Когато се намира между деца от нисшата класа, изглежда, като че ли е излязъл от тяхната среда. Странно, колко лоши черти започват да се проявяват в него. Понякога започвам да се боя, че се разваля!

— Той расте — с въздишка отговори мисис Айнсуърт. — Детската прелест изчезва в него. Той е в преходна възраст от детинство към юношество. Понякога и мен ме обхващат съмнения… Съмнявам се, че чуждото дете може да се обича като свое.

— Много късно е да се мисли за това, Лора. Всичко ни изглеждаше другояче, когато го направихме, а сега сме длъжни да носим всички последствия. Ние не можем да заповядваме на чувствата си, но винаги е в наша власт да постъпваме справедливо.

В началото на септември на мястото на Люсил се появи друг съперник на Филип, в много отношения по-опасен от малката наследница. На мисис Айнсуърт се роди момченце. В чест на баща му го нарекоха Едуард и неговото появяване бе срещнато с много голяма радост. Мадам Айнсуърт побърза да се върне от Нюпорт. Доведоха бавачка, една възрастна французойка, и бебето настаниха в стаите на Люсил с всички церемонии, които подобаваха на един наследник на Айнсуъртовци.

Когато видя за пръв път детето, Филип побледня. Сълзи се показаха на очите му, когато се наведе, целуна нежно розовите му странички и каза с усмивка:

— Колко е мъничък! Уверен съм, че ще го обикна и ще се грижа за него, когато порасне.

Мисис Айнсуърт много се боеше от първата среща, тя се страхуваше, че Филип ще почувства ревност, но милото отношение на момчето към малкия съвсем я успокои и зарадва.

Мадам Айнсуърт проявяваше любовта си към внучето също тъй нежно, както по-рано към Люсил. Тя силно тъгуваше, че нямаше наследник по кръв, върху когото да премине името и състоянието й. Тя не можеше да се примири с мисълта, че в бъдеще Филип ще бъде единствен Айнсуърт. Новороденият се яви, за да изпълни с щастие и радост последните й години. Един принц не би бил обграден с такъв разкош, както това мъничко, червеничко създание, което спеше безгрижно в богато украсена с дантели люлчица.

Филип безучастно гледаше всички тези прояви на семейна радост. Само сините му очи хлътнаха още повече и гледаха сериозно, а лицето му все се обтягаше и ставаше по-бледно. Когато задухаха влажните студени ветрове, той започна често да се оплаква, че му е студено, и Басет забеляза, че силно кашля, но никой друг не обърна внимание на това.

Добрият старец му даде някакви капки против кашлицата, но Филип и не мислеше да ги взема. Той само се загръщаше по-хубаво с дебелата си шуба и се радваше, че наближава зимата, тъй като тази зима те непременно щяха вече да заминат. Мисис Айнсуърт беше още болнава и вече заговориха за заминаване на юг към пролетта.

„Сега вече ще бъде скоро“, мислеше си Филип, като броеше седмиците в покорно очакване.