Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toinette’s Philip, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Сесилия Джемисън

Заглавие: Филип и Деа

Преводач: Тотка Ненова

Година на превод: 41

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: Дж. Бинч

ISBN: 954-544-001-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881

История

  1. — Добавяне

XIV. „Дойдох при вас завинаги“

Няколко дни Филип не бе се явявал в ателието на художника, и съпрузите Айнсуърт силно чувстваха отсъствието му. На другия ден те трябваше да заминават.

— Не мога да разбера какво е задържало момчето — оплака се мисис Айнсуърт. — То знае, че заминаваме утре, и би дошло непременно, ако не му се е случило нещо сериозно.

— Ще отида при Селин — каза Мистър Айнсуърт, като си взе шапката. — Ако го няма там, ще изпратя да го повикат. — И с тези думи той отвори вратата, за да излезе, и се сблъска с Филип. Отначало Мистър Айнсуърт не забеляза Лилибел, който стоеше в сянка, с торба и голяма кошница, той не обърна внимание също, че Филип беше много бледен и покрусен.

Щом мисис Айнсуърт чу възклицанието на мъжа си „ти ли си, Филип“, тя радостно се завтече да го посрещне, но като погледна лицето на момчето, изплашено се дръпна назад. Тя веднага забеляза, че е цял в черно, че на сламената му шапка е вързан черен креп и че в очите му бе замръзнало диво изплашено изражение, като у заблудено, безпомощно животно. Той изглеждаше по-възрастен. От лицето му бе изчезнала детската закръгленост и свежест, страните му бяха бледи и покрити с петна от сълзи. Няколко дни, прекарани от момчето в сълзи и скръб, силно бяха го изменили.

Той се мъчеше да заговори, но устните му трепереха и риданията, които се мъчеше да сдържи, го разтърсваха цял. В едната си ръка държеше нещо, вързано с оранжева копринена кърпа, а в другата — един от белите венци на Тоанет с ярък надпис: „На моята майка“.

Когато Филип влезе в стаята, Лилибел се промъкна след него, постави на пода торбата и кошницата и се облегна разкрачен до стената като отпусна ръце.

Мисис Айнсуърт нищо не виждаше, освен Филип. Няколко секунди тя мълчаливо го гледа със състрадание, после го привлече към себе си и силно го прегърна.

— Бедно дете, любимец мой! Кажи ми какво се е случило — нежно продума тя.

Филип избърса очи, сподави риданията си и каза:

— Мамичка умря. И аз дойдох при вас завинаги.

— Твоята мамичка умря? Как, кога се случи това? — извикаха в един глас мистър и мисис Айнсуърт.

— Това станало през нощта. Тя умряла, когато съм спал. Тя се безпокоеше, че аз мога да я оставя някога, а ето сама си отиде първа и ме напусна… — разказваше момчето, като правеше страшни усилия да се сдържа. — Мамичка ставаше много рано. Очаквах, че ще дойде да ме повика както обикновено. Като видях, че не идва, отърчах в нейната стая и видях, че още спи. Започнах да я будя, но не можах да я събудя. Тогава се завтекох за лекар. Той дойде с мен и каза… каза… че милата мамичка никога няма да се събуди! Тя умряла във време на сън и не можа да ми каже, че умира. Тя не се прости с мен и нищо не ми каза преди смъртта си. Тогава отидох при Селин. Знаех, че ще дойде. А пък нали отец Жозеф замина. Отец Жозеф беше добър приятел с мамичка, тя винаги се обръщаше към него, когато й се случваше нещо.

— Мило, мило момче, защо не се обърна към нас? — попита мисис Айнсуърт, обливайки се в сълзи. — Ние бихме ти помогнали.

— Мамичка дружеше само със Селин. Затова не помислих за вас. Отидох право при нея, и тя с Лилибел бяха през цялото време с мен. Вчера беше погребението. Погребаха мамичка в гробищата „Свети Рок“. Тя неведнъж бе казвала, че иска там да я погребат. Там е така спокойно. В маминото сандъче имаше пари, знаех го. Мамичка веднъж ми ги показа и каза, че са за погребението й. Взехме две карети. В едната се возеше отец Мартин от църквата „Света Мария“, а в другата Деа, аз, Селин и Лилибел, и аз… аз… нарязах цял куп рози, за да посипя целия гроб, понеже на мамичка вече няма да й трябват ни цветя, ни венци!… — И като не можа да понесе мисълта, че това бе последната му грижа за покойната, захлупи лице на рамото на мисис Айнсуърт и се разплака неудържимо.

В този миг от кошницата се чу отчаян лай, придружен от мяукане на котка и писукане на пилета.

— Не шумете вие там! — сърдито извика Лилибел, като ритна енергично кошницата, което само увеличи тревогата.

Мисис Айнсуърт скочи изумена.

— Какво има там? — попита тя, гледайки скромния багаж на Филип.

— Това са моите любимци — отговори Филип, като си бършеше сълзите. — Лилибел ги донесе. Кученце, котенце и шест пилета — там в кошницата. Мамичка сама отхрани тези пилета. Кокошката беше скрила гнездото, тъй че мама едвам го намери, тя се грижеше за тях, и аз не можех да ги изоставя… А тук са „децата“ на отец Жозеф — и той показа оранжевия вързоп. — Това пък — той хвърли поглед на венчето — искам да запазя винаги за спомен на милата ми мамичка. Не можех да изоставя любимците си и ги донесох тук, за да ги взема със себе си.

Мистър Айнсуърт се усмихна, макар че сълзи нахлуха в гърлото му и каза ласкаво:

— Добре, миличък, веднага ще се погрижим да настаним твоите любимци. Но преди всичко кажи, ти действително ли реши да дойдеш с нас?

— Да, ще дойда. Вие знаете, че аз не можех да оставя мамичка, но сега вече не съм й нужен, и нищо не ме задържа. Не мога да живея тук без нея. Аз нямам друг дом, а отец Жозеф замина… Ще дойда с вас и ще живея при вас, докато той се върне, и ми каже какво да правя. Селин прибра и заключи всичко. Тук остават само Майорът и Певецът, но вярвам, че няма да ме забравят. А сега — продължи той деловито, сякаш всички въпроси бяха решени, — ако ми кажете къде да ги отнеса, ние с Лилибел ще ги занесем и ги извадим от кошницата. А тук ми са дрехите и бельото — показа той торбата, — там ми са най-хубавите дрехи, но аз няма да ги нося сега, понеже съм в траур. Деа ми върза този креп на шапката, тя сама го е носила, когато нейната майка умряла. Колко е добра да се погрижи за това, нали?

Мисис Айнсуърт притисна Филип до себе си и пак заплака. Художникът не знаеше как да се справи с трудния въпрос за любимците на момчето. На първо време той изпрати Лилибел да ги занесе на двора при обущаря, който обеща да наглежда животните. А „децата“ на отец Жозеф трябваше да оставят при себе си. Мистър Айнсуърт разбра, че ще бъде безполезно да убеждава Филип да ги остави на другиго. Явно беше, че малката клетка с миниатюрните й обитатели ще трябва да ги придружава във всички пътешествия.