Руби Диксън
Пленница на звездния пират (8)

Глава 8

Кивиан

Крехката ми човешка жена затвори очи, отпускайки се на капитанското ми кресло. Цялата бе омотана в ризата ми и странната й мека кожа бе покрита от брадичката до коленете й.

Искаше ми се да я държа близо до себе си и да я защитавам, но знаех, че сега няма да приветства близостта ми. Наложи се да стисна зъби, за да се въздържа да не се пресегна и да помилвам заоблената буза на лицето й. Много скоро тя ще копнее за докосването ми. Никога не съм бил отхвърлян от жена, която съм преследвал… не че някога съм преследвал някоя особено усърдно. Винаги съм предпочитал живот без обременяване, било то романтично или някакво друго, но откакто погледът ми попадна върху нея, това се промени.

Сега разбрах защо моят брат беглецът е толкова щастлив в скапаната си ферма на някаква затънтена планета, на средата на нищото. Така получава жена си само за себе си, без някой да му задава въпроси и да иска обяснения. Точно сега ми се виждаше много съблазнително.

Погледнах половинката си, за да съм сигурен, че й е удобно, след което се обърнах към екипажа си. Можех да усетя осъдителните им погледи, преди дори да ги видя. Не им харесваше това. И не можех да ги виня. Не бях сигурен дали и на мен ми харесва, но… просто нямах никакъв избор. Тя беше моя.

Сенторр кръстоса ръце на гърдите си и просто ме изгледа.

Аливос се намръщи, стиснал зъби.

Тарекх изглеждаше развеселен, все едно играя игра на пръчки и някой току-що е успял да ме победи… без да му го позволя. И честно да си призная, и аз усещах нещо подобно. Чувствах се напълно изгубен, обаче по най-добрият възможен начин.

— Е? — попита Сенторр. — Смяташ ли да обясниш действията си?

Погледнах отново към жената, но тя все още спеше.

— Той не се отнасяше добре с нея. Не можех да я оставя там с него. — Всичко в мен се бунтуваше само при тази мисъл.

— Не е наш проблем — заяви Сенторр.

— Сега е. Тя ми принадлежи.

Очите на Тарекх се разшириха.

— Значи така, а? Решил си да имаш човек за домашен любимец?

Те не ме разбраха. Потърках с ръка лицето си, чудейки се колко мога да си позволя да им разкрия.

— Не точно. Тя е личност, не домашен любимец. Тя е също толкова интелигентна като теб и мен, и не смятам да я притежавам, нито да я насилвам да ми се подчинява, както Джут’Хнай искаше от нея.

Тарекх се засмя.

— Тогава имаш предвид…

Свих рамене. Нямах желание да му отговарям. Не точно. Не и след като Аливос ме гледа толкова ужасено. Щеше да му се наложи да свикне с идеята.

— Можеше да я оставиш на станцията — възрази Сенторр.

— За да може някой друг да я залови и пороби? — Изсумтях и поклатих глава. — Пределно наясно си, че няма да устиска и пет минути сама там долу. Не и без защитник.

— Значи е голям късмет, че ти си толкова добросърдечен — сухо заяви Тарекх.

Хвърлих му зъл поглед.

— Планът беше да вземем кристалите — излая Аливос, разтваряйки ядосано ръце. — Сега имаме повечето кристали, но разярихме един от контактите си и откраднахме контрабанден домашен любимец…

— Тя не е домашен любимец — поправих го аз. Вече почвах да се дразня. Знаех, че им е трудно с всичко това, но, проклятие, не е като да я правя капитан на кораба и да й давам дял от плячката.

Или поне все още не.

— Мога да чуя всичко, което казвате — промърмори жената с тих сънен глас. — Точно до вас съм и не съм слабоумна. Имам преводач на ухото и той ми казва всичко адски силно, дори докато се опитвам да поспя.

Тарекх се засмя, а Сенторр изглеждаше така все едно е сдъвкал нещо кисело. Аливос ми се намръщи все едно вината бе моя.

— Заспивай обратно, дребосъче — казах й аз. — Ще отнеме време преди да излезем от забиването.

— Това да не е като хиперскок? — Тя се прозя и примигна към мен сънено. Миг по-късно подви крака под тялото си на стола, така крехка и елегантна, че нямаше как да не съм запленен.

Както бе и малкият Кивиан.

— Хиперскок? — обади се Сенторр. — Никога не съм чувал за подобно нещо — той ме погледна. — И ти мислиш, че хората не са примитивни? Да не смята, че летим из космоса на някаква древна бракма или нещо също толкова глупаво?

— Може би смята, че сме богове — продължи Аливос, поемайки разговора. — Може би ще ни боготвори.

Тарекх изглеждаше развеселен от мисълта.

— Не знам дали съм свикнал да ме боготворят. Може би…

— Пич, сериозно. — Жената отвори очи и ни изгледа намръщено. — Все още съм тук. Престанете да говорите за мен все едно съм семейното куче.

Засмях се, въпреки че не знаех какво значи пич и куче. Знаех само, че начинът, по който се държеше, бе очарователен.

— Трябва да ни простиш, ако не сме идеалните домакини, дребосъче. Доста време мина откакто за последно имахме пътник на борда.

— И още по-дълго такъв, дето не си е платил — намуси се Сенторр.

— Може да ме попитате за името ми — каза тя спокойно. — Това би било добро начало.

Аз също бях подразнен, че не се сетих пръв, но опитах да замажа положението.

— Какво, нима искаш да ми кажеш, че Майната Ти не е истинското ти име? Шокиран съм.

Устните й се извиха леко, а тялото се притисна в капитанското ми кресло. Корабът се поклащаше леко, докато летяхме през космоса с висока скорост. Само годините живот на този кораб ми позволяваха да запазя баланса си, след като през минута палубата под краката ми се люлееше отново и отново, а ушите ми непрестанно заглъхваха. Можех само да си представя силата, която тази скорост упражняваше върху малкото й тяло. В момента не бе безопасно да се оттеглим в личните каюти, колкото и да ми се искаше. Тя изглеждаше така, сякаш има огромна нужда от сън, а аз нямах търпение да бъда този, който ще се събуди до нея.

— Е? — казах аз, насърчавайки я, след като видях, че не бърза да проговори. — Как да те наричаме?

Тя се прозя отново.

— Фран. Името ми е Фран.

Фран. Фран. Колкото странно нехармонично име за една толкова прелестна деликатна жена. Постарах се да го запомня, въпреки че за мен тя винаги ще бъде „дребосъче“.

— Добре — промърморих — Нека бъде Фран.