Руби Диксън
Пленница на звездния пират (11)

Глава 11

Фран

Спах добре за пръв път от седмици. Събудих се с прозявка и се претърколих по леглото. Толкова бе удобно, че не ми се искаше да ставам. Бях обградена от възглавници, а завивките бяха по-меки от всичко, което някога бях докосвала. Погледнах сънено към тавана, гледайки звездите и мъглявините разпръснати по черното небе. Знаех, че не е прозорец, а екран, и все пак бе много красиво. Можех да остана в леглото цял ден, сгушена така… в безопасност.

Тихо хъркане привлече вниманието ми.

О, да.

Леко смръщена преместих една от възглавниците на „форта“ си. Кивиан лежеше на едната си страна, очите му бяха затворени, а устата леко отворена в съня му. Лека влага се стичаше по долната му устна. Това бе толкова човешка черта, че чак бях изненадана. На челото му имаше няколко подобни на плочки твърди части кожа, а рогата му се извиваха от линията на косата му. И бяха огромни, извити назад, чак ми бе чудно как успява да спи с тях. Забелязах, че възглавницата му е по-малка и е поставена под тила му, оставяйки рогата далеч от нея. Интересно. Миглите му трепнаха сякаш сънуваше и устните му се раздвижиха леко.

И отново изхърка.

Не се стърпях и се засмях тихо. В този момент той изглеждаше като всеки обикновен човек. Да, беше син и малко по-висок. Рога и опашка? Да. Но спеше като всеки друг и това бе най-успокояващата гледка, която бях виждала.

Освен това, той изглеждаше така, сякаш ще спи още известно време, а аз трябваше да се изпишкам. Изправих се безшумно, обвивайки одеялото около тялото си и заоглеждах каютата, опитвайки се да се сетя как се отваря „водната стая“ както я нарече той. Отне ми известно време да намеря бутоните и след това малко произволно натискане, преди да се озова в банята и бързо да се поизмия на една от мивките, надявайки се, че не използвам извънземната версия на биде вместо мивка. След това се насочих към гардероба му, тъй като ми писна да се разкарвам гола… или полугола. Нищо нямаше да му стане, ако дари една от ризите си за тази кауза.

След малко се чудех дали не гледам на грешното място. Имаше много дрехи, окачени на закачалки, и можех да се закълна, че това бе неговият гардероб, но не можех да разбера кое какво е. Нищо не изглеждаше като обикновена риза или панталон. Имаше огромни ивици плат, малки връзки и закопчалки. Толкова много закопчалки. Дори не знаех какво гледам, затова посегнах и докоснах един ръкав… или поне мисля, че е ръкав… и се намръщих. Не приличаха по нищо на ризата, която носех. Разбира се, сега като огледах ризата си, тя наистина има доста връзки. Дали да не я сваля, за да я разгледам по-добре и да разбера как да се справя с останалите?

Но ако го направя, ще остана облечена само с една голяма декоративна носна кърпа около кръста си.

И… ще изглеждам точно така, както изглеждах, когато той ме намери вчера. Полугола. Уф, Фран.

— Загледала си се много съсредоточено в ризите ми — промърмори сънен глас. — Не ми казвай. Разочарована си от вкуса ми за мода.

Погледнах към леглото. Кивиан седна, отмятайки завивката, а един кичур тъмна коса падна на челото му. Той почеса обръснатата част от главата ли, изглеждайки така, сякаш не е фен на ранното събуждане, преди да потърка гърдите си. По тях имаше от тези твърди, подобни на плочки, парчета кожа, каквито имаше и на челото си, а както можех да видя от тук и на бицепсите си. Удивително. И разбира се, стоях и го зяпах. Опитах се да направя зрителен контакт, за да му покажа, че не го заглеждам.

— Опитвам се да реша дали имаш някоя дреха, която мога да заема.

— Може да заемеш всяка от тях, разбира се — каза той, прозявайки се. — Ти си мой гост. Може да правиш каквото пожелаеш.

— Освен да се върна на Земята — избъбрих и съжалих в мига щом го направих. Той бе честен с мен по този въпрос. Не можех да го мразя за това, че не искаше да рискува своя живот и този на екипажа си.

— Освен това — съгласи се той, сънено и добродушно. — Но дрехите ми? Можеш да ги вземеш всичките, нямам против да се разкарвам гол наоколо.

— Не, благодаря — отвърнах, стараейки се да звуча безгрижно. — Гласувам и двамата да останем с дрехи.

— Щом се налага. — Той се прозя отново и се надигна от леглото. Приближих се разтревожена към гардероба, но след миг забелязах облекчено, че е обут с панталони, същите, които носеше вчера, а риза нямаше, защото я бе дал на мен. Той изтрополи тежко покрай мен, свивайки присмехулно устни и се насочи към водната стая. Гледах как опашката му се полюшваше, докато изчезваше вътре, изглеждайки напълно незаинтересован от мен, докато изпълняваше сутрешните си ритуали.

Не че това бе нещо лошо. Просто беше… странно. През последната седмица бях станала обект на куп злобни погледи, побутвания, опипвания и похотливи коментари. Почти се чувствах извадена от баланс от това, че някой се отнасяше с мен като към нормално човешко същество. Все едно му бях съквартирантка.

Имах чувството, че има някаква измама.

Чаках, застанала нащрек, докато той не излезе от водната стая. Очите му бяха малко по-светли, а косата обуздана и върната на мястото си. Той се извиси над мен и аз стиснах предната част на заетата риза, дръпвайки се далеч от него… за да го гледам как вади някакъв вид плат от мястото му измежду останалите дрехи в гардероба.

— Казах ти, че няма да те нараня — заяви спокойно Кивиан.

— Но освен това каза, че ти принадлежа. Каза го пред всички — напомних му аз.

— Така е. Ние Мессакаш сме много териториални… и алчни. — Той сви рамене. — Не го мислех наистина. Просто исках да те отведа далеч от Джут’Хнай.

— Ти каза на мъжете от екипажа си, че съм твоя, лъжец такъв.

— Така ли? — Той се насочи към мен, държейки дрехата в големите си сини ръце. — Може би съм го направил. Но нека отново те уверя, че нямам намерение да те нараня. С мен си в безопасност.

Кръстосах ръце пред гърдите си и го изгледах скептично.

— От къде да знам, че не лъжеш?

— Защото, ако смятах да те взема насила, вече щеше да си под мен и да крещиш от удоволствие. — Той ми хвърли зноен поглед изпод клепачи. — Да не мислиш, че досега не съм срещал жена, която да ми казва не с устните си и да с жадните си ръце?

— А? Казвам ти не с всичко.

Кивиан се ухили с целия си момчешки чар.

— И това е причината да не те докосвам. Двамата с теб сме просто приятели. Нищо повече. Имаш думата ми. Сега, какво ще кажеш да ти покажа как се облича една от тези ризи? Доста са популярни в шест различни соларни системи, но наистина имаш нужда от малко обучение за това как се обличат.

Можех или да продължа да се карам с него, или да приема приятелското ми предложение. Поколебах се, все още стискайки ризата си. Истината бе, че не знаех дали мога да му имам доверие. Дали мога да се доверя, на когото и да е било. Но… той бе прав, че можеше вече да ме е наранил, ако го иска, а не го бе направил. Крепостта от възглавници бе останала недокосната през нощта. Дори докато бяхме в стаята на Жабчо и можеше да ме изнасили, без да се замисли втори път над това, всичко, което направи, бе да флиртува… и да печели време.

— Моля те, не предавай доверието ми — прошепнах, пристъпвайки напред, решавайки да приема думите му. — Имам нужда от някого, на когото да мога да разчитам.

— Мила, сладка Фран — промърмори той и ми хвърли напрегнат поглед. — По-скоро бих умрял, отколкото да те предам. Бъди сигурна в това.

И някак, по някаква причина, му повярвах.