Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Corsair’s Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 65 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Пленница на звездния пират

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10165

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Фран

Бяха ме разменили. Нямаше ли край днешния ужасяващ ден?

Е, поне ако трябва да бъда чукана от извънземен, по-добре да е от този тук, а не от жабока.

Уф, Фран.

Не исках да спя с никого, разбира се, но ми бе трудно да остана възмутена, когато грамадния син грубиян е… ами… майко мила. Изглежда невероятно. Разбира се, той беше син и на главата си имаше огромни покрити с метал извити рога, които го караха да изглежда огромен. Облечен е със странни покрити с украса дрехи, които от една страна прилепваха плътно към тялото му, но от друга не беше за вярване, че раменете му може да са наистина толкова широки под дрехата, колкото изглеждаха сега. Той имаше черна коса, подстригана късо около главата му, засмени тъмни очи и устни, за които една жена би умряла. Същинска мечта.

Много жалко, че е тъпанар.

Не можех да повярвам, че този мъж току-що ме купи, за да прекара една нощ с мен. Нямаше значение колко добре изглежда. Тези извънземни просто ме заложиха в играта си, все едно бях нищо. Всяко привличане, което изпитвах към него, умря щом той настоя да ме заложат. За него не бях човек, точно както за Жабчо. Бях играчка обградена от куп грамадни извънземни и това бе адски гадно. Затворих отново очи, копнеейки отчаяно да се събудя от този безкраен кошмар.

Още едно дръпване на веригата ме накара да започна да се давя. Жабчо я дръпна за пореден път, преди да я подаде на синия пич.

— Тя е твоя… засега.

— Идеално. — Усмивката на лицето му бе широка и разкри остри дълги резци, които до сега не бях забелязала. — Той хвана веригата и се поклони елегантно на Жабчо — Ще ти я върна цяла.

Определено не бе чаровният принц.

— О, не съм казал, че си тръгвам — каза Жабчо, когато мъжът понечи да тръгне. — Ще гледам.

Е, нещата ставаха все по-зле и по-зле. Задърпах веригата, опитвайки да се освободя… не че имаше къде да ида на това адско място. Просто знаех, че не искам да ходя никъде с някой от тези двамата.

— Искаш да гледаш, а? — засмя се грамадният син мъж. — Не съм сигурен, че ще ми е приятно някой да критикува техниките ми. — Той махна с ръка, правейки ми знак да го последвам, и когато не го направих той въздъхна и ме хвана през кръста.

В следващия миг ме метна на рамо, като чувал с картофи, и задникът ми се вирна във въздуха.

— Пусни ме долу, копеле! — Ударих с юмрук по гърба му, а след това се свих и разклатих напред-назад наранената си ръка. Да не би да носеше броня под дрехите си? Защото това определено щеше да насини ръката ми.

— Успокой се, малката — каза ми грамадният син извънземен и погали задника ми по доста унизителен начин. — Виж сега, Джут’Хнай, не мисля, че ще ми допадне да се самопоканиш на малкото ни парти. Спечелих я с честна игра…

— Тя е скъпа — избъбри Жабчо. — Искам да съм сигурен, че се отнасяш добре с нея.

— Ще се отнеса толкова добре с нея, че после ще ти е трудно да я задоволиш така, както съм я задоволил аз — пошегува се той.

Изсумтях и потърках пръстите си.

— Няма начин, мамка му.

Синият извънземен просто се засмя. Явно ме бе чул. Той погали отново задника ми и започна да си проправя път през тълпата.

Затворих очи, молейки се този кошмар да приключи. Ръце и пипала докосваха и сграбчваха голите ми крака, докато си пробивахме път през тълпата, точно както ме докосваха през цялата вечер. Потреперих, когато нещо лигаво се докосна до глезена ми. Такъв ли ще е животът ми от сега нататък? Неспирен поток от същества, които ще ме докосват и използват? С тази мисъл ме изпълни отчаяние.

Грамадният извънземен, който ме носеше, се закова на място. Той завъртя рамене леко, а тълпата възкликна.

— Да не би току-що да докосна моята женска? — изръмжа той на някой близо до нас.

— Не беше нарочно! — изписука някакъв извънземен, но не можех да го видя.

— Наистина? Защото мисля, че току-що докосна крака й. Да я попитам ли? — Той звучеше ядосан, дори бесен.

Той… ме защитаваше? Напълно се шокирах.

— Не, не — замоли се непознатия. — Няма да я докосвам отново. Не ме наранявай!

— Ако не си я докоснал, как така няма да я докоснеш отново? — попита синият извънземен и в гласа му се долавяше толкова злоба, че чак потреперих. Не знаех какво да мисля за това.

Чу се леко тупване и после от тълпата се понесе колективна въздишка на облекчение.

— Някой друг да иска да докосне моята женска? — предизвика той тълпата.

И настана гробна тишина.

— Твоя е само за тази вечер — обади се Жабчо и ми се прииска да го зашлевя.

— Ммм — бе всичко, което каза Синият. След това започна да върви отново, а ръката му пак се отпусна на задника ми.

Този път не се възпротивих. Не бях фен на това да ми стискат задника, но ако ще ме спаси от пипалата под полата, предпочитах неговата ръка. Начинът, по който ме защити, беше направо заплашителен. Потреперих.

Мускулите ми се отпуснаха и аз се оставих да бъда полюшвана напред-назад върху рамото на извънземния, докато той вървеше през дълъг сив коридор. Този, който ме носеше, поддържаше неангажиращ разговор с Жабчо, за това как се е променила станцията откакто последния път е идеал тук, за това колко е изненадан от късмета си по време на играта и се надява Жабчо да не таи лоши чувства към него. Дългата му синя опашка се полюшваше зад него, докато вървеше.

Жабчо бе доста тих въпреки бъбривостта на другия мъж, което ми подсказваше, че определено таи лоши чувства. При това доста.

Супер. Майната му. Майната им и на двамата.

Насочихме се по друг коридор и Жабчо издаде странен звук граничещ с протест.

— Къде отиваме?

— Как къде, на кораба ми, разбира се. — Весело обяви големия син извънземен. — Там е леглото ми все пак. Макар че вероятно ще го сметнеш за тясно. Обикновено не се забавлявам с тройки.

— Не — каза Жабчо. — Ако я вземеш на кораба си, никога повече няма да я видя.

— Такова недоверие. Ранен съм — игриво заяви синият извънземен.

— Ти си пират — посочи жабока. — Бих бил глупак, ако ти се доверя.

Мъжът, който ме носеше само се засмя, а опашката му продължи да се стрелва напред-назад.

— Имам стая — каза Жабчо и тръгна напред — последвай ме.

— Щом настояваш, макар че обещах да се отнасям добре с нея, ако ни оставиш насаме. — Той отново погали задника ми с една от огромните си ръце.

Издадох протестиращ звук и отново ударих гърба му.

— Тъпанар.

Това ми спечели още едно шляпване по задника.

Завивахме коридор след коридор, понякога минавайки покрай други обитатели на станцията. Обикновено някои възкликваха изненадано щом ме видеха и това караше стомаха ми да се свива. Щом бяха така изненадани да видят един човек, това значеше ли, че шансовете ми да се върна у дома са нулеви? Не знаех дали е хубаво или лошо, че расата ми е така непозната тук. Не ми допадна мисълта наоколо да се мотаят куп други роби, но още по-малко ми допадаше мисълта да знам, че съм напълно сама. Това значеше, че не мога да разчитам на никой за помощ.

— Уоу, решил си да ни отведеш под станцията така ли, Джут’Хнай? — коментира извънземният, който ме носеше на ръце. Осъзнах, че това последното звучеше като да е името на Жабчо. Не че можех да го произнеса. — Можеш ли въобще да се свържеш с кораба си от тази яма?

— Предпочитам усамотението си — заяви жабока с трудното за произнасяне име.

— Както и аз. По тази причина трябва да ме оставиш насаме с този малък твой домашен любимец — заяви Синият.

Мъжът просто не се отказваше.

Жабчо изсумтя нещо в отговор и се чу леко съскане, преди налягането да се промени и ушите ми да изпукат. Отвори се врата.

— Вътре.

— Чакай с теб и с пазачите ти? Ще стане доста пренаселено в това легло. — Грамадният син пич звучеше несигурен въпреки думите си.

И пазачите? Вдигнах поглед, забелязвайки дружките на Жабчо зад нас. Бяха поне двама в коридора и вървяха след извънземния, който ме носеше.

Оргия? Супер. Не мислех, че животът ми може да стане по-зле, но се оказва, че съм грешала.

Уф, Фран.

Аз… ще ми се да се разплача. Знам, че трябва да се боря, но ужасът и изтощението от последните дни източиха всичките сили, които ми бяха останали. Горещи сълзи започнаха да се стичат по лицето ми и покапаха по пода, когато големият син извънземен ме внесе в стаята. Подсмръкнах, опитвайки да съм тиха… и след това осъзнах, че няма значение. Тях не ги бе грижа така или иначе.

Затова започнах да рева. Бях силна дни наред и това не ми помогна с нищо. Затова сега просто можех да се отдам на сълзите и отчаянието, които заплашваха да ме разкъсат из основи.

Скоро след като заплаках полетях назад и усетих нещо меко под гърба си. Легло. Подскочих на него стреснато и погледнах нагоре, виждайки синият извънземен надвесен над мен. Очите му се присвиха леко докато ме гледаше, след това сложи ръце на колана си и погледна към Жабчо, който надничаше отстрани.

— Не мога ли да те убедя да си тръгнеш? Малкият Кивиан се притеснява от публиката. — Той махна към слабините си.

Малкият? Сигурно се шегува. От тук ми изглеждаше, че е пакетирал сериозно оборудване под колана, което ме накара да проплача отново и да стисна силно бедра.

— Няма да си тръгна — каза му Жабчо.

Синият въздъхна.

— Много добре тогава. — Той почука по предната част на колана си, след това се качи на леглото и запълзя към мен на ръце и колене.

Стресната, опитах да избягам, но всичко, което постигнах, бе да се срина под него, щом тялото му ме покри.

Той се наведе и притисна буза към моята.

— Преструвай се — прошепна ми и след това седна.

Да се преструвам? Правилно ли го чух? Да не би преводачът ми да бе развален? Примигнах към него, напълно изненадана.

Той докосна огърлицата между голите ми гърди и аз на мига сграбчих китката му, за да го спра. Очите му се разшириха и той ми се ухили, все едно бе доволен от съпротивата ми. Той се наведе към мен.

— Как е името ти?

— Името й е Фхдо — Жабчо каза.

Не знаех дали да се смея или да крещя раздразнено. Когато Синият ме погледна очаквателно, аз плеснах отново ръката му.

— Майната ти.

— Странно име — промърмори той. — Аз съм Кивиан.

— Не ми дреме — изсъсках му.

— Толкова враждебна. Предполагам си го заслужих. — Той се наведе над мен, опирайки двете си ръце около главата ми. — Макар че след няколко минути нещата ще станат по-сложни.

Присвих очи към него.

— Защото ще ме изнасилиш?

Устните му се извиха.

— Не бих го нарекъл изнасилване.

— Защо? Защото ще се наслаждавам ли? — Хвърлих му поглед, който показваше точно какво мисля за тази негова идея.

Синият извънземен… Кивиан… само се засмя.

— И това не съм казал. — Ръцете му се плъзнаха, милвайки моите замислено. — Толкова си мека.

Отдръпнах се рязко от него.

— Откачен изрод. О, чакай, да не би тук да идва частта, в която ти правя свирка от благодарност, задето не си ме пребил до смърт? Ходи да си го начукаш.

Усмивката му стана още по-широка, разкривайки острите му бели зъби.

— Имаш доста голяма уста. Харесва ми.

— Ще й говориш, докато умре от скука или ще я чукаш, Кивиан? — обади се Жабчо.

— Това е част от любовната ми игра — извика Кивиан. — Опитвам се да й създам настроение.

— Не ти се получава — парирах го аз.

Кивиан сложи пръст на устните си, усмихвайки се и правейки ми жест да мълча. Държеше се така, все едно това е голяма шега. Какво не му бе наред?

— Ако продължиш да се държиш лошо, няма да мога да ти създам нужното настроение — напомни ми той, почти весело. Той завъртя очи и след това ги стрелна настрани, все едно се опитваше да комуникира с мен по някакъв начин.

Какво ставаше? За какво ми говореше? Това част от неговото „преструвай се“ ли е? Или е още една игричка, с която да ме хване неподготвена? Не му вярвах. Никак даже. Нервно се дръпнах още малко по-назад.

Той сграбчи голия ми крак и с широка усмивка вирна стъпалото ми нагоре във въздуха.

— Трябва да си призная, жена да се бори с мен е нещо ново за мен — заяви Кивиан оглеждайки крака ми. — Повечето жени на практика ми се хвърлят в мига, в който ме видят. Хм. Пет пръста на краката. Интересно.

— Не си тук, за да й броиш пръстите, идиот такъв — изръмжа му Жабчо.

Дръпнах крака си, опитвайки да го освободя, но той ме държеше здраво. Вместо да ме пусне, той прокара палеца си по стъпалото ми, и за моя изненада усетих гъдел. Гняв, копнеж и още нещо преминаха през мен с такава сила, и така ненадейно, че останах объркана.

— Не виждам защо не мога да й броя пръстите. Те са направо очарователни. — Кивиан потърка пръст по тях, преди да се наведе напред. — Толкова малки и розови, също така меки, като останалата част от нея. — Той се поколеба след това погледна към Жабчо. — Предполагам, че нямаш никакъв защитен гел, нали? Все пак има си хигиенни закони.

Жабчо изсумтя.

— Вие мессакаш имате много странни закони. Ние ооли не се тревожим за подобни глупости.

— Значи нямаш — въздъхна Синият. — Предполагам, че след като съм твой гост, трябва да следвам твоите правила. — Той прокара ръце през гърдите си, развързвайки няколко от връзките придържащи блузата и странното му палто. — Макар че трябва да призная, това ще е първият ми път кожа срещу кожа. — Погледът му се стрелна към мен и нова шеговита усмивка изви устните му. — Ще бъдеш нежна с мен, нали?

— Майната ти — изръмжах и опитах да изритам ръката, която държеше крака ми.

— Приемам това за „да“ въпреки тона ти — заяви той жизнерадостно. — Подай ми влажна кърпа, за да я почистя, приятелю — той протегна ръка към Жабчо все едно извънземния ще хукне да изпълнява поръчението му.

И за моя изненада, той го направи.

— Не съм сигурен каква е ползата от това — изломоти Жабчо на странния си език.

— Е, ами планирам да я вкуся, но ти не си се грижил добре за това мъниче, нали? — Той обърна леко крака ми, за да покаже и на двама ни колко е изцапан. — Виж колко е мръсна — той изцъка. — А казваш, че моите хора са странни.

Възкликнах изненадано, когато топло влажно парче плат докосна стъпалото ми, измивайки го. Усетих гъдел, докато ме милваше с мократа материя, а Жабчо стоеше на няколко крачки от нас. Опитах отново да ритна грамадния син извънземен, но той улови другия ми крак със същата лекота като първия и се зае да го почисти. Голямата му ръка се плъзгаше нагоре-надолу по прасеца ми, докато ме галеше.

Почти се почувствах добре. Почти.

Наистина не разбирах какво се случва. Този грамаден, страшен извънземен, със синя кожа и рога като на самия дявол, се държеше така, сякаш случващото се бе повече от нормално. Дори дрехите му бяха по-сложни и детайлни от всичко, което някога бях виждала. Но съществото, което ме носеше на рамото си, не бе някакъв напудрен лорд. Беше мускулест. По дяволите, дори сега, докато прокарваше малкото парче плат по краката ми, горнището му без ръкави разкриваше огромни мускули покрити с татуировки.

Нямаше никакъв смисъл. Нито дрехите му, нито невероятната интензивна баня, която получаваха краката ми. Това ли беше частта, в която трябваше да се преструвам?

Наистина не разбирах какво се случва.

— Ето. Така е по-добре. — Синият извънземен приключи с миенето на краката ми и метна парцала на страни. Навеждайки се, той захапа големия ми пръст, а устните му вкусиха кожата ми. Може би от страх, или защото ме бе гъдел, но зърната ми настръхнаха, а гърдите ми натежаха. Последното нещо, което ми трябваше, бе да почувствам привличане към този извънземен, дори да е пряко волята ми.

Затворих очи и поклатих глава, опитвайки се да измъкна крака си от него.

— Спри да ме докосваш.

— Къде е веселото в това? — промърмори той с пръста ми пъхнат в устата му. Езикът му отново облиза кожата ми, изпращайки тръпка на удоволствие през тялото ми.

Знаех, че това ще доведе до изнасилване. Пфф, Фран. Знаех, че ще е ужасно, и една далечна част от ума ми в момента изперкваше. Но ми беше трудно да се фокусирам върху страха, защото не можех да откъсна поглед от твърдите устни на синия, милващи кожата ми. Бяха малко по-тъмно сини от останалата част от него, и когато разтвори устни, зърнах зъбите му, които бяха невероятно бели. Беше някак странно и хипнотизиращо и зачаках отново да видя блестящите му зъби, преди да плъзне езика си по крака ми. Не се отдръпнах. Всичко, което можех да направя, бе да го гледам с ужасен захлас, докато в стомаха ми се надигаше топлина.

— Просто си пъхни члена в нея и си ми върни играчката — заяви Жабчо, звучейки ядосано.

— Може би, трябва да попитаме Майната Ти, какво мисли по този въпрос — отвърна Кивиан, поглеждайки ме любопитно. — Е? Или предпочиташ да те наричаме Фхдо?

Отново опитах да дръпна крака си.

— Нищо не предпочитам. — Пулсът ми запрепуска лудо и мразех това, че го чувствам толкова силно, особено между бедрата си.

— Е, предполагам, че тогава мога да спра да питам. Вероятно името няма кой знае какво значение. — Той вдигна крака ми, стисвайки го по-здраво, докато галеше извивките ми, преди да потърка устни в глезена ми. — Трябва обаче да призная — промърмори той. — Този контакт кожа срещу кожа е много приятен. Нищо чудно, че толкова народ тук нарушава законите. — Той плъзна устата си по-нагоре, доближавайки тялото си към моето.

Задишах тежко, едновременно от страх и… мразех да го призная… развълнувана по някакъв начин. Той потърка устни, тъй като не бе точно целувка, по задната част на прасеца ми и след това се насочи към коляното и вътрешната част на бедрото.

— Толкова много нарушени закони — каза той замислено. — Не мога да кажа, че не ми харесва това. Може би в крайна сметка ще стана хедонист. Какво мислиш за това?

Езикът му облиза вътрешната част на бедрото ми.

Поех си рязко дъх и преместих ръце в предната част на полата си, бутайки надолу дрехата, за да покрия женствеността си. Можех да предположа на къде се е насочил и изперквах вътрешно.

Малко възбудена, да. Пфф, Фран. Но определено изперквах.

Грамадният син извънземен ме погледна през полуспуснатите си клепачи, а лицето му бе обградено от разтворените ми бедра.

— Цялата ти войнственост ли изчезна, малка моя?

Намръщих му се, пламнала от топлина, въпреки обстоятелствата.

— Ако питаш дали искам да ме изнасилиш, отговорът е НЕ. Отговорът винаги ще бъде НЕ.

— Не казвай, че ще е изнасилване — обади се Синият със заразна усмивка.

Нещо изпиука тихо и Синият се ухили до бедрото ми.

— Всъщност, можеш да го наречеш спасяване — промърмори Кивиан.

Останах да лежа застинала, чудейки се какво, по дяволите, има предвид с това. Но преди да успея да си отворя устата, Жабчо се намръщи.

— Какъв беше този шум?

— Този шум — заяви Кивиан, докато се изправяше — е екипажът ми, който се свързва с мен. Изпращат ми го, когато стане време да си тръгвам.

— Време за какво…? — Думите на собственика ми секнаха, когато Кивиан извади някакъв вид пистолет изпод дрехата си и го насочи между малките очички на Жабчо.

— Време. Да. Си. Тръгвам — просто заяви Кивиан. — Досега хората ми са натоварили кристалите от твоя на моя кораб. Тъй че ги взимаме. И ще си задържим и парите. Защото на практика вече не са твои, тъй като си ги спечелих по честен начин от теб. — След това се пресегна и нежно хвана веригата на каишката около врата ми, стисвайки я в ръка. — Ще взема и това дребосъче от теб. Ела, скъпа Майната Ти. Време е да потегляме.

Гледах го, без да мога да разбера дали се шегува или не. Когато той не избухна в смях и не ми каза, че само се майтапи, погледнах към Жабчо. Той изглеждаше бесен, насочил поглед към пистолета.

Това сигурно значеха думите му преструвай се.

Той ме спасяваше.