Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Corsair’s Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 65 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Пленница на звездния пират

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10165

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Кивиан

— Значи взехте всичките кристали? — очите на Фран все още бяха подпухнали от плача й и макар да ми се усмихваше, се чувствах някак виновен. Потърках корема си, чудейки се, дали съм разстроен, защото ще съм натъртен през следващите няколко дни, или защото Фран е била толкова ужасена, че е изпитала нужда да нападне.

Разбира се, беше второто. Мразех факта, че половинката ми е била толкова ужасена.

— Кристалите са без значение — казах, правейки знак да дойде и да седне до мен на леглото.

Бяхме в каютата ми. Трябваше да се изкъпя, тъй като се бях поизпотил на кораба на ооли, където подържаха ужасно висока температура, карайки ме да започна да се пържа в собствен сос от мига, в който стъпихме на борда. Фран ме бе последвала. Останалите бяха в общата зала, празнуваха победата ни и присвояването на още кристали, както и останалата плячка, която прибрахме, докато бяхме на борда. Би трябвало да отидем при тях, но имах чувството, че Фран има нужда от няколко минути, за да си събере мислите… а аз просто имах нужда да бъда до нея.

Никога не бях изпитвал толкова силен страх, като в мига, в който тя ме цапардоса с безценната Илси ваза. И то не заради вазата… макар да обичах да мисля за нея като за богатството, което ще ме подържа на старини… а заради факта че Фран бе така ужасена. За миг помислих, че е в опасност, и трябва да призная, никога не бях усещал подобен ужас. Нито толкова заслепяваща нужда да защитя друго същество. Много бързо тя се превърна в център на вселената ми.

Дори само мисълта да бъде изложена на опасност ме ужасяваше. Истината бе, че тя въобще не беше в опасност. Бяхме се справили със ситуацията. И все пак…

Не можехме да продължаваме така.

Взехме всичките кристали от ооли. Това е истина. Изпразнихме складовете им, както и касите с кредитите, пълнейки нашите. Казвах си, че това са заслужили заради начина, по който търгуваха с контрабандни стоки. Истината бе, че не се чувствах дори малко виновен, че ги обрахме. Физическите кредити се използваха единствено за купуване на нелегални стоки, като забранени технологии, кристали…

И роби.

Заедно със сандъците пълни със стока, два товара с кристали и достатъчно пиене и оръжие, че да те накара да се зачудиш какви ли партита организират тези ооли, събрахме и информацията от корабния им дневник. Тази информация включваше координатите на обичайните маршрути… както и няколко съобщения между Джут’Хнай и някакъв безименен търговец. Ооли му се беше оплакал, че играчката, която му е продал, е била открадната на станцията Хаал Уи и искаше заместител. Търговецът се бе съгласил и бе уредил среща на една близка станция с доста тъмна слава, за да може Джут’Хнай да си избере нова играчка, този път безплатно, защото бил толкова добър клиент.

Преди няколко месеца, щях да взема тази информация, да отида да обера и двамата ооли щом се появят на пазара за роби и да изчезна. Но сега не можех да спра да мисля за човешките жени, които бяха държани в плен дори в този момент. Дали са толкова силни и смели, като моята Фран? И толкова ужасени?

Не можех просто да ги оставя на тази съдба, точно както не можех да оставя Фран на нейната.

Тя не беше мессакаш. За нашата раса, както и за дузини други, тя беше просто една слаба, говореща играчка. Домашен любимец. Тя не знаеше нищо за нашия свят, нито за различните култури на тази изпълнена с различни форми на живот галактика.

И всичко, което е искала тя, бе да се върне у дома.

Преди месец й отказах. Казах й, че не мога да рискувам екипажа си. Сега обаче всичко се промени. Фран държеше сърцето ми в деликатните си ръце и не можех да понеса мисълта, че няма да съм способен да я защитя. Тя щеше да е в безопасност на Земята, далеч от всичко това.

Щях да я отведа обратно на родната й планета. Това беше дълго, опасно пътуване, но тя заслужаваше щастие и дълъг живот. А като пленница на един пират не мисля, че ще намери, което и да е от двете. Самата мисъл ми причини физическа болка, но можех да жертвам своето щастие в замяна на нейното.

Прииска ми се веднага да се свържа с брат си и да го попитам как успява да държи Клоуи в безопасност. Как се справя със стреса да има такова същество за половинка… но вече знаех отговора. Той бе избрал да бъде фермер на далечна, забутана планета, на която никой не ходеше, така че да не му се налага да се отказва от нея. Брат ми, който някога беше най-безмилостният наемен убиец, от който трепереха шест галактики, гледаше посеви и копаеше в пръстта… и всичко заради любовта си към една жена.

Бих ли постъпил и аз по същия начин?

— Бих, макар че ще бъда ужасен фермер — промърморих под носа си.

— Какво? — Фран ме изгледа любопитно.

Отново потупах с ръка по леглото.

— Ела и седни тук. — Исках да й заповядам, не да я моля, но познавах своята Фран. Освен това, имах нужда да я докосна, ако не за друго поне да се уверя, че наистина е добре. Страхът й сякаш прояждаше душата ми.

Фран пристъпи предпазливо напред, очите й светеха, и се настани до мен. Погледът й улови моя и изглеждаше толкова крехка и самотна, че това прониза сърцето ми.

Знаех, че не биваше да го правя, но просто не се сдържах… дръпнах я в скута си и пъхнах главата й под брадичката си, притискайки я силно към себе си. Тя се скова за миг в прегръдките ми, преди да се отпусне щом осъзна, че няма да я нападна.

— Добре ли си, мъничката ми? — промърморих срещу меката й коса. — Искаш ли да поговорим за това защо си разстроена?

Тя се отпусна срещу мен, мълчалива, преди да забие малкото си юмруче в рамото ми.

— Вие задници ме оставихте сама.

Щях да се разсмея, но усетих, че е истински разстроена.

— Така беше най-безопасно за теб, кълна се.

— Нима? И какво щях да правя, ако нещо се бе случило с теб?

Поклатих бавно глава.

— Битката беше много лесна. В мига, в който се качихме на борда, ооли избягаха, за да се скрият от нас. Нито веднъж не сме стреляли. Всичко, което направихме, бе да ги обградим и да ги набутаме в криокапсулите. Това е един от най-лесните обири, които съм правил. — Беше толкова лесно, че на практика бе смехотворно. Мисля, че и на нея щеше да й хареса, ако беше там с нас. Много щеше да й допадне възмутеното изражение върху грозното лице на Джут’Хнай, когато ни видя, осъзнавайки, че сме дошли, за да го ограбим повторно. Ах, незабравим миг.

— Компютърът ми каза, че има само четири форми на живот. — Гласът й бе твърд. Равен. Обвинителен.

Нима затова се е паникьосала?

— Мм… Да, когато екипажът е в криокапсули, повечето системи не ги смятат за „живи“. По тази причина компютърът е засякъл само нашите сигнали.

Тя стисна гневно устни, но кимна с разбиране.

Още бях изненадан от раздразнението й.

— Все още си гневна — казах, чудейки се дали да докосна с пръст челюстта й. — Защо?

За моя изненада устните й започнаха да треперят.

Ти ме изостави. — Гласът й бе дрезгав от емоциите. — Какво щях да правя, ако нещо се бе случило с теб?

Вече бе попитала това, но сега наблягайки на последната дума, значението на цялото изречение се промени коренно. Сърцето ми заблъска силно, а тялото ми потрепери от болката по това какво бихме могли да имаме. Обаче знаех какво трябва да направя. Тя нямаше как да остане с нас. Беше права… ако нещо се случеше с мен, тя щеше да бъде плячка за всеки неморален мъж във вселената.

— Сладка моя Фран — промърморих, докосвайки бузата й. — Не постъпих правилно.

— Да, така е — промърмори тя, насочила поглед към устните ми. — Трябваше да ми позволиш да дойда с вас.

Не знаех дали да се засмея или да простена агонизиращо. Горещият поглед, който бе отправила към мен, бе най-прекрасното мъчение. Тя се размърда в скута ми и бедрата й се отъркаха в твърдата ми ерекция, по най-невероятния и разсейващ начин. Само ако я бях притиснал малко повече… ако я бях направил моя, когато имах този шанс…

Но тогава щеше да ми бъде още по-трудно да я пусна, а знаех, че трябва да направя именно това. Проклет ад, но мразех да бъда разумен. Не беше нещо, което да ми подхожда.

— Не бих те изложил на опасност, малка моя.

— Не ме излагаш на опасност — каза ми тя с нежния си глас. Ръцете й се обвиха около тила ми и тя се премести по-близо до мен. Бях безсилен да устоя на привличането на гласа й, на сладките й устни и на близостта й. — Аз съм тази, която се излага на опасност.

— Няма да ти позволя…

Тя сложи пръст на устните ми, прекъсвайки думите ми.

— Изборът не е твой — прошепна тя и се наведе, за да притисне устни към моите.

Бях толкова фокусиран от странното докосване, че напълно забравих за всички хигиенни закони, които нарушавахме, оставайки неподвижен, докато устните й се плъзгаха по моите. Но не бях погнусен… дори напротив, чувствах се по-възбуден от когато и да е било преди. Простенах. Дъхът й опари кожата ми, а върхът на езика й се плъзна по устните ми. Тя се отдръпна за миг и с лека усмивка на устните срещна погледа ми.

— Вие хора, не се ли целувате?

— Това ли е целуване? — Беше го споменала преди. Нищо чудно, че така се бе втренчила в устните ми преди миг, сега аз не можех да откъсна поглед от нейните. Те блестяха леко от влагата и бяха малко подпухнали. Това ме накара да поискам да се целуваме отново.

Фран кимна и се потърка срещу гърдите ми, доближавайки отново устата си до моята, така че дъхът ни да се смеси.

— Искаш ли да ти покажа как се прави?

Не би трябвало да искам. Би трябвало да постъпя правилно и да я отблъсна… но отново това не бе от силните ми черти. Вместо да й откажа, изстенах и хванах с ръка задната част на тила й, навеждайки се напред и притискайки устата си към нейната.

Някак нямаше същия ефект, когато го направих аз… устните ми се прилепиха ентусиазирано към нейните и тя застина пред мен, чакайки. Почувствах се като хлапак, който никога не си е мокрил члена, и вътрешно си наредих да стана по-добър. Тя бе много нежна, когато ме милваше, и нямаше как да не помисля, че вероятно трябва да последвам примера й. Забавих движенията си, милвайки нежно устните й със своите.

Това я накара да простене и прелестният звук накара косата на тила ми да настръхне… а членът ми да се втвърди болезнено. Ах, колко е сладка, моята Фран. Устните й бяха великолепни и не можех да спра да ги целувам. Колко упадъчно хоби е това целуване. Нищо чудно, че мъжете отвличаха човешки жени, поробвайки ги…

Дръпнах се рязко от нея, ругаейки се на ум. Роби.

Тя погледна объркано нагоре към мен.

— Какво не е наред?

— Не можем да правим това — казах й, галейки бузата й с палец. — Не е редно.

— И кое не е редно? Още дори не сме си пуснали език.

Да си пуснем език? Имай милост. Никога не съм бил така адски твърд. Затворих очи, опитвайки да възвърна контрола над тялото си. Пръстите й си играеха с косата на тила ми и можех да усетя как прекрасните й големи гърди се притискаха срещу моите, усещах леката горещина на женствеността й върху бедрото си. Защо всичко в нея бе така перфектно?

Зарових лице в шията й, вдишвайки аромата й. Можех да почувствам пулса на желанието си от рогата до върха на опашката си, но не можех да му се поддам.

— Трябва да поговорим, Фран.

Тъмните й очи се разшириха и тя ми хвърли разтревожен поглед.

— Знаеш ли, когато един човек изрече тези думи, нещата никога не са на добре.

— Това е на добре, обещавам. — Издърпах ръцете й от раменете си, притискайки ги срещу гърдите си. — Помниш ли как ми каза, че искаш да се върнеш у дома? Обратно на твоята планета?

Тя завъртя глава, поглеждайки ме през присвитите си клепачи.

— Недей.

Игнорирах думите й и продължих.

— На кораба на ооли свалихме данните за пътуванията им. Имали са намерение да отидат да вземат друга човешка робиня за Джут’Хнай. Търговецът споменава, че ще му позволи да избира. Което значи, че има повече от една пленница. Знам, че другите не са съгласни да пътуваме до Земята, но с тази пратка, която откраднахме, ще имаме достатъчно кредити и карти, за да те върнем в другия край на галактиката…

— Не!

— … заедно с онези, които ще вземем с нас. Ще ги спасим и ще ви върнем обратно на Земята…

— Не! — Изражението й стана още по-упорито.

— … и ще бъде едно добро дело, а всички ние ще можем да се върнем към нормалния си живот, знаейки, че тези ооли никога повече няма да се възползват от друга човешка жена. Мисля, че е много добър план, ти не смяташ ли така?

— Не — каза тя още веднъж. Изглеждаше разгневена, но долната й устна трепереше. — Това ли искаш? Да се върнеш към нормалния си живот без аз да съм наоколо?