Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Corsair’s Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 65 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Пленница на звездния пират

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10165

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Фран

Три седмици по-късно

Събудих се с прозявка. Беше рано, а екраните, играещи роля на прозорци, показваха изгрев на слънце. Каютата на Кивиан нямаше никакви люкове, затова екраните се слагаха така, както му харесва на този, който живее в стаята. Обичах да се събуждам с изгрева на слънцето, а тъй като Кивиан нямаше претенции и можеше да спи при всякакво осветление, „прозорците“ бяха настроени по мой вкус. Усмихнах се, гледайки „изгрева“ за няколко минути, наслаждавайки се на дебелите пухкави облаци. Дори нямах нищо против, че „небето“ е в странен нюанс на зеленото. Само усещането за изгрева бе важно.

Сутрините бяха любимото ми време на кораба. Никой от мъжете тук не обичаше да става рано, затова това бе „моето“ време. Обичах тези мигове на тишина. Обикновено, отивах за закуска и гледах видеата на мессакаш, опитвайки да науча езика им. Тази сутрин обаче, една голяма синя ръка се бе провряла под барикадата ми от възглавници и не се сдържах да махна възглавницата, за да погледна към Кивиан.

Нямаше да надничам надолу, разбира се. Все още не можех да се накарам да го направя, макар че ми се щеше да видя оборудването му. Ако го направех, щях да се чувствам така, все едно бях строшила крехките граници на връзката, която изградихме.

Кивиан спеше дълбоко. Устата му бе леко отворена, косата разрошена и стърчаща във всички посоки. Не беше облечен, затова лесно можех да видя твърдите сини коремни плочки, които накараха пръстите ми да засърбят от желание да ги докоснат.

Не гледай по-надолу, Фран. Заповядах си аз. Няма да прекрачваш тази граница.

И все пак, нямаше как да се вслушам в гласа на разума си… бях толкова любопитна. Да, точно така е. Само любопитна. Стиснах силно бедрата си едно до друго.

Само любопитна. Нищо повече.

Погледах го още известно време. Бяха минали седмици откакто Кивиан ме спаси, водейки ме на Глупака. Трябваха ми три седмици да привикна към люлеенето на кораба и да не се чувствам така, сякаш са изтръгнали всичко жизненоважно от мен. Вече бях стигнала до там, че да изпитвам някакъв баланс, който изглеждаше нормален, и това започваше да ми харесва. Беше различно, но не и лошо. Екипажът бе мил и си пасвах изненадващо добре с всички тях. Мислех, че ще имам проблеми с Кивиан, заради покровителствения начин, по който се държеше с мен в началото, все едно беше щамповал на гърдите ми МОЯ, но той се държеше като перфектния джентълмен до сега. През цялото това време той се шегуваше с мен, подкачаше ме, играеше игри с мен, за някои неща ме командваше и ме притискаше, но никога не ме бе плашил. Нито веднъж не ме докосна, дори в опит да придвижи отношенията ни на следващото ниво. Според мен се държеше така, както би се държал с малката си сестра.

Не бях сигурна как би трябвало да се чувствам по този повод.

Имам предвид, благодарна бях. Толкова бях благодарна, че не е кучи син, който обича да изнасилва жени. Непрекъснато се шегуваше и флиртуваше, но не със злоба и никога напълно сериозно. Характерът му бе ведър и се наслаждавах да бъда около него. Никога не бях мислила, че ще кажа това за един извънземен, но много бързо той се превръщаше в най-добрият ми приятел.

Но докато времето минаваше, не знаех дали бих искала да сме само приятели или нещо повече. Открих, че всеки ден чакам с нетърпение смеха му, усмивките му. Нямах търпение да си легнем вечер, надявайки се крайниците ни да се докоснат един до друг, докато спим. Кръстосвах каютата по цял ден, имайки чувството, че ако продължа да вървя след него, ще заприличам на кученце следващо господаря си. Очаквах с трепет игрите на пръчки. Бях пристрастена към аромата му и затова плъзнах възглавницата на барикадата си в страни, за да мога да се насладя на мириса му.

И мастурбирах. Боже, как мастурбирах. Всеки ден. Понякога по два пъти на ден. Веднъж дори под одеялата, докато той спеше до мен. Просто не можех да се спра.

Бях адски подразнена, че съм сложена така твърдо в категорията „малката сестра“. Част от мен мислеше, че съм пълен идиот задето дори мисля за това, но просто не можех да се спра. Фокусирах се върху него, върху спомена колко твърдо обявява, че му принадлежа… и все пак не прави нищо по въпроса.

Не че исках да направи нещо.

Може би.

Всъщност, не знаех какво да мисля. Единственото, което знаех, бе, че исках адски много да ме сграбчи и да ме притисне към себе си, докато ме целува страстно, и бях почти сигурна, че не е редно дори да си го помислям.

Би трябвало да съм благодарна, че Кивиан се отнася към мен все едно съм почетен, добре дошъл гост на кораба му.

Да, благодарна. Чувствах нещо, но съм почти сигурна, че не е благодарност. И ми се наложи отново да стисна силно бедрата си.

Кивиан спеше, блажено неосъзнаващ за конфликта, който се водеше в главата ми, докато лежах до него. Иронията бе в това, че в началото се дразнех, задето трябва да споделям леглото си с него. Сега се дразня, че той си седи от своята страна. Защо не беше някой, който обича да се гушка?

Очевидно нещо не ми е наред.

Уфф, Фран.

Изпълзях от леглото и се насочих към водната стая, в каютата на Кивиан. Измих се и се облякох в един от трите костюма, които бях обявила за свои. Тъй като не бяхме ходили до някоя станция, за да подновим запасите си, трябваше да се справям с това, което намерих в гардероба на Кивиан. Ризите му бяха трансформирани в нещо подобно на рокля, а под тях носех широки панталони, подобни на тези на момичета в харем. Очевидно, тук имаха някаква материя, която прилепваше по извивките на тялото, приспособявайки се така, че да е удобна за носене, но тъй като Кивиан беше сноб на тема дрехи, неговите не бяха от този материал и по тази причина се мотаех из кораба облечена като бездомник в чужди дрехи.

Макар че нямах нищо против. Дрехите му бяха удобни и меки, макар и направени по по-интересен и сложен начин. Мъжът обичаше детайлите, това поне бе сигурно. Закопчах поне дузина зигзагообразни копчета в предната част на блузата си, и още толкова на ръкавите, преди да вържа косата си на конска опашка и да се насоча към вратата. Погледнах назад към него, чудейки се дали да не се върна в леглото и да се поддам на инстинктите си. Да се покатеря върху него, да си призная, че си падам по него и да чакам реакцията му.

Но не го направих. Тук, на този кораб, бях в безопасност и разчитах на добрата му воля, затова не исках да развалям всичко.

Кивиан изхърка, блажено не осъзнавайки тазсутрешните ми терзания. Той дори не се събуди, когато отворих вратата, за да изляза навън.

Насочих се към кухнята за чай и закуска. Тук нямаха нищо наподобяващо кафе, но правеха отвара от някакво растение, чийто вкус бе много идентичен с този на Ърл Грей, и много бързо стана любимият ми. Направих си чаша от него и си сипах от странната супа, с която мъжете тук закусваха, преди да се насоча към прозореца, от където наблюдавах обкръжението ни. Намирахме се на астероиден пръстен в средата на безкрайния черен космос и въпреки това, ми беше истински приятно да гледам навън. В далечината се виждаше някакво космическо сияние, което приличаше на червени и зелени пръски, минаващи напречно през галактиката, и гледката беше страхотна. Вярно е, че ми липсваха изгревите и залезите, които имахме на Земята, но вече започвах да привиквам с гледката на всички тези звезди.

Бих могла да бъда щастлива тук, ако не мога да намеря пътя обратно до дома. Или поне така мисля.

Отне ми време да свикна с идеята, че никога няма да се върна на Земята. Пийвах чай и гледах звездите. Може би заради факта че се озовах в една толкова ужасна ситуация, така и нямах време да се настроя за бъдещето си. Кивиан и екипажът му ми дадоха ясно да разбера, че няма шанс да се върна у дома, без значение колко много го исках. Ако дори опитаха, имаше риск кораба да бъде конфискуван, а те да прекарат остатъка от дните си в интергалактически затвор. На никого не му се нравеше тази идея. Не можех да им позволя да разрушат живота си, и то за… какво? Да се озова отново в задънена улица на работата си като рецепционистка? Семейството ми бе дистанцирано, приятелите ми се преместиха, след като завършихме колежа, а работата ми беше скапана. Имах връзки, но нищо продължително. След колежа просто буксувах на едно място, без да знам какво да правя с живота си. Всичко изглеждаше така, все едно съдбата се намеси и взе решение вместо мен.

Без значение от коя страна го гледах, Земята… и животът ми там… беше само далечен спомен.

Но дори да искам да остана тук, не бях сигурна, че мога. Дали те щяха да се съгласят да ме задържат? Точно сега бях просто гост, който се стараеше да не им се мотае в краката. Освен това бях тежест, която изразходваше ресурсите им, защото имах нужда да се храня, да дишам и да използвам водата. На кораба нямаше място за още една кабина, където да спя, и нямах кой знае колко полезни умения, с които да съм от полза.

Освен това бях незаконна раса. Положението ми можеше да стане много зле, ако решаха, че съм прекалено голяма неприятност, за да се занимават с мен, и без значение дали Кивиан ме имаше за своя малка сестричка, дори те можеха да са дразнещи.

Съдбата ми все още висеше неопределено във въздуха. Все още бях на милостта на останалите.

И това бе гадно.

Уфф, Фран.

Приключих със закуската си и сложих съдовете в машината за почистване. След това пристъпих към мостика, за да видя кой е на смяна. Имаше прикриващ сигнал, който държеше кораба далеч от радарите на останалите кораби, но някой винаги трябваше да е на мостика, за да държи под око случващото се наоколо. Изглежда дори високотехнологичните общества не бяха чак толкова развити, че да оставят абсолютно всичко в ръцете на компютрите. Бях малко изненадана да видя грамадния медик, Тарекх, настанен на мястото на Аливос на мостика.

— Ти ли си на смяна? — попитах го, пристъпвайки напред, за да седна на стола на Кивиан. Не защото се смятах за капитан, разбира се, а защото знаех, че той нямаше да има нищо против да се сгуша на мястото му. За останалите още не бях сигурна.

Тарекх поклати глава и се облегна на стола на Аливос, изглеждайки отегчен и ленив, докато пред него на екрана се изреждаха кодове и думи изписани на непознати за мен извънземни езици.

— Само замествам Аливос днес. Малко е поопърлен по ръбовете. Чакането не е любимото му занимание.

Много добре разбирах какво има предвид. Последните седмици бяха низ от непрестанно повтарящо се ежедневие, и Аливос и Сенторр бяха станали малко изнервени, тъй като винаги те наблюдаваха мониторите. Мисля, че очакваха Кивиан да даде нареждане да се махнем от тук, но той не го правеше и все още чакахме. Не бях много сигурна какво чакаме, просто знаех, че Кивиан не е готов да потеглим. Тревожех се, че може би аз съм причината за това, и че останалите ще ме обвинят. За момента се разбираме добре, но знаех колко лесно можеше да пламне нечий темперамент.

— Знаеш ли какво чакаме?

Тарекх сви рамене.

— Знак, че е безопасно да излезем на светло и да доставим товара си. Не се тревожи, Кивиан има добри инстинкти за тези неща.

Замислих се за Кивиан, спящ в леглото, което споделяхме, и през тялото ми премина странната, но вече позната тръпка. Щом има добри инстинкти, може би наистина гледаше на мен като на малката си сестра или хич не осъзнаваше колко бях лапнала по него. Или пък осъзнаваше и чакаше влечението ми да изчезне.

Ъгх.

— Изглеждаш недоволна — обяви Тарекх, гледайки ме как гриза единия си нокът. — Всичко наред ли е?

— Само си мисля… — Когато той ми направи знак да продължа, се поколебах, преди да реша да споделя. Имах нужда да кажа на някой. — Вие имате ли явление, което е подобно на синдрома Стокхолм?

— Не съм чувал за това.

— То е, когато жената се влюбва в мъжа, който я държи в плен, само защото той е единственият, който има власт над нея. Тя започва да му се възхищава, смятайки властта му за най-нормалното нещо и правейки всичко по силите си да му достави удоволствие.

— Аха… — Той се замисли за миг, изучавайки ме с поглед. — Да имаме дума за това.

— Наистина?

— Идиот.

Намръщих се към него, едва сдържайки се да не го цапна с нещо по грамадната грозна глава.

— Не ставаш за нищо.

— Това е човешки израз, казващ, че съм неприятен, нали? — засмя се той.

— Това е истински синдром, така да знаеш.

— О, знам, че е истински. Ние също имаме подобна умствена болест в цивилизацията си. В много от цивилизациите. Случва се винаги, когато има замесен някой с власт. Но не мисля, че това е твоят проблем.

Почувствах леко облекчение и се зачудих дали това няма да е поредната му шега.

— Защо мислиш така?

Той махна с ръка към мен.

— Замисли се за отношенията ти с капитана ни. Нека кажем, че реши да дойде и да вземе закуската ти, докато все още ядеш. Как ще реагираш?

— Ъм, ще го плесна през ръцете? — Точно това направих вчера, когато той опита да ми вземе закуската. Кивиан само се засмя на възмутеното ми изражение и защипа леко брадичката ми. За мъж, който много държи на хигиенните закони, определено харесваше да ме докосва.

— Мммхъмм. А ако ти каже да си отрежеш косата, защото харесва жени с избръснати глави?

Задъвках долната си устна.

— Ще му кажа да се застреля, тъй като не ми допада мисълта да съм с гола глава.

Той се захили гръмогласно.

— Значи не изпитваш нужда да се променяш, само за да му се харесаш?

Изненадана бях, че дори ме пита нещо такова. Ако той искаше някоя робиня, която да му се подчинява, определено нямаше да я намери в мое лице.

— Господи, не.

— Мислиш ли, че ще бъдеш в опасност, ако не му се подчиниш?

Поклатих бавно глава. Ако не друго, то Кивиан обичаше да вижда как темпераментът ми избухва. Острите ми отговори обикновено го караха да се усмихва широко… и си признавах, че този факт ме караше на моменти да бъда по-устата, отколкото се налагаше.

— Именно. Което значи, че нямаш „синдрома“, за който мислиш.

— О!

— Не ми звучиш доволна.

Скръстих замислено ръце на гърдите си.

— Беше ми много по-лесно да мисля, че това, което чувствам, не е по собствено желание. И все пак не ми изглежда редно да си падам по него.

— Защо? Защото е със синя кожа?

— Не, защото… — Запънах се, търсейки отговор, но просто не можех да намеря такъв. Защото той изглеждаше различно? Истината бе, че харесвах как изглежда. Копнеех отново да докосна гладката му кожа. Умирах да сграбча опашката и рогата му и да видя какво е усещането. И тези коремни плочки… Да, определено външният му вид не бе проблем.

Мисля, че се боях да не бъда отхвърлена. Не го казах на глас, защото звучеше детински, но бе истината. Какво ако му призная всичко, само за да ми каже, че според него човешките жени сме грозни, че цветът ни не е правилният и че нямаме рога? Какво ако всъщност само ме търпи, мислейки за мен като сестра, и в следващия момент тази малка сестра започне да му се натиска?

— Разчитам на него за безопасността си — казах след минута. — Без вашата закрила, съм обречена отново да бъда поробена. Или нещо по-страшно.

Той кимна, обмисляйки това.

— Това е вярно. Може би е хубаво да поговориш с него за това.

— Ще помисля — казах на Тарекх. Напълно сигурна бях, че не бих обелила и дума за това пред Кивиан, но определено щях да си помисля добре.