Руби Диксън
Пленница на звездния пират (13)

Глава 13

Кивиан

Отне два дни тревожното изражение да изчезне от прелестното лице на Фран. Отне два дни и един час на Фран да очарова екипажа ми. Знаех, че ще се разбират добре, когато една сутрин влязох в масовата зала и я открих да спори със Сенторр за това коя храна има най-хубав вкус, а Тарекх се смееше и на двамата, доволен че Фран изяжда моите запаси от храна, а не техните. Изглежда тя харесваше същите солени нудли, които обичах и аз.

— Тя има добър вкус — заявих им гордо, дори и това да значеше, че за мен ще има само остатъци. Не ме бе грижа. Не и след като храната бе за Фран.

Бяха минали само няколко дни, а тя вече си бе проправила път в сърцето и душата ми. Трудно бе дори да повярвам, че мога да си падна по нея така бързо… не, „падна“ не е точната дума. По-скоро „разбия“. Почти нямаше нищо между момента, в който Фран нахълта в живота ми, и времето, в което се влюбих в нея. Изведнъж, неочаквано, тя стана центърът на моята вселена. Мислех за нея преди да заспя, и пак за нея бе първата ми мисъл щом отворех сутрин очи.

Очевидно, тя не изпитваше същото към мен… все още… но и това щеше да се случи. Как да не си падне по мен? Аз бях изключително чаровен. Просто, моята малка Фран бе прекалено твърдоглава. Но щеше да й мине.

— Не знам как един пират може да прекарва толкова много време в завързване на ръкави — каза тя, сложила ръце на ханша си, докато се мръщеше към гардероба ми. — Вие, пиратите, нямате ли си друга работа за вършене, освен да завързвате хилядите връзки на ръкавите си?

— Като какво например? — излегнах се на един от шезлонгите в стаята ми, тъй като бях забелязал, че тя се изнервя, ако полегна на леглото.

— Не знам. Каквото там правят космическите пирати. — Тя ми хвърли поглед през рамо. — Да потопите друг кораб? Да го вземете на абордаж? Нещо такова?

— Първо, потапянето на други кораби е напълно нелепо — заявих, когато тя измъкна една от най-малко сложните ризи от гардероба ми. — И второ, защо ще се качваме на нечий друг кораб? Все пак се крием. Никога ли не си играла на криене и намиране като дете?

— На земята му казваме криеница и за твое сведение бях много добра на това — заяви Фран и отнесе ризата във водната стая, за да се преоблече. Изчаках я, докато се върне миг по-късно, а платът прошумоля около тялото й, когато застана до мен. — Покажи ми пак как да направя ръкавите.

— Това е възел раитху — казах й аз. — Идва от родната ми планета. — Улових няколко от връзките и когато тя вдигна ръка, започнах да ги връзвам една за друга, създавайки ръкав.

— Не можем ли да срежем ризата, за да си направя рокля?

— Да я срежем? — престорих се на ужасен от тази мисъл. — Имаш ли представа колко струва тази дреха?

— Не! — Тя оклюма. — Толкова ли е скъпа?

— Години труд за повечето работници, или поне така мисля. Не се смесвам с ниските съсловия, затова не съм напълно сигурен какво заплащане получават, но да, доста е скъпа.

Горката Фран изглеждаше съсипана от тази мисъл.

— Добре, покажи ми отново възлите.

Направих го и докато довърша ръкавите, тя вече се въртеше нетърпеливо пред мен. Беше адски сладка. Можех да я гледам цял ден. Дори може наистина да го направя, тъй като нямах нищо за правене… освен да чакам. Щом приключих с ръкавите, тя хвана чифт от резервните връзки и ги обви около кръста си, правейки колан. Ризите ми бяха достатъчно големи, че да й стоят като рокли, и едновременно бе еротично и очарователно да я гледам облечена само и единствено в моите дрехи. Сенторр предложи няколко от старите си ризи, но аз му изръмжах и го накарах да обещае, че няма да повдига въпроса пред нея.

Харесваше ми тя да носи само моите неща. Ако иска, може да ги разкъса на парчета, стига това да я направи доволна.

— Е, какъв е планът за днес? — попита тя, оправяйки косата си, надничайки към огледалото преди погледа й да се спре върху мен.

Свих лениво рамене и разтворих ръце в страни.

— Това?

Фран се нацупи и ме изгледа.

— Искаш да кажеш, че и ти няма какво да правиш?

Имах доста за вършене, но някак не ми се занимаваше с това, не и след като тя бе така приятно забавление.

— И аз? Да не си отегчена?

Тя наклони глава настрани и ме изгледа търпеливо.

— Нямаш си никаква идея.

— Е, тогава какво искаш да правим?

Дребната жена се настани на стола пред мен.

— Не знам. Един пленник няма много за вършене.

Усетих как се намръщвам на това.

— Ти не си пленница. Ти си гост.

— Добре тогава, заведи ме у дома на Земята.

— Добър опит, но не.

Фран въздъхна раздразнено и се облегна назад, скръствайки ръце на гърдите си. Забелязах, че скръсти и краката си, и бях очарован от елегантните й движения.

— Тогава какво правиш обикновено, когато си цял ден в тихия кораб?

Свих рамене.

— Оправям кореспонденцията си. Адски скучно е, знам, но дори един пират трябва да отговаря на комуникационните си съобщения. — Замислих се за брат си, който изпрати още едно съобщение, но все още не го бях прегледал. Той ми изпращаше още снимки на малката грозновата Клоуи и настояваше да ги посетя. Скоро щях да им отговоря… когато имах отговор. Точно сега бях по-фокусиран върху жената пред себе си. — Понякога чета книга.

Тя ми направи физиономия.

— Всичките ти книги са на език, който не разбирам.

Засмях се.

— Ами слушане на музика? Или да се упражняваш с пръчките ми?

— Пръчки? — тя повдигна вежди. — Това е играта, която игра с Жабчо, нали?

Наклоних глава към нея.

— Точно тя.

— Ще ми покажеш ли как се играе? — Тя се завъртя, правейки жест към масата между нас — Може да играем тук.

— Вашите хора имат ли игри на късмета? — Непрестанно се изненадвах на нещата, които ми казваше тя. Хората не бяха никак толкова примитивни, колкото вярвахме.

— О, да. Много съм добра на карти.

— Карти? — погледнах я скептично — Играете с карти? Малки парчета хартия? Защо ще правите нещо толкова нелепо?

— Майтапиш ли се? Вие играете с пръчки! Проклети пръчки! Сега кой е нелепият тук? — заяви тя.

Засмях се.

— Добре, предавам се.

Възмутеният й поглед се превърна в усмивка и след това тя се засмя.

— Предполагам, че всички звучат нелепо, като се замисли човек. Добре, хайде, покажи ми как работят.

Почуках с пръст по панела на масата и любимият ми комплект пръчки се появи от скритото отделение.

— Е, както обичам да казвам, всичко е в китката.

Тя повдигна вежди към мен.

— Имам усещането, че съм го чувала и преди.

Ухилих се.

— Вероятно си. Да ти покажа ли техниката си?

Очаквах тя да се свие и да се почувства неудобно от флирта ми, но вместо това се наведе към мен, отправяйки ми игрива усмивка.

— Покажи ми какво можеш, горещо парче.

Думите й ме накараха да трепна леко, разпръсквайки пръчките по масата.

Мелодичният смях на Фран бе изпълнен със задоволство и ме накара да потреперя още веднъж.

Нямах нищо против.

* * *

Да играем на пръчки по няколко часа, стана част от новата ни дневна рутина. Понякога играехме, след като се събудехме сутрин и преди да отидем в общата зала за закуска. А друг път, след вечеря, когато работата за деня бе приключила и имах свободно време. Фран нямаше много за вършене, затова се занимаваше с шиене на рокли, използвайки някои от най-малко любимите ми ризи, или практикуваше завързване на възли. Тя чакаше с нетърпение ежедневните ни игри и аз изпитвах същото. Нямаше нищо, което да желая повече от това да прекарвам времето си с Фран, да говорим и да се смеем.

Тя бързо стана любимият ми събеседник. Не просто защото имаше страхотно чувство за хумор, напълно покриващо се с моето, но умееше да ми дава напълно различна перспектива за нещата. Освен това, умееше да ме реже доста бързо, когато егото ми започнеше да се изразява по-подчертано, но докато подобни забележки от Аливос или Сенторр ме дразнеха неимоверно, Фран само ме караше да се смея, като ми даваше да разбера, че се държа като задник.

Също така обичах да научавам различни неща за нея. Имаше много неща в човешкото общество, които намирах едновременно забележителни и странни, и понякога разговорите ни се съсредоточаваха върху това точно колко различни са културите ни.

— Значи жената на брат ти е бременна? — попита ме тя една вечер, докато играехме на пръчки — Как е възможно това?

Захилих се и й хвърлих игрив поглед.

— Е, Фран, когато един мъж и една жена се обичат много силно…

Тя извъртя очи.

— Много смешно.

— … те се събират и решават да си поръчат най-добрата изкуствена утроба, която се предлага на пазара.

Очите й се разшириха.

— Чакай, какво? — Тя ме изгледа стреснато — Поръчват си бебе в епруветка?

— Всъщност, не. Мисля, че брат ми и жена му са го направили по старомодния начин — замислих се за издутия корем на Клоуи и едва потиснах една чисто мъжка тръпка на неловкост. — Тя го отглежда в стомаха си. Предполагам, че е имало някаква медицинска намеса, но разбира се, щом имаш достатъчно кредити, всичко е възможно.

Фран ме гледаше с отворена уста.

— Какво? — пуснах пръчката си и зачаках тя да направи своя ход.

— Отвратен си от това, нали? От факта, че тя ще има бебе.

Намръщих се и направих жест с ръка към масата пред нас.

— Твой ред е. И не, не съм „отвратен“. Просто е… необичайно.

— Заради хигиенните закони?

— Да, заедно с всичко останало. Повечето жени мессакаш не си правят труда да износят децата си по нормален път. Не и след като има идеални изкуствени утроби, които само чакат да бъдат използвани. Даряваш биологичен материал, плащаш си и отиваш да си вземеш детето, когато е готово.

— Това е… смахнато.

— О, уверявам те, че е широко разпространено в галактиката.

Тя сложи ръка на стомаха си, изглеждайки леко разстроена.

— Ако някой ден имам бебе, не мисля, че бих го направила по този начин. Искам да го нося в себе си. Законите на родната ти планета са просто… студени.

Преди няколко седмици вероятно щях да се съглася с нея. Но откакто видях усмивката на Фран, откакто вдишах аромата й, докоснах кожата й и близнах бедрото й, всичко сякаш се промени. Да кажа, че изгарям за нея бе сякаш да кажа, че вселената е малка, нямаше достатъчно силни думи да обясня начина, по който копнеех за нея, и по който я желаех.

— Наистина звучат студено — промърморих. Замислих се за Джутари и колко щастлив изглеждаше той, колко доволен. Беше очевидно, че не му дреме за санитарните закони. Нямаше как да не се зачудя, колко по-щастливи бихме били като народ, ако не бяхме така фокусирани върху болестите. Интересна тема за размисъл.

Фран поклати леко глава и хвърли пръчките си на дъската. Резултатът й бе ужасен, но можех да проваля следващото хвърляне, така че да може играта да продължи по-дълго. Донякъде това беше измама, разбира се, но от моя гледна точка, предпочитах да го наричам практика. Кой знае, може скоро да ми се наложи да използвам играта, за да измамя още някой. Най-добре да играя срещу някой, за да се упражнявам, дори този някой да е ужасен играч.

Освен това, нищо не може да накара Фран да се смее с повече удоволствие от моментите, в които успява да ме „победи“. Пристрастен бях към триумфалния й кикот.

— Не мога да си представя общество, в което дори не можеш да целунеш човека, когото обичаш — каза ми тя, докато изучаваше дъската между нас.

— Да целунеш?

— Докосване на устните. Това е знак на привързаност при хората.

— Искаш ли да демонстрираш? — дарих й най-ленивата си усмивка, въпреки че сърцето ми се разблъска мощно в гърдите, при мисълта тя да докосне пухкавите си устни към моите. Санитарните закони да вървят по дяволите, исках да я вкуся.

Но всичко, което каза тя бе:

— Не ми се иска да нарушавам хигиенните ви закони.

— Аз съм пират, сладурче. Да нарушавам закони ми е професията. Не позволявай на това да те спира.

Тя само размаха пръст към мен, все едно съм бил непослушен.

— Ти може да си пират, но аз не съм. Аз съм само пленница на пирата.

— Ах, да, защото не ти позволявам да се върнеш на Земята. Не може ли просто да си ми гостенка? — Престорих се, че изучавам масата пред нас, макар истината да бе, че гледах Фран и изучавах изражението й.

Моята човешка жена изглеждаше замислена.

— Да, но гостът е човек, който иска да бъде тук, нали? Затова не мога да бъда гостенка.

— Тогава какво си? — попитах. Като изключим факта, че си моя, тъй като никога няма да те пусна да си отидеш.

Тя присви устни и се замисли.

— Ще ти отговоря, когато и аз сама науча.