Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (8)

Шеста глава
Циганите

Тъй весело, тъй буйно

вървеше той с юнашка сила,

вървеше с песен и безгрижен танц

към своето бесило!

Старинна песен

Възпитанието на Куентин Дъруърд не беше от естество да изнежи сърцето или да развие високо нравствено чувство. И той, като всички членове на семейството му, бе свикнал да смята лова за развлечение, а войната за единственото сериозно занимание. Най-важното задължение за един Дъруърд беше да понася твърдо нападенията на своите кръвни врагове, които бяха почти унищожили рода му, и жестоко да им отплаща. Но в тези вражди имаше все пак някакво грубо рицарство и дори благородство, смекчаваш суровостта им; така че отмъщението, смятано на времето за правосъдие, се извършваше човечно и великодушно. Поуките на достойния стар монах, които поради продължителното боледуване и нещастие младият Дъруърд бе усвоил по-добре, отколкото ако беше здрав и щастлив, го караха да разбира още по-дълбоко дълга си към другите хора; а като имаме предвид невежеството на ония времена, общото преклонение пред бойните подвизи и личното му възпитание, трябва да кажем, че младият шотландец чувстваше нравствените си задължения много по-правилно, отколкото ги чувстваха мнозина негови съвременници.

Той се замисли, загрижен и разочарован, за разговора с вуйчо си. Дошъл бе с големи надежди; защото, макар че в ония времена не можеше и да се мисли за пращане на писма, все пак някой поклонник, някой скитащ контрабандист или завърнал се инвалид споменаваше от време на време в Глен-Хулейкин името на Людовик Лесли и всички хвалеха единодушно безстрашието, храбростта и успехите му в много дребни поръчения, с които кралят го удостоявал. Въображението на Куентин бе запълнило посвоему тази скица и бе свързало образа на преуспелия странстващ вуйчо (чиито подвизи сигурно не бяха загубили нищо при разказването), с образа на възпяваните от менестрелите бойци и странстващи рицари, спечелили с меч и щик корона и кралска дъщеря. Сега трябваше да смъкне своя роднина много по-ниско в рицарската стълбица; но заслепен от голямата почит към родители и роднини… ръководен от досегашните чувства към вуйчото, освен това съвсем неопитен и страстно привързан към паметта на майка си, той не съзираше в лицето на нейния единствен брат истинския му характер — на обикновен наемен войник, нито по-лош, нито по-добър от мнозина други, чието присъствие влошаваше още повече окаяното положение на Франция.

Без да бъде безразсъдно жесток, Льо Балафре се отнасяше по навик с безразличие към човешкия живот и човешките страдания; беше съвършено неук, алчен за плячка, готов да я добие на всяка цена и да я разпилее щедро, за да задоволи страстите си. Навикът да се грижи само за собствените си нужди и интереси го бе превърнал в едно от най-егоистичните животни на тоя свят; така че — както читателят навярно е забелязал — той нарядко можеше да помисли за нещо, без да прецени какво отношение има то към самия него или, както се казва, да го свърже със своята личност, но не в изпълнение на златното правило.^[1] А тъкмо наопаки. Към това трябва да прибавим, че тесният кръг на задълженията и удоволствията му бе ограничил постепенно и неговите мисли, надежди и желания и бе твърде много пресушил буйното чувство за чест и стремеж за бойна прослава, което бе изпитвал на младини. Накратко казано, Льо Балафре беше усърден воин, закоравял, егоистичен и тесногръд. Старателен и смел при изпълнение на дълга си, той признаваше твърде малко неща извън него, като изключим едно чисто външно, небрежно благочестие, разнообразявано от време на време от някой гуляй с отец Бонифаций, неговия приятел и изповедник. Ако дарбите му бяха малко по-големи, вероятно би достигнал до по-висок чин, защото кралят, който познаваше лично всеки войник от своята гвардия, имаше голямо доверие в смелостта и верността на Льо Балафре; освен това шотландецът беше достатъчно мъдър и хитър, за да разбира отлично странностите на владетеля и умело да се нагажда към тях. Но способностите му бяха така ограничени, че не допускаха да бъде повишен. И макар че Луи му се усмихваше и проявяваше благоволение към него, Льо Балафре беше и досега обикновен стрелец от шотландската гвардия.

При все че не бе преценил още напълно характера на вуйчо си, Куентин се почувства засегнат от равнодушието, с което той бе посрещнал смъртта на почти цялото семейство на зетя си и се изненада, че толкова близък роднина не му предложи никаква парична помощ, каквато Куентин непременно би трябвало да му поиска, ако не беше щедростта на майстор Пиер. Но той беше несправедлив към вуйчо си, когато предположи, че тази незаинтересованост към неговите материални нужди се дължи на скъперничество. Тъй като в този момент сам той не се нуждаеше от пари, Льо Балафре просто не се досети, че на племенника му може да трябват; иначе той смяташе всеки близък роднина за свое второ аз и би се погрижил за благополучието на живия си племенник, както се погрижи за душите на починалата си сестра и на съпруга й. Но каквито и да бяха подбудите за него, този пропуск беше много неприятен на младия Дъруърд и той веднага се разкая, че не е постъпил на служба при Бургундския херцог, преди да се скара с горския му пазач. „Каквото и да ми се случеше тогава — каза си той, — винаги щях да се утешавам с мисълта, че в случай на нужда имам здрава опора в лицето на моя вуйчо. Но сега, след като го видях, разбрах, уви!, че по-голяма помощ намерих от един чужденец, отколкото от брата на майка си, мой сънародник, и при това рицар! Човек би могъл да помисли, че този белег, отнел красотата на лицето, е отнел и всяка капка благородническа кръв от тялото му.“

Дъруърд съжаляваше сега, че не се досети да спомене за майстор Пиер пред вуйчо си, от когото би узнал може би повече за този човек; по въпросите на вуйчото следваха бързо един след други, а звънът на голямата камбана от Сен Мартен в Тур прекъсна почти ненадейно разговора им. „Този старец, помисли Куентин, изглеждаше навъсен и упорит, имаше рязък и презрителен език, но беше щедър и великодушен; а такъв чужд човек струва повече от един студен роднина… Както казва нашата стара шотландска поговорка… по-добре е добър чужденец, отколкото отчужден роднина.^[2] Ще разбера аз кой е този човек. Това не ще бъде мъчно, щом е толкова богат, колкото казва гостилничарят. Той ще ми даде най-малко добър съвет; ако пътува пък из чужди земи, като повечето търговци, службата при него може да бъде изпълнена с толкова приключения, колкото и службата на гвардейците на Луи.“

При тая мисъл някакъв шепот от глъбините на сърцето му, гдето се таят много неща, които собственикът му не знае или не желае да признае доброволно, подсказа на Куентин, че дамата с булото и лютнята от отсрещната кула може би придружава стареца при такива пътешествия.

Докато размишляваше така, младият шотландец срещна двама почтени мъже, навярно граждани от Тур, поздрави ги почтително — като свали шапка с уважението, дължимо от младите към по-възрастни хора — и ги помоли да му посочат къщата на майстор Пиер.

— Чия къща, синко? — запита единият.

— На майстор Пиер, големия търговец на коприна, който поръчал да засадят черничевата горичка — отговори Дъруърд.

— Младежо — каза пътникът, който беше по-близо до него, — много рано си започнал тоя безполезен занаят.

— И не си избрал с кого да се шегуваш — добави още по-сърдито другият. — Кметът на Тур не е свикнал на закачки от странстващи чужденци.

Куентин така се смая, загдето двамата почтени мъже се оскърбиха без причина от един съвсем обикновен и учтив въпрос, та забрави да се разсърди от грубия отговор и се спря да ги гледа, докато те продължиха с ускорена стъпка пътя си, обръщайки се често да го погледнат, сякаш бързаха да се отдалечат колкото е възможно по-скоро от него.

След тях срещна група лозари, на които зададе същия въпрос; те попитаха учителя^[3] Пиер ли търси, майстор Пиер дърводелеца ли или епитропа бай Пиер? И изброиха още половин дузина бай Пиеровци. Тъй като ни един от тях не приличаше на човека, когото той търсеше, селяните го обвиниха, че се шегува безсрамно с тях и го заплашиха с бой за тая подигравка. Но най-старият, който имаше известно влияние над другите, ги убеди да се откажат от това намерение.

— Не виждате ли от приказките и от шутовската му шапка — каза той, — че е чужденец — някакъв знахар, магьосник, гадател, фокусник и така нататък; и никой не знае какво може да ти направи. Чувах, че такъв един платил веднъж цял лиард^[4] на един бедняк, за да се наяде с грозде от лозето му; и изял грозде за цяла талига, без да разкопчае дори едно копче от дрехата си… Пуснете го да си върви мирно и тихо по пътя и ние по нашия… А ти, приятелю, ако искаш да се предпазиш от по-голяма беда, върви си с бога, света Богородица Мармунтийска и свети Мартин от Тур, и не разпитвай за твоя майстор Пиер, който — знам ли аз? — може да е и прякор на сатаната.

Като видя, че силата не е на негова страна, шотландецът намери за най-благоразумно да продължи мълчаливо пътя си; до селяните, които се отдръпнаха отначало уплашено от него, като предполагаха, че може да прави магии и да се тъпче с грозде, се окуражиха, щом той се отдалечи, започнаха да крещят, да ругаят и да го замерват с камъни, макар че от такова разстояние не можеха да го улучат. А самият Куентин, продължавайки пътя си, помисли, че или сам е омагьосан, или жителите на Турен са най-тъпите, невъзпитани и негостоприемни френски селяни. Следващото събитие, което му се случи да наблюдава, не беше от естество да промени мнението му.

На едно малко възвишение край брега на живописния и бързотечен Шер точно срещу него се виждаха два-три красиви кестена; край тях трима-четирима селяни, застанали неподвижно с вирнати глави, гледаха нещо между клоните на най-близкото дърво. Младежите нарядко се унасят много дълбоко в собствените си мисли, така че най-лек повод може да събуди любопитството им, както най-малкото случайно хвърлено камъче набръчква повърхността на бистро езеро. Куентин изтича леко по нанагорнището и пристигна тъкмо навреме, за да види грозното зрелище, привлякло селяните — някакъв човек се гърчеше в предсмъртни мъки, увиснал на един от клоните.

— Защо не прережете въжето? — попита младият шотландец, готов винаги да вдигне ръка в помощ на нещастник или в защита на честта си, ако сметне, че е била засегната.

Един от селяните обърна към него своето пребледняло лице и го погледна уплашено, сочейки някакво грубо подобие на fleur-de-lys, издълбано в кората на дървото, както драскулките, добре известни на нашите митничари, се стремят да наподобяват широка стрела.^[5] Без да разбира този символ или да му обръща внимание, младият Дъруърд се метна като пантера на дървото, измъкна от джоба си неизбежното допълнение на всеки шотландски планинец и ловец, верния черен нож^[6] и като извика на стоящите под дървото да поемат тялото, преряза моментално въжето.

Но това човечно дело не бе подкрепено от останалите зрители. Вместо да окажат помощ на Дъруърд, те се ужасиха от дръзката му постъпка и се разбягаха кой където види, сякаш се страхуваха, че самото им присъствие би могло да се сметне за съучастие в това безстрашно дело. Непоето от никого, тялото падна тежко на земята, и то така, че Куентин, който скочи веднага, видя с огорчение как и последната искрица живот угасна в него. Но той не се отказа от милосърдното си намерение и продължи усилията си. Освободи шията на нещастника от смъртоносния възел, разкопча късовейката, напръска лицето му с пода и използва всички обичайни средства за възстановяване на дишането.

Докато беше зает с тези човеколюбиви грижи, той чу наоколо си врява на неразбираем език; и още преди да забележи, че е заобиколен от мъже и жени със странна външност, усети как го хванаха за ръцете, а към шията му блесна острието на нож.

— Ах ти, бяло дяволско изчадие! — извика на лош френски някакъв мъж. — Искаш и да ограбиш ли тоя, когото уби?… Само че те пипнахме и ще си платиш за всичко.

При тия думи към него се насочиха отвред ножове, а разкривените лица на нападателите напомняха вълци, които се втурват към жертвата си.

Но смелостта и самообладанието на младия шотландец го спасиха и сега.

— Какво искате, господа? — каза той. — Та аз току-що прерязах въжето от милосърдие към тоя човек и ако е ваш приятел, опитайте се по-добре да го съживите, вместо да се отнасяте така зле с един невинен чужденец, който искаше да го спаси.

Жените се бяха заели вече с тялото и продължиха опитите на Дъруърд да възстановят дишането, но за жалост без успех. Затова се отказаха от безплодните си усилия и всички започнаха да изказват по ориенталски скръбта си: жените се вайкаха и скубеха дългите си черни коси, а мъжете уж късаха дрехите си или посипваха главите си с пръст. И така се увлякоха в тези скръбни обреди, та забравиха Дъруърд, разбрали навярно, че е невинен. За него би било сигурно най-разумно да остави тези диваци да правят каквото искат, но той беше възпитан да презира почти, безразсъдно опасността, а освен това изпитваше силно младежко любопитство.

И мъжете, и жените в тази странна сбирщина бяха с тюрбани и кепета, напомнящи много повече собствената му шапка, отколкото тези на французите. Някои мъже имаха къдрави бради и всички бяха черни като африканци. Един-двама, навярно главатарите им, носеха евтини сребърни украшения на шията и ушите и яркожълти, алени или светлозелени шалове; ръцете и нозете бяха голи, всички бяха страшно дрипави и мръсни. Доколкото Дъруърд можа да забележи, те бяха въоръжени само с дългите ками, с които го бяха заплашили; само един младеж, който се вайкаше повече от всички, примесвайки към воплите си заплахи за отмъщение, имаше и крива мавританска сабя, която постоянно подръпваше за темляка.

Тази безредна и креслива дружина беше толкова различна от всичко, което бе видял досега, че Куентин беше готов да ги вземе за банда сарацини, за ония „погански псета“, които — според всички романи, слушани или четени от него — бяха врагове на благородните рицари и на християнските владетели. Но тъкмо когато се готвеше да се отстрани от това опасно съседство, чу тропот на препускащи коне и видя как предполагаемите сарацини, вдигнали вече на раменете си тялото на своя другар, бяха нападнати ненадейно от отряд френски войници.

Тази внезапна поява превърна вайканията на оплаквачките в ужасени викове. Тялото бе захвърлено веднага на земята и всички се разбягаха с невероятна ловкост, като се провираха под корема на конете, за да се спасят от копията на войниците, които крещяха:

— Убивайте проклетите погански крадци… Изловете ги и ги убийте… Вържете ги като зверове… Избийте ги като вълци!

Войниците крещяха и удряха, но бегълците бяха толкова пъргави, а мястото, покрито с шубраци, беше така неизгодно за конниците, че само един-двама души бяха ранени и взети в плен; единият беше младежът с меча, който оказа известна съпротива. Куентин, когото съдбата бе избрала, както изглежда, в тоя ден за прицел на стрелите си, бе заловен също от войниците, които въпреки протестите му вързаха ръцете, и то с умение и бързина, доказващи, че не са новаци в тази полицейска служба.

Поглеждайки тревожно началника на конниците, от когото се надяваше да бъде освободен, Куентин не разбра дали трябва да се радва или да се разтревожи. Защото позна в негово лице мълчаливия и намръщен другар на майстор Пиер. Каквото престъпление и да бяха извършили тия хора, началникът на отряда знаеше, че Дъруърд няма нищо общо с тях; но мъчно можеше да се разбере дали този намусен мъж би бил благосклонен съдия или безпристрастен свидетел и Куентин дори не знаеше дали би подобрил положението си, ако се обърне за помощ към него.

Но не му остана време за колебание.

— Троазешел и Птитандре^[7] — обърна се намръщеният мъж към двама души от отряда си, — дърветата са точно каквито ви трябват. Ще науча аз тия нечестиви и крадливи вещери как ще се месят в кралското правосъдие към някого от проклетото им племе! Слизайте, момчета, и свършвайте по-бързо работата си!

Троазешел и Птитандре скочиха веднага от конете; Куентин забеляза, че и двамата имаха на седлата си по две въжета, които бързо развиха; оказа се, че всяко въже има и готова примка. Щом ги видя, че избраха три въжета, Куентин усети, че кръвта замръзва в жилите му. Защото разбра, че едното е за неговата шия. Той се обърна към офицера, припомни му утринната им среща, правата си на свободен шотландец в приятелска и съюзна страна, и заяви, че не познава никого от тия, при които го бяха заловили, нито знае злодеянията им.

Офицерът, към когото се обърна с тези думи, не благоволи дори да го погледне и не обърна никакво внимание на намека за по-раншното им познанство. Само се обърна към един-двама селяни, пристъпили напред, за да дадат показания против пленниците или просто от любопитство, и запита сърдито:

— Беше ли този младеж със скитниците?

— Беше, господине — отговори един от зяпачите, — и ако позволите, ваше благородие, тъкмо той преряза въжето на разбойника, когото Негово величество най-заслужено обеси, както казахме на ваше благородие.

— Готов съм да се закълна в бога и в свети Мартин от Тур, че го видях с бандата им — каза друг, — когато разграбваха нашата ферма.

— Ама, тате — обади се едно момче, — оня поганец беше черен, а този е рус; оня имаше къса къдрава коса, а на този е дълга и руса.

— Слушай, чедо — възрази селянинът, — ти може да кажеш, че оня е имал зелено палто, а този сива късовейка. Но негово благородие началникът на полицията знае, че такива хора си променят много лесно и дрехите, и лицето. Аз пък казвам, че е същият.

— Стига и това, дето сте го видели да се намесва в кралското правосъдие и да спасява един обесен предател — каза офицерът. — По-бързо, Троазешел и Птитандре!

— Почакайте, господин началник — извика в смъртен ужас младежът. — Изслушайте ме… Не оставяйте да загина невинен… Моите сънародници ще ви поискат сметка на тоя свят, а Божието правосъдие на другия.

— И тук, и там съм готов да отговарям за делата си — отвърна студено началникът на военната полиция; и даде с лявата си ръка знак на палачите; след това със злобно тържествуваща усмивка докосна с показалеца дясната си ръка, която беше превързана — може би изкълчена от тази сутрешния удар на Дъруърд.

— Отмъщаваш си значи, жалък негоднико! — отговори Куентин, убеден от тази постъпка, че единствената подбуда за жестокостта на този човек е личното отмъщение и следователно не може да очаква никаква милост от него.

— Горкият момък взе да бълнува от страх — каза началникът на отряда. — Кажете му някоя утешителна дума, преди да го пратите на оня свят. Ти, Троазешел, умееш да утешаваш, когато не може да се намери изповедник. Дай му една минута за размишления и го изпрати набързо в следващата. А пък аз ще продължа обиколката си… Подир мен, войници!

Началникът на военната полиция препусна напред, последван от охраната си, с изключение на двама-трима; които останаха да помагат при екзекуцията. Нещастният Куентин го изпрати с отчаян поглед, сякаш със заглъхващия конски тропот изчезваше и последната надежда за спасение. Поглеждайки безнадеждно наоколо си, той се изненада, като видя стоическото безразличие на своите другари по участ. Те бяха проявили отначало невероятен страх и отчаяни опити да избягат; но след като ги уловиха, след като разбраха, че смъртта е неизбежна, зачакаха с пълно самообладание своя край. От вида на очакващото ги бесило мургавите им лица може би поизбледняха малко, но чертите им не мръднаха, упорито високомерният поглед не трепна. Приличаха на лисици, които — изчерпали всички хитрости в опити да се из: мъкнат — умират с безгласна, намусена смелост, каквато вълците и мечките, най-страшните врагове на ловците, никога не проявяват.

Те гледаха безстрашно движенията на палачите, които вършеха работата си много по-полека, отколкото началникът им бе заповядал, защото навикът ги бе приучил навярно да изпитват удоволствие от изпълнението на своята ужасна длъжност. Ще се спрем за малко да ги опишем, тъй като характерът на палача има голямо значение при всяка тирания, все едно дали е еднолична или колективна.

Двамата изпълнители на закона бяха съществено различни по външност и държане. Луи ги наричаше обикновено Демокрит и Хераклит. А шефът им, началникът на военната полиция, ги бе кръстил Плачливия Жан и Засмения Жан.

Троазешел беше тънък, висок, грозен мъж, с необикновено сериозно лице и дълга броеница около врата, която бе свикнал набожно да предлага на нещастниците, които трябваше да екзекутира. На устните му бяха винаги готови едно-две латински изречения за суетата на човешкия живот; и ако се позволяваше да заема две длъжности, би могъл да бъде не само палач, но и изповедник на затвора. Птитандре, напротив, беше весело, дебеличко, пъргаво човече, което изпълняваше длъжността си така, сякаш тя е най-приятно занимание. Изпитваше сякаш истинска обич към жертвите си и винаги им говореше добродушно и нежно. Наричаше ги „горките ми честни приятели, миличките ми побратими, добрите дядковци“, според възрастта и пола им; докато Троазешел се грижеше да им вдъхне философско или религиозно виждане на бъдещето, Птитандре се грижеше да ги ободри с някоя и друга шега, за да им внуши, че животът, който напускат, е нещо смешно, презряно, незаслужаващо да жалят за него.

Не мога да кажа защо и за какво, но тези две прекрасни същества, въпреки своите разнообразни достойнства, каквито се срещат нарядко у хора от техния занаят, вдъхваха много повече ненавист от всички свои по-раншни и по-късни събратя; и тези, които ги познаваха, се питаха само едно: дали важният Троазешел и пъргавият смешен Птитандре вдъхваха повече страх или повече ненавист. Несъмнено беше, че и в двата случая държаха палмата на първенството пред всеки друг палач във Франция с изключение може би на шефа им Тристан Отшелника, прочутия началник на военната полиция, или пък на неговия шеф, Луи XI^[8].

Не може да се предположи, че такива разсъждения са занимавали в тоя миг и Куентин Дъруърд. Животът, смъртта, времето и вечността се рееха пред погледа му като шеметна, неотвратима гледка, от която слабата човешка природа се отдръпваше, а гордостта беше готова да я понесе. Той се обърна към бога на своите деди; и една малка, проста, полуразрушена църквица, гдето почиваха сега всичките му близки освен самия него, изникна тоя миг в паметта му. „Нашите заклети врагове позволиха моите роднини да бъдат погребани в родината ни — помисли той, — а пък аз ще храня гарваните и ястребите в чужда земя като отлъчен злодей.“ Сълзи бликнаха от очите му. Троазешел го докосна по рамото, похвали го за това набожно предсмъртно настроение, възкликна прочувствено: „Блажени умиращите в Божието име!“, и добави, че е щастлива душата, която напуска разплакано тяло. А Птитандре го потупа по другото рамо:

— Смелост, мило чедо. Щом ти водиш хорото, да започнем весело, защото всички цигулки са вече готови!

И завъртя примката, за да подчертае шегата си. Младежът погледна смутено единия, след това и другия, а те поясниха думите си, като го тикнаха лекичко към съдбоносното дърво, с увещание да не се плаши, защото всичко ще свърши само в един миг.

В тази съдбоносна минута младежът се огледа отчаяно наоколо си.

— Няма ли някой добър християнин — извика той — да ме чуе и да каже на Людовик Лесли от шотландската гвардия, наричан още Льо Балафре, че убиват подло неговия племенник?

Тези думи бяха казани тъкмо навреме; защото, привлечен от приготовленията за екзекуцията, един стрелец от шотландската гвардия бе застанал наблизо заедно с още един-двама случайни минувачи, за да наблюдават какво става.

— Внимавайте какво вършите! — викна той на палачите. — Ако този младеж е шотландец, не ще позволя да го убиете.

— Пазил ни Господ от такова нещо, господин рицар — каза Троазешел; — но трябва да изпълним заповедта — продължи той и дръпна Дъруърд за ръкава.

— Бързата работа е всякога най-хубава — добави Птитандре, като улови младежа за другия ръкав.

Но чул насърчителните думи, Куентин направи усилие, блъсна и двамата изпълнители на правосъдието и все още с вързани ръце изтича до шотландския стрелец.

— Помогни ми, братко — започна той на родния си език, — в името на Шотландия и на свети Андрей! Невинен съм… и съм твой земляк! Помогни ми, защото ще отговаряш за мене в последния си ден!

— Кълна се в свети Андрей! Ще те вземат само през трупа ми! — извика стрелецът и изтегли сабята си.

— Освободи ръцете ми — помоли Куентин — и аз сам ще мога да се защитя.

Стрелецът разсече веднага въжето със сабята си; освободеният пленник се нахвърли изневиделица върху един от войниците и му грабна алебардата.

— Заповядайте сега, ако смеете! — заяви той.

Двамата палачи взеха да се съвещават шепнешком.

— Тичай при началника — каза Троазешел, — а пък аз ще гледам да ги задържа тук, ако мога… Войници от военната охрана, на оръжие!

Птитандре се метна на коня и препусна, а войниците така се разбързаха да изпълнят заповедта на Троазешел, че в суматохата не видяха как другите двама пленници избягаха. А може би и нямаха особено желание да ги задържат; защото им бе дотегнало да проливат кръвта на такива нещастници и като повечето хищници се бяха наситили на кланета. В случая можеха да се оправдаят и с това, че е трябвало да се погрижат за охраната на Троазешел; защото между шотландските стрелци и военната полиция, изпълняваща заповедите на своя шеф, съществуваше ненавист, която водеше понякога до открити свади.

— Ние можем да се преборим с гордите шотландци и да ги победим, ако заповядате — каза на Троазешел един от войниците.

Но предпазливият палач му направи знак да кротува, а сам се обърна много учтиво към шотландския стрелец.

— За началника на военната полиция, господине, е голямо оскърбление, разбира се, че вие си позволявате да се намесвате в изпълнението на кралското правосъдие, което му е надлежно и законно поверено; не постъпвате справедливо и към мене, комуто престъпникът е законно предаден. Нито правите добронамерена услуга на младежа, като имате предвид, че съществуват още петдесет вероятности той да бъде обесен, без да е бил така щастливо подготвен за смъртта, както беше преди вашата необмислена намеса.

— Ако моят млад сънародник — усмихна се шотландецът — смята, че съм му навредил, ще ви го предам без възражение.

— Не, не… за бога, недей! — извика Куентин. — Предпочитам да ми отсечеш главата с дългата си сабя… това подхожда повече на моя произход, отколкото да умра от ръцете на тоя простак.

— Виж го ти как обижда! — отвърна изпълнителят на закона. — Уви! Колко бързо се изпаряват нашите добри намерения!… Той беше чудесно подготвен да замине от този свят, но ето че в един миг се превърна в бунтар.

— Я ми кажи веднага — запита стрелецът, — в какво се е провинил този младеж?

— Позволил си — отговори важно Троазешел — да свали трупа на един престъпник, макар че дървото, гдето беше обесен, имаше кралска лилия, която собственоръчно бях изрязал.

— Вярно ли е това, младежо? — попита стрелецът. — Как си могъл да извършиш такова нарушение?

— Щом търся защита от тебе — отговори Дъруърд, — ще ти разкажа истината като на изповедник. Видях, че един човек се гърчи на дървото и отидох да прережа въжето просто от човечност. Не съм мислил нито за лилии, нито за карамфили и съм допускал, че оскърбявам френския крал толкова, колкото бих предположил, че оскърбявам папата.

— А за какъв бяс ти е дотрябвало тогава да сваляш мъртвеца? — продължи шотландският стрелец. — Тръгнеш ли подир оня джентълмен началника, ще виждаш на всяко дърво цели гроздове от обесени и много работа ще си отвориш в тая страна, ако ходиш на поберки подир палача. Както и да е, няма да изоставя един сънародник, щом е по силите ми да не го изоставям… Слушай, служителю на военната полиция, сам виждаш, че е станало недоразумение. Трябва да проявиш съчувствие към един толкова млад пътешественик. Той не е свикнал да вижда в нашата родина такова бързо правосъдие, каквото ти и твоят началник прилагате тук.

— Но не защото няма нужда от него, господин стрелецо — обади се Птитандре, пристигнал в този момент. — Дръж се, Троазешел, началникът идва; ей сега ще видим дали ще позволи да му отнемат работата, преди да я довърши.

— А тъкмо навреме — заяви стрелецът — идват и моите другари.

Действително, докато началникът Тристан идваше с патрула откъм едната страна на хълмчето, четири-пет души шотландски стрелци препускаха откъм другата начело със самия Льо Балафре.

В този опасен миг Лесли не прояви към своя племенник безразличието, в което Куентин го бе обвинил в душата си; щом зърна другаря си и Дъруърд готови за отбрана, той се провикна:

— Благодаря ти, Кънингам… Джентълмени… другари, окажете ми подкрепа… Този младеж е шотландски благородник… и мой племенник… Линдзи… Гътри… саби вън и напред!

Всеки миг можеше да започне битка между двете групи, които бяха почти равни по брой, само че по-доброто въоръжение на шотландските конници увеличаваше шансовете им да победят. Но било че се съмняваше в изхода на сражението, било от страх да не разсърди краля, началникът на полицията направи знак на войниците си да кротуват и се обърна към Балафре, застанал вече пред своите хора.

— С каква цел вие, кавалер от кралската гвардия, сте се противопоставили на екзекуцията на един престъпник?

— Отричам да съм извършил такова нещо — отвърна Балафре; — кълна се в името на свети Мартин, има известна разлика, струва ми се, между екзекуцията на престъпник и убиването на собствения ми племенник!

— И вашият племенник, господине, може да бъде престъпник като всеки друг човек — каза началникът на полицията; — а всеки чужденец във Франция е подвластен на френските закони.

— Да, само че ние, шотландските стрелци, имаме привилегии — възрази Балафре. — Така ли е, другари?

— Да, да! — извикаха едногласно всички. — Привилегии… привилегии имаме! Да живее крал Луи… да живее храбрият Балафре… да живее шотландската гвардия… Смърт за всеки, който би дръзнал да наруши привилегиите ни!

— Вразумете се, господа рицари — каза началникът на полицията; — припомнете си длъжността ми.

— Не искаме ум от вас — отвърна Кънингам; — ще ни поучават собствените ни офицери. А ще ни съди кралят или нашият капитан, щом главният конетабъл не е тук.

— И не може да ни беси никой друг — добави Линдзи — освен Сенди Уилсън, старият палач на нашия корпус.

— Ако позволим другиму да свърши тая работа, ще бъде обидно за Сенди, най-честния палач, затягал някога въже — каза Балафре. — Случи ли се да ме бесят, никой друг няма да стегне примката на врата ми.

— Само че — възрази началникът на полицията — този младеж не принадлежи към вашия корпус и не може да се ползва от тъй наречените ваши привилегии.

— Щом наричаме нещо наши привилегии, всички са длъжни да ги признаят — заяви Кънингам.

— Не позволяваме никому да ни ги оспорва! — извикаха в един глас стрелците.

— Вие сте полудели, господа — каза Тристан Отшелника. — Никой не ви оспорва привилегиите; само че този младеж не е от вашия корпус.

— Той е мой племенник — заяви победоносно Балафре.

— Но не и стрелец от гвардията, струва ми се — възрази Тристан Отшелника.

Стрелците се спогледаха неуверено.

— Дръж се, приятелю — прошепна Кънингам на Балафре. — Кажи, че е постъпил на служба при нас.

— Кълна се в свети Мартин, добър ти е съветът, сънароднико — отговори Лесли; после повиши глас и се закле, че днес е зачислил племенника си в своя собствен отряд.

Това изявление беше решителен довод.

— Добре, господа — каза Тристан Отшелника, който знаеше колко много кралят се страхува от недоволство в гвардията. — Вие твърдите, че знаете какви са привилегиите ви, а не е моя работа да имам разправии с кралската гвардия, ако е възможно да ги избягна. Ще докладвам все пак случката на краля, който ще реши лично въпроса; и бих желал да имате предвид, че в случая постъпвам по-меко, отколкото длъжността ми повелява.

След това даде заповед на дружината си да тръгне, а стрелците останаха, за да решат набързо какво да предприемат.

— Най-напред трябва да отнесем въпроса до знанието на нашия командир лорд Крофорд и да запишем младежа в списъците ни.

— Но, уважаеми мои приятели и спасители — обади се някак колебливо Куентин, — аз не съм решил още дали да постъпя на служба при вас.

— Решавай тогава по-бързо — извика вуйчо му, — какво предпочиташ — служба при нас ли или бесило? Защото, макар да си ми племенник, мога да те уверя, че не виждам друга възможност да те спасим от въжето.

Този необорим довод принуди Куентин да приеме веднага предложението, което при други обстоятелства би му се сторило не особено приятно; но съвсем скорошното измъкване от примката, която почти усещаше около врата си, можеше да го примири и с по-тежка участ от предлаганата.

— Трябва да се прибере веднага с нас в казармата — каза Кънингам; — само там ще бъде в безопасност, докато тия хрътки дебнат наоколо.

— А не мога ли, мили вуйчо, да пренощувам в гостилницата, гдето закусих тази сутрин? — запита младежът, мислейки като всеки новобранец, че не е лошо да спечели още една нощ свобода.

— Да, драги племеннико — отвърна насмешливо вуйчо му. — Но тогава ще имаме удоволствието да те извадим от някой канал или ров, а може би и от някой приток на Лоара, и то в чувал, та по-лесно да плаваш… Такъв ще бъде най-вероятният край на това приключение… Началникът на полицията ни се усмихна на раздяла — продължи той, като се обърна към Кънингам, — а това е знак, че не ни мисли доброто.

— Не ме е грижа какво мисли — отвърна Кънингам. — Птици като нас не са за неговите примки. Но аз бих искал да разкажеш всичко на онзи сатана Оливие. Той е приятел на шотландските гвардейци, а освен това ще види татко Луи преди началника на полицията, защото утре ще го бръсне.

— Само че — каза Балафре — при Оливие не се отива с празни ръце, а пък аз съм гол като бреза през декември.

— И като всички нас — добави Кънингам, — но нима Оливие няма да повярва поне веднъж на нашата шотландска дума? Ще му обещаем някакъв хубав подарък от следващата си заплата, а щом очаква да има дял от нея, и плащането ще дойде по-скоро.

— Тогава към замъка — каза Балафре; — а по пътя моят племенник ще ни разкаже как е успял да настрои началника на полицията против себе си, за да знаем какво да говорим пред Крофорд и Оливие!