Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (36)

Тридесет и четвърта глава
Екзекуцията

Отиваме сега в зелената гора —

и там самичък ще си избереш дърво.

Старинна балада

— Слава на бога, който ни е дал дарбата да се смеем и да разсмиваме другите, и позор на злия тъпак, който презира службата на шута! Ето една шега, при това не особено блестяща (макар че може да мине и за блестяща, щом разсмя двама владетели), успяла по-добре от хиляди държавнически съображения да предотврати една война между Франция и Бургундия.

Такова беше заключението на Льо Глорийо, когато след помирението, описано подробно в предидущата глава, бургундската стража се оттегли от Перонския замък, кралят напусна злокобната Ерберова кула и за най-голяма радост на французи и бургундци между херцог Шарл и неговия сюзерен се възстановиха поне външно предишното доверие и приятелство. Но макар че му оказваха дължимата церемониална почит, кралят чувстваше много добре прикритото недоверие на херцога, обаче се преструваше благоразумно, че не го забелязва и правеше усилие да се държи съвсем непринудено.

През това време, както става често в такива случаи, докато главните действащи лица успяха да изгладят противоречията си, един от низшите служители, замесени в интригите им, трябваше да изпита на гърба си горчивата истина на политическото правило, че когато си служат с недостойни оръдия, големците изкупват пред обществото тази своя слабост, като ги изоставят на собствената им съдба, щом не се нуждаят вече от тях.

Така стана и с Хайредин Мограбин, предаден от офицерите на херцога в ръцете на кралския шеф на полицията, който, от своя страна, го предаде на двамата си верни помощници Троазешел и Птитандре, за да го изпратят колкото е възможно по-бързо на оня свят. Придружен от двамата артисти, единият изпълняващ алегрото^[1], другият пенсерозото^[2] в тая драма, последван от малка охрана и голяма тълпа, той вървеше (ако си послужим с едно модерно сравнение, като Гарик^[3] между трагедията и комедията) към съседната гора, гдето, за да си спестят труда и церемониите по издигане на бесило, разпоредителите със съдбата му възнамеряваха да го окачат на първото подходящо дърво.

Не след много намериха дъб, който — според шеговития израз на Птитандре — беше подходящ за подобен жълъд; и като настаниха нещастния осъден да седне, заобиколен от достатъчна охрана, се заеха да подготвят последния акт на драмата. В този момент Хайредин погледна към тълпата и забеляза Куентин Дъруърд; на стрелеца се бе сторило, че самозваният херолд е неговият коварен водач, затова бе дошъл дотук да провери предположението си.

Когато палачите обявиха, че са готови, Хайредин им поиска една последна милост.

— Искай всичко, което не противоречи на длъжността ни — отговори Троазешел.

— Значи всичко, освен живота си — каза Хайредин.

— Точно така — потвърди Троазешел. — Нещо повече, щом си решил, както изглежда, да се отнесеш с уважение към нашия занаят и да умреш като мъж, без да се мръщиш… макар че заповедта ни е да бързаме, аз съм готов да ти подаря десет минути.

— Много си щедър! — отвърна Хайредин.

— А може наистина да ни смъмрят за това — намеси се и Птитандре. — Но малко ни е грижа… Аз съм готов и живота си дори да дам за такъв фокусник като тебе, за такъв хитър, стегнат и твърд момък, който възнамерява да се залюлее красиво, както прилича на честен човек.

— Ако имаш нужда от изповедник — започна Троазешел…

— Или от половник вино — добави шеговитият му другар…

— Или от някой псалом — каза трагикът…

— Или от весела песничка — настави комикът…

— Не ми трябва нито едно от тия неща, добри, любезни и пъргави другари — отговори циганинът. — Ще ви помоля само за позволение да поговоря няколко минути с оня стрелец от шотландската гвардия.

Палачите се поколебаха за минута; но Троазешел си припомни, че — по общо мнение и по много признаци — Куентин Дъруърд се ползваше с благоволението на краля, затова реши да позволят разговора.

Когато се приближи по тяхна покана към осъдения престъпник, Куентин се трогна от вида му, при все че Хайредин бе заслужил участта си. Останките от великолепното херолдско облекло, разкъсано от кучетата, и синините от пръстите на двуногите, които го бяха спасили от зверовете, за да го докарат до бесилото, му придаваха и жалък, и смешен вид. По лицето му личаха още следите от грима и изкуствената брада, с която се бе преобразил, бузите и устните му бяха смъртнобледи; но блуждаещият искрящ поглед, отразяващ безстрастна смелост, и кривата усмивка върху стиснатите устни изразяваха презрение към отредената му смърт.

Обзет толкова от ужас, колкото и от състрадание, Куентин тръгна към нещастника; държането му издаваше навярно тия чувства, защото Птитандре се провикна:

— По-живо, прекрасни стрелецо… Господинът няма време да ви чака, а вие вървите така, като че стъпвате по яйца и се боите да не ги счупите.

— Трябва да говорим насаме — обади се осъденият с дрезгав глас, в който прозвуча отчаяние.

— Това надали е съвместимо с нашата длъжност, весели бегуне — каза Птитандре. — Отдавна ни е известно каква пъргава змиорка си.

— Не виждате ли, че и ръцете, и краката ми са вързани с ремъци? — възрази осъденият. — Поставете наоколо стражи, само че на такова разстояние, та да не могат да подслушват… Стрелецът е служител на вашия крал… Ще ви дам и десет гулдена…

— Ако ги употребим за панихиди, ще може да спасим душата му — обади се Троазешел.

— Ако ги употребим за вино или ракия, ще подкрепят бедното ми тяло — добави Птитандре… Дай ги насам, пакостнико.

— Дай кокала на тия псета — обърна се Хайредин към Дъруърд. — На мене ми взеха и последния петак, когато ме хванаха… Дай им парите… няма да се каеш.

Куентин преброи на палачите наградата им и те — верни на дадената дума — се отдалечиха, за да не подслушват, но не отделяха поглед от движенията на осъдения. Куентин почака някое време и тъй като циганинът не заговори сам, го запита:

— Дотук ли стигна най-после?

— Да — отвърна Хайредин. — Не бяха нужни нито астролози, нито физиономисти, нито хироманти, за да предскажат, че ще последвам участта на своя род.

— Но ти си докара тоя ранен край с цяла низа от престъпления и измени — възрази шотландецът.

— Не, кълна се в светлия Алдебаран и всички негови сияйни братя! — отвърна циганинът. — Стигнах дотук от глупост, защото повярвах, че кръвожадната жестокост на франките може да се укроти с това, което самите те прогласяват за най-свято. И свещеническо расо би ме спасило толкова, колкото и херолдският плащ, въпреки лицемерните ви уверения за благочестие и рицарска чест.

— Един изобличен измамник няма право да иска неприкосновеността, давана на звание, което той си е присвоил с лъжа — каза Дъруърд.

— Изобличен ли? — засмя се горчиво циганинът. — Аз говорех не по-лошо от оня стар глупак, вашия херолд… Но както и да е. Нали все ще се мре някой ден? Все едно сега ли или по-късно.

— Времето минава — каза Куентин. — Ако има да ми казваш нещо, казвай го по-скоро, а след това се погрижи за душата си.

— За душата си? — изсмя се пак циганинът. — Мислиш ли, че двайсетгодишна проказа може да се излекува в един миг?… Ако имам душа, тя е минала още от десетгодишната ми възраст, а може би и по-отрано, през такива пътища, че най-малко един месец ще ми е потребен да си припомня всичките си престъпления, и още един — да ги разкажа на свещеника… А дори да ми дадат това време, можеш да се обзаложиш на каквото искаш, че ще го употребя другояче.

— Не богохулствай, окаяни грешнико! Казвай каквото имаш да ми кажеш и ще те оставя на съдбата ти — извика Куентин със смесица от съжаление и ужас.

— Искам една предсмъртна милост — каза Хайредин. — Но най-напред ще си я заплатя; защото твоето племе, колкото и да се хвали с милосърдие, не дава нищо даром.

— Бих казал: върви по дяволите и ти, и даровете ти — заяви Куентин, — ако не беше изправен пред самия ръб на вечността… Казвай какво искаш… Но задръж отплатата си… Не ми е потребна… Стигат ми досегашните ти услуги.

— А пък аз наистина те обикнах — каза Хайредин — заради оная случка на брега на Шер; и бих ти помогнал да се ожениш за богата жена. Ти бе сложил шарф с нейния цвят и това ме заблуди; всъщност аз смятах, че оная Амлин с многото пари ти подхождаше повече от другата патка със старото гнездо в Бракмон, което Шарл е заграбил и надали вече ще пусне.

— Не приказвай празни приказки, нещастнико — прекъсна го Куентин. — Ония господа започват да губят търпение.

— Дай им още десет гулдена за нови десет минути — каза осъденият; като повечето хора в неговото положение, и той желаеше да отдалечи съдбоносния миг. — Повтарям ти, че няма да се каеш.

— Но използвай добре тия платени минути — отвърна Дъруърд, докато тръгваше да сключи нова сделка с хората на Тристан.

След това Хайредин продължи:

— Да, уверявам те, че ти мислех доброто; Амлин беше удобна и подходяща съпруга. Та тя се примири дори с Арденския глиган, при все че ухажването му беше малко грубовато. И господарува сега в неговата кочина така, сякаш е била отхранена само с буков и дъбов жълъд.

— Престани с тия груби и неуместни шеги — смъмри го Куентин. — Иначе, повтарям, ще те изоставя на съдбата ти.

— Имаш право — отвърна Хайредин след минутно мълчание. — Човек трябва да изтърпи това, което не може да избегне!… Добре, ще ти кажа тогава, че дойдох в това проклето предрешване с надежда да получа голяма награда от Ла Марк и още по-голяма от крал Луи; защото трябваше не само да изложа пред Шарл условията на моя господар, които може би си чул, но и да предам една важна тайна на краля.

— Изложил си се на страшна опасност — каза Дъруърд.

— Която ми бе съответно заплатена и се оказа наистина страшна — отвърна циганинът. — Дьо ла Марк се опита преди това да се свърже с Луи чрез Мартон; но тя е успяла да говори, както изглежда, само с астролога, комуто разказала всички случки от пътуването, както и събитията в Шонвалд; и известията й са могли да стигнат до ушите на Луи най-много във вид на предсказание. Слушай сега моята тайна, която е по-важна от всички приказки на Мартон. Гийом дьо ла Марк е събрал многобройна, силна войска в Лиеж и непрекъснато я увеличава с парите на стария поп. Но не възнамерява да започне битка с бургундските рицари, а още по-малко да бъде обсаден в този град с полуразрушени крепостни стени. И ето какво ще направи. Ще остави буйния Шарл да разположи войските си пред Лиеж, без да му окаже съпротива; а през нощта ще излезе от града и ще се нахвърли върху него с цялата си армия. Мнозина от хората му ще бъдат във френски униформи и ще викат: „Франция! Свети Луи! Дени Монжоа!“, за да изглежда, че в града има голям френски помощен отряд. Това ще предизвика, разбира се, смут сред бургундците и ако крал Луи със своята охрана, придворни и придружаващи го войници подкрепи усилията му, Арденския глиган не се съмнява в поражението на цялата бургундска войска… Това е тайната, която ти подарявам. Напред! Можеш и да осуетиш начинанието… Продай сведението на крал Луи или на херцог Шарл — все ми е едно на кого… Спаси или погуби когото искаш; аз съжалявам само за едно: че не мога да подпаля едно буре с барут, за да погубя всички.

— Тайната ти е наистина много важна — призна Куентин, разбрал веднага колко лесно може да пламне националното съперничество в лагер, съставен от французи и бургундци.

— Да. Важна е — отвърна Хайредин. — И щом я научи, ти си готов да избягаш, без да ми дадеш предсмъртната милост, която предплатих.

— Кажи какво искаш — каза Куентин — и ще го получиш, ако е във властта ми да ти го дам.

— Не е голяма работа… отнася се просто до коня ми, до горкия Клипър, единственото живо същество, което ще жали за мене… Точно на една миля южно оттук ще го намериш да пасе покрай изоставена въглищарска колиба; подсвирни му ей така (той подсвирна някакъв особен сигнал), повикай го по име и той ще дойде сам; ето ти юздата му — скрил я бях под дрехата си… Добре, че кучетата не я надушиха, защото той не търпи друга юзда. Вземи го и се грижи за него… Няма да кажа в памет на господаря му… а поне за това, че оставих в твои ръце съдбата на една голяма война. Той няма да те изостави никога в нужда… При всякакви обстоятелства, в добро и зло, в топъл обор или под зимно небе, Клипър е един и същ. Да бях успял да се измъкна от вратите на Перон и да стигна до него, нямаше да съм в това положение… Ще се грижиш ли за него?

— Заклевам ти се, че ще се грижа! — обеща Куентин, трогнат от този изблик на нежност в една закоравяла душа.

— Сбогом тогава! — каза осъденият. — Впрочем не, почакай… почакай… Не искам да умра като простак, забравил да изпълни поръчението на една дама… Ето ти едно писъмце от светлейшата и глупейша съпруга на Арденския глиган до чернооката й племенница… По очите ти разбирам, че съм попаднал на надежден куриер… И още една дума… Забравих да ти кажа, че в седлото ми ще намериш цяла кесия жълтици, които ще заплатя сега с живота си. Вземи ги, те ще ти възстановят стократно гулдените, които даде на ония кръвожадни роби… Оставям те за свой наследник.

— Ще ги употребя за добри дела и панихиди за успокоение на душата ти — каза Куентин.

— Не повтаряй тази дума! — възмути се Хайредин, като го погледна с ужасно изражение. — Няма… не може… не трябва да съществува душа!… Попска измислица е тя!

— Нещастни… пренещастни човече! Размисли по-добре… Позволи ми да изтичам за свещеник… Ония там ще почакат още малко… Ще им платя за това — настоя Куентин… Какво можеш да очакваш, като умираш с подобни мисли, без да се покаеш?

— Да се слея с природата — отвърна упоритият безбожник, като притисна до гърдите си своите вързани ръце. — Надявам се, вярвам и очаквам, че тайнствената човешка форма ще се върне към общите съставки на природата, за да образува нови форми, които заместват всекидневно разрушаваните и се връщат пак в различен вид… Водните капки отиват в реките и дъжда; пръстта ще се върне към майката земя, въздушните частици ще бъдат отнесени от ветреца, пламът ми ще се влее в блясъка на Алдебаран и неговите събратя… С тази вяра съм живял, с нея ще умра!… А сега сбогом!… Остави ме на мира!… Изрекох последните слова, които смъртен ще чуе от мене!

Дълбоко развълнуван за следсмъртната му съдба, Куентин Дъруърд разбра, че няма никаква надежда да го убеди в нейния ужас. На сбогуване осъденият му отговори само с кратко намусено кимване, както човек, унесен в размишления, се сбогува с тези, които го отвличат от тях. Куентин тръгна към гората и лесно намери мястото, гдето пасеше Клипър. Животното се приближи при изсвирването; но отначало не позволяваше на непознатия да го улови, а само пръхтеше и отскачаше при всеки опит на Куентин да го погали. Най-после, било защото шотландецът знаеше как да се държи с коне, било защото беше вече запознат с някои особени навици на Клипър, от които се бе възхищавал неведнъж, докато пътуваха с Хайредин, той успя все пак да влезе във владение на предсмъртния подарък от циганина. А много време преди той да се завърне в Перон, циганинът бе пристигнал вече там, гдето самомнителната му вяра трябваше да бъде поставена на изпитание, ужасно за човек, който не бе се разкаял за миналото, нито се страхуваше от бъдещето.