Метаданни
Данни
- Серия
- Уейвърли (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Quentin Durward, 1823 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невяна Розева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Рицарски приключенски роман
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2019 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2019 г.)
Издание:
Автор: Уолтър Скот
Заглавие: Куентин Дъруърд
Преводач: Невяна Розева
Година на превод: 1967
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо издание
Издател: Издателство „Народна младеж“
Година на издаване: 1967
Тип: роман
Националност: Британска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
Излязла от печат: 23.XII.1967 година.
Редактор: Надя Кехлибарева
Художествен редактор: Михаил Руев
Технически редактор: Лазар Христов
Художник на илюстрациите: Любен Зидаров
Коректор: Райна Иванова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7885
История
- — Добавяне
Двадесет и пета глава
Неканеният гост
Няма човешко свойство, така добре изтъкано,
та да е останало без някакъв дефект;
виждал съм храбрец да бяга от овчарско псе,
мъдрец да беснее и да дрънка като глупак,
вместо да се засрами. А най-големият хитрец
толкова изкусни мрежи да изплита,
че сам да се улавя в тях.
През първата половина на нощното пътуване Куентин трябваше да се бори с горчивата мъка, изпитвана от всеки млад влюбен, който се разделя, може би завинаги, от своята любима. Тласкани от тревогата и от нетърпението на Кревкьор, те препускаха из богатите равнини на Ено. Благосклонното лятно пълнолуние позлатяваше обширните пасбища, гори и ниви, из които стопаните използваха лунното сияние, за да прибират зърното (защото фламандците бяха прочути с трудолюбието си още в ония времена); блестеше над широките, спокойни, пълноводни реки, гдето търговски ветроходи с бели ветрила се плъзгаха, неспъвани от скали и водопади, покрай светнали, спокойни села, доказващи със своята спретнатост и чистота охолството и добрия вкус на жителите; озаряваше феодални замъци на храбри рицари и барони, с дълбоки ровове и зъбчати стени, с високи стражници, затворили вътрешните дворове… защото рицарите от Ено бяха едни от най-прославените европейски благородници… а негде в далечината разливаше щедро сияние над исполинските кули на високи манастири.
Но това прекрасно разнообразие, така различно от пустинната му родина, не прекъсна потока на Куентиновите съжаления и скърби. Той бе оставил в Шарльороа своето сърце и единствената му мисъл сега беше, че всяка крачка го отдалечава все повече от Изабел. Паметта му припомняше всяка нейна дума, всеки поглед, който му бе отправяла; и както става често в такъв случай, споменът беше по-ясен от самото преживяване.
Най-после, някъде към полунощ. Куентин усети, че умората от последните два дни, която не бе почувствал досега поради тревожните мисли, необикновената издръжливост и винаги будния си дух, надделява над любовта и мъката му. Все по-несвързани и объркани от умората нови представи изопачаваха възприятията на отслабналото зрение и слух; той разбираше, че е буден само защото подсъзнателните движения при някаква опасност не му позволяваха да потъне в дълбок сън. Твърде често се сепваше — усетил, че ей сега може да падне от коня или заедно с него; но пред очите му започнаха много скоро да се преплитат разноцветни сенки, огреният от луната пейзаж се рееше пред тях и умората му стана така очевидна, че граф Дьо Кревкьор, забелязал състоянието му, се видя най-после принуден да заповяда на двама души от свитата си да яздят от двете страни на Дъруърд, за да не допуснат да падне от коня.
Когато стигнаха най-после Ландреси, от съжаление към младежа, прекарал вече три безсънни нощи, графът разреши на себе си и на своята свита една почивка от четири часа, за да похапнат и поспят.
Куентин още спеше дълбоко, когато тръбачите на графа и виковете на квартириерите и вестоносците го стреснаха изведнъж:
— На крак! На конете… Тръгваме, господа!
Макар и нежелани, тия гласове събудиха един съвсем друг Куентин — съвършено различен по настроение и бодрост от оня, който бе заспал. Самоувереността и доверието в добрата съдба се бяха върнали заедно с ободрението и изгряващото слънце. Любовта не му се струваше вече някаква безнадеждна, фантастична мечта, а възвишена, ободряваща сила, която трябва да таи в сърцето си, дори ако не ще може никога да я постигне при непреодолимите пречки, които го обсаждаха. „Морякът — мислеше си той — насочва своята лодка по полярната звезда, макар и да не се надява, че може да я притежава; мисълта за Изабел Дьо Кроа ще ме поддържа да стана достоен войник, дори ако не я видя никога вече. Когато узнае, че един шотландски воин, именуван Дъруърд, се е отличил на някое бойно поле или е загинал при щурма на някоя крепост, тя ще си припомни може би своя спътник, сторил всичко по силите си, за да отстрани опасностите и бедите от нейния път и ще почете може би паметта му с една сълза, а гроба му с едно цвете.“
В това мъжествено настроение Куентин можеше вече по-добре да посреща и отстоява шегите на граф дьо Кревкьор, който неведнъж се опита да се пошегува за изнежеността и неиздръжливостта му. Младият шотландец се отнесе така добродушно към подигравките на графа, отговори им така сполучливо и почтително, щото промяната в тона и държането му направи на графа явно по-добро впечатление, отколкото поведението му миналата вечер, когато беше раздразнен от съзнанието за своето пленничество. Тогава той или намусено мълчеше, или избухваше в остри пререкания.
Старият воин си каза най-после, че младият му спътник е добро момче, от което може да стане човек, и дори му намекна, че ако пожелае да напусне службата си в стрелческата гвардия на френския крал, би се погрижил да го назначи на прилична длъжност в двора на Бургундския херцог, като му осигури и по-нататъшни повишения. Макар че отклони засега с подходяща благодарност това благоволение (защото искаше да види доколко ще има основание за недоволство от досегашния си господар, крал Луи), Куентин продължи да се държи все така добре с граф дьо Кревкьор; и ако по сериозното лице на графа често пробягваше усмивка при възторжените мисли и чуждия изговор на спътника му, тя не беше вече язвителна и обидна, не излизаше вън от рамките на едно весело другарско държане.
Пътувайки така в много по-добро съгласие, отколкото през миналия ден, малката дружина стигна на две мили от прочутата крепост Перон, около която беше разположена войската на Бургундския херцог, готова — както предполагаха — да нападне Франция; срещу нея Луи XI бе събрал също така големи сили при Сен Максанс, с намерение да вразуми своя прекалено могъщ васал.
Разположен в равнина, край дълбока река, заграден с яки крепостни стени и дълбоки ровове, Перон е минавал в миналото, както и в по-ново време, за една от най-добрите крепости на Франция.[1] Когато наближаваха крепостта към три часа следобед, през приятните просеки на гората, закриваща града откъм изток, граф дьо Кревкьор, пленникът и свитата бяха пресрещнати от двама знатни конника, както личеше от броя на придружаващите ги лица; ако се съди по соколите, кацнали на китките им, и по броя на хрътките, водени от псарите, двамата благородници бяха тръгнали на лов със соколи. Но щом зърнаха Кревкьор, чието лице и доспехи им бяха добре познати, те изоставиха преследването на някаква чапла покрай един канал и се втурнаха в галоп към него.
— Новини, новини, граф дьо Кревкьор! — извикаха едновременно и двамата; — носите ли новини, от нас ли ги чакате или честно и почтено ще си ги разменим?
— Бих ги разменил честно и почтено, господа — отвърна Кревкьор, след като ги поздрави учтиво, — ако предполагах, че новините ви са равностойни на моите.
Двамата ловци се спогледаха усмихнато; по-възрастният с благородна осанка и невесело мургаво лице на истински средновековен барон, което според някои физиономисти е признак на тъжен нрав, а според други знамение за насилствена смърт[2] (както един италиански скулптор предрекъл за Чарлс I), се обърна към другаря си с думите:
— Кревкьор е бил в Брабант при търговците и е изучил всичките им хитрувания… Така че мъчно ще спечелим при подобна сделка.
— Господа — заяви Кревкьор, — по право херцогът трябва да получи пръв стоката ми, както сеньорът взема своята дан, преди да се открие пазарът. Кажете ми само, какви са новините ви — лоши ли или добри?
Този, към когото се обърна, беше жизнерадостен мъж с весел поглед и стиснати устни; лице на човек, който бързо забелязва и преценява, но бавно и обмислено решава или се изказва. Това беше прочутият рицар Ено, син на Колар или Никола дьо л’Елит, станал по-късно прочут историк под името Филип де Комин[3], а по това време един от придворните на херцог Шарл Дръзки и най-приближен негов съветник. На въпроса на Кревкьор какви са новините, които той и другарят му барон Д’Емберкур знаят, де Комин отговори:
— Приличат на дъгата, с различни багри и отсенки, според гледището, от което се преценяват и според това дали са върху фона на тъмни облаци или на ясно небе… Но такава дъга не се е виждала във Франция и Фландрия от времето на Ноевия ковчег.
— Моите новини — каза Кревкьор — са като комета: страшни и сами по себе си, и като предвестници на още по-ужасни злини.
— Ще трябва да отворим кошниците — обърна се Комин към своя другар, — иначе някой може да ни изпревари; защото нашите новини са всеизвестни… С една дума, Кревкьор… слушай и се чуди!… Крал Луи е в Перон!
— Какво? — смая се графът. — Нима херцогът се оттегли без бой? И вие се разхождате без бойни доспехи, когато градът е обсаден от французите?… Защото не мога да допусна, че са го превзели.
— Не, разбира се — отвърна Д’Емберкур; — знамената на Бургундия не са отстъпили нито една крачка; и все пак крал Луи е тук.
— Тогава трябва Едуард Английски да е слязъл със своите стрелци — продължи Кревкьор — и е спечелил като прадедите си нова битка при Поатие.
— И това не е — каза Комин… — Нито едно френско знаме не е повалено в праха, нито един ветроход не е отплавал от Англия… гдето Едуард е премного зает със съпругите на лондонските граждани, та не му остава време да подражава на Черния принц[4]. Слушай сега невероятната новина. Знаеше, когато замина оттук, че разговорите между пратениците на Франция и Бургундия бяха прекъснати без никакви изгледи за помирение, нали?
— Зная; и всички сънувахме само битки и война.
— А това, което стана, толкова много прилича на сън, та просто очаквам всеки миг да се събудя и да видя, че е било сън. До вчера херцогът не искаше и да чуе за по-нататъшно отлагане и на военния съвет решиха да изпратят ултиматум до краля и да нахлуем незабавно във Франция. Нашият Тоазон д’Ор, натоварен с това поръчение, бе облякъл вече официалния си костюм и бе сложил крак на стремето, за да се метне на коня, когато френският херолд Монжоа пристигна в лагера ни. Помислихме, че Луи ни е изпреварил с обявяването на войната и започнахме да обсъждаме колко страшно ще се разгневи херцогът на съветниците, които му попречиха пръв да нападне. Когато свикахме набързо съвета, френският херолд ни смая с вестта, че крал Луи е само на един час път оттук и идва с малка свита на гости на Бургундския херцог Шарл, за да разрешат в личен разговор своите недоразумения.
— Вие наистина ме изненадвате, господа — каза Кревкьор — И все пак изненадата е по-малка, отколкото бихте могли да предположите, тъй като при последното ми отиване в Плеси ле тур кардинал Ла Балю, който заслужава пълно доверие, защото е оскърбен от своя владетел и е бургундец по сърце, ми намекна, че ще може да използва слабостите на Луи, за да го постави в положение, при което херцогът ще може да му наложи каквито условия пожелае. Но никога не допусках, че такава стара лисица като Луи ще влезе доброволно в капана. Как се държаха бургундските съветници?
— Както можете да предположите — отговори Д’Емберкур; — много приказки се казаха за верността ни към краля и твърде малко за изгодите от неговото посещение; но явно беше, че всички мислят преди всичко за тях и се грижат само за едно: как да ги постигнат, като спазят външното приличие.
— А какво каза херцогът? — продължи граф Дьо Кревкьор.
— Херцогът говори кратко и дръзко както винаги — отвърна Комин. — „Кой от вас, попита той, е присъствал на срещата между мене и братовчед ми Луи след битката при Монлери[5], когато аз бях толкова безразсъден, та го придружих до парижките крепостни стени само с десетина души свита и по този начин се оставих в ръцете му?“ Аз отговорих, че повечето от нас бяха на тази среща и никой не е забравил как ни разтревожи той със своята постъпка. „Е добре, продължи херцогът, вие ме укорихте за глупостта ми и аз признах пред вас, че наистина съм постъпил като безразсъдно хлапе; сигурен съм, че тъй като покойният ми баща беше още жив по онова време, братовчед ми Луи би спечелил по-малко, ако ме бе задържал в плен, отколкото бих спечелил сега аз, ако задържа него. Въпреки това, ако моят височайши сродник идва днес също така чистосърдечно, както действах аз в ония дни, ще намери царски прием. Но ако възнамерява с това привидно доверие да ме заблуди и заслепи, докато постигне някои от политическите си планове, кълна се в свети Георги Бургундски, по-добре ще бъде два пъти да поразмисли!“ След това засука мустак, тупна с крак и заповяда да се качим на конете, за да посрещнем неочаквания гост.
— И го посрещнахте? — запита графът. — Още стават значи чудеса на тоя свят!… Кой придружаваше краля?
— Съвсем малка свита — отвърна Д’Емберкур; — само тридесет-четиридесет шотландски стрелци, няколко души рицари и придворни… между които най-забавен е астрологът му Галеоти.
— Този приятел — каза Кревкьор — има някакво влияние върху кардинал Ла Балю… Не бих се учудил, ако има и някакъв дял в убеждаването на краля да направи тази съмнителна политическа стъпка. Някои по-висши благородници?
— Орлеанският херцог и Дюноа — отвърна Комин.
— Ще се нагуляем тогава ние с Дюноа, та каквото ще да става — продължи Кревкьор. — Но нали се бе пръснал слух, че те с херцога изпаднали в немилост и били в затвор?
— И двамата бяха наистина в замъка Лош, прекрасното място за заточение на френските благородници — отвърна Д’Емберкур; но Луи ги освободил, за да ги вземе със себе си… може би защото не е искал да остави Орлеанския херцог сам. Придружават го още приятелят му, палачът Тристан, с двама-трима души от своите хора, и бръснарят Оливие, вероятно най-значителната личност в цялата свита… Тая глутница е така жалко облечена, щото, честно слово, кралят прилича на лихвар, тръгнал да събира безнадеждни вземания, придружен от отряд съдебни пристави.
— А къде го настаниха? — запита Кревкьор.
— Това е вече най-голямото чудо — отвърна Комин. — Нашият херцог предложи да повери на кралските гвардейци охраната на една от градските врати и на един понтонен мост на Сома, а на Луи предложи къщата на богатия гражданин Жил Ортан; но когато минавал оттам, кралят зърнал знамената на дьо ла Ло и на Понсе Дьо Ривиер, които бе изгонил от Франция; и като се уплашил, както изглежда, от тая близост с изгнаниците, поискал да го настанят в замъка Перон, както и станало.
— Господи помилуй! — възкликна Кревкьор. — Та това означава не само да влезе в леговището на лъва, но и да вмъкне глава в устата на звяра… Този стар хитрец ще се вразуми само когато се озове с двата крака в капана!
— Само че — отвърна Комин — Д’Емберкур не ви е предал още какво каза Льо Глорийо[6]… А неговото мнение беше, струва ми се, най-остроумното.
— И какво каза светлейшият мъдрец? — запита Кревкьор.
— Докато херцогът — продължи Комин — разпореждаше да изберат набързо за подарък на краля и свитата му скъпи сребърни съдове и вази, Льо Глорийо му заяви:
— Не си изморявай мозъчето с тия грижи, приятелю Шарл; аз ще дам на братовчед ти Луи по-достоен и по-подходящ подарък, какъвто ти не можеш да му поднесеш: ще му подаря шапката със звънчетата и дори жезъла си в добавък; защото, кълна се в светата литургия, че той е по-голям глупак от мене, щом се предаде в твоя власт.
— А какво ще кажеш, ако не му дам повод да се разкайва? — запита херцогът.
— Тогава шапката със звънчетата ще трябва да получиш ти, защото ще си наистина най-големият глупак от тримата.
— Уверявам ви, че тази забележка на шута засегна дълбоко херцога… Видях го как пребледня и прехапа устни… А сега, след като съобщихме новините си, как мислите, благородни Кревкьор, на какво приличат?
— На барутен погреб — отвърна Кревкьор — и се страхувам, че на мене именно е съдено да поднеса запаления фитил. Вашите и моите новини са като восък и огън, които непременно ще пламнат, щом се доближат, или като химически вещества, които не могат да се смесят без взрив. Приятели… господа, елате по-близо до мене; и когато ви разкажа какво се е случило в лиежката епископия, сигурно ще се съгласите, че това ненавременно посещение на крал Луи в Перон е толкова безопасно, колкото слизане в ада.
Двамата благородници тръгнаха с графа и заслушаха с приглушени възклицания разказа му за събитията в Шонвалд и Лиеж. След това повикаха Куентин, когото разпитаха и преразпитаха за подробности около смъртта на епископа, докато той им заяви най-после, че няма да отговаря вече на никакви по-нататъшни въпроси, щом не знае с каква цел му ги задават и как ще използват отговорите му.
Стигнали бяха вече до богатите равни брегове на Сома и до древните стени на девственицата Перон, заобиколена със зелени ливади, гдето се белееха многобройните палатки на бургундската войска, наброяваща почти петнадесет хиляди души.