Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (35)

Тридесет и трета глава
Херолдът

Ариел: Чуваш ли? Реват!

Просперо: Нека да ги гонят!

Шекспир — „Бурята“

В залата настъпи раздвижване, за да направят място за пратеника; всички зачакаха с любопитство херолда, когото въстаналите лиежци бяха дръзнали да изпратят при такъв високомерен владетел като Бургундския херцог, и то като знаеха колко са го разгневили. Трябва да припомним, че в ония времена херолди се изпращаха само от независими владетели и само при тържествени случаи; а по-низшите благородници използваха за пратеници така наречените poursuivants^[1] един много по-низш военен чин. Трябва да отбележим също така мимоходом, че Луи XI, осмиващ обикновено всичко, което не обещава действителна власт или материална изгода, особено много презираше херолдите и хералдиката — „червено, синьо, зелено и разни там дрънкулки“^[2]; докато противникът му Шарл, съвършено различен по характер, им отдаваше твърде голямо значение.

Херолдът, който застана пред двамата владетели, беше облечен в рицарска късовейка с герба на господаря му — красиво извезана глава на глиган, която по мнението на познавачите беше интересна, но съвсем не точна. Целият му костюм беше прекалено пъстър — претрупан с галони, везби и най-различни украси; а перото му беше толкова високо, сякаш се стремеше да достигне до тавана. С една дума, и без това пъстрият и бляскав костюм на херолдите беше направо окарикатурен. Глиганови глави се виждаха по всяка част от облеклото; дори шапката му имаше формата на глиганова глава с изплезен език и окървавени зъби, или, казано на съответния хералдически жаргон, беше с червен език и зъби; а самото изражение на херолда подсказваше някаква смесица от дързост и плахост; сякаш разбираше, че е поел опасно поръчение и само безстрашието ще му помогне да го изпълни. Същата смесица от страх и нахалство пролича и когато изказа почитанията си с някаква смешна стеснителност, необичайна у хора, свикнали да се явяват пред височайши особи.

— Кой си ти? Казвай, дявол да те вземе! — с такова приветствие Шарл Дръзки посрещна странния пратеник.

— Аз съм Руж санглие^[3] — отговори херолдът, — оръженосец на Гийом дьо ла Марк, по Божия милост и по избор на духовния съвет принц и епископ на Лиеж.

— Ха! — извика Шарл; но овладя гнева си и направи знак на херолда да продължи.

— А по силата на брака си с благородната графиня Амлин дьо Кроа — граф Дьо Кроа и господар на Бракмон.

Херцогът просто онемя пред невероятната дързост, с която всички тия титли бяха изброени пред него; но херолдът, очевидно разбрал, че е произвел желаното впечатление с изтъкването на качеството си, продължи да изпълнява своето поръчение.

— Annuncio vobis gaudium magnum^[4] — каза той. — Известявам ви, Шарл Бургундски и граф Фландърски, че щом получи очакваното благоволение от светия Римски отец и след съответното посвещение моят господар възнамерява да изпълнява длъжността на лиежки епископ и принц, както и да упражнява правата си като граф Дьо Кроа.

При всяко замълчаване на херолда Бургундският херцог казваше само „ха!“ с тона на човек, който въпреки изненадата и гнева си иска да чуе докрай всичко, преди да се обвърже с някакъв отговор. За още по-голяма изненада на присъстващите той се въздържаше от обичайното си рязко и буйно жестикулиране, а седеше, захапал нокътя на палеца си (негова любима поза, когато е съсредоточил вниманието си) и навел очи, сякаш не искаше никой да види гнева, който би проблеснал в тях.

Пратеникът продължаваше дръзко и без смущение да предава поръчението.

— Следователно от името на лиежкия владетел и епископ, граф Дьо Кроа, аз изисквам от вас, херцог Шарл, да се откажете от всякакви домогвания и нахлувания в свободния имперски град Лиеж, в съучастничество с покойния Луи дьо Бурбон, недостойния бивш епископ…

— Ха! — възкликна отново херцогът.

— Да върнете градските знамена, на брой тридесет и шест, които взехте насила от града… да поправите разрушенията в крепостните стени, укрепленията, които насилствено съборихте… да признаете господаря ми Гийом дьо ла Марк за принц и епископ на Лиеж, законно избран от съвета на канониците, както ще видите от този протокол.

— Свърши ли? — попита херцогът.

— Не още — отвърна пратеникът; — трябва да изискам още от ваша светлост, от името на казания благороден и достопочтен принц, епископ и граф, да оттеглите от замъка Бракмон и от другите укрепени пунктове, принадлежащи на графството Дьо Кроа, всички гарнизони, поставени там от ваша светлост, от Изабел, именуваща се графиня Дьо Кроа, или от когото и да е другиго, докато имперската диета реши дали тези владения не се падат по право по-скоро на светлейшата мадам Амлин, сестра на покойния граф, отколкото на дъщеря му, по силата на jus emphyteusis^[5].

— Твоят господар е много учен — отвърна насмешливо херцогът.

— Обаче — продължи херолдът — благородният и достопочтен принц и граф е склонен, след като всички спорове между Бургундия и Лиеж бъдат уредени, да определи на мадам Изабел издръжка, отговаряща на титлата и.

— Много щедро и любезно — каза херцогът със същия тон.

— Кълна се в шутовския си ум — прошепна Льо Глорийо на граф Дьо Кревкьор, — че предпочитам да съм в кожата на чумава крава вместо в извезаните дрехи на тоя приятел! Нещастникът върви напред като пияница, който гледа само следващата чашка, но не вижда сметката, записвана от господаря ми зад преградката.

— Свърши ли вече? — обърна се отново херцогът към херолда.

— Още една дума — каза Червения глиган. — От името на споменатия вече мой благороден и достопочтен господар, относно неговия достоен и верен съюзник, преблагочестивия крал…

— Ха! — извика още по-рязко и изненадано херцогът; но веднага се овладя и заслуша внимателно.

— … чиято височайша особа, както се разправя, вие, Шарл Бургундски, държите в плен, противно на дълга ви като васал на френската корона и на взаимното доверие, спазвано от християнските владетели. По тази причина гореспоменатият мой благороден и достопочтен господар чрез моите уста ви задължава да пуснете незабавно на свобода неговия височайши преблагочестив съюзник или да приемете предизвикателството, което съм натоварен да ви предам.

— Свърши ли най-после? — запита херцогът.

— Свърших — отвърна херолдът — и очаквам отговора на ваша светлост с надежда, че той ще предотврати проливането на християнска кръв.

— Кълна се в свети Георги Бургундски… — започна херцогът. Но преди той да продължи, Луи се изправи и заговори така властно и достойно, че Шарл не можа да го прекъсне.

— Ако разрешите, любезни ми бургундски братовчеде — каза кралят, — ние смятаме, че сме в правото си да отговорим първи на този нахалник… Слушай сега, херолде, или какъвто си там! Предай на вероломния отстъпник и убиец Гийом дьо ла Марк, че кралят на Франция ще се яви скоро пред Лиеж, за да отмъсти за кощунственото убийство на покойния си любим роднина Луи дьо Бурбон; и възнамерява да обеси Дьо ла Марк заради нахалството, с което се нарича наш съюзник, осквернявайки височайшето ни име чрез устата на един негодник.

— А от мене — добави Шарл — ще му кажеш всичко, което един принц може без унижение за своето достойнство да каже на обикновен грабител и убиец… И да те няма!… Впрочем не, остани!… Никой херолд не е напускал досега бургундския двор, без да прослави щедростта ни!… Смъкнете му кожата от бой!

— Ако ваша светлост позволи да му припомним — обадиха се едновременно Кревкьор и Д’Емберкур, — той е херолд и се ползва с неприкосновеност.

— Защото вие, господа — отвърна херцогът, — сте такива бухали, та мислите, че плащът създава херолда! Аз виждам по извезаните гербове, че той е обикновен измамник. Нека Тоазон д’Ор пристъпи напред и го поразпита пред всички.

Въпреки вродената си безочливост и червилото, което бе сложил на лицето си, пратеникът на Арденския глиган пребледня. Тоазон д’Ор, първи херолд и, както вече споменахме, шеф на всички херолди във владенията на Бургундския херцог, пристъпи тържествено напред, като човек, уверен в значението на своята длъжност, и запита своя предполагаем събрат в коя школа е придобил званието си.

— Аз съм възпитаник на Регенсбургската школа по хералдика — отговори Червения глиган. — И получих почетна диплома от същото учено братство.

— Не бихте могли да я получите от по-достоен източник — отговори Тоазон д’Ор с още по-дълбок поклон — и ако смятам да се разговоря с вас по тайните на нашата наука в изпълнение заповедите на светлейшия херцог, правя го с надежда не да дам, а да получа знания.

— По-бързо! — прекъсна го нетърпеливо херцогът. — Остави настрана церемониите и му задай някой въпрос, за да разберем какво знае!

— Би било несправедливо да запитам един възпитаник на почитаната Регенсбургска школа по хералдика дали знае най-обикновените хералдически термини — каза Тоазон д’Ор. — Но без да оскърбя Червения глиган, бих могъл да го запитам дали познава по-неизвестните и тайни термини на нашата наука, с които най-учените наши събратя изразяват, така да се каже, чрез емблеми, съставящи самата същност на хералдиката, това, което другите изразяват на обикновен език.

— Аз разбирам всички видове гербове — отвърна дръзко Червения глиган. — Но възможно е нашите германски термини да се различават от фландърските.

— Уви, какво чувам? — отвърна Тоазон д’Ор. — Та нали нашата благородна наука, която е всъщност знамето на благородничеството и славата на доблестните воини, е една и съща не само във всички християнски страни, но се знае и признава дори от маврите и сарацините! Опишете ми, моля, какъвто герб пожелаете според небесните му знаци, с други думи, според планетите.

— Опишете си го сам, както искате — заяви Червения глиган. — Не съм дресирана маймуна, за да върша по заповед разни фокуси.

— Дайте му да ни разтълкува един герб, както знае — каза херцогът. — Ако не успее, обещавам гърбът му да стане червено-синьо-черен^[6].

— Ето — каза Бургундският херолд, като извади от джоба си някакъв пергамент — един свитък, на който по известни съображения и според скромните си знания скицирах един старинен герб. И моля моя събрат, ако е наистина от почитаемата Регенсбургска хералдическа школа, да ми го разчете със съответните термини.

Льо Глорийо, когото този спор, както изглежда, много забавляваше, се бе промъкнал съвсем близо до двамата херолди.

— Аз ще ти помогна, приятелю — каза той на Червения глиган, който гледаше безпомощно свитъка. — Това, Ваше величество, господарю и господа, е котка, която наднича от прозореца на краварник.

Тази шега разсмя всички и услужи косвено на Червения глиган, защото принуди Тоазон д’Ор, възмутен от осмиването на рисунъка му, да обясни, че това бил гербът на френския крал Хилдебер след пленяването на Бургундския крал Гандемар и представлявал рис, емблемата на пленения владетел, зад решетка; или както Тоазон д’Ор разясни с техническите термини: на черен фон, зад червена решетка вляво, златен звяр с вдигната дясна лапа.

— Кълна се в шапката си — каза Льо Глорийо, — че ако звярът е Бургундия — той е днес пред решетката.

— Правилно, приятелю — засмя се Луи, докато останалите присъстващи, дори самият Шарл, като че се смутиха от тази прекалено волна шега. — Дължа ти една жълтица, загдето превърна тъжното начало във весела шега, както — уверен съм — ще свърши цялата история.

— Мълчи, Льо Глорийо! — извика херцогът. — А вие, Тоазон д’Ор, сте толкова учен, та човек мъчно може да ви разбере; затова се отдръпнете… и някой да изтласка по-напред оня мошеник… Слушай, негоднико, можеш ли да различиш сребро от злато, ако ги видиш в друг вид освен в пари?

— Пощадете ме, ваша светлост!… Кажете една дума за мене, Ваше величество!

— Кажи я ти сам! — прекъсна го херцогът. — Херолд ли си или не?

— Само за тоя случай — призна разобличеният пратеник.

— Кълна се в свети Георги! — извика херцогът, поглеждайки косо Луи. — Не знаем друг крал… или благородник… освен един-единствен, да е унизил дотолкова тази благородна наука, основа на кралското и дворянско достойнство! Имам предвид краля, който бе изпратил до Едуард Английски един прост слуга, предрешен като херолд^[7].

— Тази хитрост — засмя се пресилено Луи — може да бъде оправдана в един двор, гдето в момента не е имало херолди, а положението не е допускало никакво отлагане. Но при все че уловката бе сполучила пред грубия и тъп островен крал, никой, който би имал поне капка повече ум от Глигана, не би помислил да я повтори пред просветения бургундски двор.

— Който и да го е изпратил — заяви гневно херцогът, — ще си го получи в окаян вид… Хей, вие там!… Закарайте го на пазарния площад!… И удряйте, докато плащът му увисне на парцали! Уловете Червения глиган!… Дръж, дръж!… Хайде, хоп!

Щом чуха добре познатите викове, с които херцогът завърши заповедта си, четири-пет грамадни ловджийски кучета, каквито виждаме в ловните картини, рисувани съвместно от Рубенс и Шнайдерс, започнаха да ръмжат и да лаят, сякаш бяха наистина изкарали глиган от леговището му.

— Кълна се в светия кръст! — каза Луи, като се постара да попадне в тона на опасния си братовчед. — Щом това магаре си е метнало глиганова кожа, и аз бих пуснал кучетата да му я смъкнат.

— Правилно, правилно! — извика херцог Шарл, защото това хрумване съвпадаше напълно с настроението му. — Така ще направим!… Пуснете кучетата!… Тук, Талбот! Тук, Бомон!… Ще го подгоним от вратата на замъка до източните крепостни врати.

— Надявам се, че ваша светлост ще се отнесе с мене като с дивеч — каза нещастникът колкото можеше по-спокойно — и ще ми позволи законна отбрана?

— Ти си просто гад — отговори херцогът — и нямаш никакви права според ловните закони; но въпреки това ще ти дам шестдесет ярда преднина, ако не за друго, то поне за безпримерната ти безочливост… Тръгвайте, господа! Напред!… Отиваме да видим зрелището.

Съветът бе прекъснат и всички побързаха зад двамата владетели да се забавляват с „човечното“ развлечение, предложено от крал Луи.

Червения глиган се оказа отличен бегач; окрилян от страха и подгонен от десетина разярени кучета, които тичаха по петите му, насърчавани от ловните рогове и от виковете на ловците, той летеше като стрела и ако не му пречеше херолдският плащ (най-лошото облекло за един бегач), непременно би се отървал; веднъж-дваж дори направи ловки завои, получили шумно одобрение от зрителите. Но ни един от тях, нито дори Шарл, не се забавляваше така, както кралят, който — отчасти от политически съображения, отчасти за това, че по природа обичаше да гледа човешките страдания, особено ако се проявяват откъм комичната им страна — се смееше до сълзи и дори в изблик на особен възторг се хващаше за хермелиновата мантия на херцога, сякаш искаше да се задържи за нея; а херцогът, също така възхитен, сложи ръка на рамото на краля, проявявайки пред всички своето доверие и фамилиарност, твърде различни от доскорошните им отношения.

Но бягането на мнимия херолд не можа да го спаси от зъбите на гонителите му; те го сграбчиха, повалиха го и навярно бързо биха го разкъсали, ако херцогът не бе извикал:

— Приберете кучетата! Приберете кучетата!… Разгонете ги!… Той се прояви така добре като бегач, та макар че не се защити както трябва, няма да го погубим.

Няколко служители се втурнаха да издърпат кучетата; едни бяха веднага вързани по две, а други хукнаха по улиците, като развяваха тържествено в уста парчета от пъстрия херолдски плащ, наметнат в злополучен час от нещастния пратеник.

През това време, докато херцогът беше толкова погълнат от гледката пред очите му, та не обръщаше внимание какво става зад гърба му, Оливие Лопатара се промъкна зад крал Луи и прошепна на ухото му:

— Този човек е циганинът Хайредин Мограбин… Лошо ще бъде, ако успее да поприказва с херцога.

— Да умре — отвърна по същия начин Луи. — Мъртвите не приказват.

След една минута Тристан Отшелника, комуто Оливие бе прошепнал каквото трябваше, пристъпи пред краля и херцога и започна с обичайния си груб тон:

— С позволението на Ваше величество и на ваша светлост този дивеч е мой и аз си го искам… Той е белязан с моя печат — всеки може да види на рамото му кралската лилия, отпечатана с нажежено желязо… Той е всеизвестен разбойник, убивал поданици на Негово величество, ограбвал черкви, изнасилвал девойки, стрелял елени в кралските паркове…

— Стига, стига — прекъсна го херцог Шарл. — Той принадлежи по твърде много основания на моя височайши братовчед. Какво смята да прави с него Ваше величество?

— Ако го оставите на мое разположение — каза кралят, — ще му дам поне един урок по хералдика, в която е такъв невежа… Просто ще му покажа на дело какво значи вертикално сложен кръст с окачена примка.

— При това не той ще носи кръста, а кръстът ще носи него… Нека си издържи изпита пред вашия побратим Тристан… Той е голям професор по тия тайнствени науки.

При тия думи херцогът се изсмя дрезгаво на собствената си духовитост; а когато кралят се присъедини от сърце към този смях, Шарл не можа да сдържи възхищението си и каза ласкаво:

— Ах, Луи, Луи! Как бих желал да си толкова честен владетел, колкото си весел другар! Неведнъж съм си спомнял как се веселихме едно време.

— Можеш да върнеш това време винаги когато пожелаеш — отговори кралят. — Аз ще приема всички почтени условия, които би ми поставил при моето сегашно положение, без да станеш за смях пред християнския свят; и ще се закълна да ги спазвам над свещената реликва, от която никога не се разделям, защото е късче от кръста господен.

При тия думи той извади от пазвата си малко златно ковчеже, окачено на златна верижка, целуна го набожно и продължи:

— Който се е заклевал неискрено над тази свещена реликва, е бивал наказван още преди да мине година.

— Да — потвърди херцогът. — Над същата реликва ти ми се закле във вечно приятелство, когато напускаше Бургундия; а наскоро след това изпрати онзи родоотстъпник Рюбанпре да ме убие или отвлече.

— Пак започваш, светлейши братовчеде, да припомняш старите свади — отвърна кралят. — Уверявам те, че се мамиш в случая… Освен това аз се заклех тогава не над тази реликва, а над друго късче от кръста господен, което ми бе подарено от турския султан; то сигурно бе изгубило част от светостта си, след като бе стояло при неверниците. А нима войната със Съюза за обществено благо не започна същата година? И не се ли разположи бургундската армия на лагер в Сен Дени, подкрепяна от всички големи френски васали? Не ме ли принудихте да отстъпя Нормандия на брата си?… Господи, запази ни от лъжлива клетва пред подобна светиня!

— Както и да е, братовчеде — каза херцогът, — смятам, че ти наистина получи добър урок и друг път ще удържаш думата си… Отговори ми още сега, без хитрувания и извъртания, ще изпълниш ли обещанието си да дойдеш с мене, за да накажем убиеца Ла Марк и лиежците?

— Ще тръгна срещу тях с френската войска и опълчение и с развято кралско знаме — заяви Луи.

— Не — отвърна херцогът. — Това не е нито необходимо, нито благоразумно. Присъствието на шотландската гвардия и на двеста души отбрани рицари е достатъчно да покаже, че действаш съвсем свободно. Една по-голяма армия би могла…

— Да ме направи наистина свободен; това ли искаш да кажеш, любезни братовчеде? — запита кралят. — Добре, ти ще определиш сам броя на войниците ми.

— А за да премахнем най-подчертаната причина за разногласия, ще се съгласиш графиня Изабел да се омъжи за Орлеанския херцог, нали?

— Любезни братовчеде — каза кралят, — ти изправяш отстъпчивостта ми пред прекалено изпитание. Херцогът е годеник на дъщеря ми Жана. Бъди великодушен… Остави този въпрос. Да поговорим по-добре за градовете край Сома.

— По него Ваше величество ще разговаря с моите съветници — отговори Шарл. — Аз не държа толкова да увелича територията си, колкото да поправя някои несправедливости. Вие се намесвахте в отношенията ми с моите васали, вие разполагате сега с ръката на една бургундска поданица. Ваше величество трябва да омъжи графинята за някого от височайшите си роднини, щом решихте да се месите в брака й… Иначе преговорите ни ще бъдат прекратени.

— Дори да заявя, че съм се съгласил доброволно на тоя брак — каза кралят, — никой няма да ми повярва; затова преценете сам, любезни братовчеде, докъде стига желанието ми да ви угодя, като ви кажа — съвсем неохотно, разбира се, — че ако двете страни са съгласни и се получи разрешение от папата, моето лично неодобрение не ще бъде пречка за брака, който предлагате.

— Всичко друго може да се уреди лесно от нашите министри — добави херцогът — и ние ще си останем пак братовчеди и приятели.

— Слава на бога, който държи в десницата си сърцата на владетелите — каза Луи — и всемилостиво им вдъхва миролюбие и милосърдие, за да се предотврати проливането на човешка кръв…

— Оливие! — обърна се той полугласно към любимеца си, който се навърташе постоянно около него, като дявол изкусител покрай магьосник. — Слушай… кажи на Тристан да свърши по-скоро с оня скитник циганина.