Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (19)

Седемнадесета глава
Проследеният шпионин

Махни се оттука, разкрит съгледвачо!

Такива селяци корави за тебе не са!

Бен Джонсън, „Робин Худ“

Щом излезе от манастира, Куентин забеляза в лунната нощ тъмната фигура на циганина, който тичаше като подгонено куче из улицата на селцето, а след това и през равната поляна зад него.

„Здравата тича тоя приятел — помисли Куентин; — но трябва още по-бързо да тича, ако иска да се отърве от най-бързия бегач на Глен-Хулейкин.“

За щастие младият планинец беше без плащ и броня, затова просто летеше със скорост, която нямаше съперник из родните му долини, и сигурно щеше много лесно да настигне циганина. Но Куентин нямаше такова намерение; за него беше по-важно да проследи движенията на Хайредин, отколкото да им попречи. Решението му бе затвърдено от това, че циганинът продължаваше да тича все така бързо, сякаш към определена цел, а не като човек, изгонен неочаквано в полунощ от удобно жилище и принуден да търси нова нощувка. Дори не се обърна нито веднъж, така че Дъруърд можеше незабелязано да го следи. Най-после, като прекоси полянката и стигна до брега на някаква рекичка, обрасъл с елхи и върби, той се спря и подсвирна тихо с рога си. Някъде отблизо му отвърна друго подсвирване.

„Уговорена среща значи — помисли Куентин, — но как да се доближа дотолкова, та да разбера какво става? Шумът от стъпките ми и шумоленето на вейките, между които трябва да се провирам, ще ме издадат… И все пак, кълна се в свети Андрей, ще ги издебна като гленайлански елени… ще научат, че ненапразно съм бил ловец. Ето ги… Виждам две сенки… Да, двама души са наистина… Лошо! Ако ме открият и — както предполагам — имат вражески намерения, графиня Изабел ще загуби нещастния си приятел!… Но не бих заслужавал да съм неин покровител, ако не съм готов да се боря с цяла дузина врагове заради нея… Не кръстосах ли меча си с Дюноа, най-прославения френски рицар? Нима ще се уплаша сега от някакви скитници?… Как не!… С помощта на бога и свети Андрей ще им докажа какво мога.“

Щом взе това решение, Куентин се смъкна предпазливо, както го бе научил животът в горите, до рекичката, която имаше различна дълбочина — на места едва покриваше обущата, на места стигаше до коленете му — и тръгна под надвисналите от брега клони с леки стъпки, заглушавани от ромона на водата. (Както и ние сме се промъквали някога до гнездо на зорки врани.) Така шотландецът се приближи неусетно, докато най-после чу ясно гласовете на тези, които следеше, макар че не можеше още да различи думите им. Стигнал под една великолепна плачуща върба, надвесена до самата вода, той се хвана за един клон, по който пъргаво, ловко и уверено се настани на дървото, гдето можеше да бъде сигурен, че няма да го открият.

От това място забеляза, че Хайредин разговаря със свой сънародник и за най-голямо свое разочарование разбра, че езикът, на който разговаряха, му е съвършено непознат. Те се смееха от сърце; по едно време Хайредин започна да подскача и да разтрива с ръка рамото си, от което Дъруърд предположи, че разказва какъв бой е изтърпял в манастира.

Изведнъж негде отдалеко се чу ново подсвирване, на което Хайредин отговори тихо с рога си. Не след много се показа висок, едър мъж с войнствена външност, пълна противоположност на дребните тънконоги цигани. От широкия му презрамен ремък висеше дълга сабя; панталоните му — със странични цепки, отгдето се подаваха разноцветни копринени украси — бяха закрепени с не по-малко от петстотин джуфки за стегната куртка от биволска кожа, със сребърна глиганова глава — герб на вожда му — на десния ръкав. Под малката шапка, килната леко настрана, и къдравата коса се виждаше едро лице с широка дълга брада. Той държеше в ръка дълго копие, въоръжен и облечен беше като германските странстващи войници, известни под името ландскнехти^[1] (подобни на английските копиеносци), съставящи огромната част от тогавашната пехота. Тези наемници бяха, разбира се, жестоки и грабливи; и тъй като сами разправяха, че ландскнехт не допускали в рая заради пороците му, а в ада заради шумния, бунтарски и непокорен нрав, те се държаха действително като хора, които не се надяват да отидат на небето и не се боят от преизподнята.

— Гръм да те удари! — поздрави той на някакъв непреводим немско-френски. — Защо ме накара да подскачам и да те чакам тия три нощи?

— Не можах да ви се обадя по-рано, майнхер^[2] — отвърна Хайредин. — Имаме едно шотландче, което ме дебне като рис. Сигурно ме подозира вече и ако открие, че съмненията му са основателни, ще ме убие на място и ще върне жените във Франция.

— Дявол да го вземе! — каза ландскнехтът. — Ние сме трима… Ще ги нападнем още утре и ще отвлечем жените. Казваш, че двамата слуги са страхливци… с тях ще се справиш ти с другаря си, а мене дявол да ме вземе, ако не изляза наглава с твоя шотландски рис.

— Ще го видите сам — каза Хайредин; — да оставим настрана, че ние не струваме кой знае колко в бой, но юначагата си е премерил силите с най-добрия френски рицар и го победил… Разговарях с хора, които го видели каква работа отворил на самия Дюноа.

— Вятър и мъгла! Така приказваш, защото си страхлив — отвърна германецът.

— Не съм по-страхлив от тебе — заяви Хайредин; — само че занаятът ми не е да се бия… Ако ни пресрещнете, гдето уговорихме, добре… Ако не, ще ги заведа благополучно в двореца на епископа; Дьо ла Марк може да си ги вземе и оттам, стига да сте и наполовина толкова силни, колкото се хвалеше, че сте, когато го видяхме преди една седмица.

— Дявол да те вземе! — отвърна войникът. — То се знае, че сме силни, дори по-силни оттогава, ама чухме за стотината бургундски копиеносци… а нали знаеш… с всеки копиеносец има по пет души… значи стават петстотин; освен това, дявол да ме вземе, ако те не копнеят да ни нападнат много повече, отколкото ние тях; защото епископът има добра пехота… аха, вярно!

— Ще стоите тогава на засада при кръста на Тримата крале или се отказвайте съвсем от намерението си — каза циганинът.

— Да се откажем… да се откажем от богата невеста за нашия благороден хауптман^[3]… По-скоро бих се втурнал в ада… всички ще станем принцове и херцози, ще разграбим избите с вино и мухлясали френски жълтици, а може да ни падне и някое хубаво момиче, кога Брадатия му се насити.

— Значи засадата при кръста на Тримата крале си остава? — запита циганинът.

— Mein Gott^[4], да… ти ще се закълнеш, че ще ги заведеш там, а щом слязат от конете и коленичат пред кръста — както правят всички хора освен такива черни езичници като тебе, — ще се нахвърлим и ще ги изловим.

— Добре; но аз се съгласих на тая подлост само при едно условие — каза Хайредин. — Няма да докоснете нито косъм от главата на момчето. Ако ми се закълнеш в името на вашите трима кьолнски мъртъвци, аз ще ти се закълна в седемте привидения, че ще изпълня всичко друго. Ако престъпиш клетвата си, привиденията ще те мъчат седем нощи поред от полунощ до зори, а в осмата нощ ще те удушат и изядат.

— А тебе, гръм да те удари, защо те е грижа толкова за живота на момче, дето не ти е земляк и роднина? — запита германецът.

— Не е твоя работа, честни Хайнрих; едни хора обичат да отсичат, глави, други да ги пазят… Затова закълни се, че ще го оставиш жив и здрав; инак, аз ти се заклевам в светлия Алдебаран^[5], че работата ви ще пропадне… Закълни се, и то в тримата Кьолнски крале, както ги наричате… Защото знам, че не признаваш друга клетва.

— Du bist ein comisctie Man^[6] — каза на своя немско-френски ландскнехтът. — Заклевам се…

— Чакай, чакай — прекъсна го циганинът. — Обърни се към изток, доблестни ландскнехте; иначе кралете може и да не те чуят.

Войникът се закле, според указанието, обеща да се явят навреме на уговореното място и добави, че то било много удобно, защото било само на пет мили от сегашния им стан.

— А дали няма да е по-сигурно, ако изпратим един малък отряд и по другия път, наляво от странноприемницата, да ги заловим, ако минат оттам?

Циганинът помисли малко, после отговори:

— Не… появата на войници в оня край може да вдигне по тревога намюрския гарнизон и тогава може да се стигне до битка със съмнителен край. Освен това ще пътуваме по десния бряг на Мьоза, защото аз ще ги водя, откъдето си искам; моят хитър шотландски планинец досега не е разпитвал за пътя никого освен мене… Нали ме е пратил сигурен приятел, на чиято дума всеки вярва, докато не го е опознал по-отблизо?

— Слушай, приятелю Хайредин — каза войникът, — отдавна искам да те питам нещо… Ти и брат ти сте били, както разправят, големи гадатели… Сиреч умеете да четете бъдещето по звездите и да викате духове… Какъв дявол ви попречи тогава да предвидите, че брат ти Замет ще бъде обесен?

— Ще ти кажа, Хайнрих — отвърна Хайредин. — Ако знаех, че брат ми е такъв глупак, та ще предаде на херцог Шарл Бургундски тайните на крал Луи, щях да предвидя смъртта му така сигурно, както мога да ти предскажа хубаво време през юли. Луи има в бургундския двор и уши, и ръце, защото съветниците на Шарл обичат звъна на френското злато, както ти обичаш звъна на чаша вино… А сега на добър ти час и помни уговореното. Аз трябва да дочакам моя ранобуден шотландец на хвърлей стрела от леговището на оная мързелива свиня, иначе може да се досети, че съм бил на разходка, която не вещае добро за успеха на пътешествието му.

— Глътни най-напред нещо за подкрепа — каза ландскнехтът, като му подаде едно шише. — Впрочем забравих, че ти си такова животно, което пие само вода, като жалките поклонници на Махунд и Термахунд^[7].

— Ти пък си поклонник на половницата и шишето — отвърна циганинът. — И не се чудя, че си натоварен да изпълниш само бойната част на плана, замислен от хора с по-свестни глави от твоята… Който иска да узнава мислите на другите или да крие своите, не бива да пие. Но какво ще те поучавам, когато ти си вечно жаден, като пясъка на Арабия?… На добър ти час… Отведи и моя приятел Туиско… Навъртането му около манастира може да събуди подозрения.

Двамата достойни приятели се разделиха, след като си обещаха отново да се срещнат при кръста на Тримата крале.

Куентин Дъруърд почака, докато двамата се изгубиха от погледа му, после слезе от дървото с разтуптяно сърце при мисълта от каква опасност се спасяваше сам той и прекрасното съкровище, което охраняваше… ако успееха, разбира се, действително да се спасят от това хитро замислено предателство. За да не срещне ненадейно Хайредин при завръщането си в манастира, той направи голяма обиколка из много стръмна местност и по този начин се прибра в светата обител от съвсем друга посока.

По пътя размишляваше неуморно как ще трябва да постъпи. Като разбра за измяната на Хайредин, той реши да го убие, щом приятелите му се отдалечат на достатъчно разстояние; но когато чу колко много циганинът държи да запази живота му, си каза, че би постъпил неблагодарно, ако му наложи заслуженото наказание. Затова реши да го пощади и дори да го използва доколкото е възможно за водач, като вземе необходимите предпазни мерки за безопасността на прекрасното съкровище, на което бе обрекъл тайно живота си.

Но накъде да тръгнат?… Графините Дьо Кроа не можеха да намерят подслон нито в Бургундия, отгдето бяха избягали, нито във Франция, отгдето ги бяха почти изгонили. Буйният нрав на херцог Шарл едва ли беше по-опасен за тях, отколкото студената и тиранична политика на крал Луи. След дълги размишления Дъруърд реши, че ще бъде най-добре да избягнат засадата, като тръгнат към Лиеж по левия бряг на Мьоза и да се предадат, както дамите възнамеряваха още отначало, под закрилата на добрия епископ. Не можеше да има никакво съмнение в готовността на този духовник да ги защити, а подкрепен от своя отряд бургундски конници, той щеше да бъде в състояние да го стори. Във всеки случай, дори при явна опасност от Гийом дьо ла Марк и от смутове в Лиеж, той би могъл все пак да закриля нещастните дами, докато бъде възможно да ги изпрати със сигурна охрана в Германия.

В заключение Куентин си каза (защото няма решение без себични съображения), че смъртта или пленяването, на които Луи съвсем хладнокръвно го бе обрекъл, го освобождават от задълженията му към френския крал; и реши да се отрече от тях. Може би, помисли той, лиежкият епископ ще има нужда от войници, а при застъпничеството на своите хубави спътнички, особено на по-възрастната, която се държеше сега много приятелски с него, ще успее да получи някоя по-висока длъжност и дори да придружи дамите Дьо Кроа до по-безопасно убежище от Лиеж. Освен това двете графини бяха споменали, макар и на шега, да свикат васалите на мадам Изабел и — както постъпваха мнозина в тия бурни времена — да укрепят замъка срещу всяко възможно нападение; и дори бяха запитали Куентин дали ще приеме опасната длъжност сенешал^[8]; а тъй като той се съгласи с готовност и радост, дамите му позволиха все така шеговито да им целуне ръка в знак, че го назначават на тази почетна длъжност. Стори му се дори, че ръката на графиня Изабел — най-красивата ръка, целуната някога от предан васал — леко потрепери, когато устните му се задържаха върху нея малко повечко, отколкото церемонията налагаше; а лицето и погледът й леко пламнаха, когато тя побърза смутено да я отдръпне. Всичко това беше от значение; а кой храбрец на годините на Куентин Дъруърд не би взел в съображение тези мисли, когато ще определя поведението си?

След като приключи с този въпрос, трябваше да обмисли доколко ще използва и по-нататък за водач неверния циганин. Отказал се бе от първоначалното си намерение да го убие в гората; но ако вземеше нов водач и оставеше този жив, значеше да изпрати изменника в лагера на Гийом дьо ла Марк, гдето той ще издаде пътя, по който щяха да се движат. Помисли да се посъветва с игумена и да го помоли да задържи насила циганина, докато те успеят да стигнат до двореца на епископа; но като поразсъди, не се осмели да направи такова предложение на човек, който беше много плах по две причини — защото беше стар и защото сигурността на манастира беше най-важният му дълг; освен това той трепереше само като чуеше името на Арденския глиган.

Най-после Дъруърд установи план, на който можеше да разчита, защото изпълнението му зависеше напълно от самия него; а в делото, с което се бе заел, той се чувстваше способен на всичко. Макар че съзнаваше опасностите на положението, Куентин беше твърд и смел като човек, който усеща тежестта на своя товар, но разбира, че той не надхвърля силата и издръжливостта му. Когато стигна в манастира, планът му беше вече готов.

На лекото почукване отвори един брат, оставен нарочно за тази цел от игумена; той му съобщи, че братята са на молитва, докато се съмне, за да измолят от небето опрощение за възмутителните случки, осквернили светата обител.

Благочестивият брат предложи на Куентин да присъства на богослужението; но дрехите на младия шотландец бяха толкова измокрени, че той отклони поканата и поиска позволение да отиде в магерницата, за да може до сутринта да изсуши дрехите си край огъня; защото циганинът не биваше да открие по никакви следи нощната му разходка. Монахът не само разреши, но му предложи и да го придружи, а това съвпадаше напълно с желанието на Дъруърд да се осведоми за двата пътя, споменати от циганина в разговора му с ландскнехта. Братът, натоварван много пъти да пътува по манастирски работи, можеше най-добре да даде исканите сведения; но той все пак забеляза, че дамите, придружавани от Куентин, трябвало като всички поклонници да тръгнат по десния бряг на Мьоза, щом минат кръста на Тримата крале Гаспар, Мелхиор и Балтазар (както католическата църква нарича тримата източни мъдреци, отишли да поднесат даровете си във Витлеем), гдето поклонниците почивали, когато пренасяли в Кьолн мощите им, които вършили на това място много чудеса.

Куентин отговори, че дамите са решени да посетят всички свети места и непременно ще се поклонят на кръста на отиване или на връщане; но чували, че пътят по десния бряг на реката бил несигурен, защото там върлували войниците на свирепия Гийом дьо ла Марк.

— Недай Боже Арденският глиган да си е избрал леговище пак толкова близо до нас! — каза отец Франциск. — Макар че широката Мьоза ще бъде добра преграда помежду ни, ако се е случило такова нещо.

— Само че между моите господарки и разбойника не ще има преграда, ако минем през реката и тръгнем по десния й бряг — отвърна шотландецът.

— Господ закриля своите люде, млади човече — каза братът. — Мъчно е да предположим, че кралете на богоспасния Кьолн, които не допускат евреин или неверник да влезе в града им, могат да позволят благочестиви богомолки, тръгнали да се поклонят на мощите им, да бъдат нападнати и ограбени от онова куче Арденския глиган, който е по-лош от всички сарацински безверници, заедно с десетте израилски колена в добавък.

Макар че беше длъжен да вярва като добър католик в могъщата закрила на Мелхиор, Гаспар и Балтазар, Куентин помнеше, че поклонничеството на дамите беше само прикритие, така че надали можеха да разчитат на подкрепа от тримата крале; затова реши да не ги излага, доколкото е възможно, на опасности, които биха изисквали чудотворна намеса; а сам даде чистосърдечен обет лично да се поклони на Кьолнските крале, та дано царствените светци помогнат на дамите да достигнат своята цел.

За да поеме тържествено това задължение, той помоли брата да го заведе в един от многобройните параклиси, прилепени до манастирската черква, и там, набожно коленичил, потвърди безмълвно поетия обет. Далечният отглас на хора, тържествеността на късния, глух нощен час, който бе избрал за благочестивата си постъпка, светликът на мигащото кандило в малката готическа сграда — всичко спомагаше да се създаде у Куентин настроение, при което човек признава своята слабост и е готов да потърси свръхестествена помощ и закрила; а всяка молитва трябва да се придружава от покаяние за миналите грехове и обет за бъдещо послушание. Куентин не беше виновен, че се моли за една прикрита цел и тъй като намерението му беше искрено, не допускаше да е било отхвърлено от бога на истината, който гледа подбудите, а не външната форма на молитвите и пред когото искрената вяра на езичника е по-ценна от показното лицемерие на фарисея.

След като повери себе си и беззащитните си спътнички на светиите и на провидението, Куентин се прибра най-после да си почине, оставяйки брата да размишлява за неговото дълбоко и искрено благочестие.