Серия
Уейвърли (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quentin Durward, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Уолтър Скот

Заглавие: Куентин Дъруърд

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Народна младеж“

Година на издаване: 1967

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: 23.XII.1967 година.

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник на илюстрациите: Любен Зидаров

Коректор: Райна Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7885


Увод

Войната е моя родина,

а бронята — дом мой рожден,

войник са създали от мен —

воювам по цяла година.

Действието на този роман се развива в петнадесетия век, когато феодалният строй, съставящ мишците и нервите на националната отбрана, както и рицарският дух — неговата жизнена сила — започват да се променят и да бъдат изоставяни от по-силните личности, насочили своето внимание само към постигане на себични цели. Този егоизъм се е проявявал наистина и в по-ранни епохи, но сега го признават за пръв път открито като ръководно начало. Рицарският дух е имал това превъзходство, че — колкото пресилени и фантастични да изглеждат за нас много от ученията му — те се базират винаги на великодушие и себеотрицание, без които мъчно бихме могли да си представим съществуването на добродетелта в човешкия род.

Между първите, започнали да осмиват и отхвърлят себеотрицанието, в което е бил така грижливо възпитаван дотогава младият рицар, е френският крал Луи XI. Този владетел е такъв несравним егоист, неспособен да преследва каквато и да е цел, несвързана с личното му честолюбие, корист и стремеж към себични наслади, че е сякаш самият въплътен сатана, решил да поквари още в зародиша им нашите представи за чест. Не трябва да забравяме освен това, че Луи осмива с язвително остроумие всяка постъпка, извършена в полза на другите, без оглед на личния интерес, и с това особено ярко напомня хладнокръвния и всепрезиращ Зъл дух.

В това отношение представата на Гьоте за характера и разсъжденията на Мефистофел, изкусителя в неговата необикновена пиеса Фауст, ми се струва по-сполучлива от тази на Байрон или дори от сатаната на Милтън. Двамата велики автори са надарили Злия дух с нещо, което възвисява и облагородява порочността му: с една твърда и непобедима съпротива срещу всемогъщието… с едно надменно предпочитане на страданието пред покорството и с още някои привлекателни черти, които подвеждат Бърнс и мнозина други да смятат Злия дух за истинския герой в Изгубения рай. Великият германски поет, напротив, ни представя изкусителя като безстрастно същество, сътворено само да засилва с убедителността и съблазните си нравствените недъзи и да пробужда с изкушенията си ония дремещи страсти, които без негова помощ биха оставили човека да прекара спокойно своя живот. За тази цел и Мефистофел, като Луи XI, е надарен с язвителна духовитост, винаги готова да подцени и принизи всяка постъпка, несвързана сигурно и пряко с някаква лична облага.

Но и на автора на един роман за забавление е позволено да прояви за момент сериозност и да осъди една държавна или лична линия на поведение, базирана върху принципите на Макиавели или похватите на Луи XI.

Жестокостите, вероломствата, мнителността на този владетел се засилват още повече — вместо да бъдат смекчени — от грубото и унизително суеверие, което той непрестанно проявява. Почитта към божиите угодници, с която се перчи, той изтъква с жалката надежда на дребен наместник, целящ да прикрие или да изкупи своите съзнателно вършени злоупотреби, като раздава щедри дарове на всички, натоварени да следят поведението му, а същевременно поддържа една порочна система, като се старае да подкупва неподкупните. Как другояче да си обясним факта, че дава на света Богородица графска титла и я произвежда в чин гвардейски полковник? Или коварството му да пази в най-строга тайна ония един-два вида клетви, които признава единствено задължителни за себе си?

При това пълно отсъствие на добросъвестност или може би на чувство за нравствен дълг Луи XI притежава необикновена твърдост и прозорливост, както и такъв тънък политически усет — като имаме предвид времената, когато е живял, — че понякога надхвърля сам целите си, ръководен от него.

Но едва ли съществува толкова мрачен портрет, който да няма и своите светли отсенки. Луи XI разбира интересите на Франция и се грижи за тях предано, щом може да ги отъждестви със своите собствени. Той извежда благополучно страната от опасната борба с така наречения „Съюз за общественото благо“. Един по-непредпазлив и по-нетърпелив крал, по-смел, но по-малко ловък от Луи XI не би успял по всяка вероятност да разедини и по този начин да разстрои мощния, и опасан съюз на големите френски феодали срещу сюзерена им. Много от личните му проявления са в пълно съгласие с тия на държавника. Той е весел и духовит в общество; ласкае жертвата си като котка, която кротко се умилква тъкмо когато се готви най-лошо да одращи; никой не умее по-добре от него да изтъква и да величае превъзходството на грубите себични подбуди, с които заменя благородния рицарски дух, вдъхновявал постъпките на предшествениците му.

Вярно е, че рицарството вече остарява, а дори в своя разцвет е било доста превзето и фантастично, затова е станало още по-смешно, когато — като всичко старомодно — започват да го изоставят и осмиват; това изоставяне и осмиване не буди сега възмущение и не се смята за кощунство, както би било в една по-ранна епоха. В четиринадесетия век се появява цяла банда присмехулници, които се опитват да заменят с нови принципи полезните закони на рицарството и осмиват неговите чудновати, прекалени правила за чест и добродетел, провъзгласявайки ги открито за безсмислени; защото тези принципи са наистина прекалено съвършени и поради това недостижими за греховните създания. Ако някой наивен възторжен младеж би решил да се ръководи от бащините си разбирания за чест, той би бил грубо подиграван, сякаш се е явил на бой с Дуриндарт[1] — двуострата сабя на добрия рицар Роланд, толкова смешна по своята старинна форма и направа, макар да е била украсена със злато и острието й да е било закалено при Ебро[2].

По същия начин отхвърлят и рицарските принципи, като ги заменят с други, много по-недостойни подбуди. Вместо смели мъже, готови да бранят своята родина, Луи XI използва наемни войници, като убеждава поданиците си, сред които започва вече да изпъква съсловието на търговците, че е по-добре да оставят на наемници опасностите и труда на воюването, като дават на короната средства да им плаща, вместо самите те да се излагат на опасност. Търговците възприемат лесно тези доводи. По времето на Луи XI благородните земевладелци и дворяните не са още изключени от редовете на войската; но хитрият владетел поставя началото на тази система, която наследниците му запазват, докато най-после цялата отбрана на държавата се прехвърля в ръцете на монарха.

Той внася промяна и в правилата за отношенията между двата пола. Според рицарското учение, властващо и награждаващо божество — поне на теория — е красотата; храбростта е нейна робиня, тя получава смелост от погледа на богинята и е готова да жертва живота си за нея. Вярно е, че и тук, както и в други отношения, системата стига до невероятни прекалености и нерядко предизвиква възмущения. Но те са обикновено от рода на описаните от Бърк[3], при които слабостите са почти невинни, защото са прочистени от каквато и да е порочност. Редът, установен от Луи XI, е друг. Сам жалък сластолюбец, кралят търси наслади, без да влага чувство, и презира тези, от които ще ги получи. Неговите любовници са от най-долен произход и напомнят толкова малко изтънчената, макар и покварена, Агнес Сорел[4], колкото самият Луи прилича на героичния си баща, освободил Франция от английското иго. По същия начин, като избира своите любимци и министри сред изметта на народа, Луи доказва колко малко цени високия ранг и благородното потекло; ако за един владетел е може би не само извинително, но и похвално да издига по своя воля неизвестни дарования и да изтъква достойни скромни люде, не е така, когато взема за свои сътрудници хора като Тристан Отшелника, началник на военната полиция. Такъв владетел не би могъл очевидно да се нарече с изискаността на своя потомък Франсоа I „първият благородник в своята държава“.

Нещо повече, нито частните, нито официалните постъпки и изказвания на Луи могат да изкупят грубите отклонения от това, което трябва да бъде един честен човек. Дадената дума — а думата е най-свято доказателство за характера на човека и най-лекото й нарушение се е смятало винаги за най-тежко престъпление по кодекса на честта — той нарушава без угризения по най-незначителен повод, често пъти дори със страшни престъпления. Свикнал да нарушава своята лична честна дума, той се отнася еднакво безцеремонно и с кралското си слово. Изпращайки при Едуард IV един предрешен като херолд низш служител, в ония дни, когато херолдите се смятат за свещени представители на държавното и националното доверие, той върши дръзка измама, в каквато малцина освен този безсъвестен владетел биха се провинили.[5]

Накратко казано, държането, чувствата и постъпките на Луи XI са несъвместими с рицарските принципи, а язвителното му остроумие е прекалено склонно да осмива една система, основана според него върху най-безсмислени начала, щом се крепи на правилото, че човек е длъжен да посвети труда, дарбите и времето си за дела, от които не ще има никаква лична изгода.

Повече от вероятно е, че като е отхвърлял открито нормите на религията, честта и морала, ограничаващи човешките постъпки, Луи се е стремил да постигне по-големи изгоди в преговорите си с противници, обвързани от задължения, от които той се е смятал освободен. Може да се предполага, че тръгвайки от финиша, като състезател, отхвърлил всички тежести, все още обременяващи съперниците му, той е бил сигурен в своята победа. Но провидението като че винаги свързва опасността с някое обстоятелство, което трябва да стресне изложените на гибел. Постоянното недоверие към човек, спечелил лошата слава на вероломник, е като звънчетата на отровната змия: хората започват да обръщат внимание не на това, което противникът им казва, а на това, което има изгледи да извърши; и стремежът им да обезвредят интригите на коварния си враг е много по-силен от неговото предимство, че е свободен от задръжките, спъващи добросъвестните хора. Примерът на Луи XI е будел сред другите европейски народи по-скоро отвращение и подозрения, отколкото желание да му подражават, а обстоятелството, че е надхитрял не един от своите съвременници, само е карало другите да бъдат нащрек. И самото рицарство дори, макар и не така широко разпространено, както дотогава, надживява царуването на този покварен монарх, спомогнал толкова много за помрачаването на неговия блясък; много време след смъртта на Луи XI то вдъхновява за подвизи Безстрашния и безукорен рицар[6], както и храбрия Франсоа I.

Всъщност, при все че от политическо гледище Луи XI е пожънал толкова успехи, колкото се е опитал да постигне, последните му дни могат да служат за предупреждение на всеки, който би се изкусил да следва неговия пример. Мнителен към всички, а най-вече към собствения си син, той се затваря в своя замък Льо Плеси, осланяйки се само на съмнителната вярност на своите шотландски наемници. Не излиза нито за миг от стаята си, не допуска никого при себе си и досажда на бога и на всички светии с молитви не да опростят греховете, а да продължат живота му. С недомислие, несъвместимо с неговата прозорливост в светските дела, той дотяга и на лекарите си, докато най-после те започват да не го зачитат и да го ограбват. В безграничното си желание да живее изпраща да му донесат от Италия разни мними свети мощи и да му доведат някакъв малоумен селянин, който се бил затворил навярно от леност в една пещера и отказвал да яде месо, риба, масло и яйца. Към този неграмотен полуидиот Луи се отнася като към папа и за да спечели благоволението му, построява два манастира.

Една от особеностите на неговото суеверие се състои в това, че се стреми само към запазването на телесното здраве и земното си щастие. Строго забранено е, когато се говори за здравето на краля, да се намеква за греховете му. А когато по негова заповед свещеникът отправя молитва към свети Евтропий[7] да запази тялото и душата на краля, Луи му заповядва да пропусне предпоследните две думи, защото не било разумно да досаждат на блажения светец с много искания. Може би е смятал, че като отминава с мълчание престъпленията си, ще ги заличи от паметта на небесните покровители, чиято закрила измолва за тялото си.

Предсмъртните страдания на този тиран са толкова страшни, че Филип дьо Комин ги сравнява направо с многобройните жестокости, изтърпени от други хора по заповед на краля; като преценява неговите и техните страдания, Дьо Комин е на мнение, че земните мъки и агонията на Луи XI могат наистина да изкупят престъпленията му и след съответна карантина в чистилището Божието милосърдие би могло да го признае достоен за по-висши селения.

Фенелон ни е оставил също своето мнение за този владетел, описвайки живота и управлението му в следните забележителни редове:

„Измъчван от ненаситна жажда за богатства, Пигмалион става все по-нещастен и все по-омразен за своите поданици. В Тир е престъпление да си богат; скъперничеството е направило краля недоверчив, мнителен, жесток; той преследва богатите и се бои от бедните.

Още по-голямо престъпление в Тир е да си добродетелен; защото Пигмалион предполага, че добрите хора не могат да търпят неправдите и безчестията му; добродетелта го осъжда, той се озлобява и гневи от нея. Всичко го вълнува, тревожи, измъчва; той се плаши от сянката си; не спи нито нощем, нито денем; за да го накажат, боговете го отрупват със съкровища, от които не смее да се наслаждава. Търсейки щастие, той върши тъкмо това, което не му позволява да бъде щастлив. Съжалява винаги, когато дава нещо, винаги се бои да не изгуби, стреми се все повече и повече да печели.

Почти никой не го вижда; той е винаги сам, тъжен, сломен, уединен в своя дворец; и приятелите му дори не смеят да се приближат към него от страх да не ги заподозре. Домът му се пази винаги от силна охрана с голи мечове и вдигнати копия. Тридесет стаи, които се съобщават една с друга и имат железни врати с по шест тежки ключа всяка, са негово скривалище; никой не знае в коя точно ще нощува. Уверяват, че не спял никога две нощи поред в едно и също помещение от страх да не го заколят. Той не познава нито спокойни удоволствия, нито спокойна дружба. Ако му кажат да се повесели, усеща как радостта бяга от него и отказва да навести сърцето му. Хлътналите му очи излъчват остър, жесток плам и блуждаят безспир. Той се ослушва и настръхва при най-малкия шум; черни грижи са изписани по бледото, посърнало, набръчкано лице. Той мълчи, въздиша, глухи стонове се изтръгват от сърцето му, раздирано от угризения, които не може да потуши. И най-вкусните ястия го отвращават. Вместо надежда и собствените му деца дори му вдъхват ужас: защото ги е превърнал в свои най-опасни врагове. Цял живот не е имал нито един спокоен миг. За да се пази, пролива кръвта на всички, от които се страхува. Не вижда, безумецът, че се погубва с жестокостта, чрез която се крепи! Някой прислужник, по-мнителен от самия него, ще побърза най-сетне да отърве света от това чудовище!“

Поучителната, но страхотна гледка на неговите мъки приключва най-после със смъртта му на 30 август 1485 година.

Избирането на тази забележителна личност за главен герой на романа — защото читателят ще разбере лесно, че малката любовна идилия на Куентин е използвана само като средство да представим една историческа епоха — дава значителни улеснения за автора. В петнадесетия век Европа се разтърсва от раздори по толкова най-разнообразни причини, че би трябвало да се напише цяла дисертация, за да се убеди английският читател във вероятността на описаните странни случки.

По времето на Луи XI из цяла Европа стават необичайни сътресения. Английските граждански войни са приключили повече привидно, отколкото действително чрез краткотрайното надмощие на Йоркската династия. Швейцария проявява своя стремеж за свобода, която по-късно така храбро си извоюва. В империята и във Франция големите васали на короната се стремят да отхвърлят нейната опека; в същото време Шарл Бургундски с груба сила, а Луи с хитри маневри се стараят да ги задържат в подчинение към своите държави. В стремежа си да изиграе и покори собствените си непокорни васали Луи подпомага и насърчава големите търговски градове във Фландрия в недоволството им срещу Бургундския херцог, към което ги подтикват богатството и раздразнителността им. Гелдерландският херцог и Гийом дьо ла Марк, наречен заради жестокостта си Арденския глиган, са отхвърлили законите на рицарството и дворянството и се прославят из горите на Фландрия с грабежи и жестокости на обикновени разбойници.

Отделните области на Франция и Фландрия гъмжат от стотици заговорници; безброй тайни пратеници на неуморния Луи — цигани, поклонници, просяци, предрешени съгледвачи — сеят навред недоволството, което той е решил да поддържа във владенията на Бургундския херцог.

При такъв обилен материал беше доста трудно да се подбере най-лесно разбираемият и най-интересният за читателя; и авторът признава, че макар да е използвал щедро правото да се отклонява от историческата действителност, никак не е уверен дали е успял да представи разказа си в приятна, стегната и достъпна форма. Главната пружина на действието ще бъде лесно разбрана от всеки читател, малко-много запознат с феодализма, при все че фактите са напълно измислени. Едва ли някое право на феодалния сюзерен е било така всеобщо признато, както властта му да се намесва при омъжването на своите васалки. Това може да изглежда в противоречие с гражданските и църковните закани, според които всеки брак трябва да се сключва свободно; обаче феодалната и общинска законност признава, че господарят на феода има право да наложи на васалката си свой избраник. Това се оправдава с принципа, че като първоначален доброволен дарител на феода сюзеренът е заинтересован този феод да не мине чрез брака в ръцете на човек, който може да се окаже вражески настроен към господаря. Но в същото време съвсем основателно може да се поддържа, че с правото да налага до известна степен на своята васалка избран от самия него съпруг се ползва само този сюзерен, комуто феодът е принадлежал първоначално. Затова не е невероятно една бургундска васалка да потърси закрила при френския крал, на когото е васал и самият Бургундски херцог; нито е неправдоподобно да се поддържа, че при своята безскрупулност Луи е замислил да предаде бегълката на човек, който може да бъде неудобен и дори опасен за могъщия му роднина и васал — Бургундския херцог.

Позволявам си да добавя, че романът за Куентин Дъруърд, намерил в родината ни по-добър прием от някои свои предшественици, имаше необикновен успех и на континента, гдето историческите намеци пробуждат по-познати представи.

Ейбътсфорд, 1 декември 1831

Бележки

[1] Дуриндарт — погрешна транскрипция на Дюрандал — сабята на френския средновековен герой Роланд (VIII в.). Б.пр.

[2] Ебро — река в Испания. Б.пр.

[3] Бърк (Едмънд) — английски държавник (1727–1797). Б.пр.

[4] Фаворитка на Шарл VII, бащата на Луи XI. Б.пр.

[5] Виж бележка XII.

[6] Пиер дю Терай, сеньор Дьо Байяр, наричан Безстрашен и безукорен рицар, прочут френски пълководец през царуването на Шарл VIII и Франсоа I (1475–1524). Б.пр.

[7] Според преданието, свети Евтропий е бил първият християнски проповедник в Галия, предполага се, още в 1 век. Б.пр.