Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (40)

Бележка I. Цигани

В един от томовете на романа Уейвърли (в Гай Менъринг) читателят ще намери някои бележки за циганите, които се срещат в Шотландия. Но известно е, че представителите на тази особена човешка раса съществуват в почти еднакво първобитно състояние и говорят един и същ език в почти всички европейски държави, като се съобразяват донякъде с нравите на околната среда и все пак се отделят от нея по някои материални отлики, които им дават право да се смятат за отделна раса. В Европа те се появяват за пръв път в началото са петнадесетия век, когато различни групи от този странен народ се появяват в много европейски страни. Те твърдят, че са потомци на египтяните и чертите им доказват наистина източен произход. Скитничеството си обясняват с това, че им било наложено за определен срок като наказание. Това оправдание са избрали навярно като най-съобразно със суеверията на страните, които са посещавали. Защото външността и държането им напълно противоречат на твърдението, че пътуват по религиозни подбуди.

Облеклото им е шарено и просто; главатарите на всяка банда, които са в същото време и нейни военачалници, се обличат в яркочервени или светлозелени дрехи, яздят красиви коне, наричат се херцози и графове и си придават голяма важност. Останалите членове от племето се обличат и живеят много бедно, хранят се с умрели животни, носят мръсни дрехи, които едва прикриват тялото им. Цветът на лицето им е явно източен, мургав като на индусите.

Те са толкова покварени, колкото и бедни. Мъжете обикновено крадат, а жените имат крайно разпуснати нрави. Малкото занаяти, които са успели да научат, са съвсем леки и прости. Занимават се понякога с железарство, но изработват съвсем дребни вещи. Някои са добри ездачи, борци, музиканти и занаятчии, с една дума, трудят се толкова, колкото да не стоят съвсем без работа. Изобщо не насочват вниманието си към труд. Две-три други особености ги отличават гдето и да се намират. Едната е да гадаят на ръка или по звездите, с което често печелят почит, а още по-често подозрения, че са магьосници; втората е общоприетото обвинение, че крадат деца, поради което всички се страхуват от тях и ги ненавиждат. Затова именно, макар и да им са вярвали отначало, че смитат, за да изпълнят наложено наказание, и дори да са получавали в много случаи закрила от управниците на посещаваните страни, по-късно всички започват да ги смятат за непоправими крадци и скитници, да ги гонят или — ако им позволят да останат за някое време — властта вече не ги закриля, а направо ги преследва.

Появата им във Франция е описана много интересно и точно в дневника на един доктор по богословие, запазен и обнародван от учения Паские^[1]. Даваме следното извлечение от него: „На 27 август 1427 година в Париж пристигнаха дванадесет души покаяници, както се наричаха сами, именно един херцог, един граф и още десет души, всички на коне. Заявяваха, че са добри християни. Били от долния Египет и обясняваха, че не много отдавна християните покорили страната им и ги принудили под страх от смъртно наказание да приемат християнството. Така се покръстили всички най-знатни хора в родината им заедно с краля и кралицата. Наскоро след това страната била завзета от сарацините, които принудили всички покръстени да се отрекат от християнството. Когато германският император, полският крал и други християнски владетели научили това, веднага нападнали страната им и заставили всички, знатни и прости, да напуснат родината си и да отидат в Рим, при папата, който им наложил наказание да скитат седем години по света, без да нощуват в легло.“

„Когато пристигнаха в Париж, те скитали вече от пет години; най-напред дойдоха първенците, наскоро след това и простолюдието, около стотина — сто и двадесет души, колкото били останали (според тях) от ония 1000–1200 души, които заминали от родината си. Всички други, заедно с краля и кралицата, измрели. Полицията ги настани извън града, параклиса Сен Дени.“

„Почти всички бяха с пробити уши и по две обици на ухо — общоприето украшение в родината им. Мъжете бяха черни, с къдрава коса; жените бяха също много черни, облечени само в една широка вълнена дреха, вързана на рамото с парче плат или с въже, а под нея със съвсем проста риза. С една дума, никой във Франция не бе виждал такива окаяни същества; но въпреки беднотията си някои от тия жени печелеха много, като гледаха на ръка и предсказваха бъдещето, а в същото време пребъркваха джобовете за пари, които прибираха, докато разправяха за магии и тям подобни неща.“

Въпреки остроумните обяснения на тия цигани за произхода им парижкият епископ заповядва на един монах, по име Малкия якобинец, да произнесе проповед за отлъчване от църквата на всички мъже и жени, които се допитват до циганите за бъдещето си и отиват при тях за врачуване. През септември същата година циганите заминават от Париж за Понтоаз.

По този повод Паские забелязва, че макар приказките за Божие наказание да са сигурно измислени, тези хора скитали повече от сто години из цяла Франция под надзора и със знанието на властта и едва в 1561 година била издадена заповед за изгонването им от кралството.

Пристигането на египтяните (както често са наричали тия странни чужденци) в разни страни на Европа съвпада с епохата, когато Тимур, или Тамерлан, нахлува в Индия и предлага на местното население да избира между корана и смъртта. Много е вероятно тези скитници да са били първоначално само индуски бежанци, прогонени или избягали от мохамеданския меч и свикнали след това със скитничеството. Съвсем естествено също е да предположим, че са се смесвали понякога с европейците; наведнъж са срещани европейци, отгледани още от детинство между цигани и усвоили всичките им привички.

Всеизвестно е, че дори когато са в най-близки връзки с околното селско население, циганите се пазят никой да не научи езика им. Той е сигурно някакво индуско наречие, ако съдим по примерите, представени от Грелман^[2], Хойланд^[3] и други автори, писали по този въпрос. Но независимо от тях авторът имаше лично случай да узнае, че един човек^[4] е успял, просто от любопитство, използвайки търпеливо и старателно представилите му се възможности, да се научи да разговаря със срещаните цигани на техния език. Изненадата на тези скитници от това, че един чужденец е открил тайната им, е давала повод за много забавни сцени. Трябва да се надяваме, че той ще обнародва знанията си по този толкова интересен проблем.

Съществуват обаче разумни основания това обнародване да не се предприема засега, защото, макар че са се опитомили доста много, откакто са престанали да ги преследват, циганите са все още свирепи и отмъстителни.

Въпреки това трябва да добавя, че, според личните ми наблюдения в продължение на повече от петдесет години, нравите на тези скитници са се подобрили значително; познавам отделни техни представители, които са се приобщили към културното общество, станали са почтени, чисти и изобщо са променили целия си начин на живот.

Бележка II. Галеоти

Марциус Галеоти е родом от Нарни, в Умбрия. Бил е секретар на унгарския крал Матиаш Корвин и възпитател на сина му Йоан Корвин. Докато е бил на служба при унгарския двор, той е написал книгата De jocose dictis et factis Regis Matthice Covrini^[5]. Напуска Унгария в 1477 година и във Венеция попада в затвор по обвинение, че разпространява еретически разбирания в съчинението De nomine interiore et corpore ejus^[6]. Бил е принуден да се отрече от някои свои учения и би могъл сериозно да пострада, ако не е била закрилата на папа Сикст IV, бивш негов ученик. След това отива във Франция и постъпва на служба при Луи XI, при когото остава до края на живота си.

Бележка III. Религията на циганите

Отличителна черта на тия скитници е фактът, че за разлика от евреите, на които в много отношения приличат, те нямат и не изповядват никаква вяра. С готовност възприемат, ако бъдат заставени, религията на всяка страна, гдето пребивават, но я спазват само доколкото им се налага. Знае се, че в Индия те не са били нито поклонници на Брама, нито мохамедани. Смята се, че са принадлежали към най-низшите източноиндуски парии. Липсващата религия се замества у тях с твърде много суеверия. Познатите досега техни обреди, например свързаните с женитбата, са извънредно диви и напомнят повече обичаите на хотентотите, отколкото на кой да е културен народ. Възприели са доста обреда от религиите на страните, в които живеят. Така например циганите, които живеят по англо-шотландската граница, смятат, че за да бъде пътуването им щастливо, трябва да го започнат от енорийската черква и обикновено се стараят да получат от клисаря позволение да влязат, когато няма никой, защото богослужението не се смята необходимо за сполуката. Те са съвършено лишени от религиозно чувство; дори най-издигнатите или най-учените от тях признават само епикуровите божества; такава вяра или безверие авторът приписва на Хайредин Мограбин.

Тук трябва да отбележа, че нищо не е така неприятно на тия безгрижни и сладострастни хора, както задължението да имат някаква редовна професия. Когато в 1815 година Париж бе окупиран от войските на съюзниците, авторът бе излязъл да се поразходи с един английски офицер из участък, зает от пруски войници. Той пушеше пура и в изпълнение на общата заповед се готвеше да я хвърли на минаване покрай поста, но за най-голяма изненада на двамата англичани войникът каза: „Продължете да си пушите, по дяволите пруската служба!“ Когато го погледнаха по-внимателно, те разбраха, че този човек е циганин, изразяващ по такъв начин възмущението си от наложената му служба. Като вземем предвид на каква опасност се излагаше той с тези думи, трябва да приемем, че възмущението му е било наистина много голямо; защото ако го бе чул някой сержант или дори ефрейтор, бой с тояга би бил най-малкото наказание, което щяха да му наложат.

Бележка IV. Убийство на лиежкия епископ

Посочената дата за убийството на лиежкия епископ не отговаря на историческата истина. Вярно е, че епископът е бил пленен от разбунтуваните граждани. Вярно е също, че до Шарл стигнала вест за въстание на лиежци и за убийство на епископа и тя го вбесила срещу Луи, който се намирал по това време в негова власт. Но всичко това е станало в 1468 година, а епископът е бил убит едва в 1482, когато през август и септември Гийом дьо ла Марк, наричан Арденския глиган, подкрепян с големи парични суми от френския крал, влязъл във връзка с недоволните лиежки граждани против епископа им Луи дьо Бурбон. По този начин, подпомогнат от много убийци и разбойници, които се тълпели около този напълно достоен за тях вожд, Дьо ла Марк събрал голям отряд и облякъл войниците си в червена униформа с глиганова глава на левия ръкав. С тази войска се приближил към Лиеж. Тогава затворниците от града отишли при епископа, предложили му да го защищават на живот и смърт и го убедили да ги поведе срещу разбойниците. Епископът, уверен в помощта на лиежките граждани, тръгнал начело на своите войски. Но щом врагът се появил, лиежци избягали — както било уговорено — и оставили епископа само със собствените му войници. В този момент Ла Марк нападнал с главорезите си и постигнал очаквания успех. Епископът бил отведен пред безпътния рицар, който разсякъл лицето му със сабята си, убил го със собствените си ръце и заповядал да изложат трупа му съвсем гол на площада пред катедралата Свети Ламбер в Лиеж.

Такава е истинската случка, от която съвременниците настръхнали от ужас. Убийството на епископа е изпреварено в нашия текст с цели петнадесет години по съображения, които читателят лесно ще си обясни.

Бележка V. Шварцрайтерите

Файнс Морисън^[7] описва този род войска, както следва: „Този, който погледне днес техните шварцрайтари, което значи черни конници, трябва да признае, че за да изглеждат конете и ботушите им по-блестящи, ги боядисват в черно като въглищари. Самите те се обличат в черни дрехи и макар че са бедни, не жалят времето си да ги четкат. Повечето имат черни коне и тъй като (както вече казах) искат ботушите им да лъщят, ръцете и лицата им се изцапват с черна боя, от което са получили и прякора си. Чувал съм обаче от германци, че тези войници нарочно се изцапвали с черно, за да плашат враговете си.“ „Пътеводител“ от Файнс Морисън, изд. 1617, стр. 165.

Бележка VI. Филип де Комин

В първите издания на романа Филип де Комин е представен като дребен човек, годен повече да дава съвети, отколкото да действа. Това описание беше направено наслуки и за да се разнообразят войнствените фигури, с които епохата и книгата изобилства. Но по сведения от Матийо д’Арв, който е служил при Филип де Комин и го е познавал много добре, историкът Слайдан твърди, че де Комин бил едър мъж с благородна осанка. Ученият господин Птито, издател на Мемоари за френската история, едно много ценно съчинение, отбелязва, че Филип де Комин е бил една от блестящите фигури на турнирите и тържествата при женитбата на Шарл Бургундски с Маргарита Английска в 1468 година. (Виж летописа на Жан дьо Троа в горепосоченото издание на Птито, том XIII, стр. 375, бележката) Прегледах и Оливие дьо ла Марш, който — в кн. II, глава IV на Спомените си — дава обширно описание на тези „шумни тържества“, съдържащо безброй разнообразни стоки като торбичката на стария търговец Петер Шлемл, който купувал призраци, а в торбата си носел всичко, което хората можели да му поискат в замяна. В това блестящо описание има рицари, дами, пажове и стрелци, безброй замъци, страшни дракони и двугърби камили; леопарди, яхнали лъвове; скали, овощни градини, фонтани, счупени или здрави копия, дори дванадесетте подвига на Херкулес. В тази блестяща тълпа можах малко трудно да открия Филип де Комин. Но той е споменат все пак на първо място между една група от двадесет души рицари и благородници, които, предвождани от Оранския принц, се бият на общ турнир с друга група, състояща се от еднакъв брой благородници, предвождани от безпътния Адолф дьо Клев, който бил нападателят под романтичното име Златно дърво. Макар и водена с безвредни оръжия, битката била много ожесточена и сражаващите се били разделени накрая насила, при това с големи мъчнотии. Така че де Комин има право да се смята толкова за чедо на Марс, колкото и на Меркурий^[8], макар че като вземем предвид забравата, обгърнала останалата част от този златен отряд, не е мъчно да определим кое негово качество е било по-ценно.

Бележка VII. Срещата между Луи и Шарл след битката при Монлери

След битката при Монлери в 1465 година Шарл, тогава още граф Дьо Шарльороа, и Луи се срещнали пред парижките крепостни стени, всеки придружен от малка свита. Двамата братовчеди слезли от конете и тръгнали да се разхождат, така дълбоко погълнати от разискваните въпроси, че Шарл забравил къде се намира; и когато Луи тръпнал обратно към Париж, отгдето бил дошъл, граф Дьо Шарльороа продължил с него, минал отвъд линията на външните укрепления, с които Париж бил заобиколен, и стигнал до един временен вал, който се съобщавал с града чрез окоп. В момента той бил придружаван само от пет-шест души. Останалите членове от свитата се разтревожили за съдбата му и първите му придворни препуснали към него, защото си припомнили, че на 10 септември 1419 години дядо му бил убит при подобни обстоятелства край Монтрю. За най-голяма тяхна радост графът се завърнал невредим, придружен от френска охрана. Бургундците го укорили твърде рязко за неблагоразумието му. „Престанете — казал Шарл. — Признавам каква лудост извърших, но аз се досетих къде се намирам едва след като бях минал редута.“ Спомени на Филип де Комин, гл. XIII.

Луи бил възхвален от всички за своето поведение в случая; и съвсем естествено е херцогът да си е припомнил случката, когато неговият противник се е предал сам така неочаквано в ръцете му със своето посещение в Перон.

Бележка VIII

Историческите факти за тази прочута среща бяха изложени обширно в предидущата глава. Пратеници на Луи са подстрекавали лиежкото население да въстане срещу своя херцог Шарл и да убие епископа си, но Луи не е очаквал, че лиежци ще действат толкова скоро. Те грабнали оръжие с безразсъдството на една буйна тълпа, заловили в плен епископа, оскърбявали го заплашвали го, разкъсали някои от свещените книги. Известия за тези техни действия стигнали до Шарл, тъкмо когато Луи така непредпазливо се бил оставил в негова власт; Шарл поставил веднага стража около Перонския замък и дълбоко възмутен от измяната на френския крал, подтикващ към бунт поданиците му, като се представял в същото време за най-искрен негов приятел, наистина обмислял дали не трябва да убие Луи.

Френският крал прекарал три дни в това твърде опасно положение; и само голямата му щедрост към любимците и придворните на Шарл го спасила от смърт или детрониране. Де Комин, който бил по това време шамбелан на херцога и спял в една стая с него, разказва, че Шарл нито се събличал, нито спял, само се хвърлял от време на време на леглото, а най-вече се разхождал из стаята си. Дълго трябвало да чакат, докато стане възможно да му заговорят. Най-после се съгласил да освободи Луи, но само при условие, че той ще го придружи лично и ще помогне с войските си при смазването на бунтовниците, които сам подтикнал да грабнат оръжие.

Условието било тежко и унизително. Но като не виждал друг изход от своето безразсъдство, Луи не само го приел, а се и заклел, че ще го изпълни, пред едно разпятие, принадлежало — както казвали — на Карл Велики. Тези подробности дължим също на Комин. Изложени са накратко в Историята на Франция от сър Натаниъл Рексъл, том I.

Бележка IX. Молитвата на Луи XI

Докато преглеждах този текст в старинна ръкописна хроника, непрекъснато се питах как един човек с острия ум на Луи XI е могъл да се самоизмамва със суеверия, на каквито не биха повярвали навярно и най-глупавите диваци; но изразите на кралската молитва при друг подобен случай, запазена от Брантом, са също така невероятни. Тя именно, подслушана от дворцовия шут, била разгласена и разбулила тайната за братоубийството, в която иначе едва ли някой би го заподозрял. Начинът, по който случката е разказана от покварения придворен, готов да се шегува с всякакви престъпления и безпътства, заслужава да спре вниманието на читателя; защото такива дела нарядко се вършат там, гдето няма хора с каменни сърца, готови да възприемат всичко със смях.

Между многобройните сполучливи прояви на лицемерие, преструвки, галантни хитрувания, извършени от добрия крал (Луи XI), е и това, че той е убил брат си, Гюйенския херцог, когато херцогът най-малко, е могъл да допусне подобно нещо, а самият крал проявявал най-голяма любов към него, докато брат му бил жив, както и след смъртта му, като уредил цялата работа така изкусно, че никой никога не би я открил, ако кралят не бил взел при себе си шута на покойния си брат. Случило се веднъж Луи, унесен в набожна молитва пред олтара на света Дева Клерийска, която назовавал своя милостива покровителка, да изкаже следните благочестиви слова, подслушани от шута, който се бил скрил наблизо:

„О, света Дево, милостива Богородице, единствена моя застъпнице и покровителко, моля ти се, застъпи се пред бога да ми прости за смъртта на брата ми, отровен по моя заповед от грешния абат на манастира свети Йоан. Изповядвам ти греха си като на своя покровителка и застъпница. Но какво друго можех да сторя? Той предизвикваше непрестанно смутове в моето кралство. Измоли опрощение за мене, пречиста Дево, а пък аз зная как да ти се отплатя.“

Тази странна изповед не се изплъзнала от слуха на шута, който обвинил краля в братоубийство, и то пред всички придворни на трапезата; но Луи бил принуден да остави обвинението без последствие, за да не го потвърди, ако се отнесе сериозно към него.

Бележка X. Марциус Галеоти

Смъртта на Марциус Галеоти е донегде свързана с Луи XI. Астрологът се намирал в, Лион и като чул, че кралят наближава града, излязъл на кон да го посрещне. Когато побързал да скочи от коня, за да изкаже почитанията си пред владетеля, той паднал и поради голямата си тежест умрял от това падане в 1478 година.

Но хитростта и остроумието да се спаси от неизбежна смърт не се отнасят до този философ. Тази, или приблизително подобна случка, се разказва за император Тиберий, който поискал от гадателя Тразулий да му каже дали знае деня на собствената си смърт и получил отговор, че тя ще настъпи точно три дни преди смъртта на императора. След този отговор, вместо да го хвърлят от скала в морето, както бил решил тиранинът, за гадателя полагали необикновени грижи до края на живота му. — Тацит, Летописи, кн. VI, гл. 22.

Обстоятелствата, при които Луи XI получил подобен отговор от един астролог, са следните: въпросният гадател предсказал, че една любимка на краля, към която той бил много привързан, ще умре след една седмица. Тъй като предсказанието се сбъднало, Луи се ядосал така, сякаш астрологът би могъл да предотврати нещастието, което предрекъл. Той изпратил да го повикат и наредил няколко души да го причакат на излизане от кралските покои, за да го убият. Когато кралят го запитал за своето бъдеще, астрологът не скрил, че вижда признаци на неизбежна опасност. Запитан след това какво може да каже за деня на собствената си смърт, той съобразил и отговорил много спокойно, че ще умре точно три дни преди Негово величество. Веднага били взети мерки, разбира се, да не го сполети подготвената участ; а след това той бил винаги под покровителството на краля, като човек, свързан с истинската наука и с кралската съдба.

При все че почти всички историци на Луи го представят лесна жертва на остроумните астроложки лъжи, лековерието му все пак не е имало дълбоки корени, ако е вярна следната случка, разказана от Бел^[9]:

Веднъж, когато бил решил да отиде на лов, но се съмнявал дали времето ще бъде хубаво, Луи се допитал до един астролог. Ученият се посъветвал с астролаба^[10] и отговорил утвърдително. Пред гората кралската дружина била пресрещната от един въглищар, който изказал пред прислугата учудването си, че кралят е тръгнал на лов, когато има опасност от буря. Предвиждането на въглищаря се сбъднало. Кралят и свитата му се върнали от развлечението си мокри до кости; и Луи, който чул какво казал въглищарят, заповядал да го доведат. „Как можа да предскажеш времето по-точно от оня учен мъж?“ — попитал той. — „Аз съм прост човек, господарю — отговорил въглищарят, — не съм ходил на училище, не знам да чета и да пиша. Но си имам свой астролог, който, може да предсказва времето не по-зле от всеки друг. Той е, да прощавате, магарето, с което пренасям въглищата; щам усети, че времето ще се развали, то наостря уши, тръгва по-полека и гледа да се отърква покрай стените; по тия знаци предсказах вчерашната буря.“ Кралят се разсмял, пуснал двуногия астролог, като заповядал да му дадат пенсия, за да може да издържа и себе си, и четириногия, и се заклел, че отсега нататък ще се доверява само на предсказанията на въглищарското магаре.

Но дори ако случката е вярна, суеверието на Луи не е било от естество да бъде излекувано от споменатия неуспех. Разправят, че като повярвал в предсказанието на своя лекар Анджело Като, приятел на де Комин, който предсказал смъртта на Шарл Бургундски точно в часа, когато херцогът бил убит в битката при Мора^[11], Луи дал обет да направи сребърна обковка за раклата с мощите на свети Мартин и впоследствие го изпълнил, като похарчил за целта сто хиляди франка. Известно е също, че е бил истински роб на своите лекари. Един от тях, Коктие или Котие, независимо от заплатата си в размер на петдесет хиляди шилинга^[12], е изтръгнал от височайшия си пациент големи владения и други парични суми, а освен това и Амиенската епископия за племенника си. Той е имал безгранично влияние върху Луи, като се е отнасял необикновено дръзко и нахално с него. „Зная, казвал той на болния крал, че някоя заран ще ме изгоните като толкова други. Но внимавайте, защото няма да живеете и осем дни след това.“ Излишно е да се спираме повече върху страховете и суеверията на един владетел, който е търпял подобни унижения само защото е държал премного на живота.

Бележка XI. Филип де Комин

Почти несъмнено е, че при интересните събития в Перон Филип де Комин е имал за пръв път възможност да се запознае с удивителните умствени качества на Луи XI, от когото е бил така възхитен, че когато четем спомените му, явно виждаме колко заслепен е бил по отношение на тъмните страни от кралския характер. Отсега нататък той проявява явно пристрастие към Франция, гдето се е преселил в 1472 година, и веднага спечелил благоволението на Луи XI. По-късно получил имението Аржантон и други феоди; в първите издания на настоящия роман тези награди му са дадени по-рано; всъщност той ги е получил едва след като е постъпил на френска служба. След смъртта на Луи де Комин изпаднал в немилост пред дъщерята на краля, мадам Дьо Божо, която го подозирала, че е прекалено предан на орлеанския дом. Историкът бил затворен цели осем месеца в една от известните железни клетки, които така добре е описал. Тогава именно той съжалявал придворните за участта им. „Впуснах се в големия океан, казва с огорчение той, и вълните ме погълнаха.“ След присъда от парижкия парламент бил отстранен за няколко години от двора по обвинение, че е поддържал връзки с лица, враждебни към династията. Но той надживял тази беда и по-късно Шарл VIII го натоварил веднъж-дваж с важни мисии, изискващи изпълнител с големи дарования. Луи XII е бил също благосклонен към историка, но не го използвал. Филип де Комин умира в своя замък Аржантон в 1509 година; съвременниците му съжаляват за него, защото са го смятали за един от най-прозорливите държавници и безспорно най-добрият историк на своята епоха. В една поема за него Ронсар казва, че де Комин пръв е доказал какъв блясък може да даде науката на храбростта и благородството.

Бележка XII. Предрешеният херолд

Средновековните херолди, като римските фециали^[13], са се смятали почти за свещени личности. Да удариш херолд е било престъпление, което се е наказвало със смърт; а да представиш за херолд подставено лице било измяна към тези пазители на владетелските тайни и на рицарската чест. Но един безскрупулен владетел като Луи XI не се поколебал да извърши подобно кощунство, когато поискал да влезе във връзка с Едуард IV Английски.

Използвайки несравнимите си познания на човешката душа, той избира за целта един напълно подходящ пратеник — най-обикновен лакей. Този човек, чиято ловкост много добре познава, кралят облича като херолд, с всички отличителни знаци на това звание, и го изпраща да започне преговори с английската армия. Две неща са особено забележителни в този случай. Първо: престъпната хитрост не е била необходима, защото единственото нещо, което Луи е спечелил в случая, е, че не се е обвързал с изпращането на един по-отговорен пратеник. Второто обстоятелство, което заслужава да отбележим, е, че Филип де Комин, макар да описва подробно случката, е толкова възхитен от съобразителността на краля да избере и от ловкостта му да подготви лъжехеролда, та забравя да спомене за нахалството и безсрамието на тази постъпка, както и за риска, на който се е излагал, ако тя бъде открита. А тези две обстоятелства ни навеждат на заключението, че важността, която херолдите са си присвоявали, е започнала вече да губи значение между държавниците и хората от висшите кръгове.

Дори Ферн^[14], много ревнив към достойнството на херолдите, отдава това накърнение на техните права до голяма степен на необходимостта. „Срамувах се — казва той — да чуя как някои хора оправдаваха постъпката на Луи XI, крал на Франция, който се отнасял с такова неуважение към личното си достойнство и към хералдиката, че нарядко имал при двора си официален херолд.“ Затова, когато Едуард IV Английски навлязъл във Франция с враждебни намерения и се разположил на лагер пред града Сен Кантен, същият френски крал, като нямал херолд, по когото да съобщи намеренията си на английския владетел, бил принуден да заплати на един обикновен слуга, който нахлузил едно знаме с изрязан отвор за главата, вместо да облече официалната дреха на френски херолд. Така този набързо стъкмен пратеник пристигнал като лъжлив херолд с предложение от своя крал до нашия за започване на мирни преговори. „Е, добре — отговорил Торкватус, английският представител и този разговор, — такова провинение не е извършвал досега нито един английски крал и надявам се, няма никога да бъде извършено.“ Ферн, Благороднически гербове, 1586, стр. 161.

В тази интересна книга извън твърденията в полза на гербовете, дотолкова светотатствени, та е почти неудобно да ги повторим, авторът ни уведомява, че апостолите са били благородници по рождение и мнозина от тях били потомци на достойния завоевател Юда Макавей^[15], но обеднели поради превратностите на войната, те били принудени да се издържат с най-обикновен труд. Същото можело да се каже и за четиримата църковни отци (Амвросий, Августин, Йероним и Григорий), благородници по произход и по герб (стр. 98). Моят собствен екземпляр от това интересно съчинение (който ми бе подарен от многообещаващ млад приятел, сега вече покойник) ни дава пък прекрасен пример за националната и професионална непримиримост на един шотландски херолд.

Този човек се е наричал, както изглежда, Томас Драйсдейл, херолд от Айла, който купил книгата в 1619 година и я прелиствал търпеливо и полезно, докато стигнал до следния пасаж, гдето Ферн описва различието между короната на сюзерена и феодала: „Може да съществува и крал, който да бъде васал или феодал към държавата и особата на друг крал, какъвто е случаят с Шотландия към английската империя.“ От това твърдение кръвта на нашия херолд от Айла кипва, той забравя, че книгата е била печатана почти преди четиридесет години, че авторът е навярно покойник, и излива гнева си на бялото поле, гдето пише със съкращения: „Който казва, че шотландските крале са били някога васални на Англия, е предател и лъжец, и аз му предлагам да се бием“.

Бележка XIII. Нападението срещу Лиеж

Разярен от държането на лиежци към техния епископ (убит, както вече споменахме, няколко години по-късно) и осведомен, че крепостните стени на града не са били поправени, след като той разрушил част от тях подир битката при Сен Трон, бургундският херцог тръгва безразсъдно да ги накаже. Всеначалниците му споделят неговата самомнителна увереност; защото гвардията му, командвана от Бургундския маршал, сеньор Д’Емберкур, се втурва в предградията, без да дочака ядрото на войската, която — предводителствана от самия херцог — е седем-осем мили по-назад. Наближава да съмне и бургундските войски, които не спазват никаква дисциплина, са изненадани от внезапното нападение на гражданите, предвождани от Жан дьо Вилде, който се нахвърля срещу тях във фронт и в тил, обърква ги напълно и убива повече от осемстотин души, от които стотина тежковъоръжени конници.

Когато Шарл и френският крал пристигат, те се настаняват и две вили близо до градските стени. През следващите два-три дни Луи се проявява със спокойно и уверено самообладание при провеждането на обсадата и подготвяне отбраната в случай на нападение от страна на гражданите; докато Бургундският херцог, комуто никога не е липсвала смелост, проявява и сега характерното си нетърпение и безразсъдство, а в същото време непрестанно се страхува да не би френският крал да му измени и да се съедини с лиежците.

Обсадата трае пет-шест дни; най-после определят да щурмуват града на 30 октомври 1468 година. Гражданите, по всяка вероятност уведомени за това намерение, решават да го осуетят и да го изпреварят с отчаяно нападение през пробивите в крепостните стени. Начело са шестстотин души от малката област Франшмон, владение на лиежката епископия, прочути със своята храброст. Те излизат ненадейно от града и нападат главната квартира на херцога, гдето охраната едва успява да сложи бойните доспехи, които е свалила, за да си почине малко преди щурма. Нападната е и главната квартира на френския крал. Последва голямо безредие, увеличено още повече от взаимното недоверие и подозрения между французи и бургундци. Но лиежци не успяват да доведат докрай своето смело начинание; щом тежковъоръжените конници на краля и на херцога се съвземат от изненадата, нападателите са принудени да се приберат в града, при все че без малко са щели да заловят в плен крал Луи и Бургундския херцог — двамата най-могъщи владетели на времето си. Щурмът започва призори, според първоначалното решение, и гражданите, обезсърчени и уморени от нощния бой, не оказват очакваната съпротива. Лиеж е превзет, разграбен и осквернен без оглед на пол и възраст, на свещени или мирски места. Всичко това е разказано подробно от де Комин в Спомените му, кн. II, гл. 11, 12, 13 и не се различава много от описанието на същите събития, дадено в настоящата книга.