Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (26)

Двадесет и четвърта глава
Пленяването

За зло, за добро, рицарю мой, аз съм ваш пленник;

постъпете с мене, както благородството ви повелява…

Но помнете, че бойните превратности могат един ден

и вас да пратят там, гдето днес попаднах аз —

в списъка на тъгуващите пленници.

Неизвестен автор

Схватката между шварцрайтерите и бургундските войници беше съвсем кратка, защото нередовната конница се разбяга веднага пред по-добрите коне, въоръжение и боен дух на рицарската войска. Не бяха минали и пет минути, когато граф Дьо Кревкьор изтри в гривата на коня окървавения си меч, преди да го прибере в ножницата, и се върна в окрайнината на гората, гдето Изабел бе останала да наблюдава борбата. Част от хората му се върнаха с него, други продължиха да преследват по друма бягащият противник.

— Просто срамота — каза графът, — рицари и благородници да оскверняват оръжието си с кръвта на тия мръсни свини.

При тия думи той прибра меча си в ножницата и добави:

— Доста неприятно посрещане в родината ви, прелестна братовчедке, но странстващите принцеси могат да очакват подобни приключения. Добре че се яви навреме, защото, позволете да ви уверя, че тия черни конници зачитат коронката на една графиня тъкмо толкова, колкото и шапчицата на някоя селска девойка, а струва ми се, че свитата ви не е годна за продължителна съпротива.

— Господин графе — отвърна мадам Изабел, — кажете ми направо пленница ли съм и къде смятате да ме отведете.

— Вие знаете, глупаво дете — отвърна графът, — по какъв начин бих желал да отговоря на този въпрос, ако зависеше само от моята воля. Но вие и вашата безразсъдна сватовница — леля ви — така необмислено разперихте криле напоследък, щото смятам, че ще бъдете доволни да ги свиете за някое време в клетка. Моето твърде неприятно задължение ще приключи, щом ви отведа в двора на херцога, в Перон; затова намирам за уместно да предам командването на този разузнавателен отряд на племенника си граф Стефен, а пък аз да се завърна в Перон заедно с вас, защото мисля, че ще се нуждаете там от застъпник… Надявам се, тоя лудетина да се справи разумно със задачата си.

— Моля ви се, мили чичо — побърза да се обади граф Стефен, — ако се съмнявате в годността ми да командвам войниците, останете вие при тях, а оставете мене за паж и пазител на графиня Изабел дьо Кроа.

— Няма съмнение, драги племеннико — отвърна чичото, — че това би било чудесно подобрение на моя план; но аз го предпочитам такъв, какъвто го намислих. Затова ви моля да запомните, че задачата ви не е да гоните ония черни свини и да се биете с тях, към което проявихте особена наклонност, а да ми донесете най-точни сведения за положението в Лиеж, отгдето идват толкова невероятни слухове. Оставете ми само пет-шест копиеносци; другите ще командвате вие, под моето знаме.

— Още един момент, братовчеде Дьо Кревкьор — каза графиня Изабел. — Позволете ми, като се предам в плен, да уговоря поне безопасността на тези, които проявиха приятелство към мене по време на злочестината ми. И пуснете този добър младеж, мой верен водач, да се върне безпрепятствено до родния си град Лиеж.

— Моят племенник — каза Кревкьор, — като изгледа проницателно честното кръгло лице на Гловер — ще закриля този добър младеж (който изглежда наистина съвсем безобиден) дотам, догдето стигне в земите на Лиеж, а след това ще го остави сам да се оправя.

— Не забравяй да поздравиш от мене милата Гертруда — каза графинята на своя водач; и добави, като извади изпод наметката си един наниз бисери: — Помоли я да ги носи за спомен от своята нещастна приятелка.

Честният Гловер взе бисерите и целуна непохватно, но искрено прелестната ръка, намерила такъв деликатен начин да възнагради труда му и опасностите, на които се бе изложил.

— Ах, тия подаръци и спомени! — промълви графът. — Имате ли още някакви желания, прекрасна братовчедке?… Време е да тръгваме.

— Само едно — отвърна с явно усилие графинята. — Да бъдете благосклонен към този… млад сеньор.

— Хм! — промълви Кревкьор, хвърляйки към Куентин същия проницателен поглед, с който бе удостоил Гловер, но, както изглеждаше, с по-незадоволителен резултат от преценката: и заговори, подражавайки неволно на стеснителното замълчаване на Изабел: — Хм!… да… този меч е от друга закалка… А мога ли да зная, братовчедке, какво е… сторил този толкова млад сеньор, за да заслужи вашето застъпничество?

— Спаси живота и честта ми — отвърна графинята, като се изчерви от срам и огорчение.

Куентин се бе изчервил също от възмущение, но реши благоразумно, че само би влошил положението, ако го прояви.

— Живота и честта ви?… Хм! — каза отново граф Дьо Кревкьор. — А струва ми се, братовчедке, че би било по-добре да не бяхте изпадали в подобно задължение към този млад сеньор… Но както и да е. Младият сеньор може да остане на служба при нас, ако званието му допуска това, и аз ще се погрижа да не пострада… Само че за в бъдеще грижата за защитата на живота и честта ви ще поема аз; а за него ще намеря някаква по-подходяща длъжност от тази да бъде телохранител на странстваща благородна дама.

— Господин графе — обади се Дъруърд, неспособен вече да мълчи, — за да не се случи да говорите за един непознат човек с незачитане, което по-късно можете да сметнете за неуместно, позволявам си да ви кажа, че аз съм Куентин Дъруърд, стрелец от шотландската гвардия, в която — както ви е известно — се приемат само благородници и честни хора.

— Благодаря ви за сведението и ви целувам ръка, сеньор стрелецо — отвърна все така шеговито Кревкьор. — Бъдете любезен да заемете място до мене пред отряда ни.

Докато се придвижи напред, за да изпълни заповедта на графа; който, дори да нямаше право, имаше сега власт да му диктува какво да прави, Куентин забеляза, че мадам Изабел следи движенията му с тревожно и плахо съучастие, от което очите му овлажняха. Но той си припомни, че трябва да се държи като мъж пред Кревкьор, който по-малко от всеки друг френски и бургундски рицар би се трогнал от любовна мъка и по-скоро би й се изсмял. Затова не дочака графът да му заговори, а сам запита с тон, подчертаващ желанието му да се отнасят към него с по-голямо уважение от това, което графът изглеждаше наклонен да му засвидетелства, засегнат може би от факта, че един младеж с незначителен произход е спечелил, доверието на неговата благородна и богата братовчедка.

— Господин граф Дьо Кревкьор — започна сдържано и твърдо Куентин, — мога ли да ви запитам, преди да започнем по-обстоен разговор, свободен ли съм или съм ваш пленник?

— Мъчен въпрос — отвърна графът, — на който засега мога да отговоря само с друг въпрос… Как мислите, дали Франция и Бургундия са във война помежду си?

— Това — каза шотландецът — вие, господин графе, знаете сигурно по-добре от мене. Аз отсъствам доста време от френския двор и нямам никаква вест оттам.

— Виждате тогава — отговори графът — колко лесно се задават въпроси и колко мъчно е да им се отговаря. Аз самият, макар че бях в Перон заедно с херцога през последната седмица и дори малко преди това, мога да разреша тази загадка толкова, колкото и вие; а от това разрешение, господин оръженосецо, зависи и другият факт — дали сте пленник или свободен; засега ще трябва да ви смятам за пленник… Само че, ако наистина сте служили честно на моята братовчедка и ако отговорите откровено на следващите ми въпроси, работите ще се наредят добре за вас.

— Графиня Дьо Кроа — отвърна Куентин — може да прецени по-добре от мене дали съм й бил в услуга, затова ви моля да се отнесете към нея по този въпрос. А моите отговори вие ще прецените сам, когато ми зададете въпросите.

— Хм!… Не е малко високомерието му — промълви граф Дьо Кревкьор; — като на човек, който е сложил на шапката си панделката на своята дама и смята, че трябва да говори отвисоко, за да прояви уважението си към скъпоценния залог от коприна и сърма… И така, сеньор, предполагам, че достойнството ви няма да пострада, ако ми кажете от колко време придружавате мадам Изабел дьо Кроа?

— Граф дьо Кревкьор — отвърна Куентин Дъруърд, — ако решавам да отговоря на въпроси, зададени с почти оскърбителен тон, правя го само за да не извлечете от мълчанието ми още по-обидни предположения за личността на дамата, към която и вие, и аз сме длъжни да се отнасяме с почит. Аз съм охрана на мадам Изабел, откакто тя напусна Франция, за да дойде във Фландрия.

— Охо-о! — каза графът. — Значи, откакто е избягала от Плеси ле Тур?… И вие, стрелец от шотландската гвардия, я придружавате, разбира се, по изричната заповед на крал Луи?

Колкото малко и да се чувстваше задължен на френския крал, който — подготвяйки отвличането на графиня Изабел от Гийом дьо ла Марк — бе разчитал навярно, че младият шотландец ще бъде убит, докато я защищава, Куентин не смяташе, че има право да изневери на доверието, което Луи имаше — или си даваше вид, че има — към него, затова отговори на граф Дьо Кревкьор, че се е „задоволил да изпълни заповедта на своя началник, без да разпитва“.

— Това ми е предостатъчно — каза графът. — Ние знаем, че кралят не позволява на своите офицери да изпращат стрелците от личната му гвардия за паладини^[1] на странстващи дами, ако не преследва с това някаква политическа цел. Мъчно ще може крал Луи да уверява, че не е знаел за бягството на дамите Дьо Кроа от Франция, щом ги е придружавал човек от личната му гвардия… А къде, господин стрелецо, трябваше да отидете?

— В Лиеж, господин графе — отвърна шотландецът, — гдето дамите желаеха да останат под закрилата на покойния епископ.

— Покойния епископ ли? — смая се граф Дьо Кревкьор. — Нима Луи дьо Бурбон е мъртъв?… Херцогът не знае да е бил болен… От какво е умрял?

— Той почива в окървавен гроб, господин графе… ако убийците са погребали останките му.

— Убит! — възкликна отново Кревкьор. — Света Богородице!… Това е невъзможно, младежо!

— Видях със собствените си очи убийството… и още много други ужаси.

— Видял си! И не си се опитал да помогнеш на добрия архиерей! — извика графът. — Не си вдигнал на крак целия замък срещу убийците?… Не знаеш ли, че да присъстваш безучастно на подобно дело е вече светотатство?

— Трябва да ви кажа, господин графе — отвърна Дъруърд, — че замъкът бе превзет с пристъп от кръвожадния Гийом дьо ла Марк с помощта на въстаналите лиежци още преди убийството на епископа.

— Ти ме поразяваш с тия вести! — заяви Кревкьор. — Лиеж въстанал!… Шонвалд завзет!… Епископът убит!… Вестителю на нещастия, никой не е донасял наведнъж толкова зловещи новини!… Говори… знаеше ли ти за това нападение… за въстанието… за убийството?… Казвай… ти си от доверените телохранители на Луи, а смъртоносната стрела е била изпратена именно от него… Говори или ще заповядам да те разчекнат!

— И да ме разчекнат, господин графе, няма да изтръгнат от мене признания, недостойни за истински шотландски благородник. За всички тези безобразия зная толкова, колкото знаете и вие… и не само не съм им съучастник, но бих се борил до смърт срещу тях, ако възможностите ми се равняваха поне на една стотна от желанието ми. Но какво можех да сторя?… Враговете бяха хиляди, аз бях съвършено сам. Единствената ми грижа беше да спася графиня Изабел и за щастие успях. Въпреки това, ако бях по-близо, когато убиха така жестоко стария епископ, бих се опитал да спася побелялата му глава или най-малко да отмъстя за него; но при опия обстоятелства само изказах високо възмущението си, за да предотвратя поне следващите ужаси.

— Вярвам ти, младежо — отвърна графът; — колкото и да си подходящ за оръженосец на благородни дами, ти не можеш нито по възраст, нито по природа да се справиш с такива жестоки задачи. Жалко за милия, благороден архиерей! Да бъде убит в дома, гдето толкова често приемаше гости с християнско милосърдие и княжеска доброта… И то от оня негодник, от онова чудовище! От едно кръвожадно, жестоко изчадие… израснало в същия дом, гдето е потопило ръцете си в кръвта на своя благодетел! Но ще призная, че не познавам Шарл Бургундски… ще се усъмня в самата Божествена справедливост, ако отмъщението не бъде също така безпощадно, внезапно и тежко, както престъплението е безпримерно по своята жестокост. И ако никой друг не потърси сметка от убиеца — при тия думи той замълча, грабна меча, пусна поводите, удари с ръце в метални ръкавици по бронята, която иззвънтя, вдигна ги към небето и тържествено продължи: — Тогава аз… Филип Кревкьор дьо Кордес, давам обет пред бога, пред свети Ламбер и пред тримата Кьолнски крале, че не ще помисля за нищо друго, докато не отмъстя достойно на убийците на добрия Луи дьо Бурбон, гдето и да ги срещна — в гора или в поле, в планина или в равнина, в кралски дворец или в божи храм! Обричам на тая цел земите и богатствата си, приятелите и сподвижниците си, живота и честта си. Да ми помага Бог, свети Ламбер и тримата Кьолнски крале!

Като облекчи с този обет душата си от мъката и изненадата при вестта за злокобната трагедия в Шонвалд, граф Дьо Кревкьор започна да разпитва по-подробно Дъруърд за тази катастрофа, която шотландецът описа надълго и нашироко, за да подсили у графа желанието да отмъсти на Гийом дьо ла Марк.

— А ония слепи, непостоянни, коварни, вероломни глупци, лиежците — продължи графът, — как можаха да се съгласят с неумолимия разбойник и убиец, за да погубят своя законен владетел!

Тук Дъруърд обясни на разярения бургундец, че лиежците или поне по-почтените от тях, макар и въстанали необмислено срещу епископа, не са имали намерение, доколкото бе разбрал, да подпомогнат Дьо ла Марк в отвратителното му дело, напротив, били ужасени от него и сигурно щели да го осуетят, ако биха имали възможност да го сторят.

— Не ми говори за тая подла, непостоянна, плебейска сган! — извика Кревкьор. — Щом са грабнали оръжие против този архиерей, който имаше единствена вина: че беше прекалено добър и кротък господар за такива неблагодарни роби… щом са грабнали оръжие против него и са нахлули в мирния му дом, какво друго намерение са имали, ако не да го убият?… За какво са се съюзили с Арденския глиган, най-големия разбойник из цяла Фландрия, ако не за убийства — негов единствен занаят? Нали ти сам ми каза, че един от тази гадна паплач е извършил отвратителното дело?… Надявам се в градските канали да протекат кърви, озарени от пламъка на горящите къщи. Ах, добрият, благороден, великодушен архиерей, как дръзнаха да го посекат!… И други васали са се бунтували, угнетени от тежки данъци и безпаричие; но бунтът на лиежци се дължи на охолство и нахалство.

Той пусна отново поводите на коня и размаха отчаяно ръце в метални ръкавици. Куентин разбираше, че мъката на графа се засилва от спомени за минали срещи и разговори с епископа и почтително замълча от уважение към една скръб, която не желаеше да засили, а не можеше и да утеши.

Но граф Дьо Кревкьор продължи да се връща към все същия разговор… разпита го подробно за внезапното нападение на Шонвалд и за смъртта на епископа; и изведнъж, сякаш си припомни нещо, което се бе изплъзнало досега от паметта му, поиска да узнае какво е станало с мадам Амлин и защо тя не е с племенницата си.

— Не искам да кажа — добави презрително той, — че отсъствието й е някаква загуба за графиня Изабел; защото, макар че й е роднина и изобщо една добронамерена жена, графиня Амлин е все пак най-невероятната глупачка, каквато се е виждала по света; и съм убеден, че племенницата й, една скромна и разумна девойка, е била подведена да бяга от Бургундия във Франция тъкмо от тази безразсъдна, романтична стара глупачка, която мисли само кого да сватосва и как да се омъжи!

Какви обидни слова за слуха на един романтичен влюбен! И то когато би било смешно да направи дори опит за невъзможното — именно да убеди графа, ако потрябва и с оръжие в ръка, че той оскърбява Изабел — еднакво несравнима по ум и красота, — като я нарича скромна и благоразумна девойка; тези качества може да са подходящи за дъщерята на изгорял от слънцето селяк, която подкарва с остена воловете, докато баща й насочва ралото. Да предполага освен това, че може да й влияе и да я ръководи глупавата леля… Клеветникът трябваше да си вземе обратно необмислените думи. Но откритото, строго лице на граф Дьо Кревкьор, явното му презрение към чувствата на Куентин накараха младежа да се опомни; и то не от страх пред бойната слава на графа — тази опасност можеше само да засили желанието му да си премерят силите, — а защото се боеше от присмех, най-страшното оръжие за всички възторжени сърца, което често ги предпазва от безсмислени постъпки, но също така често потиска в тях и всяко благородно чувство.

Под влиянието на този страх да не предизвика по-скоро присмех, отколкото възмущение, Дъруърд се задоволи — макар и с огорчение — да отговори доста неясно за бягството на мадам Амлин от Шонвалд още преди нападението. Той и не можеше всъщност да разкаже случката по-точно, за да не направи за смях роднината на Изабел, а донегде и себе си, като намекне, че е бил прицел на нейните безсмислени надежди. Само смотолеви, че според непроверен слух мадам Амлин била попаднала в ръцете на Гийом дьо ла Марк.

— Кълна се в свети Ламбер, че той ще се ожени за нея — заяви Кревкьор. — Заради парите й, и още за да й счупи главата, след като ги заграби и изхарчи.

Графът продължи да разпитва как са се държали двете дами по време на пътуването и към самия Куентин — все деликатни въпроси, при които неприятно засегнатият, стеснителен и ядосан младеж едва смогваше да прикрие смущението си от този прозорлив воин и царедворец, който реши най-после да го остави неочаквано на мира, като каза:

— Хм!… Виждам, че работите стоят така, както предполагах, поне от едната страна; надявам се другата да е била по-благоразумна… А сега, господин оръженосецо, пришпорете коня си и отминете напред, докато поговоря с мадам Изабел. Мисля, че научих вече достатъчно от вас, за да мога да поприказвам с нея за тия тъжни случки, без да засегна чувствителността й, макар че понараних малко вашата… Впрочем, почакайте, драги… има да ви кажа още една дума. Прекарали сте, както предполагам, едно щастливо пътуване из вълшебен край… изпълнено с героични приключения, прекрасни надежди и безумни трубадурски мечти, като в градините на Фея Моргана^[2]. Забравете всичко това, млади момко — добави той, като го потупа по рамото; — помнете тази дама само като графиня Дьо Кроа… забравете я като странстваща благородница, поверена на вашата закрила; и нейните приятели — за един от тях поне отговарям — ще помнят, от своя страна, само услугите, които сте й оказали, и ще забравят неразумната награда, която сте си позволили да очаквате.

Разярен, загдето не бе смогнал да скрие от проницателния Кревкьор чувства, смятани от графа за смешни, Куентин отвърна възмутено:

— Господин графе, ако се нуждая от вашия съвет, аз ще ви го поискам; ако потърся помощ от вас, ще имате достатъчно време да ми я дадете или откажете; а когато сметна, че мнението ви има някакво значение за мене, не ще закъснея да ви запитам какво е.

— Я гледай! — каза графът; — попаднах между Амадис и Ориана^[3] и мога да очаквам покана за турнир!

— Говорите така, като че това е невъзможно — отвърна Куентин… — Когато кръстосах копие с Орлеанския херцог, аз се сражавах срещу човек, в чиито жили тече по-благородна кръв от тази на един Кревкьор… А когато премерих сабята си с Дюноа, се бих с по-прославен воин.

— Господ да те вразуми, мили младежо! — отвърна Кревкьор, като продължаваше да се смее на влюбения рицар. — Ако казваш истината, ти си имал наистина рядко щастие на тоя свят; и щом съдбата е пожелала да те изложи на подобни изпитания, още преди да ти порасте брада, ти ще се побъркаш от тщеславие, когато станеш истински мъж. Мене не можеш да ядосаш, можеш само да ме разсмееш. Вярвай ми, дори като си се сражавал с принцове и си бил телохранител на графини по някакъв каприз на съдбата, ти в никакъв случай не си равен на тези, чийто противник или пазител си станал случайно. Приемам, че като всеки младеж, който е слушал достатъчно романи и се е сметнал за паладин, ти можеш да се унасяш до някое време в прекрасни мечти; но не бива да се сърдиш на един добронамерен приятел, който те разтърсва малко грубо, за да те опомни.

— Господин Дьо Кревкьор — започна Куентин, — моят род…

— Аз имам предвид не само рода — продължи графът; — но и титлата, богатството, общественото положение и така нататък, които поставят преграда между отделните класи и личности. Колкото до рода, всички водим рода си от Адам и Ева.

— Господин графе — повтори Куентин, — моите прадеди, Дъруърдови от Глен-Хулейкин…

— Ако смяташ да изкараш, че родът им е по-стар от Адамовия, няма какво да приказваме! Довиждане.

Той дръпна поводите на коня и се спря да дочака графинята; на нея намеците и съветите му — въпреки своята добронамереност — бяха по-неприятни, отколкото на Куентин, който си мърмореше, докато яздеше сам пред тях.

— Студен, безочлив, високомерен нахал!… Как бих желал първият шотландски стрелец, който се прицели в тебе, да не те пощади така, както постъпих аз!

Вечерта стигнаха в Шарльороа на река Самбр, гдето граф Дьо Кревкьор реши да остави графиня Изабел, защото да продължи пътуването след вчерашните ужаси и умора, след петдесет мили езда от сутринта и след толкова неприятни преживелици, значеше тя непременно да се разболее. Отпаднала и огорчена, графът я повери на майката игуменка в девическия манастир на цистерцианския орден, една знатна дама, роднина на графовете Кревкьор и Дьо Кроа, на чиято доброта и благоразумие можеше напълно да разчита.

Сам той остана колкото да заповяда най-голяма бдителност на командващия малкия бургундски гарнизон и нареди, докато трае престоят на графиня Изабел дьо Кроа, пред манастира да има почетна стража; официално, за да я пази, а тайно може би и за да й попречи да избяга. Като повод за тази охрана графът изтъкна непроверените слухове за смутове в лиежката епархия. Но бе решил пръв да занесе на херцог Шарл ужасната вест за въстанието и за убийството на епископа; затова поиска нови коне за себе си и за своята свита и продължи без почивка към Перон; после се извини шеговито на Куентин Дъруърд, че го отделя от приятното общество и го взема със себе си, но смятал, че на един оръженосец и паж ще бъде по-приятно да пътува в лунна нощ, отколкото да се излежава и да дреме като обикновен простосмъртен.

И без това огорчен от мисълта, че ще трябва да се раздели с Изабел, Куентин едва се сдържа да не отвърне на тази подигравка с възмутително предизвикателство; но убеден, че графът ще се изсмее на гнева му и не ще удостои с внимание предизвикателството, той реши да изчака по-удобен случай, за да получи удовлетворение от този надменен феодал, когото — макар и по съвсем различни съображения — бе започнал да мрази така дълбоко, както мразеше Арденския глиган. Затова прие предложението на Кревкьор като нещо неизбежно и двамата продължиха с най-голяма бързина по пътя от Шарльороа за Перон.