Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (18)

Шестнадесета глава
Скитникът

Свободен съм като порой и вятър,

какъвто бил човекът, преди да създадат

закони робски на земята.

„Превземането на Гренада“^[1]

Докато водеше краткия разговор с дамите, за да ги увери, че това чудновато допълнение на дружината им е именно изпратеният от краля водач, Куентин забеляза (защото той наблюдаваше непознатия така зорко, както и циганинът него), че скитникът не само се обръщаше постоянно да ги гледа, но с една чисто маймунска ловкост се бе извил почти напреко на седлото, за да може по-добре да ги наблюдава.

Не много доволен от тези хитрувалия, Куентин отиде при циганина и му каза тъкмо в момента, когато другият заемаше първоначалното си положение:

— Струва ми се, приятелю, че ще ни водиш като слепец, ако гледаш опашката на коня вместо ушите.

— Дори да бях наистина сляп — отвърна циганинът, — пак бих могъл да ви водя из всяка област на френското кралство и на съседните държави.

— А при това не си роден във Франция — каза шотландецът.

— Не съм — отвърна водачът.

— От коя страна си тогава? — запита Куентин.

— От никоя — отвърна водачът.

— Как от никоя? — повтори шотландецът.

— Така — отговори циганинът. — От никоя. Аз съм циганин, манго, египтянин — както там европейците намират за добре да ни наричат на разните си езици; но не съм от никоя страна.

— Християнин ли си? — попита шотландецът.

Циганинът поклати глава.

— Куче! — извика Куентин (защото у католиците от ония времена имаше твърде малко веротърпимост). — На Махун^[2] ли се кланяш?

— Не — отвърна равнодушно и кратко водачът, нито обиден, нито изненадан от грубото държане на младежа.

— Езичник ли си тогава, какъв си?

— Нямам никаква вяра — отвърна циганинът.^[3]

Дъруърд отстъпи назад; той бе чувал, че по света има сарацини и идолопоклонници, но и през ум не бе му минавало, че може да съществуват хора без никаква вяра. След като се съвзе от учудването си, запита водача къде живее.

— Гдето се случи — отвърна циганинът. — Нямам дом.

— А къде държиш имуществото си?

— Освен дрехите на гърба ми и коня нямам никакво имущество.

— А хубаво си облечен и яздиш още по-хубаво — каза Дъруърд. — От какво се препитаваш?

— Ям, когато огладнея, пия, като ожаднея, печеля, както ми попадне — отвърна скитникът.

— Чий поданик си?

— Не признавам никоя власт освен тази, която отговаря на желанието и на нуждите ми — каза циганинът.

— Кой ти е вожд, кой ти заповядва?

— Стареят на племето ни… ако намеря за добре да му се покорявам — каза водачът. — Иначе нямам господар.

— Тогава — продължи учуденият Куентин — ти си лишен от всичко, което съставя живота на другите хора — не признаваш ничия власт и никакъв вожд, нямаш определено препитание, нито свой дом. Нямаш — Господ да ти е на помощ! — и родина… и Бог! Дано той те просвети и ти прости! Какво имаш тогава, като нямаш родна власт, семейство и вяра?

— Имам свобода — каза циганинът. — Не се прекланям никому… не се покорявам никому… не почитам никого… ходя, където искам… живея, както мога… ще умра, когато ми дойде часът.

— И всеки съдия може да те погуби, щом пожелае!

— И така да е — отвърна циганинът; — ще умра само малко по-рано.

— Или да те прати в затвор — продължи шотландецът; — къде е тогава прехвалената ти свобода?

— В съзнанието ми — каза циганинът, — което никакви вериги не могат да оковат. А вашето, дори когато тялото ви е свободно, си остава оковано от законите и предразсъдъците ви, от бляна ви за родолюбие, от невероятните ви представи за гражданско управление. Хора като мене са свободни по дух, дори ако нозете им са във верига.

— Но тази свобода на духа — възрази шотландецът — не намалява тежестта на веригите.

— Тя може да се изтърпи за някое време — отвърна скитникът; — ако не успея да се измъкна или не ме освободят другарите ми, винаги мога да умра; а смъртта е най-съвършената свобода.

Последва тягостно продължително мълчание, което Куентин прекъсна с нов въпрос:

— Вие сте скитническо племе, непознато на европейските народи… Откъде произхождате?

— Не зная — отвърна циганинът.

— Кога ще освободите тая страна от присъствието си и ще се завърнете там, отгдето сте дошли? — продължи шотландецът.

— Когато се свърши срокът за скитничеството ни — каза водачът.

— Не сте ли потомци на израилските племена, откарани в плен отвъд великата река Ефрат? — запита Куентин, не забравил още това, което бе учил в Абърбротик.

— Ако беше така — отвърна циганинът, — щяхме да имаме тяхната вяра и обреди.

— Как се казваш? — запита Дъруърд.

— Истинското ми име знаят само моите братя… Всички извън нашия стан ме наричат Хайредин Мограбин, което ще рече Хайредин Африканския мавър.

— Говориш много хубаво, не като човек, израснал във вашата мръсна орда — заяви шотландецът.

— Понаучих нещо от знанията в тая страна — каза Хайредин. — Когато бях още момче, племето ни бе подгонено от ловци на човешко месо. Една стрела прониза майка ми в главата. Аз бях вързан в одеяло на гърба й и враговете ме плениха. Един свещеник ме измоли от полицейските стрелци и две-три години ме учи на френска наука.

— А как се раздели с него? — запита Дъруърд.

— Откраднах му пари… и дори божеството, на което се кланяше — отвърна невъзмутимо Хайредин; — той откри кражбата и ме наби… Аз го заклах, избягах в гората и намерих моите хора.

— Негодник! — извика Дъруърд. — Нима уби благодетеля си?

— А защо ми досаждаше той с благодеянията си?… Циганчето не е домашно пале, да върви по петите на господаря си и да се свива под камшика му за залък хляб… То е пленено вълче, което при първия удобен случай скъсва веригата, ухапва господаря и се връща в гората.

След ново замълчаване шотландецът продължи разпита с надежда да разбере по-добре нрава и намеренията на подозрителния водач:

— А наистина ли твоите хора твърдят, че въпреки невежеството си имат дарба да познават бъдещето, каквато не е дадена на учените, философите и духовниците на по-културните народи?

— Да, твърдим — отвърна Хайредин. — И то с право.

— А как може с такъв ценен дар да е удостоено такова низше племе? — запита Куентин.

— Как да ви обясня? — отговори Хайредин. — Всъщност мога, но след като вие ми кажете защо кучето надушва стъпките на човека, а човекът, макар да е най-висшето животно, не може да надуши стъпките на кучето. Това качество, което ви се вижда толкова чудно, е вродено в нашето племе. По линиите на лицето и ръцете ние можем да предскажем така сигурно съдбата на човека, както вие познавате напролет по цвета на дървото какъв плод ще даде то на лято.

— Съмнявам се в познанието ти и твърдя, че не можеш да го докажеш!

— Не ме предизвиквайте, господин оръженосецо — отвърна Хайредин Мограбин. — Защото ще ви кажа, че каквато вяра и да изповядвате, вашата богиня е между нас.

— Млъкни! — извика смаян Куентин. — Нито дума повече, ако ти е скъп животът! Ще отговаряш само на въпросите ми… Можеш ли да бъдеш верен?

— Мога… като всеки човек — отвърна циганинът.

— Но ще бъдеш ли верен?

— Повече ли ще ми вярваш, ако се закълна? — отвърна с презрителна усмивка Мограбин.

— Не забравяй, че животът ти е в моите ръце — каза младият шотландец.

— Удари и ще видиш дали ме е страх от смъртта — отвърна циганинът.

— Ще бъдеш ли верен водач, ако ти дам пари? — запита Дъруърд.

— Не, ако не съм верен и без пари — отговори езичникът.

— С какво бих те обвързал тогава? — запита Куентин.

— С добрина — заяви циганинът.

— Да ти се закълна ли, че ще бъда добър към тебе, ако ни бъдеш верен при това пътуване?

— Не — отвърна Хайредин. — Защо ще пропиляваш излишно една толкова рядка стока? Аз съм вече обвързан към тебе.

— Как? — запита още по-изненадано Дъруърд.

— Припомни си кестените по брега на Шер! Нещастника, комуто преряза въжето, беше брат ми, Замет Мограбин.

— А въпреки това — възрази Куентин — виждам, че си във връзка със същите палачи, които бяха обесили брат ти; един от тях именно ме насочи къде ще те срещна… сигурно пак той те е определил за водач на ония дами.

— Какво да се прави? — отвърна мрачно Хайредин… — Тия хора се държат към нас като овчарски кучета със стадото; защищават ни до някое време, пращат ни насам-натам по своя угода и накрая винаги ни отвеждат в кланицата.

По-късно Куентин можа да узнае, че циганинът му бе казал истината. Началникът на военната полиция, натоварен да прочисти кралството от нароилите се скитници, поддържаше между тях свои оръдия, които използваше до някое време и накрая винаги отвеждаше съюзниците си до бесилото. Това е нещо като политически съюз между крадеца и полицая за взаимна професионална изгода, съществувала във всички страни, несъмнено известна и у нас.

Не особено възхитен от характера на Хайредин и без никакво доверие в изказаната признателност, Дъруърд се върна при отряда си, за да проучи другите двама свои помощници. И установи с огорчение, че са глупави, така негодни да му помогнат със съвет, както не бяха проявили готовност да го подкрепят с оръжие при неотдавнашната схватка.

„Толкова по-добре — каза си той с повишено самочувствие от предполагаемите опасности; — прелестната млада дама ще бъде задължена. В такъв случай само на мене… Мисля, че мога смело да разчитам на това, което една мъжка ръка… и глава може да свърши. Видях как изгоря бащиният ми дом, видях баща си и братята си мъртви сред пламъците… и не отстъпих нито на косъм, а се борих докрай. Сега съм с две години по-голям, а ще ме подкрепя и най-прекрасната и могъща цел, въодушевявала сърцето на един храбрец.“

Ръководен от това решение, Куентин прояви по време на пътуването такава бдителност и дейност, че изглеждаше просто вездесъщ. Най-често и най-охотно оставаше, разбира се, при дамите, които — трогнати от грижите му за тяхната безопасност — започнаха да разговарят почти приятелски с него, забавлявани от остроумната му наивност. Но Куентин не позволяваше чарът на тези нови отношения да пречи за зоркото изпълнение на дълга му.

Той яздеше често край графините, като се стараеше да описва на тези жителки от равнината своите Гремпиански планини^[4], а най-вече красотата на Глен-Хулейкин, но често се връщаше и при Хайредин, пред отряда, за да го разпитва за пътя и за спирките, като запомняше грижливо отговорите, за да може при повторно запитване да открие някаква подготвяна измама. А често оставаше и най-назад, за да си осигури верността на двамата конници с любезности, дребни подаръци и обещания за допълнителна награда, след като изпълнят задачата си.

Така пътуваха те повече от седмица през странични пътеки, ненаселени местности и обиколни пътища, за да отбягват големите градове. През това време не се случи нищо забележително; понякога срещаха скитащи цигански банди, които се държаха почтително, като виждаха начело на дружината човек от своето племе… Мяркаха се и избягали войници или може би просто разбойници… Имаше тук-там и отряди от la maréchaussée^[5], както бяха ги нарекли сега, използвани от Луи (който лекуваше раните на своята страна с огън и желязо) срещу скитниците, върлуващи из вътрешността на страната. Тези отряди пускаха нашите пътници да продължават спокойно пътя си по силата на парола, дадена на Куентин от самия крал:

Престоите бяха обикновено в манастири, задължени още от основателите си да дават подслон на странстващи поклонници, за каквито минаваха двете дами; никой не им досаждаше с разпити за ранга и името им, защото повечето знатни особи предпочитаха да ги крият, когато изпълняваха някой обет. Под предлог, че са уморени, графините Дьо Кроа се оттегляха веднага на почивка, а Куентин, в качеството си на техен майордом, уреждаше всички подробности пред домакините с прозорливост и усърдие, които спасяваха дамите от неприятности и му спечелваха благоволението на така предано обслужваните особи.

Едно обстоятелство обаче му създаваше особени тревоги — именно характерът и народността на водача; този езичник, скитник, а навярно и магьосник (нещо обикновено за неговото племе), беше нежелан гост в светите обители, гдето дружината обикновено спираше и гдето неохотно го допускаха дори във външния двор. Това беше много голямо затруднение, преди всичко защото трябваше да запазват доброто разположение на човека, който единствен знаеше пътя; а освен това Куентин смяташе, че трябва да наблюдава непрестанно Хайредин, за да не му остави никаква възможност да влезе във връзка с някого. Това наблюдение би било, разбира се, невъзможно, ако циганинът останеше извън стените на манастирите, гдето те отсядаха, и Дъруърд допускаше, че Хайредин се стреми да нареди работите именно така, защото вместо да се държи мирно и кротко в отреденото му помещение, той развличаше послушниците и младите братя с песни и шеги, от които по-старите монаси се възмущаваха и Куентин трябваше неведнъж да си служи със заплахи срещу тази неблагочестива и неуместна веселост, както и да използва цялото си влияние пред игумените, за да не изхвърлят вън от манастира нечестивото куче. Успяваше някак да ги убеди, като извиняваше много умело недостойното държане на водача и изказваше ловко надеждата, че той може би ще се поправи, ако остане по-близо до мощите на светците, в свещената обител, а главно при хора, посветили живота си богу.

Но към десетия или дванадесетия ден от пътуването, когато навлязоха вече във Фландрия и спряха недалеко от Намюр, никакви усилия на Куентин не можаха да потушат възмущението от безверника. Случката стана в един францискански манастир с много строг устав и игумен, причислен по-късно към светците. След като бяха преодолени по-големи от обичайните пречки (каквито трябваше да се очакват тук), нежеланият циганин бе допуснат най-после в отстранената къщица на градинаря мирянин. Дамите се прибраха в отредените им помещения, а игуменът, който имаше в Шотландия приятели и далечни роднини и обичаше да слуша разказите на чужденци за родните им страни, покани Куентин — чиято външност и държане, както изглежда, много му харесаха — на лека манастирска закуска в собствената си килия. Отец-игуменът беше умен мъж и Куентин не пропусна случая да се осведоми от него за положението в Лиеж, защото през последните два дни от пътуването бе чул такива слухове, че се безпокоеше твърде много дали ще успее да отведе благополучно пътничките до определеното убежище и дали епископът ще бъде в състояние да ги защити, след като пристигнат в резиденцията му. Отговорите на игумена не бяха много успокоителни.

Според него, „жителите на Лиеж бяха богати, затлъстели и непокорни като древните израилтяни… Възгордели се от богатството и получените права, те влизали често в спор със своя феодален господар, Бургундския херцог, по въпроса за данъците и дори стигали до открити бунтове; затова херцогът, човек раздразнителен и избухлив, се заклел в името на свети Георги, че при първото ново предизвикателство ще разруши Лиеж като древния Вавилон и Тир, за назидание и позор на цяла Фландрия.“

— А той, както разправят, бил владетел, който би изпълнил подобно обещание — каза Куентин; — така че лиежци ще се пазят навярно да го дразнят.

— Да се надяваме — отвърна игуменът; — такива са и молитвите на всички благочестиви люде в нашата страна, които не искат човешката кръв да се лее като вода и хората да гинат като анатемосани, без да са се помирили с бога. Затова добрият епископ се труди денонощно да запази мира, както подобава на божи служител; защото в писанието е казано: Beati pacific!^[6]. Само че…

Добрият отец замълча и въздъхна дълбоко.

Куентин му обясни колко важно е за дамите, които придружаваше, да имат сигурни сведения за вътрешното положение в страната и какво християнско милосърдие би проявил преподобният отец, ако пожелае да ги осветли по този въпрос.

— Тъкмо по него — каза игуменът — никой не говори охотно; защото, който говори лошо за управниците, etiam in cubiculo^[7], може да узнае един ден, че някое птиче е отнесло думите му до ушите им. Но въпреки това, за да услужа, доколкото мога, на един достоен младеж като вас и на двете благочестиви поклоннички, тръгнали да изпълнят един свещен обет, ще бъда съвършено искрен.

Той се огледа предпазливо, сниши глас, сякаш се боеше, че го подслушват, и продължи:

— Жителите на Лиеж са подстрекавани тайно към чести бунтове от слуги на сатаната, които твърдят, според мене лъжливо, че са пратеници на нашия благочестив крал, когото аз смятам все още достоен за това име — може би без основание, ако той наистина предизвиква такива размирици в една съседна държава. Както и да е, името му се споменава постоянно от тия, които поддържат и подстрекават недоволниците в Лиеж. Освен това в страната има един знатен благородник и прочут воин; обаче как да ви кажа — lapis ofîensionis et petra scandali… камък за препъване и повод за възмущение из цяла Бургундия и Фландрия. Казва се Гийом дьо ла Марк.

— Наричан още Гийом Брадатия или Арденския глиган? — запита младият шотландец.

— И то съвсем справедливо, синко — потвърди игуменът; — защото е наистина горски глиган, който тъпче с нозе и разкъсва със зъби всичко, каквото срещне. Събрал си е и шайка от хиляда души, все като него безверници и бунтари, не зачита властта на Бургундския херцог и се издържа, като граби безразборно духовници и миряни. Imposuit manus in christos domini — вдигна ръка и срещу божия помазаник, без да зачита писанието: „Не докосвай моя помазаник и не прави зло на пророците ми“. И от нашата бедна обител дори поиска злато и сребро, за да откупим живота си; отговорихме му с послание на латински, че не можем да изпълним искането му, и го увещавахме с думите на проповедника: Ne moliaris, amico tuo malum, cum habet in te fiduciam^[8]. Въпреки това този Gulielmus barbatus^[9], искам да кажа този Гийом дьо ла Марк, който разбира от четмо и писмо колкото и от човечност, ни отговори на някакъв смешен жаргон: si non payatis, brulabo monasterium vestrum^[10].

— Но вие — каза Куентин — разбрахте лесно смисъла на този чудноват латински, нали?

— Уви, синко — отвърна игуменът, — страхът и нуждата са най-добри преводачи; и ние се принудихме да стопим сребърните съдове от олтара, за да задоволим алчността на този жесток вожд… Да му въздаде Господ седмократно! Pereat improbus!… Amen, amen, anathema esto!^[11]

— Чудно ми е — каза Куентин — как Бургундският херцог, толкова силен и властен мъж, не се е разправил досега с този глиган, за чиито пакости неведнъж съм слушал!

— Уви, синко — отвърна игуменът, — херцог Шарл е в Перон, гдето е свикал стотниците и хилядниците си за война срещу Франция; и докато по Воля Божия двамата велики владетели враждуват, страната ще бъде ограбвана от разни дребни разбойници. Но херцогът греши, като изоставя лекуването на тази вътрешна язва; защото Гийом дьо ла Марк поддържа напоследък явно Руслер и Павийон, водачи на лиежките недоволници, и току-виж, че ги е подбудил към някое безразсъдно дело.

— А нима лиежкият епископ — запита Куентин — няма достатъчно сила да усмири това бунтарско настроение?… Отговорът ви на този въпрос е много важен за мене.

— Епископът, чедо — отвърна игуменът, — има меча и ключовете на свети Петър, закрилата на мощния бургундски двор, има светска и духовна власт, и двете подкрепени от внушителна войска. Гийом дьо ла Марк е израснал в неговия дом и е задължен на епископа за много добрини. Но той проявил още на времето своя жесток и кръвожаден нрав и епископът го изгонил заради убийството на един от най-близките му прислужници. Оттогава Дьо ла Марк е негов непримирим враг; а сега, казвам го с мъка, се готви да воюва с него.

— В такъв случай положението на достойния духовник е опасно, така ли? — запита разтревожено Куентин.

— Уви, синко — продължи добрият францисканец, — кой в тази безлюдна пустош не е в опасност? Но пазил ме Бог да кажа, че преосвещеният епископ е пред близка беда. Той е много богат, има верни съветници и храбри войници; нещо повече, един вестоносец, който мина вчера оттук на път за източните области, каза, че по искане на епископа Бургундският херцог му изпратил в подкрепа сто души тежковъоръжени конници. Това подкрепление заедно с охраната, придадена към всеки копиеносец, е достатъчно да се справи с Гийом дьо ла Марк, проклето да е името му… амин.

В този критичен миг разговорът им бе прекъснат от отец-иконома, който разказа, като се задъхваше от гняв, че циганинът подлъгвал най-безобразно по-младите братя. Сипал в храната им някакво питие, десеторно по-опиващо от най-силното вино, от което мнозина се напили… И макар да бе устоял донегде на влиянието му, самият обвинител — ако се съдеше по пламналото му лице и заплетен говор — беше опитал греховното питие. Освен това циганинът пеел скверни мирски песни, осмивал връвта на свети Франциск, подигравал се с чудесата му, наричал последователите му глупци и мързеливи измамници. Накрая започнал да гледа на ръка и предсказал на младия отец Херувим, че в него е влюбена една красива дама, която ще му роди чудесно момченце.

Отец-игуменът изслуша мълчаливо тези оплаквания, онемял от ужас пред невероятното им безобразие. Когато икономът свърши, той стана, слезе в манастирския двор и заповяда на послушниците, като ги заплаши с най-строги наказания за духовно неподчинение, да грабнат камшици и метли и да прогонят Хайредин от светата обител.

Заповедта бе изпълнена веднага в присъствието на Куентин Дъруърд, който — макар и крайно недоволен от станалото — разбра, че намесата му няма да помогне.

Въпреки старанията на игумена наказанието на престъпника беше по-скоро смешно, отколкото страшно зрелище. Циганинът тичаше като бесен из двора, сред врява и удари, които често пъти не го достигаха, защото бяха умишлено насочвани встрани; другите, добросъвестно отредени за него, той успяваше ловко да отбегне; а малкото стоварени по гърба и плещите му понасяше без оплакване и отпор. Виковете и безредието се засилваха от това, че неопитните сопаджии, между които Хайредин се провираше, улучваха по-често другарите си, отколкото него; най-после, за да тури край на това повече възмутително, отколкото поучително зрелище, игуменът заповяда да отворят широко вратите, отгдето циганинът изчезна със светкавична бързина в лунната нощ.

Докато траеше гонитбата, едно по-раншно подозрение на Дъруърд се пробуди още по-силно. Тъкмо тази сутрин Хайредин му бе обещал да се държи по-скромно и прилично, отколкото при досегашните престои в манастири; а ето че бе нарушил обещанието си и се бе държал дори по-предизвикателно от друг път. Тук очевидно се криеше нещо; защото въпреки всичките си недостатъци циганинът не беше лишен нито от разум, нито — когато искаше — от самообладание; дали не бе постъпил така, за да го изгонят и по този начин да влезе във връзка със своите съплеменници или с другиго, защото не бе успял да стори това през деня поради бдителността на Куентин?

Щом това подозрение се стрелна отново в съзнанието му, Куентин, свикнал винаги да действа бързо, реши да тръгне, подир бития водач и да види (по възможност скритом) какво смята да прави той. Затова щом циганинът изхвръкна, както вече споменахме, през манастирската врата, Куентин обясни набързо на игумена, че е наложително да не губи от очи водача си и излезе да го проследи.