Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (5)

Трета глава
Замъкът

Пред нас се вдига сграда до небето,

железни порти спират враговете.

Стоят надменно яките стени,

а в рова мътната вода звъни

и само горе, зад прозорче тясно

на кулата, лъч светлинка проблясва.

Неизвестен автор

Разговаряйки така, Дъруърд и неговият нов познат стигнаха пред замъка Плеси ле Тур, който дори за ония опасни времена, когато всички благородници живееха в укрепени сгради, беше необикновено строго пазен и защитен.

От края на гората, гдето младият Дъруърд се спря с другаря си, за да погледа кралската резиденция, се простираше или по-точно се извисяваше по съвсем леко нанагорнище една съвсем открита морава без никакви дървета и храсти освен един огромен полуизсъхнал стар дъб. Тя беше оставена според фортификационните правила през всички епохи, за да не може врагът да се доближи до стените, без да бъде забелязан от кулите; зад тази морава се издигаше самият замък.

Заграждаха го три зъбчати крепостни стени с кули в ъглите и по протежението им; втората стена беше по-висока от първата, за да може оттам да се напада външната стена, в случай че бъде завзета от неприятеля; а третата — най-вътрешната — стена беше по-висока от втората. Французинът уведоми младия си другар, че покрай цялата външна стена имало ров, дълбок двадесетина стъпки (който не се виждаше от мястото, гдето бяха застанали — в подножието на стената); пълнели го с вода от шлюзовете на река Шер или по-точно на един от притоците й. Пред втората стена, добави той, имало още един ров, а трети, с все същите необичайни размери, се намирал между втората и най-вътрешната стена. Външните и вътрешните брегове на трите рова били здраво защитени от огради с железни зъбци, всеки с по няколко шипа на върха, така че един опит за покатерване и прехвърляне през тях би бил направо самоубийство.

Зад най-вътрешната стена се издигаше самият замък, състоящ от няколко сгради, строени в различни епохи, но близо едни до други и свързани с мрачната старинна кула, възправена като етиопски исполин; а отсъствието на каквито и да са прозорци извън безредно разположените бойници за отбранителна стрелба оставяше у зрителя неприятното чувство, което изпитваме пред слепец. Останалите сгради не изглеждаха по-пригодени за приятен живот, защото прозорците им гледаха към затворен вътрешен двор; така че цялата външна фасада напомняше повече затвор, отколкото дворец. Сегашният крал бе дори засилил това впечатление; в желанието си построените от него допълнителни укрепления да не се различават лесно от първоначалната сграда (защото като повечето мнителни хора той не обичаше да забелязват мнителността му) той бе заповядал да използват най-тъмните тухли и варовик, а варта да смесват със сажди, та целият замък да изглежда еднакво старинен и мрачен.

Тази огромна сграда имаше само един вход или поне Дъруърд не забеляза друг освен този, който се виждаше във външната стена между две яки кули, обичайна защита за всяка крепостна врата; можа да забележи и обикновените й допълнения — желязната решетка и подвижния мост; решетката беше спусната, а мостът вдигнат. Такива кули имаше и по втората и третата стена, само че не на една линия с първите; пътеката не пресичаше в една точка и трите стени, така че влезлите трябваше да изминат около тридесет ярда между първата и втората стена, изложени на нападение и от двете, ако са дошли като врагове; след като минеха през втората врата, трябваше да се отклонят отново, за да стигнат до входа в третата, най-вътрешна стена; по този начин, преди да стигнат в двора пред самата сграда, трябваше да минат през два тесни прохода под двустранна оръдейна стрелба и да завладеят три врати, отбранявани с най-мощните средства на епохата.

Дошъл от една страна, също така опустошавана от външни и междуособни войни — с неравна планинска повърхност, пресечена от пропасти и порои, сама по себе си една естествена крепост, — младият Дъруърд познаваше добре и различните средства, чрез които хората защищаваха в ония тежки времена достъпа до своите жилища; но призна откровено пред другаря си, че не е допускал така добре да се укрепят изкуствено места, толкова зле защитени от природата; защото замъкът, както вече споменахме, се намираше на висок хълм, в чието подножие те бяха застанали.

Той се изненада още повече, когато другарят му каза, че като се изключи единствената крива пътека, по която може да се стигне безопасно до входа, целият замък е заобиколен — като горичката, отгдето бяха минали — с най-различни скрити ями, капани и примки, които неизбежно ще погълнат нещастника, тръгнал без водач из тия места; а по крепостните стени били построени железни люлки, наречени ластовичи гнезда, отгдето стражите можели винаги, без да се излагат на опасност, да стрелят срещу всеки, който би се опитал да влезе, без да даде уговорения за деня знак или парола; стрелците от кралската гвардия изпълнявали денонощно тази длъжност срещу голяма заплата, разкошни дрехи и различни почести и облаги от страна на крал Луи.

— А сега — продължи той — кажи ми, млади момко, виждал ли си такава яка крепост и мислиш ли, че ще се намерят достатъчно смели мъже да я нападнат?

Младежът загледа продължително и втренчено сградата, която толкова много го заинтересува, та — увлечен от младежко любопитство — дори забрави мокрите си дрехи. Той поруменя като смелчак, замислил някакъв подвиг, и накрая отговори:

— Замъкът е як и здраво отбраняван; но за смели мъже няма нищо невъзможно.

— Има ли в твоята родина хора способни за такъв подвиг? — запита почти презрително възрастният мъж.

— Не твърдя такова нещо — отвърна младежът; — но хиляди шотландци са готови на всякакви подвизи, ако ще послужат за добро дело.

— Хм! — каза другият. — Да не би и ти да си от тия храбреци?

— Грехота е човек да се хвали, докато е в безопасност — заяви младият Дъруърд; — но баща ми е вършил такива смели дела, а пък аз съм убеден, че съм негов син.

— Добре — усмихна се другарят му. — Ако речеш да опиташ, ще срещнеш равни на себе си и при това от същата порода; защото горе стоят на стража шотландските стрелци от гвардията на крал Луи — триста души чистокръвни благородници от твоята родина.

— На мястото на крал Луи — отговори младежът — аз бих поверил охраната си на тия триста шотландски благородници, съборил бих до основи крепостните стени, поканил бих благородници и паладини и бих си живял, както ми прилича — в пречупване на копия, в безстрашни турнири, в пирове с благородниците денем и в танци с дамите нощем. А от врагове щях да се плаша колкото от мухите.

Другарят му отново се усмихна, каза, че много са се приближили до замъка, и тръгна отново към гората по много по-широка и утъпкана пътека от досегашната.

— Тази пътека — обясни той — ще ни отведе до селото Плеси, гдето ще намериш добър и почтен прием. Около две мили по-нататък се намира прекрасният град Тур, който е дал името си на богато и красиво графство. Но село Плеси или Плеси-паркът, както понякога го наричат, поради съседството с кралската резиденция и ловния парк, който я заобикаля, ще ти предложи по-близко и по-прилично гостоприемство.

— Благодаря ви за сведението, любезни господарю — каза шотландецът; — но престоят ми тук ще бъде толкова кратък, че ако намеря парче месо, а за пиене нещо по-добро от вода, нуждите ми в Плеси, все едно дали е парк или езеро, ще бъдат напълно задоволени.

— Аз пък мислех — отговори другарят му, — че идваш да видиш някой приятел из тия места.

— Така е всъщност… идвам за брата на майка си — потвърди Дъруърд; — най-хубавия мъж, тъпкал с ботушите си нашата пустош, преди да напусне крайбрежните хълмове на Ангъс.

— Как се казва? — попита другият. — Ще се опитам да го намеря; защото не е безопасно да отидеш сам до замъка; може да те вземат за съгледвач.

— Да чуеше баща ми! — навика младежът. — Мене да ме вземат за съгледвач!… Ей богу, който ме опетни с такава обида, ще има да опита колко е студено желязото!… А колкото до името на вуйчо ми, няма защо да го крия… казва се Лесли. Лесли е честно и благородно име.

— Не се съмнявам — каза старият; — само че в шотландската гвардия има трима души с това име.

— Вуйчо ми се казва Людовик Лесли — поясни младежът.

— Двама от тримата Лесли са Людовиковци — отговори търговецът.

— Моят роднина е Белязания Людовик — каза Куентин. — Фамилните имена в Шотландия толкова се повтарят, че като не остане друг начин да се разпознаваме, даваме на хората и прякори.

— Искаш да кажеш навярно бойно прозвище — отговори другарят му; — този, за когото говориш, наричат, струва ми се, Льо Балафре заради белега на лицето му… достоен мъж и добър войник. Ще се опитам да ти уредя среща с него, но той е от ония придворни, които имат строги задължения и излизат от замъка обикновено когато придружават краля. А сега, младежо, искам да ми отговориш на един въпрос. Аз бих се обзаложил, че ти желаеш да останеш на служба при вуйчо си в шотландската гвардия. Ако си намислил такова нещо, то е мъчна работа, защото си още много млад, а за такава длъжност се изисква няколкогодишна подготовка.

— Може и да съм мислил такова нещо — отвърна безгрижно Дъруърд; — но и да е било така, желанието ми се изпари вече.

— А защо, младежо? — запита почти строго французинът. — Защо говориш така за една длъжност, за която се състезават най-благородните твои сънародници?

— Да им е честита — отговори сдържано Куентин. — Откровено казано, и на мене много ми се иска да служа на френския крал; само че колкото и богато да ме обличат, колкото добре и да ме хранят, предпочитам да живея на свобода, а не затворен в някое ластовиче гнездо, както нарекохте ония решетчести кутийки. Освен това — добави тихо той — да си кажа правото, не ми се харесва замък, гдето по сборното дърво^[1] висят такива украшения.

— Досещам се за какво намекваш — отговори французинът; — но кажи го все пак по-ясно.

— Да го кажа по-ясно — съгласи се младежът. — На хвърлей стрела от замъка виждам един прекрасен дъб… а на дъба виси човек в сива късовейка, също като моята.

— Вярно е! — призна французинът. — Пасха Господня! Ето какво значи да имаш младежки очи! И аз забелязах нещо, само че го взех за гарван между клоните. Тази гледка никак не е чудна, младежо; когато лятото започне да преваля и настъпят дълги лунни нощи, а друмищата станат несигурни, ще видиш цели гроздове от такива украси, увиснали по стария дъб… Но какво от това?… Те са просто пряпорци за сплашване на крадците, и при всеки обесен разбойник честните хора разбират, че във Франция е бил очистен някой пладнешки крадец, някой pilleur^[2] и потисник на народа. Тия гроздове, млади момко, са знаци за правосъдието на нашия владетел.

— Ако бях на мястото на крал Луи, аз бих ги обесвал все пак малко по-далеко от двореца си — заяви младежът. — В моята страна закачваме мъртви гарвани там, дето върлуват живите, не в градините или при гълъбарниците си. Пфу!… Чак тук замириса на мърша.

— Ако доживееш да станеш честен и верен служител на своя крал, драги младежо — отговори французинът, — ще научиш, че няма по-приятна миризма от тази, която издава един мъртъв предател.

— За да живея така, трябва да загубя обонянието или зрението си — каза шотландецът. — Покажете ми някой жив предател — ръката и оръжието ми е готово; но омразата не бива да надживее виновника… Както и да е, стигнахме, струва ми се, до селото, гдето се надявам да ви докажа, че нито окъпването, нито погнусата са уталожили глада ми. Затова, драги господине, да побързаме към гостилницата… Само че преди да приема гостоприемството ви, кажете как да ви наричам.

— Хората ми казват майстор Пиер — отвърна другарят му. — Нямам никакви титли. Обикновен човек, който живее от скромния си доход. Така ме знаят всички.

— Така да бъде, майстор Пиер — съгласи се Куентин; — радвам се, че случаят ни събра; защото имам нужда от съвет, за който ще ви бъда много благодарен.

Докато разговаряха, камбанарията и високият дървен кръст, който се виждаше между дърветата, им показаха, че са вече пред селото.

Но майстор Пиер се отклони малко от пътеката, която тук се сливаше с широк друм, и каза на другаря си, че гостилницата, гдето възнамерява да го заведе, се намира на по-усамотено място и е само за отбрани пътници.

— Ако имате предвид хора, които пътуват с по-пълни кесии — отвърна шотландецът, — не съм от тях и бих си опитал късмета по-скоро с кожодерите по пътищата, отколкото с кожодерите из гостилниците ви!

— Ах, Пасха Господня! — измърмори водачът му. — Какви сметкаджии са тия шотландци! Англичанинът се втурва в кръчмата, без да му мисли, яде и пие от хубаво по-хубаво и се сеща за плащане чак след като си напълни търбуха. Само че вие забравяте, господин Куентин — така се казвахте, нали? — вие забравяте, че ви дължа една закуска.

— Всъщност — каза веселият младеж — аз забравих и изкъпването, и вината, и разплащането, и всичко. Дрехите ми изсъхнаха или почти изсъхнаха, докато вървяхме, но няма да се откажа от любезното ви предложение; защото вчера на обяд хапнах малко, а на вечеря никак. Вие изглеждате почтен гражданин, та не виждам основание да откажа любезността ви.

Французинът се усмихна едва уловимо; защото ясно виждаше, че макар и много гладен, младежът все още не се примиряваше с мисълта да се нахрани за чужда сметка и се стараеше да укроти самолюбието си с мисълта, че приема тази незначителна услуга само от учтивост, за да отговори на любезността с любезност.

Междувременно слязоха по тясна пътечка, засенчена от високи брястове; в дъното на пътечката имаше врата, която ги отведе в двора на просторна странноприемница, предназначена за благородниците и посетителите, идващи по работа в замъка, гдето много нарядко и само когато подобно гостоприемство не можеше да се откаже, Луи XI допускаше някои от придворните си. Над главния вход на голямата некрасива сграда имаше герб във форма на щит с fleur-de-eys^[3] — емблемата на френските крале. Из двора и в сградата не се чуваше почти никакъв шум; а в ония времена, когато и в частни, и в обществени сгради се поддържаше прислуга, по шума личеше дали заведението има много работа и посетители. Човек би казал, че строгата неприветна външност на близкото кралско жилище бе предала част от своята тържествена, заплашителна мрачност дори на една сграда, предназначена според тогавашните обичаи за приятелски срещи, весели гуляи и развлечения.

Без да повика някого, без да се приближи дори към главния вход, майстор Пиер вдигна резето на една странична врата и въведе госта в голяма стая, гдето в камината пламтяха запалени съчки, а на масата беше сложена богата закуска.

— Моят побратим се е погрижил както трябва — обърна се французинът към шотландеца. — Предполагам, че си изстинал, затова поръчах да запалят огън; трябва и да си гладен, но ей сега ще закусиш.

Той подсвирна и стопанинът влезе веднага, поклони се дълбоко на bon jour’а на майстор Пиер, но не прояви нито следа от бъбривостта, присъща през всички времена на френските гостилничари.

— Изпратих — каза майстор Пиер — един джентълмен да поръча закуска… Дойде ли?

Стопанинът отговори само с мълчалив поклон, продължавайки да внася и нарежда на трапезата различните блюда, без да ги похвали с нито една дума. А закуската заслужаваше похвалите, с които френските гостилничари обикновено поднасят гозбите си, както читателят ще научи в следващата глава.