Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (11)

Девета глава
Лов на глигани

Само с непочтителни хлапета

и глупци ще разговарям вече.

Хора с поглед мнителен не искам.

„Крал Ричард“^[1]

При все че кардиналът бе успял да опознае много добре нрава на своя господар, това не му попречи да направи голяма политическа грешка. Суетността му го накара да си въобрази, че щом е убедил граф Дьо Кревкьор да остане в Тур, е пожънал много по-голям успех, отколкото всеки друг помирител, когото кралят би натоварил със същата задача. А тъй като знаеше много добре какво значение има за Луи отлагането на войната с Бургундския херцог, извърши глупостта да покаже, че съзнава каква голяма услуга е направил на краля. Стараеше се да бъде по-близо до него, отколкото е прието, и постоянно връщаше разговора към събитията от сутринта.

Това беше неблагоразумно по много причини; защото владетелите не обичат да долавят у своите поданици съзнанието, че заслужават такава близост, или копнежа да изтръгнат признание и награда за заслугите си; а Луи, най-мнителният монарх на тоя свят, беше особено нелюбезен и недостъпен за всеки, който изтъкваше своите услуги или се опитваше да прозре тайните му.

Въпреки това, тласкан — както става понякога и с най-предпазливите — от моментното самодоволство, кардиналът продължи да язди отдясно на краля, като се стремеше при всеки удобен повод да заговори за Кревкьор и мисията му; но макар че тъкмо този въпрос навярно занимаваше мисълта на краля, по него именно той желаеше най-малко да се говори. Най-после, след като го бе слушал внимателно, без да поддържа нито с една дума разговора, Луи направи знак на Дюноа, който яздеше наблизо, да се изравни с него от другата му страна.

— Тръгнахме за развлечение и чист въздух — каза той, — а преосвещеният отец би желал да имаме държавен съвет.

— Надявам се Ваше величество да ме освободи от участие в него — заяви Дюноа; — аз съм роден да се бия за Франция, сърцето и ръката ми са готови да го сторят, но нямам ум за кралски съвети.

— Монсеньор кардиналът пък има глава, която не става за нищо друго, Дюноа — отвърна Луи; — той изповядал Кревкьор пред входа на замъка и ни съобщи цялата изповед… Цялата казахте, нали? — продължи кралят, като наблегна върху думата и стрелна кардинала с поглед, който блесна между дългите тъмни ресници, както меч светва при измъкване от ножницата.

Кардиналът потрепери, когато каза в отговор на кралската шега:

— Нашият орден е задължен наистина да пази тайната на тия, които се каят, но няма sigillum confessionis^[2], който не би се разтопил от диханието на Негово величество.

— А тъй като негово преосвещенство — продължи кралят — е готов да ни повери чуждите тайни, той, естествено, очаква и ние да бъдем също така откровени с него; и в името на тази взаимност съвършено основателно иска да узнае дали двете дами Дьо Кроа са действително на наша територия. Съжаляваме, че не можем да задоволим любопитството му, защото самите ние не знаем где точно разни странстващи дами, предрешени принцеси и изпаднали в беда графини може да пребивават в нашите владения, които — благодарение на бога и на света Богородица Анбрьонска! — са толкова просторни, та не ни дават възможност да отговорим лесно на основателния въпрос на негово преосвещенство. Но ако предположим, че са у нас, как трябва да отговорим според вас, Дюноа, на нашия властен братовчед?

— Ще ви отговоря, господарю, след като ми кажете искрено мир ли желаете или война — отвърна Дюноа с прямотата, присъща на неговата откровеност и безстрашие, за които Луи особено много го обичаше, защото и той като всички хитреци искаше да наднича в чуждите сърца, макар че не допускаше никой да надзърне в неговото.

— Кълна се, Дюноа — каза той, — че с радост бих ти казал намерението си, ако знаех сам какво е то. Да кажем, че се готвя за война: какво бих направил тогава с тази красива и богата млада наследница, ако предположим, че тя е в моите земи?

— Омъжете я за някой от вашите достойни служители, който има сърце да люби и ръка да я закриля — каза Дюноа.

— За тебе, а? — отвърна кралят. — Пасха Господня! Въпреки цялата си прямота ти си по-голям политик, отколкото предполагах.

— Не, господарю — отвърна Дюноа. — Аз съм всичко друго, но не и политик. Кълна се в Орлеанската Дева, това ми хрумна изведнъж, както се мятам на коня в манежа. Ваше величество дължи поне един щастлив брак на Орлеанския род.

— И ще го дам, графе, Пасха Господня! Ще го дам!… Не виждате ли онази прекрасна двойка?

Кралят посочи нещастния Орлеански херцог и принцесата; като не смееха да се отдалечават нито от него, нито един от друг пред него, те яздеха редом, но все пак на два-три ярда разстояние, което единият от стеснителност, другият от отвращение не намаляваха, а и двамата от страх не дръзваха да увеличат.

Дюноа погледна в посоченото направление и тъй като положението на нещастния му роднина и на годеницата напомняше съдбата на две кучета, насила вързани едно за друго, които се дърпат, доколкото ремъците им позволяват, неволно поклати глава, без да отговори на лицемерния тиран. Луи като че отгатна мислите му.

— Ще бъдат мирно и тихо семейство… необременено с много деца.^[3] Впрочем те не винаги ни радват.

Пробудил може би спомена за своята собствена синовна неблагодарност, кралят замълча след тая мисъл, която превърна насмешливата му усмивка в някакво подобие на съкрушеност. Но продължи веднага с друг тон:

— Откровено казано, Дюноа, колкото и да почитам свещеното тайнство на брака (при тия думи той се прекръсти), аз бих предпочел Орлеанският дом да ми даде по-скоро храбри воини като баща ти и тебе, с кръвта на френския кралски дом, без да претендират за правата му, отколкото да видя кралството разкъсвано като Англия от съперничествата на законни претенденти за престола. Лъвът трябва да има само едно лъвче.

Дюноа въздъхна и замълча, защото съзнаваше, че ако противоречи на своя самовластен господар, може само да напакости, вместо да услужи на братовчед си; но все пак не се въздържа и добави веднага:

— Щом Ваше величество намекна за произхода на баща ми, трябва да призная, че като оставим настрана греха на родителите му, може да го сметнем за по-щастливо облагодетелстван от съдбата, загдето е син на незаконна любов, а не на съпружеска ненавист.

— Възмутително е, Дюноа, да говориш така за светото брачно тайнство — отговори шеговито Луи. — Но по дяволите приказките… Времето не чака!… Пуснете кучетата и свети Юбер да е на помощ! Ха-ха! Тра-ла-ла-ли-ра-ла!

Кралският рог прокънтя весело из гората, а сам кралят се понесе напред, последван от двама-трима телохранители, между които беше и нашият приятел Куентин Дъруърд. Тук трябва да отбележим, че дори когато се занимаваше със своето любимо развлечение, кралят — отстъпвайки на своя язвителен нрав — намираше време да се забавлява, като дразни кардинал Ла Балю.

Както вече намекнахме другаде, една от слабостите на този способен държавен мъж беше да се смята, че — въпреки своя нисък произход и ограничено образование — има качества за ролята на царедворец и галантен кавалер. Той не фигурираше наистина като Бекет^[4] в списъците на рицарските турнири, нито командваше войници като Уолси^[5]. Но галантността, присъща на двамата архиереи и държавници, беше и негова всеизвестна слабост; той проявяваше обаче голяма склонност и към друго войнствено развлечение — лова. Само че противно на успехите пред някои дами, за които властта, богатството и политическото му влияние изкупваха неговата простовата външност и обноски, благородните коне, които заплащаше скъпо и прескъпо, бяха съвсем равнодушни към честта, че носят един кардинал, и се отнасяха към него с такова уважение, каквото биха проявили и към баща му — каруцаря, воденичаря или шивача, — комуто той съперничеше по езда. Кралят знаеше това; и сега ту подтикваше своя кон да препуска, ту дръпваше поводите му, за да принуждава кардинала, когото задържаше постоянно до себе си, да постъпва по същия начин. Така той раздразни коня си и за всички стана очевидно, че кон и ездач ще трябва скоро да се разделят. А докато разгневеното животно се извиваше, изправяше на задните си нозе или се дърпаше назад, царственият мъчител изтезаваше ездача с разни важни въпроси и намекваше за намерението си да използва случая, за да му съобщи някои от държавните тайни, към които кардиналът бе показал неотдавна толкова голям интерес.^[6]

Човек мъчно можеше да си представи по-неприятно положение от това на частния кралски съветник, принуден да слуша и да отговаря на своя владетел, докато всяко подскачане на неукротимия кон го поставяше във все по-неудобна стойка — виолетовото му расо се развяваше по всички направления и само високите извивки на седлото спасяваха ездача от опасно падане. Дюноа се смееше от сърце, а кралят, който се радваше посвоему безгласно на собствената си шега, укоряваше министъра си за тази страст към лова, която не му позволявала да посвети малко време и за сериозни въпроси.

— Но преставам да ви преча — продължи той, като се обърна към ужасения кардинал и отпусна поводите на своя кон.

Ла Балю не бе успял още да изрече нито дума за отговор или оправдание, когато конят му захапа юздата и се впусна в бесен галоп, оставяйки далеко назад краля и Дюноа, които следваха с по-умерен ход и се смееха на нещастието на държавния мъж. Ако някой от читателите ни е имал на времето си случай да препуска на побеснял кон (както се е случвало с нас), веднага ще си представи ясно мъката, опасността и безизходността на положението: нозете на животното, над които нямаше власт не само ездачът, но често и самият кон, летяха така, сякаш задните искаха да изпреварят предните… Прилепналите нозе на човека, които бихме предпочели да видим стъпили на зелената морава, сега само засилват тревогата ни, като гледаме как притискат хълбоците на животното… ръцете, изоставили поводите, за да се вкопчат в гривата… тялото, незастанало право, за да спазва центъра на тежестта (както препоръчваше старият Анджело), нито наведено напред като на жокей в Нюмаркет, а полусвито, полуувиснало от гърба на коня, отгдето може всеки миг да се строполи като чувал с жито… всичко това беше безкрайно смешно за зрителите и твърде неудобно за изпълнителя. Прибавете някаква особеност в облеклото и външността на нещастния ездач — духовническо расо, блестяща униформа и така нататък, и си представете, че действието става на конни надбягвания, парад, шествие или изобщо при официален случай — ако не иска да предизвика неудържим смях, нещастникът трябва непременно да си счупи ръка или крак, а за още по-сигурно въздействие да се пребие на място; при никакви други обстоятелства положението му не ще предизвика съчувствие. В сегашния случай виолетовият подрасник на кардинала (който го бе облякъл за езда вместо дългото си расо), виолетовите чорапи и баретата с дълги панделки, прибавени към пълната му безпомощност, придаваха особена пикантност на жокейските му подвизи.

Овладял напълно положението, конят вече не препускаше, а летеше по дългата зелена алея, настигна групата, която гонеше глигана, прекатури един-двама гончии, които не очакваха нападение изотзад… събори няколко кучета и внесе смут в целия лов… Възбуден от гръмките възклицания и заплахи на ловците, той понесе ужасения кардинал към огромния звяр, който тичаше разярен и изпръскан с пяна, бликаща през зъбите му. Щом се видя толкова близо до глигана, Ла Балю нададе отчаян вик за помощ; този вик, или може би видът на глигана така изплаши коня, че той прекъсна главоломния си бяг и подскочи неочаквано настрана; и кардиналът, който се бе задържал досега само защото летяха право напред, падна изведнъж на земята. Ловът на Ла Балю приключи толкова близо до глигана, че ако звярът не беше улисан в това време със собствените си грижи, този лов би се оказал така съдбоносен за кардинала, както е бил за визиготския крал Фавила^[7] ловът в Испания. Архиереят се опомни все пак от уплахата, изпълзя колкото можеше по-далече от кучетата и ловците и изгледа как цялата дружина се изниза покрай него, без да му предложи помощ; защото и в ония времена, както и днес, ловците не съчувстваха на подобни нещастия.

На минаване кралят каза на Дюноа:

— Негово преосвещенство падна доста зле… Той не е добър ловец, макар че като риболовец (когато трябва да улови някоя тайна) е равен на самия свети Петър. Но поне днес, предполагам, се озова пред равен на себе си.

Кардиналът не чу тия думи, но презрителният поглед, с който бяха придружени, му подсказа смисъла им. Казват, че дяволът използва тъкмо такъв повод за изкушение, какъвто му представяше днес гневът на Ла Балю, жестоко уязвен от кралското презрение. Временната уплаха на кардинала премина, щом той се увери, че не е пострадал при падането; но огорчението на нараненото самолюбие и възмущението срещу владетеля траяха много по-дълго.

След като ловците го задминаха, един самотен конник, по-скоро зрител, отколкото участник в тази забава, мина също с един-двама прислужници и твърде много се изненада, като видя кардинала сам, без кон и прислуга, в състояние, което доказваше ясно каква злополука го е сполетяла. Да слезе от коня, за да предложи помощта си в тази беда; да заповяда на един от слугите си да отстъпи на кардинала своя спокоен и кротък кон; да изкаже учудването си от обичаите във френския двор, позволяващи да бъде изоставен при такъв опасен лов и в постигналата го беда най-мъдрият държавник на кралството — това беше за Кревкьор съвсем естествена помощ и утеха при подобна необичайна среща; защото този, който се притече на помощ на кардинала, беше пратеникът на Бургундския херцог.

Той намери министъра в много подходящо време и настроение, за да опита ония изкушения за верността му, в които — както е известно — Ла Балю имаше престъпната слабост да се вслушва. Още сутринта, както Луи бе усетил с мнителния си нрав, двамата бяха разговаряли повече, отколкото кардиналът би се осмелил да докладва на господаря си. Но макар че изслуша с удоволствие колко високо — според уверенията на Кревкьор — Бургундският херцог цени личността и дарбите му; и макар че изпита изкушение още при намека на графа за щедростта на господаря му и за богатите фландърски духовни имоти, едва когато злополуката го възмути дълбоко, както вече споменахме, в един злокобен час той реши от наранено самолюбие да покаже на Луи XI, че няма по-опасен враг от един оскърбен приятел и довереник.

Ла Балю помоли Кревкьор да се отдалечи колкото може по-бързо от него, защото е възможно да ги наблюдават, но му определи среща същия ден след вечерня в абатството Сен Мартен в Тур; и то с такъв тон, от който бургундецът се увери, че господарят му е спечелил нещо, на каквото не би могъл дори да се надява, ако не беше днешното ожесточение.

През това време, при все че беше най-ловкият владетел на своята епоха, Луи допусна и сега, както и при много други случаи, страстите да надделеят над благоразумието му и продължи самодоволно гонитбата на глигана, стигнала до своя разгар. Случило се бе така, че прасето (както наричаха тогава двегодишния глиган) бе пресякло пътя на преследвания звяр и бе отвлякло по дирята си всички кучета (освен две-три двойки яки стари хрътки) и повечето ловци. Кралят видя със скрита радост, че Дюноа се увлече заедно с останалите по тази погрешна диря и се зарадва тайно от мисълта да надмине този съвършен рицар в ловното изкуство, което се смяташе в ония дни почти толкова славно, колкото и войната. Луи имаше прекрасен кон и следваше отблизо хрътките; така че когато се обърна внезапно назад в една блатлива местност, първият глиган се озова пред самия крал.

Луи прояви цялата си храброст и умение на опитен ловец, приближи се смело до страшния звяр, който се отбраняваше храбро от кучетата, и го прободе с ловното си копие; но тъй като уплашеният кон се дърпаше настрана, ударът не беше достатъчно силен, за да убие глигана или поне да го обезвреди. Никакви усилия не принудиха коня да се приближи повторно; затова кралят слезе и тръгна пеша към разяреното животно, стиснал в ръка късия, прав и остър меч, с който ловците си служат в такива случаи. Глиганът остави веднага кучетата, за да се нахвърли срещу човека, а кралят застана твърдо и насочи меча така, че да го забие в гърлото или по-точно в гърдите на звяра, под шийната кост; в такъв случай тежестта на животното и устремният му бяг щяха да ускорят неговия край. Но поради влажната почва кралят се подхлъзна тъкмо когато трябваше да нанесе този изкусен и опасен удар, така че острието на меча се удари в четината на гърба и се плъзна по нея, а Луи се просна на земята. Това беше все пак щастие за владетеля, защото поради падането звярът също не успя да го улучи и само раздра със зъба ей късата ловна куртка, вместо да разкъса бедрото му. Но когато след кратък бяг глиганът се върна, за да повтори нападението си срещу краля тъкмо когато той ставаше, животът на Луи увисна на косъм. В този решителен миг Куентин Дъруърд, изостанал от дружината поради бавния ход на своя кон, чу кралския рог, отзова се на призива му и прободе звяра с копието си.

Успял вече да стане, кралят отиде да помогне на Дъруърд и заби меча си в гърлото на глигана. Преди да проговори на Куентин, той премери огромния звяр на дължина и ширина, после изтри потта от челото и кръвта от ръцете си, прибра ловната си барета, която се бе закачила на един храст, благодари набожно на оловните иконички по нея и едва тогава погледна Дъруърд.

— Ти ли си, шотландче?… Добре започна ловния занаят! И майстор Пиер ти дължи още една хубава гощавка като онази, която ти даде в Кралската лилия… А защо мълчиш? Да не си загубил дързостта и плама си в двореца, гдето другите намират и двете?

Прозорлив като всеки младеж, който е вдъхнал предпазливостта заедно с шотландския въздух, Куентин изпитваше към опасния господар повече страхопочитание, отколкото доверие; а беше и достатъчно благоразумен да не се поддаде на опасното подканване към близост, каквато кралят сякаш сам му предлагаше. Той отговори с малко, но добре подбрани думи, че — ако изобщо се осмели да заговори на Негово величество — то ще бъде, за да му поиска извинение за невъзпитаната дързост, с която се бе отнесъл към него, когато не подозираше високото положение на събеседника си.

— Стига, драги! — прекъсна го кралят. — Прощавам ти дързостта заради остроумието и прозорливостта ти! Възхитих се, загдето се осмели да се намесиш в работата на моя приятел Тристан. Но както разбрах, без малко си щял да опиташ изкуството му. Препоръчвам ти да се пазиш от него; той е търговец на тежки гривни и тесни огърлици. Помогни ми сега да се кача на коня… Ти ми се харесваш и аз ще бъда добър към тебе. Не разчитай на никого освен на мене… нито дори на вуйчо си или на лорд Крофорд… И не споменавай нищо за навременната ти помощ в тази беда с глигана; защото ако някой се похвали, че е услужил на краля в такова тежко положение, това самохвалство може да му бъде единствената награда.

След това кралят наду ловния си рог; а когато на призива се притекоха Дюноа и няколко лакеи, той прие поздравленията им за победата си над красивия звяр, като си присвои без стеснение от нея по-голям дял, отколкото в действителност му се падаше; той загатна наистина за помощта на Дъруърд, но само както знатен ловец, когато се хвали колко птици е убил, припомня за присъствието и помощта на гончията. След това заповяда на Дюноа да изпрати убития звяр на братството свети Мартин в Тур, за да подобрят храната си в празник и да споменават краля в своите молитви.

— А кой — продължи Луи — е виждал негово преосвещенство монсиньор кардинала? Не е никак учтиво, струва ми се, и дори е непочтително към светата църква да го оставим да върви пеш и сам из гората.

— Ако Ваше величество позволи да доложа — каза Куентин, като видя, че всички останали мълчат, — негово преосвещенство кардиналът излезе от гората на кон.

— Господ се грижи за своите хора — отвърна кралят. — Към замъка, сеньори; ловът е свършен за днес… А ти, господин оръженосецо — обърна се той към Куентин, — потърси ловния ми нож… Той падна, докато се борех с оня звяр. Тръгвайте, Дюноа… веднага ще ви настигна.

Използвайки ловко и най-незначителните си постъпки, Луи спечели сега възможността да запита насаме Куентин:

— Както виждам, добро ми шотландче, ти имаш набито око… Можеш ли ми каза, кой даде кон на кардинала?… Някой чужденец навярно; защото щом аз минах покрай него, без да се спра, никой придворен не би му оказал такава услуга.

— Зърнах само за миг, господарю, този, който помогна на негово преосвещенство; и съвсем набързо, защото за нещастие бях изостанал и препусках, за да заема мястото си; но мисля, че беше бургундският пратеник и свитата му.

— А-а! — каза Луи. — Така значи… Добре, Франция ще се справи с тях.

Не се случи вече нищо забележително и кралят се завърна със свитата си в замъка.