Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Absence of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Линдзи

Заглавие: Без светлина

Преводач: Росица Германова

Издание: първо

Издател: ИК „Епсилон“

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ АД, Враца

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4549

История

  1. — Добавяне

7.

— Не ми харесва особено тази идея да наблюдаваш — каза тя, поглеждайки от колата към малката алея с дървета, все още с блеснали листа от преминалия дъжд. Алеята също блестеше и от време на време от паважа се издигаше тънка струйка пара и за миг увисваше под светлината на лампите, преди бавно да се издигне и изчезне в тъмнината.

— Искам да видя това — рече Калатис. — Не мисли за мене. Просто си свърши работата.

Жената беше малко над четиридесетте, с червеникавокестенява коса, леко прибрана на тила. Беше добре сложена, с фигура, която не беше слаба, но отлично поддържана за годините й чрез доста усилия и сурова решителност да се бори безпощадно срещу теглото и отслабващата еластичност. Решителността беше нещо характерно за целия й живот. Имаше несломима воля. Притежаваше необикновена способност за концентрация. Беше непреклонно хладнокръвна.

— Панос Калатис обичаше да я използва, защото с течение на времето тя беше започнала да се страхува. Причината беше в натрупаните й години. Това, което постоянната опасност не успя да направи в младостта й при първото му запознанство с нея в Триест, пълзящото време, ден след ден, с месеци и години, бе постигнало единствено със страшната за нея сила на часовниковата стрелка. С изтичането на времето, с бавното му и неумолимо стопяване, тя бе станала по-малко безразсъдна. Животът, който за нея нямаше никакво значение в миналото, придоби обезпокоителен смисъл. Тя все още действаше хладнокръвно, но мотивировката беше свързана и със самосъхранение. На Калатис му харесваше да вижда как тя се страхува. Преди трийсетина, дори преди двайсет години, му настръхваше косата, наблюдавайки я само как пресича улицата. Днес притихналото й, климактерно тяло, беше сторило това, което нито пистолет, нож или отрова не успяха да направят в младостта й — беше я накарало да се страхува и този страх, макар че го прикриваше и не признаваше, беше свалил маската на нейната митология. Тя все още беше смъртта, но сега тя означаваше друг вид смърт.

Той я погледна. Носеше копринена блуза с цвят на слонова кост и права черна пола. Кожата над първото копче на блузата беше бяла като коприната. От петнайсет години не беше виждал гърдите й и се зачуди за тях. Беше толкова различна от Джейл… във всяко отношение.

— Не ми харесва това — пак каза тя.

Тези няколко — две или три задачи — щяха да й бъдат последните за него. Той си помисли, че всъщност тя вече бе надхвърлила възможностите си да бъде използвана.

— Колко по-дълго смяташ да го направиш? — попита Калатис. Въпросът беше жесток, но за него жестокостта беше развлечение, а собствените му чувства отдавна бяха притъпени за подобна деликатност.

— Какво искаш да кажеш? — рече тя, отваряйки чантичката си да потърси нещо.

— Използвайки тялото си. Може би трябва да помислиш за някаква друга поза. Нещо… по-подходящо…

— Подходящо — каза тя, надничайки в чантичката си. Извади червило и си сложи от него, без да се гледа в огледало. — Подходящо… — Тя кимна, леко притисна устни една в друга, като се взираше навън през предното стъкло.

Калатис предположи, че равнодушието й всъщност е престорено. Навярно беше вбесена. Помисли си, че ако осветлението в колата беше по-силно, той може би щеше да види върху бялата кожа на деколтето й червеникави петна, появяващи се там, когато пламваше от страст. Някога, в Триест, той дебнеше да зърне това фино почервеняване, когато бяха заедно в леглото. Тя винаги така добре се владееше, че той не можеше да разбере какви са чувствата й — сексуалните й контакти, подобно на всичко останало при нея, ставаха така спокойно и хладнокръвно, че не показваха страстта й до последния момент. Отначало това го озадачаваше, защото никога не разбираше дали той се справя и понякога краят съвсем го изненадваше. Докато не откри тайната на почервеняващата й гръд. Тя умееше да овладява всичко, освен тази особена реакция на своето тяло.

— Какво ти е сторил? — попита тя и затвори чантата си.

— Този мъж ли?

Тя кимна.

Панос сложи ръце на волана, изпъна краката си и въздъхна.

— Той е много богат. Има два самолета. Един от тези самолети е бил забелязан там, където не е трябвало да бъде. Той знае, че самолетът е бил на това място. Знае, че не е трябвало да бъде там. — Панос се обърна и я погледна. — Мисля, че е бил нелоялен към мен… както той си умее. — Той се ухили.

Телефонът между тях звънна, преди тя да успее да отговори, и Панос го вдигна.

— Да. — Изслуша нещо за момент. — Благодаря. — Затвори телефона. — Той е с още двама мъже, но току-що е поискал да му донесат сметката.

Тя отвори вратата на мерцедеса и слезе. Частният клуб беше в една стара тухлена сграда, обвита в бръшлян и разположена в залесен парк. Тясната алея нататък беше еднопосочна, водеше откъм единия край към малък паркинг и излизаше от другата страна. Калатис беше паркирал близо до входа на паркинга и тя трябваше да повърви почти петдесет ярда, минавайки под мъждивата светлина на една улична лампа, преди да завие край живия плет до паркираните коли.

Докато я гледаше, Калатис трябваше да си признае, че тя далеч не бе изгубила своя стил или формата си и разбира се, сексапилността си. Макар че той нямаше да й позволи да разбере това. Въпреки страховете й пред застаряването, те всъщност бяха преждевременни, но на него просто му харесваше да вижда как тя се страхува.

На малкия паркинг бяха спрели само шест или седем коли и всъщност там имаше място едва за още толкова. Клубът наистина беше с ограничен достъп. Тя се бе срещала с въпросния мъж на два пъти наскоро, докато бе придружавана от друг, но това беше напълно достатъчно да му направи впечатление, достатъчно да го накара да си мисли за нея, след като си бе тръгнала. Това не би се получило при деветдесет и пет процента от мъжете, които Калатис познаваше, но на средна възраст Толанд беше станал безразсъден в секса. Безотговорен.

Тя почака встрани, в тъмната сянка на едно дърво и когато входната врата на клуба се отвори, се запъти натам. Калатис наблюдаваше с интерес.

Отворила отново чантичката си, тя гледаше вътре в нея, сякаш търсеше нещо, докато се приближаваше към него на слабо осветения паркинг. Той я видя пръв, разбира се, и точно когато тя вдигна глава и затвори чантата си, той й каза нещо и тя се спря. Обърна се и о, да, позна го.

Калатис наблюдаваше езика на жестовете им и схващаше смисъла на техния разговор. Толанд малко се поизправи, поприбра корема си. Какво, за бога, търсите тук?

Тя обясняваше, че е трябвало да се срещне тук с Х, но се били уговорили доста рано вечерта, ала после тя се забавила и не могла да му се обади по телефона, а сега току-що е пристигнала с такси, надявайки се, че може би той е още тук.

Не, няма го тук, казваше Толанд. Тя наклони глава с простодушие разочарование. Той й зададе някакъв въпрос, а тя поклати отрицателно глава и обясни нещо. Той пак й зададе въпрос и махна с ръка към колата си само на няколко фута от тях. Тя отново наклони глава, обмисляйки за момент, докато гледаше към колата, а после кимна с признателност.

Тя го отведе до паркинга на жилищно блокче недалече от клуба, където собствената й кола вече бе тайно паркирана между останалите. Каза му къде да спре, на точно определеното място. Сега вече безсрамно го дразнеше и той бе готов на всичко, само и само да му позволи да си пъхне ръката на още един инч навътре в бикините й. Вместо да се качват в нейния апартамент, предложи тя, защо да не…

Калатис беше режисирал този номер, но нямаше да се получи така добре, ако главната му изпълнителка не беше толкова талантлива. Когато Калатис спря с изгасени фарове на паркинга зад тях, Толанд вече не осъзнаваше нищо, освен постепенно откриващата се непозната плът върху седалката до него.

Паркирал между други коли на подходящо разстояние, Калатис смъкна страничното стъкло, извади бинокъла си и го закрепи на волана. Фокусира го към колата на Толанд, която се осветяваше от уличната лампа, очертаваща ясно силуетите вътре. Остави им още няколко мига, докато тя не съблече блузата си. Би я оставил да отиде по-нататък, но се боеше, че няма да свали сутиена си и тя щеше да свърши всичко, преди Калатис да поиска. Той пак щеше да й плати, но нямаше да получи желаното удовлетворение. Затова той спази сценария, вдигна телефона и набра номера.

Звънна четири пъти, преди Калатис да види как тя отблъсква Толанд встрани. Можеше само да си представи репликите им.

— Да… — Гласът на Толанд бе напрегнат и раздразнен.

— Робърт, обажда се Панос Калатис.

Мълчание.

— Калатис? — Мълчание. — Как така ми се обаждаш в колата по това време?

— Просто знаех, че ще бъдеш там и ще ми отговориш.

— Какво искаш?

— Време е да се разплащаме, приятелю.

— Какво?

— Знам какво си направил, Толанд. — Калатис се стараеше да говори уравновесено и спокойно. — Дори не си кадърен в това отношение, опитвайки се да ме крадеш. Ти си просто една глупава свиня, Робърт.

Мълчание.

— Мисля, че тук има някакво недоразумение… — започна Толанд. Гласът му се бе променил.

— Струва ми се, имаш право — каза Калатис, — затова нека ти обясня. — Той внимателно наблюдаваше профила на Толанд през бинокъла. — Тази жена до тебе… тя ще те убие вместо мене. А аз ще слушам това по телефона и ще го наблюдавам през бинокъла. Робърт, ти наистина си толкова глупав…

Калатис всъщност не чу двата изстрела, или поне не като изстрели, чу се само буф! буф! и в същия момент част от стъклото зад главата на Толанд изскочи навън, издавайки звук като от строшен лед, когато се пръсна по настилката. Останалите части от прозореца се покриха с ръждиви петна.

Калатис преброи до дванайсет, преди да се отвори вратата от другата страна. Тя слезе и я затвори. Мина покрай няколкото коли с делови и отмерени крачки, после спря до една от тях, отключи и влезе. Той преброи до осем, преди да светнат фаровете и тя да потегли.

Просто ей така, Калатис пак набра номера на Толанд. Чувстваше се по-добре, много по-добре. Със задоволство се вслушваше в сигнала „заето“.