Дейвид Линдзи
Без светлина (68)

68.

Еди Редън живееше в скъп имот. Имаше къща с изглед към брега, закътана откъм улицата с алени и розови олеандри и гъста тропическа зеленина. Свивайки по алеята, човек виждаше голяма и ниска постройка, чийто покрив беше със съвсем малък наклон, с жалузи в ямайски стил от избелен кипарис. Широка веранда, с палми отстрани, минаваше по цялото протежение на къщата чак до задната й част, а там блестеше заливът Галвестън Бей, отвъд тучната изумруденозелена морава, която навярно някой друг косеше, наторяваше и поливаше. Зад нея имаше кей и към пилоните беше привързана малка синя лодка, люлееща се в южния бриз.

Извита алея излизаше откъм другата страна на парцела и там, където предният тротоар се срещаше с алеята, имаше нещо като портал от пергели, покрити с лози, където се намираше черна алфа ромео с подвижен гюрук. Нюман спря зад алфа ромеото и загаси двигателя. Двамата слязоха и тръгнаха към входната врата. Къщата беше обърната към вятъра и през нея се виждаше чак до верандата отзад. Ярката светлина откъм залива се отразяваше от лъскавия дървен под. Грейвър усети аромата на гардении.

Нюман позвъни на вратата. Отначало не се чуваше никакъв шум в къщата. Той пак позвъни и някъде отвътре се разнесе женски глас: „Идвам“, с нотка на раздразнение. Не я чуха да върви, защото, както забелязаха, тя беше боса. Изведнъж застана от другата страна на мрежестата врата, намествайки гънките на бялата памучна рокля, която току-що бе навлякла. Светлината отзад от дървения под минаваше точно през тънката материя, за да им подскаже, че отдолу не носеше нищо друго. Тя прибра кичур от кестенявата си коса зад едното ухо и изви глава към Нюман, леко примигвайки с очи:

— Да?

— Здрасти — рече Нюман. — Тук ли е Еди?

— Кой го търси?

— Джо… Дирдън.

— Джей Диър-дън…? — Тя го каза на себе си така, сякаш това беше най-смешното име, което някога бе чувала.

— Да, Джей — рече Нюман.

— Ами… — каза тя и сведе очи, явно съвсем озадачена как да отговори на въпроса му. Нямаше вид на особено интелигентна жена, с остри черти и обветрено лице, изпъстрено с лунички от слънцето. Това беше често срещана особеност по крайбрежието на залива, фигурата й обаче беше хубава.

— Той трябваше да ме очаква — каза Нюман.

— Трябваше ли? — Тя пак примигна към него. Обърна се и погледна към тъмната вътрешност на къщата. Нюман протегна ръка и бързо, макар и леко натисна мрежестата врата. Беше отворена. Тя се обърна към него. — Ами, няма го — рече тя.

— Кой е там? — обади се мъжки глас отвътре, приближавайки.

— Търсят Еди… Джей Диър-дън? — каза тя, подчертавайки отново явната необичайност на името за нея.

Подобно на нея, мъжът изведнъж изникна пред тях, мръщейки се на светлината от входа, застанал малко зад момичето. Носеше само спортни шорти с думата „Атлетик“ на десния крачол отпред.

Нюман веднага го позна.

Това беше най-доброто, на което можеха да се надяват.

— Здрасти, Рик — рече Нюман с такъв тон, сякаш отдавна не се бяха виждали, казвайки името му, за да знае Грейвър, че говорят с Ричард Ледет. После рязко отвори мрежестата врата.

Ледет удари жената в кръста с двете си ръце, блъскайки я в Нюман, който също така силно я метна встрани, за да се хвърли към Ледет. Но босите крака на пилота бяха по-добра опора върху дървения под и той вече беше три крачки пред Нюман в права посока през кухнята към задната веранда и оттам към залива. За щастие мрежестата врата от кухнята за верандата беше залостена и когато Ледет я стигна с протегнати ръце, за да я отвори пред себе си, ръцете му минаха през мрежата. Средните летви от рамката го препънаха през кръста, а тежестта на тялото му помогна да я разбие, ала това достатъчно го забави, за да може Нюман да го поеме. Двамата мъже се стовариха на пода с трясък и гръмко пъхтене.

Грейвър скочи върху Ледет почти веднага щом той падна на пода и притисна дулото на своя „Зиг-Зауер“ в слепоочието му така, че дори болката от това би го спряла, дори без заплахата какво би станало, ако Грейвър дръпне спусъка.

Ледет замръзна на място.

Нюман веднага се изправи и се втурна в главната стая, където завари момичето тъкмо да става от пода. То започна да пищи и той притисна устата й с ръка.

Изведнъж всичко утихна.

— Тук има ли някой друг? — рязко попита Грейвър.

Пилотът се поколеба и после каза: „Не“.

Грейвър притисна дулото на пистолета си още по-силно до слепоочието на Ледет.

— Кълна се в бога — рече Ледет.

— Сложи ръцете си на гърба. — Грейвър продължаваше да държи коляното си върху кръста на полуголия Ледет и сложи белезници на ръцете му. После се изправи. — Добре, ставай — каза той, но не помогна на пилота, който бавно застана на колене и с мъка се изправи. След това се върнаха в голямата стая.

— Ако запищиш, щом си сваля ръката, ще те ударя — каза Нюман на момичето. Тя кимна и той й сложи белезници по същия начин като на Ледет. Сложи я да седне на дивана.

В единия край на стаята имаше голяма плетена маса и също такива столове. На масата се мъдреше тесте карти край две празни бирени бутилки. Грейвър дръпна един от столовете, обърна го и каза на Ледет да седне. Използвайки друг чифт белезници, той закрепи един от глезените на Ледет към крака на масата. Поне щеше да му попречи да хукне.

— Наблюдавай ги — каза той и тръгна да обиколи къщата, три спални, три бани, кухня, трапезария, широки коридори и всички прозорци бяха отворени към морския бриз. Когато се върна в голямата стая, всички стояха в същото положение, в което ги бе оставил.

Грейвър придърпа още един стол и седна на няколко фута от него. Летецът беше висок почти колкото него, добре сложен, без излишни килограми, с добре очертани мускули. Имаше черна коса, двудневна брада, прав тесен нос и слънчев загар над естествено мургавия си тен. Имаше и добре оформени, но гъсти мустаци. Една минута Грейвър го разглеждаше. Ледет отвърна на погледа му, без да трепне, но не и войнствено. Мъчеше се да разбере нещо.

— Къде е Еди? — попита Грейвър.

— Каква е тая работа? — осмели се Ледет. — Кои сте вие?

— Работата е, че искаме да говорим с Еди — рече Грейвър. Той кръстоса крака, сложи ръце на скута си, набеден леко напред, все още стискайки пистолета.

— Той е на път.

— Къде?

— В Мексико, чартърен полет.

— Какво пилотира?

— Малкия си „Бийч“.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Е, ние минахме край хангара — рече Грейвър. — Бийчкрафта си е още там.

Ледет преглътна.

— Ами, той така ми рече.

— А каза ли ти къде отива?

— Имате предвид къде в Мексико ли? Не, каза само, че е чартър.

— Кога ще се върне?

Ледет пак преглътна.

— Трябваше да се върне днес.

— Трябваше?

— Да. Не ми се е обаждал.

— Проверихме в службата на Гълф Еърпорт. Самолетът му не е летял от три дни.

Ледет сви рамене въпросително.

Грейвър погледна момичето.

— С неговото момиче ли беше в леглото?

Ледет се намръщи.

— На Еди ли? Боже мои, не.

— Коя е тя? — попита Грейвър, сякаш момичето отсъстваше.

— Как, имате предвид името й ли?

— Ще бъде добре да го знаем, да.

— Алис.

— Само Алис ли?

Ледет я стрелна с очи.

— Ъъ… Алис…

— Гифорд — рече момичето.

— О, да — спомняйки си, каза Ледет. — Запознахме се снощи… Не запомних…

Грейвър кимна. Помисли малко.

— Кога си тръгнал от Атланта?

По лицето на Ледет трепна ново подозрение, осъзнавайки, че този мъж знае къде живее той.

— Вчера — отвърна Ледет, като го гледаше предпазливо.

На Грейвър този поглед му беше познат и не това очакваше да види.

— Всичко е съвсем просто и ясно — каза Грейвър, надявайки се да отклони подозренията на Ледет в друга посока. — Кодовете ми за свръзка с Панос Калатис са мъртви. Не знам защо, но е така. Опитвам се да се свържа с него. Това е изключително важен въпрос за мен. За нас двамата. Искам да използвам вашия код за връзка с него.

Устата на Ледет провисна и той пак преглътна. Държането му беше като на човек в трудно положение. Тази реакция отговаряше на очакваната повече, отколкото Грейвър се бе надявал. Но Ледет не отговаряше. Като че ли не знаеше какво да каже, видял се изведнъж сред минно поле. Имайки предвид работата, извършвана от Ледет през последното десетилетие, Грейвър предполагаше, че той разбира някои от негласните правила на играта. Сега навярно се е досетил, че тези двама мъже се намъкнаха, без да закрият лицата си. Това намекваше за нещо професионално. Можеха да бъдат от полицията — в момента Грейвър искаше да разсее подобно подозрение — или ако са от противоположния край на спектъра, това означаваше, че не им пука дали Ледет и Алис ще видят лицата им, защото щом си тръгнеха, нямаше да оставят никакви свидетели. Тази последна възможност явно се въртеше в ума на Ледет в момента.

Но нещо трудно му се удаваше да формулира отговор. Нормално беше да пробва с рутинното „кой Калатис“, но ако този мъж е имал телефонен код… или дори е знаел за наличието на телефонни кодове, в такъв случай подобна маневра нямаше да мине. Трябваше да прибегне към нещо друго.

— Е, тогава нямате късмет — рече Ледет. — Никакъв късмет.

— О?

Ледет кимна.

— Само Еди го знае. Тъй е било винаги. Само Еди.

— А когато ти си у дома си?

Ледет поклати глава.

— Ако има работа. Еди ми се обажда. Аз никога не говоря с този човек. Искам да кажа, Калатис. Еди се занимава с това.

— Значи Еди ти се обажда?

— Точно така.

— Щом ти се обади, ти идваш и свършваш работата, така ли?

— Точно така. Туй е начинът.

— В такъв случай очакваш някаква работа — каза Грейвър, посочвайки към Ледет с пистолета си. — Ето на.

Ледет се ококори срещу Грейвър и кимна неохотно.

— И какво е този път?

Ледет поклати глава.

— Не знам. Еди ме извиква, казва, Рик, получихме работа, и аз отлитам там. Не знам каква е работата, докато не дойда тук и той не ми каже.

— Но сега не знаеш.

— Не знам, защото не съм виждал Еди.

— Значи го нямаше тук, когато си пристигнал вчера.

— Вярно е, нямаше го.

Грейвър не повярва на това.

— Ала знаеш, че е с чартър до Мексико.

— Да, така е.

— Но не беше прав, че той лети с „Бийчкрафт“.

— Е, май че да. Искам да кажа, знам само туй, което Еди ми казва. Ако той ми рече, че е с бийчкрафта, тогава си мисля, че е с него. Какво мога да кажа? Нищо не мога да сторя ако промени решението си или… ако плановете се променят.

Грейвър кимна, размисляйки. Той се изправи, все още кимайки леко. Обърна се и тръгна към кухнята и през разбитата врата излезе на верандата. Погледна към залива чак до хоризонта, където водата и небето се срещаха в неясна сива ивица. Чуваше чайките. Тук бризът, идващ от водата, беше много по-топъл, дори горещ, преди да е преминал през хладните извивки на къщата. И тук вместо аромата на гардении се усещаше смътният морски мирис. Той се обърна и тръгна обратно към голямата стая.

Спря се до стола, на който бе седял и погледна Ледет, после Нюман и Алис. Алис се бе вцепенила.

— Сложи нещо в устата й — нареди Грейвър и Нюман хвана подгъва на роклята й, напъхвайки го в устата й. Това оголи краката и скута й, подчертан от тъмния триъгълник на венериното й хълмче.

Грейвър отново се обърна към Ледет.

— Тук всички ние имаме избор… освен нея — рече Грейвър. — Ще я използваме. Това, което може да й се случи, зависи от мене и от тебе. — Той изчака малко. Мълчание. Това беше една спонтанна импровизация и той изведнъж усети, че току-що направи ужасна тактическа грешка. — Знам, че много пъти си закарвал Колин Фийбър до къщата на Калатис. Трябва да отида там.

Ледет втренчи поглед в Грейвър. Беше уплашен, Грейвър беше сигурен в това, но също така знаеше, че мъже, които са уплашени, могат да бъдат и много смели. Ледет беше от ония типове, дето веднага ще познаят подобен блъф. В края на краищата, Грейвър току-що му предложи сделка, от която нищо не губеше. Ако Ледет не проговореше, момичето щеше да загуби живота си, а не той.

— Трябва да разбера как да стигна до Калатис — каза Грейвър.

Ледет нищо не продума. Просто си седеше. В този момент Грейвър разбра, че всичко е оплескал. Щом не е готов да нападне грубо единия от тях или и двамата, той изобщо не трябваше да се прави, че не е ченге. Ако беше някой от света на Ледет, щеше вече да се е заловил със самия него и Ледет сега осъзнаваше това. Знаеше, че момичето нямаше да бъде убито. Грейвър беснееше от яд към самия себе си. Беше извършил гаф като някой зелен новак и това му костваше и малкото предимство, с което разполагаше.

Сега Ледет почти му се хилеше. Знаеше, че си има работа с някакъв законоприлагащ служител. Грейвър съзнаваше, че има негови колеги, които не биха се колебали да избият тази самодоволна усмивка от лицето на Ледет, да го сплашат с бой, но Грейвър никога не постъпваше така. Просто не бе в неговия стил.

Момичето заплака, тялото й се разтърси от ридания, в устата й бе натъпкана собствената й рокля, очите й се кривяха от мъка и сълзи се стичаха по лицето й. Грейвър се почувства като истински мръсник. Тя беше единствената, която страдаше тук и той се ненавиждаше, че я бе изправил пред мним отряд за екзекуции. Това бе ненужна жестокост и той не биваше да я подлага на това.

Ледет хвърли поглед към нея, а после отново към Грейвър. Беше вече сигурен, че Грейвър е ченге. Но Алис не го знаеше. Между риданията тя се опитваше да говори, да крещи, но се чуваше само силно мънкане, накъсано, глухо умоляване.

Грейвър я погледна и кимна на Нюман да махне роклята.

— Аз знам, аз знам — избъбри тя, кашляйки, а от носа й се стичаше секрет заедно със сълзите. — Не ме убивайте, господи, не, аз знам, аз знам. Аз… — тя се задави.

Грейвър кимна на Нюман да й свали белезниците и хвърли поглед към Ледет, който сега наблюдаваше Алис намръщено и загрижено.

Грейвър отиде до най-близката спалня и се върна с кутия салфетки. Подаде ги на Алис, която като удавница се вкопчи в тях. Издуха носа си, изтри лицето си, пак си издуха носа, мъчейки се да се пребори с истерията, за да докаже, че е полезна и не заслужава да бъде убита.

— Какво е то? — попита Грейвър. — Какво знаеш?

Алис отметна мокрите от сълзи кичури коса и пак се разкашля.

— Знам за летенето — каза тя, възвърнала си най-сетне гласа. — Някога имах приятел летец… — тя се спря по средата и погледна Ледет, който с нетърпение чакаше да види какво е намислила. — Гадняр такъв — изкрещя тя, като го заплю и слюнката попадна точно в средата на шията му, потичайки по голите му гърди.

— Успокой се — рече Нюман зад нея и хващайки я за раменете, накара я отново да седне на дивана.

Алис гледаше Ледет страшно разярено и Грейвър вярваше, че би го застреляла на място, ако можеше да се докопа до пистолета. Що се отнасяше до нея, тя току-що бе свидетел как Ледет демонстрира готовността си тя да бъде убита, вместо да каже на този човек каквото той искаше да научи. Може би, в края на краищата, това щеше да се окаже предимство за Грейвър.

— Какво е то? — попита Грейвър. — По-добре ми кажи каквото знаеш.

— Алис! Глупава кучка — изграчи Ледет.

— Знам къде са му идиотските навигаторски карти, дявол да го вземе — заяви тя победоносно. — Щом искате да знаете къде лети това копеле, вижте му картите. Намерих ги тая сутрин, докато той спеше. — Тя погледна Ледет. — Поразходих се доста наоколо, господине. — Беше бясна. — Когато ти снощи отиде да вземеш оня кокаин, аз те проследих до другата стая. Така се беше натряскал, че нищо не усещаше. Стоях си просто на вратата гола-голеничка и те наблюдавах. Сума време стоях. Видях, че изваждаш кокаина, два пистолета — тя стрелна очи към Грейвър — всичко видях. Муниции — пак погледна Ледет, — порнокасети.

— Тия са проклети ченгета — изкрещя Ледет. — Никой нямаше да те застреля, дявол да те вземе! Глупава кучка! По дяволите!

Тя сви вежди към Грейвър, после към Ледет и пак към Грейвър.

— Вярно ли е?

— Нещо такова — отвърна Грейвър. Той се приближи и застана точно пред нея. — Изслушай ме. Ако това, което казваш, е вярно, този тип ще влезе в затвора и няма да излезе оттам, докато остарее достатъчно, за да си получи социалната осигуровка — ако изобщо излезе. Вземеш ли неговата страна, и ти влизаш в затвора с него.

— Как така ще вляза в пандиза? Та какво съм направила, посмърках малко кокаин от тоя мухъл и се чуках с него. Как така ще вляза в пандиза?

— Ако знаеш нещо за извършващи се криминални деяния и скриеш това, считаш се за съучастник — заяви направо Грейвър.

Тя погледна Ледет.

— Знаех си, че си мухъл още като влезе в оня бар. Ако бях си тръгнала веднага, надали щях да имам по-голям късмет.

Изтривайки носа си още веднъж, тя стана от дивана, оправи роклята си, хвърляйки към Ледет такъв поглед, които ясно му говореше, че ще запали земята под краката му.

Картите, кокаина и оръжието бяха скрити в еркерната ниша на спалня, която навярно беше на Редън. Но скривалището беше архитектурно замаскирано така, че да изглежда по-скоро като част от еркерния прозорец, а всъщност в него можеха да пропълзят двама души.

Имаше около половин килограм кокаин в прозрачна кутия, три „Узи“, един „Зиг-Зауер“ като на Грейвър, два „Смит & Уесън М13“ и един „Колт Делта“. Мунициите за всяко оръжие бяха подредени в отделни дървени кутии със свалени капаци. Имаше и цяла купчина касети с хард порно, както беше казала Алис — и чанта раница.

Грейвър взе чантата и откопча кожените каишки. Сгънати грижливо на малки квадрати, там лежаха летателни карти. Отпред беше отпечатан червен правоъгълник с място за дата. Датата, написана с химикалка, беше следващия ден.