Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Absence of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Линдзи

Заглавие: Без светлина

Преводач: Росица Германова

Издание: първо

Издател: ИК „Епсилон“

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ АД, Враца

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4549

История

  1. — Добавяне

50.

— Отдавна работя за това копеле — рече мъжът — и ти казвам, тука нещо става. И то сериозно, а не само някаква засечка.

— С колко номера разполагаш? — Това беше гласът на Бъртъл.

— Три. Три номера за свръзка. Системата е винаги една и съща. Първият е обикновен. Вторият е абсолютно защитен. Третият номер означава „веднага зарязвай всичко, тичай да си спасяваш кожата“. Не мога да го хвана и на трите телефона, а той изобщо не се е обаждал на нито един от моите. Това е дяволски необичайно.

— Може да ти е отрязал квитанцията и вече да не ти се доверява.

— Как пък не! Започнахме да използваме тоя метод отдавна, още от Буенос Айрес. Винаги аз вършех работата с редовите ни агенти и той на мене разчита да му кажа кога нашите хора започват да смърдят. За тази цел служи вторият телефон. Само между мене и него.

Бяха седнали вътре в кабината, масичката бе между тях, а върху нея две бутилки с бира и шише уиски „Уайлд Търки“, от което беше изпита почти една пета. Вратата беше отворена към стихналата, влажна нощ. Отвън над водата се носеше само ленивото бръмчене на някакъв корабен мотор.

Бъртъл погледна Шек. Наближаваше четирийсетте и по-голямата част от съзнателния си живот бе прекарал, без да зачита каквито и да е морални норми. Изкарваше си прехраната, вършейки нехайно и без колебания неща, за които се полагаше смъртно наказание или доживотен затвор във всички страни на света. Животът му представляваше пълно отрицание на обичайните понятия, крепящи така нареченото цивилизовано общество. Служеше единствено на собствените си интереси. А точно в този момент той наподобяваше повече от всякога на настръхнала хиена, с наежена козина и полуотворена паст, неподвижен, готов да прегази всичко, душейки подозрително наоколо.

— Знаеш за Тислър — каза Бъртъл.

— Да, наистина, чух за това.

— Знаеш ли за Безъм?

— Какво за него?

— Той също е мъртъв.

Брус Шек спря да гълта отпитата бира. Той свали бутилката и я постави безмълвно на масата.

— Мъртъв.

— Получил инфаркт, докато ловял риба. — Бъртъл внимателно го наблюдаваше.

— Инфаркт. — Лицето на Шек беше неподвижно, но личеше, че мислите му далеч изпреварват изречените думи. — Кога е станало?

— Умрял е в понеделник някъде следобед или вечерта. Намерили са го вчера, а снощи са докарали тялото му в Хюстън.

— Кога за последен път си говорил с Калатис?

— Същата нощ, когато е умрял Безъм, макар че тогава никой от нас не го знаеше — излъга Бъртъл. Шек, особено пийналият Шек, не трябваше да знае за срещата в галерията предишната вечер. — И Фийбър беше там. Искаха да научат дали смъртта на Тислър не е предизвикала разследване, нещо като лов на вещици вътре в отдела. Опасяваха се да не би Тислър да е оставил нещо уличаващо.

— А той оставил ли е?

— Не знам — рече Бъртъл. — Но знам, че не биваше да го изнудват. Там са сбъркали.

— Е, човекът явно си е падал по негърските дупета. Видях ги ония гадни снимки.

Бъртъл не пропусна тази забележка. Рожбите на Калатис се самоизяждаха помежду си. Те всички бяха като скорпиони. Шек явно знаеше, че са шпионирали Тислър, може би и той лично беше участвал. Бъртъл се питаше що за параноя бе обхванала тези хора. Нима винаги живееха с опасението, че те самите могат да бъдат следващите? Една-единствена дума на Калатис беше достатъчна да ги превърне от победители в жертви. Сигурно това доста зле действаше на нервите.

— Застрелял се е двайсет и четири часа след като са му показали ония снимки — многозначително каза Бъртъл.

Шек сви рамене, поусмихна се и поклати глава. Този му жест вбеси Бъртъл и той отпи от бирата, за да не изрече нещо излишно.

— Защо ме извика? — попита го Бъртъл.

Шек се бе облегнал на тапицираната скамейка, отпуснал гръб срещу едно от страничните прозорчета и вдигнал единия си крак върху тапицерията. Държеше бирената си бутилка с два пръста и наклонил глава, наблюдаваше внимателно Бъртъл, сякаш се опитваше да съзре някакво слабо място в него. Май искаше да каже нещо, но все още се съмняваше дали няма да сбърка.

— Не знам каква е твоята игра, Бъртъл — рече Шек. Сега вече не се усмихваше. Като че ли се настройваше за някакъв сблъсък с типичния нахакан маниер на някой грубиян.

Сърцето на Бъртъл заби силно и той усети как го облива гореща пот. Нарочно не отпи от бирата в този момент. Шек явно усещаше какво става в него. Бъртъл просто го гледаше. Дори не преглъщаше, макар да усети как слюнката се насъбра към гърлото му. Не продума нищо. Нямаше да се остави Шек да го предизвика да говори. Ако Шек си бе наумил нещо, той трябваше да му го каже. Бъртъл нямаше никакво намерение да улеснява Брус Шек.

— Доволен ли си от парите, които получаваш от тази операция? — попита Шек.

— Защо питаш?

— Доволен ли си?

— Защо питаш?

Шек се ухили, но не се получи много естествено. Зад усмивката му се криеше напрежение и несигурност, а горната му устна леко потрепваше в ъгълчето. Личеше, че изпитва някакъв стрес, което обезпокои Бъртъл повече от всичко останало.

Усмивката на Шек се стопи и той свали крака си на пода, подпря ръце на масата и леко се надвеси към Бъртъл. Вече изобщо не се усмихваше и лицето му придоби дори мрачен израз.

— Според мене нещо се готви около тая операция — каза той. — Усещам, че под краката ми гори, а и под твоите също. — Той млъкна, за да види как Бъртъл ще реагира на това откровение. — Водя тоя разговор само защото подозирам, че Калатис крои голяма промяна в начина си на действие, и смятам, че се кани да се отърве от мене. И не само от мене. Той се гласи да ликвидира голяма част от миналото си и да започне нов етап.

Шек се втренчи в Бъртъл, лъхайки го със смесицата от бира и уиски, с които явно се бе подкрепял цялата вечер, доста преди Бъртъл да пристигне.

— Всичко е разработено много просто — започна Шек. — Това е една система, в която информацията се движи само в една посока от хиляди източника, чрез нещо като нервна система, ставаща все по-проста с изкачването си към върха. По-проста, точно в това се състои гениалността й. Ако Валери Хийт и всички като нея бъдат отрязани, хората, които й носят информация, няма да знаят какво да правят. Жената само с малко име и инициал, която им дава пари за фотокопията, просто би престанала да им се обажда. Те не ще могат да се свържат с нея. Парите ще пресъхнат. Цялата тая работа ще е приключила за тях. Връзката е прекъсната. Всичко се е изпарило завинаги.

Шек вдигна едната си ръка и имитира пръсването на балон.

— А след това съм аз. Ако нещо се случи с мене, тогава тия като Валери Хийт остават без капка мисъл в тъпите си малки глави. Край. Те дори не знаят достатъчно, за да могат да попитат. Кого да питат? Връзката е прекъсната. Ако никой не им се обади, значи тая част от живота им е приключила. Завинаги.

Шек спря да говори, вдигна бутилката с уиски и отпи от нея. Бъртъл си наложи да бъде търпелив. Шек започваше досадно да се повтаря, Бъртъл си напомни, че дължи много на упоритото любопитство на Шек. Точно Шек бе открил системата на Калатис да приключва с всички системи, един сложен план, свеждащ множеството интриги до едно просто уравнение, и в края на краищата — до един човек. Един богат човек. Бъртъл му бе задължен, дори бе готов отново да изслуша безкрайното му оплакване от предателството на Калатис, предателство, за което Шек нищо не можеше да стори.

Избърсвайки устата си, Шек продължи да говори и дрезгавият му глас сякаш веднага се поглъщаше от неподвижния въздух в кабината.

— Работата е там, че Калатис трябва да елиминира само четири или пет човека — не знам точно колко, но са само няколко, и цялата тая голяма, сложна система, включваща неколкостотин души, се затваря изведнъж — той щракна с пръсти — ето така. Изчезва. И за нищо на света не може да се възстанови отново. Много чисто. В никакъв случай не може да се проследи до Калатис.

— Тая система действа тук, в Хюстън, вече почти четири години. Калатис и Фийбър имат повече гадости в компютрите си за важни хора от този град, в този щат, отколкото проклетите ФБР и ЦРУ, взети заедно. Те знаят къде са парите. Знаят къде има нещо скандално. Знаят къде е бъдещето. Стигнали са до този етап, като използват тая тяхна голяма нервна система.

Макар че Шек замлъкна и леко замъгленият му поглед лениво се спря на Бъртъл, Бъртъл нищо не каза. Шек го бе повикал на тази среща и макар обикновено да бе сдържан, уискито и бирата го правеха доста разговорлив. Най-добре беше Бъртъл да остави нещата да се развиват по естествения си ход.

— Ще ти кажа какво научих, Бъртъл — продължи Шек и сякаш с мъка направи някакъв мисловен преход през алкохолните пари. — Научих, че всяка операция трае определено време. Калатис прекрасно знае това. Тоя кучи син вижда и направлява както началото, така и края. Но ако си като мене, просто един черноработник в цялата тая игра, ако си отваряш очите и ушите и се научиш да разпознаваш признаците, започваш да забелязваш някои малки размествания и промени, някои сигнали, че нещо се крои. Полека-лека започваш да предусещаш смяната на сезоните, така да се каже. Надушваш кога ще завали, кога ще падне слана или кога се надига мъзгата в дърветата.

Шек допи бирата си и много внимателно остави празната бутилка встрани. Приведе се по-близо до Бъртъл, облегнат на масата, и дрезгавият му глас стана още по-тих.

— Е, трябва да ти кажа, Дийн Бъртъл, мъзгата се надига. Нещата ще се нагорещят. Времето за този сезон почти е приключило.

Той млъкна. Отвън се разнесе свистенето на корабно въже по алуминиевата мачта на една от платноходките и се дочу скърцането на пристан от прилива.

— Посочи ми факти, за да повярвам, Шек — каза след кратка пауза Бъртъл. — Не мога да си вадя заключения от твоите чувства.

Не откъсвайки поглед от Бъртъл, Шек бавно кимна.

— Вече не правя полети за Калатис толкова, колкото преди — рече той, — но все пак го върша доста редовно. Затова познавам другите му двама пилоти много добре. Калатис обича клетъчната структура. Вярва, че това е нещо като витамин C за разузнаването… предпазва от инфекции, от провали в системата. Затова не бива да разговаряме помежду си. Но аз съм бил с тоя мазен грък по-дълго, от който и да е друг и когато ония момчета започнаха да летят, те откриха, че работата за него е толкова дяволски странна, че започнаха да се оглеждат и да ме подпитват за разни неща. Разправят, това се случило, онова се случило. Какво означавало според мене? На тях им говоря съвсем направо. Подметнах им някои съвети за работата с тоя тип, защото имаха пълно право да се съмняват. Всъщност те само летяха. Аз все така действах по операциите, не поддържах ежедневна връзка с гърка. Не виждах кой пристига и заминава. А те само това виждаха, кой пристига и кой заминава, но не знаеха нищо за това, което става отзад, в самите операции. Затова помежду ни като пилоти — съществува другарство и солидарност между пилотите — ние доста добре можем да проследим състоянието на бизнеса на Калатис. Имам предвид, в голям мащаб.

Шек спря да говори, поизправи гръб и се оригна силно на бира и уиски. Разтърси глава, сякаш се възстановяваше след тежък удар.

— Добре — рече той, готов да продължи. — Вече повече от две години, от две години и половина, Калатис се занимава с износ от Колумбия, има фирма, наречена „Хермес Експортс“ — съвсем различна дейност от това, което върша… изобщо съвсем друга клетъчна структура — експорт на цветя и кафе в Щатите. Колумбия е вторият най-голям вносител на цветя за Щатите след Холандия. И кафе, това е нещо естествено. Но всъщност бизнесът с цветята е в основата на историята с „Хермес“. Това е една първокласна работа и вносителите на цветя тук харесват техните продукти, защото всички те са опаковани в специален синтетичен изолационен материал. Пратките пристигат в безупречно състояние. Този изолационен материал се приготвя в химически завод на Страсър в Богота. Химикалите за завода се доставят в Колумбия от една друга компания на Страсър, нарича се „Хорман Пластикс“, тук, в Хюстън. Така, за да се изготвят пластмаси, в какъвто и да е обем — а производството на „Хорман“ е огромно, трябва да има в наличност големи количества сярна киселина и оцетен анхидрид. И двете неща се използват за добиване на ацетил целулоза, материал, с които трябва да разполагаш, ако ще добиваш пластмаси и пореста изолация.

— Но — Шек вдигна мускулестата си ръка и размаха показалец, — както ти е известно, сярната киселина се използва и при добиването на кокаина, а оцетният анхидрид се използва при хероина.

Той се ухили и възхитено поклати глава. Макар да беше разтревожен, и дори, според думите му, уплашен за собствения си живот, той не можеше да не оцени гениалността на това, което се канеше да опише.

— Калатис и приятелчето му Страсър не само си доставят химикалите за добиването на кокаин и хероин — а тия химикали са сред най-опасните в списъка на Отдела за борба с наркотиците и на митницата, затова трябва да подканват някои доста важни клечки, тъй като федералните власти наблюдават тия работи като под микроскоп. Правят не само това, но и са разработили — всъщност техните химици — някакъв страхотен метод на „възстановяване“ на кокаина. Ония идиотски цветя са опаковани в пресован кокаинов „изолационен материал“, който е бил промит във флуоровъглеводород или нещо подобно, за да се прикрие мирисът и кучетата търсачи да не го надушат. От близо три години пренасят цветя, опаковани в кокаин и нито един от митничарските песове дори не е трепвал. Нито веднъж.

Шек успя да потисне ново оригване и се намръщи кисело.

— Оня нахакан грък използва тази страхотна система, докарала цели потоци от пари, за да примами хюстънски и тексаски вложители в техния все по-голям — от световен мащаб — наркобизнес. Правят предложения на съвсем законни бизнесмени, които са толкова безсрамно алчни, че им се свива сърцето, ако получават само лихва от парите си. Тия мъже дават парите си в брой на Калатис, които веднага ги завърта и ги утроява за тях. Това е като някаква игра, в която, участваш ли, винаги печелиш. И те започват да му вярват и да влагат все по-големи суми. Парите сега са толкова много, че те са в състояние да купуват огромни количества кокаин и хероин по целия свят. Те движат търговски кораби с наркотовари от Афганистан, от Златния триъгълник, от Перу… отвсякъде.

Комбинацията от уиски и бира си оказваше своето върху Шек, но дори и позамаян, той току-що запълни празнина в ребуса на Бъртъл. На Бъртъл му бе известно как огромните суми пари са се натрупали до такава степен, че Калатис вече е решил да изпълни крайния си замисъл, грандиозния финал, но просто не беше сигурен дали притокът от пари идва само от купувачи на информация. Сега знаеше, че не е така и макар да подозираше за наркотици през цялото време, не беше успял да го докаже или да го измъкне от Шек до този момент. Шек му беше дал началото и края — а сега и средата, онази част, която беше движещата сила зад хитрия план на Калатис да постигне за себе си финансова нирвана.

Шек отново се пресегна към уискито. Но ръката му едва стигна до гърлото на бутилката, когато той замръзна. Стрелна поглед към Бъртъл. Подуши нещо. После пак започна да души, дълбоко и шумно. Лицето му пребледня.

— Каква е тая гадост…?

* * *

Ремберто и Мъри гледаха едновременно през силните си бинокли към светещите прозорци на кабината, когато експлозията превърна въздуха в огнено було, възпламеняващо всичко наоколо в радиус сто фута, а епицентърът беше наблюдаваната от тях лодка.

Всички в хотелската стая неволно извикаха. Ремберто и Мъри веднага се съвзеха и започнаха да местят нагоре-надолу биноклите си, но не можеха да видят почти нищо повече.

Триножникът на Бойд започна да се клати и той бързо измъкна друг вид фотоапарат и се залови за работа.

Черил смъкна слушалките и се взря навън към надигащите се високо нагоре оранжеви пламъци, които осветяваха всичко наоколо.

Тя сякаш все още чуваше как той душеше. Думите му: „Каква е тая гадост“ звучаха още в ушите й.