Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Absence of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Линдзи

Заглавие: Без светлина

Преводач: Росица Германова

Издание: първо

Издател: ИК „Епсилон“

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ АД, Враца

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4549

История

  1. — Добавяне

4.

Докато Грейвър караше към кръстовището Уест Луп по югозападната магистрала, той смъкна страничното стъкло въпреки горещата и наситена влажност. Дори и да валеше, нямаше да му пречи, искаше да подиша свеж въздух, и то много.

Рано или късно Грейвър трябваше да засвидетелства почитта си към Пеги Тислър. Като началник на отдела, това бе негово задължение. Но се бе срещал само един-два пъти с тази жена, преди три или четири години, и не му се искаше точно той да съобщи ужасната новина за смъртта на мъжа й. Ролята на вестителя по правило се падаше на Дийн Бъртъл.

Дийн Бъртъл навярно познаваше Артър Тислър по-добре от всеки друг. За да протича успешно операцията по „събирането“ на сведения, налагаше се да има тясна връзка между детектива и аналитика. Като аналитик, Бъртъл беше получателят на информацията и се занимавате с критичното й обмисляне, опитвайки се да открие насоките на криминалните връзки и дейности и предвиждаше пови възможности не само за начина, по който наблюдаваните обекти биха действали, но и за метода, по който прилагането на закона би възпрепятствало престъпленията в най-голяма степен.

Но освен това той играеше важна роля в моделирането на самия процес на събиране. Ако му беше необходима повече информация, за да потвърди или опровергае подозренията си за някои разширяващи се връзки, той се съветваше с детектива. Работейки заедно, често за дълъг период от време, те съставяха програма за дейността си, която и за двамата трябваше да бъде приемлива и реалистична.

По този начин, стъпка по стъпка, те създаваха „досие“ за своя обект, един процес, за който може би бяха необходими години. Това беше едно дългосрочно сътрудничество и то рядко биваше успешно, ако детективът и анали ти кът не можеха да установят определена съвместимост. Освен това в същото време всеки детектив и аналитик работеше в тандем с други детективи и аналитици, като понякога се действаше наведнъж по шест или седем обекта. Така се беше случило, че Тислър и Бъртъл бяха работили заедно върху много обекти и Бъртъл беше опознал доста добре сдържания по характер детектив.

Бъртъл беше пълната физическа противоположност на Тислър: изключително красив и висок, запален хандбалист, обливаше се елегантно, беше с леко къдрава черна коса, малко дълга, но добре оформена, имаше гъста брада, която, макар и добре обръсната сутрин, придаваше на лицето му по-тъмен цвят. И като личност беше пълна противоположност на Тислър. Дийн Бъртъл притежаваше спокойните маниери на уверен в себе си човек. Умееше да говори леко и изразително, справяше се с всяко светско положение. Въпреки че беше общителен по природа и му беше приятно да бъде сред хора, той никога не го демонстрираше. Беше необикновено учтив, по един старомоден начин. В друга епоха биха го нарекли джентълмен.

Имаше само две общи неща с Тислър: и той беше в средата на трийсетте; и с жена си също нямаха деца.

Дийн и Джинет Бъртъл живееха в изискан жилищен комплекс точно до „Удуей“, в района на Хюстънския кънтри клуб. Това беше малко повече, отколкото можеше да си позволи един аналитик, но Джинет имаше много хубава служба в международна търговска фирма с център в Хюстън и нейната заплата далеч надвишаваше тази на мъжа й. Джинет Бъртъл подхождаше на мъжа си както по физическа привлекателност, така и по интелект, макар че тя беше доста по-сдържана.

Свивайки от „Удуей“, Грейвър премина между каменни колони, обозначаващи входа на комплекса от групички от двуетажни сгради, на които строителите бяха придали подчертано френски оттенък и които бяха разположени доста навътре от улицата зад гъсти, извисяващи се в тъмнината борове.

Той намери съответната глуха алея и паркира до бордюра пред дома на Бъртъл, където за щастие светеше. Заключи колата и през прясно окосената трева тръгна по извита пътека към ограден със зид двор и желязна врата. Когато я отбори и влезе, той веднага долови аромата на рози, които едва се виждаха от двете страни на пътеката под слабата светлина откъм предните прозорци. Той натисна звънеца и дочу приглушен звук някъде из къщата.

Лампата на входа светна и докато се чудеше дали не е по-добре да помоли Бъртъл да седнат отвън вместо вътре, вратата се отвори и Джинет застана на прага, в къси светли шорти, които бяха почти скрити от широките краища на туника без ръкави.

— Маркъс — рече тя с учудена усмивка. — Дийн не ми каза, че ще наминеш. — Тя пристъпи навън и го прегърна.

— Извинявай, Джинет — каза Грейвър. Шията й ухаеше леко на парфюм. — Той не знае, че ще дойда… Трябва да го видя само за няколко минути.

В очите й за миг трепна едва забележимо безпокойство, което веднага изчезна. Дори ако мъжете и жените от разузнаването казваха на брачните си партньори повече от необходимото за своята работа, половинките им бяха приучени да мълчат. На практика те винаги проявяваха неестествено безразличие.

— Е, влизай — каза тя и отстъпи в антрето. — Седнали сме навън във вътрешния двор. Беше прохладно след дъжда, но вече се затопли. — Тя затвори вратата след него. Ние си пийваме… ти искаш ли нещо?

По време на всички неприятности, свързани с доста нашумялата любовна история на Дор, Джинет Бъртъл проявяваше изключително съчувствие. Той научи, че и покойният й баща бе преживял нещо подобно на времето и тя се отнесе към Грейвър с онова разбиране, до което бе достигнала от собствения си опит. Заради това Грейвър й беше страшно признателен и между тях се появи мълчалива близост, която въпреки дългогодишното им приятелство, дотогава не съществуваше. Тя беше доста по-ниска от Грейвър, с много бяла кожа и къса черна коса. Беше жена, която още от събуждането си сутрин изглежда свежа и невъзмутима.

— Не, нищо не искам — отвърна Грейвър. — Няма да се бавя…

Те тръгнаха през всекидневната към открита и модерна кухня с цвят на слонова кост.

— Дийн се канеше да работи на двора — каза тя, — но дъждът беше оправдание да го отложи.

— Не вярвам да е търсил оправдание — рече Грейвър.

Тя се засмя и прибра кичур коса зад ухото си.

— Така е, не гореше от особен ентусиазъм да работи.

В този момент задната врата на кухнята се отвори и Бъртъл влезе, по джинси и бос, със стара футболна фланела, чиито ръкави бяха навити до лактите. В ръцете си държеше двете им чаши с напитки и се мъчеше да затвори вратата с пета, когато вдигна поглед и зърна Грейвър.

— Маркъс. — На лицето му за кратко време се сменила няколко изражения — на изненада, недоумение, предчувствие, — преди да се овладее и да се усмихне привидно спокойно. Той се приближи и подаде на Джинет една от чашите. — Какво е станало?

Може би реагира така бързо заради зле прикритата тревога на Грейвър, ала каквото и да бе доловил, направи опит да се покаже невъзмутим, макар и предполагайки, че това навярно не е светска визита.

— Извинявай, че не се обадих предварително — каза Грейвър.

— Няма значение, не се безпокой — рече Бъртъл. — Хайде да седнем тук. — Той махна с питието си към дневната. — Навън беше хладно, но не за дълго. О, да — той посочи чашата, — искаш ли нещо?

— Не, благодаря.

— Джини — обърна се Бъртъл към жена си, — би ли проверила навън дали съм прибрал всичко? Май че забравих някакви бисквити.

Джинет Бъртъл ги остави сами.

Двамата седнаха, Грейвър в едно кресло, а Бъртъл на голям диван, тапициран с коприна. Грейвър се отпусна на меката облегалка, гърбът го наболяваше. Бъртъл седеше надвесен напред, отпи от чашата, после отпусна ръце върху коленете си, хванал небрежно чашата между две длани, без да откъсва поглед от Грейвър.

— Просто не знам как да подхвана — каза Грейвър. — Артър Тислър е мъртъв. Изглежда се е самоубил.

Бъртъл изпусна чашата.

Беше останало съвсем малко питие и то се разля върху кремавия килим заедно с две-три парчета лед.

— По дяволите — рече той, приковах очи в Грейвър. Гласът му беше задавен и ругатнята се отнасяше за известието на Грейвър, а не заради разлятата напитка. Той погледна надолу — беше нещо бистро, джин или водка, после се наведе и вдигна чашата, помъчи се да хване кубчетата лед, накрая успя и ги сложи в чашата. Извади носна кърпа от джоба си, опъна я върху мокрото петно и я притисна, а после остави чашата на ниска масичка. Движеше се бавно, сякаш се боеше да не загуби равновесието. Погледна кърпата между босите си крака.

— Боже мой — каза той. Лицето му бе изопнато.

За момент и двамата не проговориха, докато Бъртъл се вглеждаше в носната си кърпа.

— Бях там тази вечер…

— Там? — прекъсна го Бъртъл, все още с поглед надолу. — Вкъщи ли го е направил?

— Не. Паркирал в едно пусто поле край пистите на летище Андрау. Един патрулен полицай случайно го видял и отишъл да провери.

Бъртъл не помръдваше.

— А как?

— Застрелял се е.

Мълчание.

— В главата ли?

Грейвър кимна. Наблюдаваше внимателно Бъртъл. Двамата бяха добри приятели. Не общуваха чак толкова много извън професионалните си връзки, но помежду си бяха по-близки от останалите си колеги. Грейвър се чувстваше почти като по-голям брат на Бъртъл, който бе десетина години по-млад, такова беше и отношението на Бъртъл към него. Всеки от тях знаеше каква е логиката на мисълта на другия и двамата навярно влагаха себе си в разузнавателната работа повече, отколкото бе здравословно за браковете им. Бяха сродни души и си го знаеха.

— В устата ли?

Беше странно, че иска да го изясни, но понякога любопитството на човек към самоубийството, за това как точно е станало, беше също така неочаквано, както и самият акт.

— През дясното слепоочие, Дийн. Използвал е собствения си пистолет.

Погледът на Бъртъл беше все още прикован в носната кърпа.

— Самоубийство — промълви той.

Грейвър долови потиснатия тон в гласа на Бъртъл и му се стори необичайно прекаленото внимание към носната кърпа между краката му. Забеляза, че Бъртъл е пребледнял и като че ли му се гадеше.

— Е, поне така изглежда. Това все още е неофициално. Нямаше бележка, във всеки случай не около него.

За няколко минути Грейвър предаде на Бъртъл как са се разбили събитията тази вечер, как точно всичко се беше случило. Когато свърши, Бъртъл вдигна поглед.

— Ами Пеги?

— Тя още не знае — каза Грейвър. Той се поколеба. — Неприятно ми е да те помоля за това, Дийн, но ще съм ти признателен, ако ти й го съобщиш.

— Боже мой — рече Бъртъл. Той се наведе, вдигна носната си кърпа и я метна на масата до чашата си. — Разбира се — прибави той, като се отпусна на дивана. — Да, разбира се. Нямам нищо против. Би трябвало аз да го направя. Знам. — Той погледна Грейвър. — Нещо друго? Това ли е всичко, което ти е известно?

— За съжаление да.

Бъртъл недоверчиво се намръщи, но тъй като Грейвър не каза нищо повече, отклони поглед.

— Защо, по дяволите, го е направил?

— Надявах се ти да ми подскажеш нещо — рече Грейвър.

Бъртъл го стрелна с очи. Като че ли изглеждаше слисан.

— Ти навярно го познаваше по-добре от всеки друг — му напомни Грейвър.

— Виж какво, аз не… аз просто… — Той млъкна и после, както чудесно умееше, събра мислите си. — Добре — каза той, опъна ръце с дланите нагоре, за да се успокои и започна отново. — Та ние не бяхме чак толкова близки, Маркъс… — Той се замисли, загледан втренчено някъде край Грейвър, навън към тъмнината зад прозорците, поклащайки бавно глава.

— Боже мои, не знам… дали е нещо семейно — започна той. — Не мога да си представя да е имало нещо в дома им, между него и Пеги, което да го е тормозело… дотолкова… нали разбираш, че да стигне дотам. Честно казано, не виждам. Бракът им беше… просто не знам… — Той се прокашля. — Би се сторил скучен за някои хора. Арт не беше… не изневеряваше. Дори не се шляеше с мъжки компании. Не е и оставял задълго Пеги сама заради някакъв спорт. Ходеше на работа и се прибираше вкъщи. Почти винаги бяха заедно.

— Нямаха някакви разногласия, или поне не сериозни. Арт нямаше нищо против да ходи на котешките изложби на Пеги и да й помага с глупости от този род. Всъщност това бяха основните им „светски занимания“, нейните котешки изложби.

Той млъкна и мислите му се отклониха за момент, после поклати глава.

— Просто не виждам за какво е могъл да се самоубие. Не е имало нито любовници, нито някакъв шантав секс или разочарования. — Опита се да го обясни. — Имам предвид… че никога не съм виждал признаци за подобни истории. Нали разбираш, Арт и Пеги… не са проявявали нищо от този род. Нямаше никакви крайности, нямаше опасност, за каквото и да е при тях двамата да излезе от контрол.

Той облегна главата си назад и я завъртя, за да облекчи напрежението във врата си. Поизправи се.

— Ами семействата им? — попита Грейвър. — Имало ли е някакви усложнения там? Парични проблеми или дългове?

— Семейни грижи ли — рече Бъртъл. — Бащата на Арт е починал преди пет или шест години. Майка му живее в Далас, в пансион за стари хора, близо до единствената му сестра. Никога не е изразявал някаква загриженост за тях. Мисля, че родителите на Пеги живеят в Корпъс Кристи. Всъщност нищо не зная за тях.

— Що се отнася до парични проблеми, боже мой — Бъртъл леко се усмихна — Арт е „финансово консервативен“. Съмнявам се дали изобщо знаеше какво означава думата прахосник. Не можеше и да си представи, че може да живее не според средствата си. Един от малкото хора в Съединените щати, плащащи за всичко в брой. Май че единствените пари, които те дължат; са за къщата… — Той се поспря. — В действителност, боже мой, според мен Тислър би трябвало да е последният човек в света да се самоубие, дори само защото така ще лиши Пеги от застраховката. Той си плащаше вноските от години… пари за черни дни… така го разбираше. Би сметнал подобно нещо за страшно глупаво. Искам да кажа, че ако е имал право на избор, веднага би отхвърлил това. Чисто и просто не би го възприел като… практично.

— Значи мислиш, че не се е самоубил?

Бъртъл вдигна поглед.

— Не, изобщо нямах предвид това. Нищо такова не намеквам… — Той се спря и погледна втренчено Грейвър, който мълчеше. — Трябва да се заемем с неговите разследвания, така ли?

— Независимо какво открие отдел „Убийства“, ще се наложи да направим проверка за наше собствено удовлетворение — каза Грейвър. — Трябва да се уверим, че няма никаква връзка, знаеш го.

Бъртъл преглътна и кимна.

— Разбира се… зная.

— Той не прикриваше ли нещо? — попита Грейвър.

Беше напълно резонен въпрос и това на Бъртъл му бе известно. Служителите от разузнаването не бяха по-различни от останалите хора, когато понякога им се налагаше да направят подобна преценка. Макар че всяка разузнавателна организация използваше обстойна документираща система, за да отчита — и да докаже — своята дейност, както и да контролира здраво своите детективи, не съществуваше метод, предвиждащ пропуските. Поради какви ли не причини имаше случаи, когато детективите не влагаха всичко в камарите от доклади, в които трябваше да регистрират всеки проучван от тях обект. Добрият детектив си имаше свой строго личен периметър. Той никога не казваше докрай всичко, което знае, дори на своите преки началници, разчитащи на неговата почтеност. Всеки добър старши офицер знаеше това, както и че нищо не може да направи по този въпрос. В техния занаят тайните бяха разменната монета и детективите си имаха по някоя и друга тайна настрани — за всеки случай.

В края на краищата обаче човек трябваше да вярва, че системата работи просто защото беше система. Трябваше да вярваш, че твоите агенти няма да задържат информация в ущърб на операцията или отдела, или пък на идеалите, присъщи на професията. Най-после, както и при други неща, въпросът се свеждаше до доверието. Грейвър прекрасно разбираше тази ирония. От опит знаеше, че хората, на които един офицер от разузнаването би имал доверие в даден момент както в занаята, така и извън него, се брояха на пръстите на едната ръка.

— Наистина — рече Бъртъл — ти го познаваше достатъчно добре и знаеш, че той не говореше много. Ако е задържал нещо значително, не ми е подсказвал за това. Операция Селдън го беше погълнала изцяло. Ставаше все по-трудно, но просто не виждам как тя би могла да има дори далечна връзка с нещо от този род.

— Боже мой, Дийн. Значи не смяташ, че комбинацията между изхвърлянето на токсични отпадъци и трафика на наркотици съдържа потенциална опасност?

— Разбира се, да, но моето мнение е, че Арт не беше чак толкова навлязъл в това. Всъщност доникъде не беше стигнал. Виждал си неговите доклади за контактите му. Той едва започваше с оня информатор. Въпросният тип имаше големи възможности, но Арт трябваше да се спука от работа, за да го разработи. Но пък не знаеше чак толкова много, за да бъде убит.

— Според това, което ти знаеш.

— Е, да — празна Бъртъл, — според това, което знам.

— Той не работеше ли по нещо друго, потенциално опасно?

Бъртъл поклати глава и се втренчи към нощта отвъд прозорците.

— Останалите три обекта, по които работеше… — Гласът му постепенно заглъхна и като че ли отново мисълта му се отклони в друга посока. За момент и двамата не казаха нищо. После Бъртъл продължи, а погледът му все още бе насочен навън: — Според мен бяха просто безполезни. — Той премести погледа си върху Грейвър. — Не знам — рече той. Изразяваше по-скоро озадаченост, отколкото неведение.

Грейвър гледаше внимателно Бъртъл. Очакваше той да се шокира, да стане сериозен, дори зашеметен от новината за смъртта на Тислър, но не предполагаше, че ще бъде развълнуван именно така, че ще бъде толкова… обезпокоен.

— Е, добре — рече Грейвър. Беше чул достатъчно. Може би Бъртъл щеше да погледне на това по друг начин на следващата сутрин. — Виж какво, може би аз самият трябва да отида, за да съобщя на Пеги. Или пък да дойда с тебе…

— Не, не се безпокой — каза Бъртъл и поклати глава. — Редно е наистина аз да го направя. Аз и Джини. — Той погледна чашата си, сякаш очакваше, че е останало нещо за пиене. Вдигна очи към Грейвър.

— Утре трябваше да е първият ден от отпуската ми — рече той. — Май ще трябва да я отложа.

Грейвър беше забравил.

— Имаше ли намерение да заминаваш?

— Не през първата седмица. Джини не успя да се освободи. Но щяхме да пътуваме през втората седмица.

— Може би всичко ще се изясни за два-три дни.

— Ами Безъм? Невъзможно е да го открием сега, нали?

— Така е, но той трябвало да се прибере в града утре късно следобед, макар че е в отпуска още една седмица.

— Това страшно ще го слиса.

— Ще се опитам да се свържа с него, веднага щом се върне.

— Ами Уестрейт?

— Не съм говорил с него — каза Грейвър.

— Ще бъде бесен.

— Вероятно.

Грейвър не беше изненадан от въпроса. Джек Уестрейт упражняваше такъв натиск върху отдела, че всеки път, щом се случеше нещо по-необичайно, винаги, когато имаше административни или бюджетни промени, или пък някое разследване станеше „деликатно“, всички се чудеха как ще реагира Джек Уестрейт. Никой изобщо не се надяваше, че той е готов да пострада заради тях. В това отношение Уестрейт беше последователен; винаги поставяше на първо място себе си и личните си интереси. Всеки път, щом имаше някакво, дори малко вълнение, първата му мисъл беше как то ще засегне собствената му лодчица. Егоцентричният отчаян акт на Артър Тислър щеше да представлява невероятно раздразнение за собствените му егоцентрични интереси.

Грейвър гледаше как Бъртъл разсеяно навива часовника си. Беше хубав ръчен часовник, от класическия тип, без батерия. Трябваше редовно да се навива. Грейвър предположи, че дори не е херметически. Бъртъл повъртя несъзнателно кожената каишка с позлатена закопчалка. В работата си те не се сблъскваха често със смъртта. Всъщност рядко можеха да видят каква е реакцията на хората при срещата им с нея.