Дейвид Линдзи
Без светлина (14)

14.

Грейвър стана от мястото си и отиде до прозореца. Слънцето, чиито отблясъци по небостъргачите бяха преминали през все по-тъмни оттенъци на медночервеното, вече с последни ярки лъчи се спускаше зад хоризонта и загасваше пламъците по милионите обагрени огледални стъкла и ги превръщаше в безлични сиви стени.

Той се обърна назад към пръснатите папки на бюрото. Пола нахвърляше сценарий, изпълнен със загадки. Предположи, че не й се е налагало да отиде до тоалетната, по-скоро е искала да събере мислите си. Грейвър се боеше, че тя се кани да му съобщи лоши новини, а пък не е съвсем сигурна как той ще ги приеме. Той също не беше сигурен и се опита да потисне топлото, надигащо се чувство на гадене в корема си.

— Какво мислиш? — попита Пола. Беше застанала на прага и бършеше лицето и шията си с влажна хартиена салфетка. Беше боса, обувките й бяха останали до стола.

Грейвър я погледна.

— Готов съм да чуя и останалото — рече той, връщайки се на мястото си зад бюрото.

Пола хвана цепката на роклята при деколтето и леко я развя.

— Добре — каза тя.

Хвърли смачканата салфетка в кошчето и седна. Беше намокрила и сресала косата си. Взе отново бележника.

— Така, понеже тези сътрудници са източници, нови източници, това означава, че има много информация, с която не разполагаме.

— И не съществува никакво „регистриране“ — каза Грейвър. Той вече усещаше какво се задава. — Няма сведения както при пуснатите под гаранция или постъпващи данни за временно освободените. Тъй като те не са се договаряли за даване на информация срещу облекчаване на присъда, няма прокурорско споразумение. Не са продавали сведенията си, следователно няма писмени документи — или някакво допълнително обвързване — за това. Значи няма и история за тяхната надеждност. Знаем само, че информацията им е била добра в този единичен случай.

— Точно така. — Пола тупна с ръка по бележника си и поклати глава. — Всъщност — рече тя, кръстосвайки ръце в скута си — ние дори не можем да сме сигурни дали с тези източници изобщо някой се е срещал, освен самия Тислър. — Тя погледна отново бележките си. — С изключение на твоя рецензиращ подпис, оперативните документи бяха всички подписани от Тислър като контролен офицер, в присъствието на Безъм.

Както винаги, Пола го бе изненадала. Като аналитик тя съперничеше на Бъртъл. Макар че педантично очертаваше схемата на един истински кошмар, той не можеше да не се възхити на умението й да долавя невидимото. Тя го изгледа и с ръка отметна косите от лицето си.

— И така — тя кимна към папките върху бюрото на Грейвър, — от тези сведения за сътрудниците се вижда, че са допълнени с нови данни преди пет месеца, през януари, както е според оперативните инструкции. Според последните данни двама от петимата „източници“ са си сменили адресите тази година, двама — миналата година. По един за случаите Пробст и Фрийл всяка година. Чисто и подредено. Балансирано.

Пола поклати глава, без да откъсва поглед от Грейвър.

— Не съвсем. Днес следобед се обадих на четири телефона. На първия, Брус Шек, имаше телефонен секретар, който каза, че това е номерът, който съм набрала, и да оставя съобщение. На номера на втория източник, Колийн Сайнър, ми отговори жена. Тя каза, че Сайнър и още една жена са й били съквартирантки, но не знаела нищо за нея повече от две години. При другите два номера ми се обадиха хора, които никога не бяха чували за лицата, споменати в досието. И в двата случая бяха притежавали телефонните си номера от години.

Двамата се гледаха втренчено. Грейвър се мъчеше да преодолее нарастващата тревога.

— Не съм се обаждала по случая Селдън — каза тя. — Не исках да рискувам и да оплескам всичко.

— Кой е подписал при проверките? — попита Грейвър. — Безъм?

Пола кимна сериозно.

— Позна.

Мозъкът на Грейвър беше застинал в онова напрегнато затишие, което човек усеща, осъзнавайки, че ще се случи нещо невероятно, и то неминуемо в следващия момент.

— Боже мой — рече той. Пола бе постъпила като истински аналитик. Бе отстъпила малко назад и така бе видяла цялата картина. Смъртта на Артър Тислър бавно се изплъзваше от ярката и сигурна светлина на съдебната медицина и отново започваше да чезне в мрачните сенки на съмнението. Грейвър се изправи на стола и се подпря с ръце на бюрото. — Още нещо?

— Нищо друго — сви рамене тя. Изглеждаше изтощена.

— Кучият му син — каза Грейвър. Главата му беше замаяна, усещаше някаква клаустрофобия.

— Разработили са случаите твърде лесно — рече Пола и в гласа й се долавяше мъчителна смесица от предпазливост и убедителност. — Твърде гладко. Има нещо порочно в тези източници, Маркъс. Може би са лъгали. Може да са били подставени. — Тя поклати глава. — Просто не го побира умът ми.

— Не са лъгали — каза Грейвър. Той също беше уморен, а и потресен. — Всичко, което тези източници са съобщили, е било вярно и потвърдено от втора, понякога и трета страна. Ами че те бяха намерени за виновни, боже мой.

— Но те прикриват източниците. Безъм. Вероятно. Но със сигурност Тислър… и Дийн.

Откъм магистралата се дочу сирена на линейка и светлините й проблясваха в здрача, преди да завие на север. Грейвър продължаваше да се взира през прозореца дълго след като линейката бе изчезнала.

— Господи, Пола — промълви Грейвър, — аз…

Просто не можеше да го повярва и едва не изтърси, че не вярва Бъртъл да е замесен. Лесно беше да приеме, че Тислър е бил продажен. Беше мъртъв и във всеки случай Грейвър не беше особено близък с него. А пък Безъм беше един от най-неприятните му личности изобщо, приятелче на Уестрейт, когото помощник-шефът беше натрапил на Грейвър. Но да види подобни уличаващи факти срещу Бъртъл, беше направо потресаващо.

Той се взираше в облия камък. Изводите от нейния анализ бяха неоспорими. Изправи се и се приближи до прозореца. Въздухът в стаята не му достигаше; сърцето му се блъскаше в гърдите.

Пола нервно задрънка гривните си. Грейвър знаеше, че на нея й е ясно какво преживява той в момента. Господи. Животът не беше спрял, но неочаквано и драматично беше забавил хода си.

— Така — каза той, взирайки се през прозореца, но без да вижда нищо. — Тогава с какво разполагаме? Да речем, че те прикриват източниците. Защо ще го правят? Искам да кажа, с каква цел?

— Може би източниците не са законни — предположи Пола. — Може би те… Ами ако има само един източник и всичко това се ръководи отвън, а не оттук?

— Би било съвсем прекалено — отвърна Грейвър. — Тези три операции нямаха чак толкова общо помежду си.

— Това не е задължително. Общият знаменател би могъл да бъде мотивът на този, който е отвън. Малка е вероятността да видим някаква връзка отсам.

Грейвър знаеше, че е права. Явно доста го бе обмисляла, преди да му го сервира. Той предугади накъде води нейната логика.

— Това е продължавало от доста време — каза той и се върна до бюрото си. — И е действало добре. Сега всичко е вече изгладено. Навярно няма да открием нищо в документацията, което да свързва тези разследвания. Няма да има за какво да се заловим.

И двамата замълчаха.

— Не можем да привикаме Безъм или Дийн — каза най-после Грейвър и седна пак зад бюрото си. — Още при първия намек, че подозираме нещо, всичко ще се изпари.

— Кога трябва да се върне Безъм от своя риболов?

— Вдругиден… в сряда. — Започна да го боли глава. — Но има още една седмица отпуск. Ще се върне на работа едва следващата сряда.

— Смяташ ли, че Дийн може да се свърже с него?

Грейвър сви рамене. Той се взираше в камъка, мъчеше се да измести образа на Бъртъл от съзнанието си и да разсъждава върху откритията на Пола. Главата му се пръсваше от рояка предположения.

— Трябва да съкратя анкетата за Тислър — каза той.

— Какво?

— Прибери всичко колкото се може по-бързо — рече той. — Няма да се възползвам от седмицата, която казах на Уестрейт, че ще е необходима. Кейси ще се окаже с празни ръце при оная проверка. Сега съм сигурен в това. Дийн няма да „открие“ нищо. Ще приключа случая, ще напиша обяснителен документ и ще го прибера. Във всеки случай точно това иска Уестрейт, акуратен завършек. Ще му го предоставим.

— А после какво? — Пола бърчеше чело, неразбираща накъде клони той.

— Ако Тислър не е бил убит — каза Грейвър, — тогава неговото самоубийство вероятно ги е изненадало така, както и нас. Ще загубят равновесие, навярно обезпокоени, че той е оставил нещо, което да разкрие всичко. Възможно е това, което е накарало Тислър да се самоубие, да упражни натиск и върху другите. Може би нещо се е разкрило и Тислър не е бил в състояние да понесе последствията. Самоубийството му още повече е влошило нещата. Не искам да ги сплашвам. По-добре ще бъде, ако си дадем вид, че приемаме самоубийството и искаме да го потулим колкото се може по-скоро.

— Ами случаят Селдън?

Грейвър уморено поклати глава.

— Ще трябва да заменя Тислър. Нещата там трябва да продължават… както обикновено, все едно че нямаме никакви подозрения.

— Боже мой. Как ще приемат това? Нима мислиш, че те наистина ще продължат с мним „източник“?

— Не. — Грейвър решително поклати глава. — Няма да го направят. Предполагам… че когато поставя въпроса пред Дийн, той ще каже, че източникът го няма. Че е изчезнал. Самоубийството на Тислър е наистина достатъчна причина за един „източник“ да се уплаши и изчезне. Навярно Дийн ще бъде предпазлив и несигурен в това, което „всъщност“ става. При тези обстоятелства това би било напълно логично.

Пола нищо не каза. Тя изчакваше.

Грейвър притисна с пръсти основата на врата си, където мускулите му ставаха все по-напрегнати.

— Но на мен ми трябва нещо повече, за да потвърдя нашите подозрения — рече той. — Те ще разчитат на Дийн като на първата защитна линия, чрез него ще разберат дали нещо не е в ред. Трябва да внимаваме с него. — Думите едва не заседнаха в гърлото му. — Може би това нещо има странични разклонения. Може да са замесени и други аналитици и детективи. Възможно е дори и във вертикална посока, да отива нагоре…

Той млъкна и бавно поклати глава. Това беше невъзможно, по дяволите. А на лична основа беше мъчително и болезнено.