Дейвид Линдзи
Без светлина (49)

49.

12:18 през нощта

— Каквато и да е стая с лице към пристанището — каза мъжът. Каза го бързо и остави пътната чанта пред регистратурата, без да сваля другата си ръка, с която бе обгърнал плътно младата жена до себе си. Администраторът забеляза, че палецът на мъжа търка сутиена на жената под блузата й. Или би могло това да бъде сутиенът й. Тя май не носеше такъв.

— Да е нависоко — рече жената, поглеждайки мъжа, а после и администратора, хвърляйки му усмивка, която служителят би описал като пакостлива, ако знаеше тази дума. — Искам да има изглед към лодките, светлините над лодките.

— Нависоко — каза мъжът, намигайки на служителя. — Ще трябва да ги видим тия лодки.

— Нависоко — повтори администраторът, проверявайки на компютъра. В мъжа имаше нещо латиноамериканско, не беше мексиканец, може би колумбиец, доста расов мъжага, хубав, добре сложен, в началото на трийсетте. Жената беше около двайсет и пет годишна, предположи служителят. Истинска американка със светлокестенява коса, с изрусени от слънцето кичури и чудесни гърди, които тоя латиноамерикански тип опипваше вече с цялата си ръка. Служителят се пообърка какво натиска и трябваше пак да си играе с клавишите, докато се поправи.

— Какво, има ли? Намерихте ли нещо? — попита мъжагата. — С какво разполагате? Защото бързаме. — Говореше малко гърлено.

— Хайде де. — Служителят метна поглед към момичето. То му отправи сияйна усмивка. — Боже мой.

— Да, разбира се. Имаме една точно такава. С хубав изглед към яхтклуба. Не на най-горния етаж, но е само два етажа под него.

— Фантастично — рече мъжагата и най-после свали ръката си от жената. Извади портфейл от джоба на сакото си. Докато мъжагата попълваше формулярите, служителят още веднъж надникна крадешком към гърдите на жената, но забрави първо да погледне към лицето й и когато вдигна очи, улови нейния поглед. Но тя само пак му се усмихна сияещо и опъна рамене назад дяволито, или поне така му се стори, и той отново стрелна с очи бюста й, докато свеждаше поглед надолу към формулярите. Завиждаше на този латиноамериканец. За последен път огледа жената и във въображението си пофлиртува мъничко с нея.

Когато приключиха с формалностите, служителят посегна да позвъни за пиколо, но мъжагата го спря.

— Нямаме нужда от помощ — рече той. — Носим само тия две чанти. — Наистина имаше още една чанта, която служителят не бе забелязал в ръцете на жената, едно от ония луксозни алуминиеви куфарчета. — Много благодаря — каза мъжагата и двамата се обърнаха, тръгвайки към асансьора.

Вътре в асансьора Ремберто извади радио от колана на кръста си изпод сакото и заговори в него.

— Стая 1202. Тя иска да донесете и другия алуминиев куфар. Не влизайте през главната врата за фоайето. Има още един вход откъм яхтклуба и асансьорите там не се виждат от рецепцията.

След седем минути Черил бе застанала пред огромните прозорци в тяхната стая и гледаше към платноходките на яхтклуба долу. Не светнаха лампите в стаята и те се движеха в бледата светлина откъм кея.

— Не е ли твърде далече? — попита Ремберто.

— Не. Чудесно е — отвърна Черил и отвори куфарчето, от което извади триножник и се залови да го сглобява. Ремберто взе бинокъл от своята чанта и започна да оглежда внимателно редиците яхти на пристана. Тъкмо когато Черил нагласи триножника, някой почука на вратата. Тя погледна през шпионката. — Добре — рече тя и отбори.

Влезе Мъри, носейки по-големия алуминиев куфар на Черил, а зад него беше Бойд заедно със своите чанти с фотографско оборудване и собствения си триножник.

Заработиха бързо. Мъри и Ремберто застанаха с бинокли от двете страни на големия прозорец, докато Бойд и Черил нагласяха оборудването си в средата. След дванайсет минути всичко беше готово. Черил седна зад параболичния си микрофон, монтиран на триножника, със слушалки на главата, а приемникът беше в скута й.

— Добре, момчета. Някакви предположения?

— Да — каза Ремберто. Не беше свалил бинокъла от очите си, откакто влезе в стаята. — Виждаш ли първия пристан отляво? Има стоянки за лодки от двете страни. Насочи към втората лампа, оттам… една, две, три… третата лодка. Това е моторна лодка с кабина, боядисана в синьо. Вътре има хора, повече от двама, разговарят.

Черил се надвеси напред над микрофона, намери лодката и започна да върти скалите на приемника. Всички чакаха. Минаха две-три минути.

— Мисля, че не е това — рече тя. — Те си говорят разни служебни клюки. Лу е получил много по-високо увеличение, отколкото този тип тук, който е вбесен, защото е свършил повечето от работата на Лу по някаква сделка, Лу изобщо не е признал направеното от него, освен когато са насаме…

— Добре — каза Ремберто. — Четвъртият пристан. Между главната пътека и пристана, първата лодка преди първата лампа. Този процес на пробване беше мъчителен, но всички бяха привикнали и останаха спокойни и съсредоточени. Откриха своите обекти на четвъртата лодка.

— Хванах ги — каза Черил, притискайки с една ръка слушалките. С другата ръка включи касетофона.