Делиа Фиало
Право на любов (9)

Глава 9

Когато чу звънеца, на Лизбет й се прииска да се втурне по стълбите, но изведнъж осъзна, че се намира в инвалидната количка. Затова се придвижи до огледалото и приглади косата си с ръка, докато се ослушваше да чуе гласовете от долния етаж. Когато дочу гугукането на бебе, едва не заплака, но усмивката се върна на лицето й, щом видя Виктория в ръцете на Кристина.

— Изглеждаш чудесно — не се стърпя тя да похвали Кристина за идеалния й външен вид.

Кристина се усмихна, опитвайки се да не гледа към инвалидната количка и краката на Лизбет. Разбирайки добре умолителния поглед на Лизбет, тя постави детето на скута й.

— Много е сладка, Кристина. Не мога да й се нагледам.

— Аз също. Животът ми се промени, откакто се роди Виктория.

— Виктория? — изненада се Лизбет. — Кръстила си я на брат ми.

— Не, дадох й това име, защото…

— Причината не е важна, Кристина. Казва се като брат ми.

— Добре, права си.

— Кръсти ли я вече?

— Кръщаването е утре. Искаш ли да дойдеш?

— Каниш ли ме?

— Естествено. Все пак ти е племенница. Лизбет, много бих се радвала, ако дойдеш. Ще бъде в църквата на отец Хуан де ла Крус.

— Благодаря.

— Нали е много сладка? — още веднъж попита Кристина, поемайки детето. Когато се обърна, се намери лице в лице с Лусиана, която я гледаше студено. Кристина пребледня, но бързо се съвзе.

— Добър ден, госпожо Дювал — поздрави тя.

— Добър ден, Кристина.

— Погледни, мамо. Детето не ти ли прилича на Виктор Мануел?

— На него ли си го кръстила? — попита Лусиана.

— Да, така е записана. Утре ще я кръстим.

— Виж я, мамо. Толкова е красива — непрекъснато повтаряше Лизбет, за да намали създалото се напрежение и за да стопи леда между двете жени.

— Наистина е хубава — трябваше да се съгласи Лусиана. — Мога ли да я взема? — попита малко по-любезно тя. Кристина безмълвно кимна. — Истински ангел. Благословена да си.

Повдигна я високо, а Виктория пищеше от радост. Очевидно много обичаше да си играят така с нея. После Лусиана я прегърна и притисна главата й до гърдите си. Бебето гукаше доволно и се успокои. Кристина и Лизбет учудено се спогледаха. Пред тях стоеше напълно различна жена, нежна и мила, жена, която не познаваха.

— Трябва да тръгваме — смутено заяви Кристина. Гласът й отрезви Лусиана. Бързо върна детето на майка му.

— Ще дойдеш ли пак? — бързо попита Лизбет.

— Не знам, но ще ти се обадя.

— Ще кажа на шофьора да те откара — студено заяви Лусиана.

— Не е необходимо, госпожо. Таксито ме чака пред входа.

— Кажи му да си тръгва — помоли я Лусиана. — Шофьорът ще ви откара.

— Не, госпожо. Ще си тръгна така, както дойдох. Не е необходимо да се грижите за мен.

— Горда както винаги — присмя се Лусиана. Вече знаеше, че не може да спори с Кристина, когато е взела някакво решение.

— Да, госпожо. Сигурно приличам на майка си. На майката, която не познавам. Довиждане.

Лусиана безмълвно гледаше след тях. Трябваше да признае пред себе си, че високо цени това момиче. В него имаше нещо, което й напомняше за самата нея. Само че Кристина беше по-смела, имаше по-голяма възможност за избор за себе си и за детето.

Лизбет нямаше търпение да види Виктор Мануел, за да му каже за посещението на Кристина и Виктория и че детето прилича на него.

— Бяха тук? — изненада се той.

— Разбира се, видях се с Кристина. Подържах детето на ръце. Само ако знаеш колко се развълнувах.

— Нали е истинско ангелче? — разнежи се брат й.

— Много прилича на теб. Знаеш ли, че го е кръстила на теб? Виктория. Утре е кръщенето. Покани ме да отида.

— Утре ли? — замислено и тъжно повтори той. — Но не ме покани.

Беше нейната първа и единствена любов, но й беше причинил само мъка. Виктория растеше без любовта на баща си. Помоли се на Бога за тях двете, да им помага и да ги защитава.

 

 

Барбара Ривера стоеше неподвижна по средата на стаята, сетне тръгна към шкафа и издърпа едно чекмедже. Извади от него пистолет и го насочи към себе си. Беше бледа и измъчена. Припомни си мигове от живота си: двамата с Андрес в театъра, двамата с Николас, двамата с Виктор Мануел…

Отново отиде до шкафа и извади пакет писма, пожълтели от времето. Погледна ги със сълзи на очи.

— Синко… тук са всички писма… които никога не се осмелих да ти покажа — прошепна тя.

За миг ги остави, за да отпие от почти празната бутилка. После започна да играе роля, представяйки си, че отново е на сцената. Изведнъж силите й я напуснаха и се разплака истерично.

— Виктор Мануел, синко, бих искала да си до мен, но нямам смелост да ти се покажа. Още по-малко да ти призная, че съм твоя майка.

Отпи глътка от бутилката. Ръцете й започнаха да треперят и тя безсилно се отпусна на пода. Всичко пред очите й се въртеше, съгледа пистолета на масата. Взе го и започна да си играе с него.

— Андрес, времето ти изтече — продължи тя. — През всичките тези години, които прекарах в затвора, имах само едно желание. Това ме спаси. Да се върна и да те убия. Това и ще сторя.

Сложи пистолета в чантата си и се отправи към метрото. Знаеше кога Андрес се прибира у дома и какъв маршрут използва. Щом стигна до станцията на метрото, го забеляза и внимателно тръгна след него. Криеше пистолета в ръката си. Прикриваше се зад хората, но не изпускаше от поглед Андрес, който бе застанал по средата на перона и разговаряше с някого по мобилния си телефон. Наблюдава го няколко минути, без да забелязва мъжа, който бе застанал до нея.

— Барбара — повика я той по име. — Барбара — повтори още веднъж и тя се обърна към него.

Вгледа се в Николас, който никак не бе изненадан, че я вижда. Барбара полека отпусна пистолета. Тя беше първата любов на Николас. Разбираха се много добре и бяха безкрайно щастливи, преди да се появи Андрес Дювал.

— Не се казвам Барбара — излъга тя. Той я докосна по рамото:

— Не можеш да ме излъжеш. Ти си Барбара Ривера.

— Казах, че не съм — нервно повтори тя. — Махни се или ще повикам полицията.

— Защо, Барбара. Защо го правиш? — объркано запита той, но тя вече не го слушаше.

Хвана първото минаващо покрай нея такси и избяга от станцията на метрото. Николас остана като вкаменен. Не разбираше поведението й. „Нима Барбара не е умряла в затвора?“ После си припомни, че изгорелият труп бе идентифициран въз основа на медальона с Богородица, който затворничката носеше, а това не беше сигурно доказателство, че е била Барбара. В главата му се въртяха хиляди въпроси, на които не можеше да си отговори. Трябваше да изчака известно време, докато накрая разбере какво наистина се е случило с Барбара Ривера.

 

 

Андрес отново си бе върнал театъра, който беше наследил от бившата си съпруга Барбара. Беше щастлив. Гордо се движеше по сцената, размахвайки ръце, сякаш искаше да прегърне всеки стол, който сега принадлежеше на него.

Откакто бе разбрал, че притежава артистичен талант, беше пътувал по широкия свят и това го изпълваше със задоволство. Понякога се питаше, след толкова дълго време, прекарано на сцената, какво го кара да продължава борбата за собствен театър. Сега му стана ясно, че единствената причина е любовта към играта. Семейството и играта на сцената бяха най-важни за него. Трябваше да си признае, че до голяма степен дължи своя успех на съпругата си Лусиана и й бе благодарен за това.

И сега, в този важен за него момент, тя беше до него. Както тя се вдъхновяваше от модата, така той се вдъхновяваше от театъра и радостта от успеха. След посещението в театъра той я заведе на обяд в чест на победата му, а сетне тя се върна на работа.

Замисли се за кръщенето на Виктория. Беше отишла последна, към края на церемонията, но й бе достатъчно да види с колко нежност и любов се отнасяше синът й към детето си и колко му е нужен сега нейният съвет — съветът на майката, която нямаше това щастие да бъде до дъщеря си, докато тя растеше.

После съвсем неочаквано разговорът тръгна в съвсем друга посока. Тя бе тази, която се нуждаеше от помощ. Вместо той на нея тя му разкри душата си и му призна, че свещеникът Хуан де ла Крус е баща на детето й.

 

 

Кристина почувства голямо облекчение, когато отново взе Виктория в прегръдките си. Беше благодарна на Богородица за чудото, което се случи точно на рождения й ден. Дъщеря й отново беше при нея и тя беше щастлива.

 

 

Но Лусиана я очакваха неспокойни нощи. Беше обвинена в отвличането, за което не знаеше нищо. Единствено мисълта, че съществува някой, който й вярва, облекчаваше положението й. Андрес я поддържаше безрезервно.

— Не се тревожи, Лусиана, обещавам, че винаги ще бъда до теб — уверяваше я той, като я прегръщаше през раменете и я целуваше по косата.

Виктор ги наблюдаваше с нежност.

— Татко е прав — прекъсна ги той. — Рано или късно истината, че не си отвличала Виктория, ще излезе наяве.

— Благодаря и на двама ви — каза им Лусиана. — Благодаря ви, че имате доверие в мен.

— Не е необходимо да ми благодариш, Лусиана. Прекарах живота си с теб и знам, че никога не би направила подобно нещо.

— Съгласен съм с татко — обади се Виктор Мануел. Лусиана се доближи до него и го погали по лицето.

— Благодаря на Бога, че ми даде възможност да отгледам дете като теб, Виктор Мануел. Толкова се гордея с теб. Обичам те. Сигурна съм, че майка ти също те е обичала много. — Тя ги напусна, защото бе изтощена от преживяното.

— Какво мислиш? — обърна се Виктор Мануел към баща си, когато останаха сами. — Какво би станало, ако открия истинската си майка? Какво ще стане, ако Лусиана разбере, че тя е жива?

— Нямам представа — отвърна баща му. — Не искам да мисля за това. Ако това се случи, ще поема нещата в свои ръце. Ще ти кажа нещо: нито Барбара, нито Лусиана са виновни за случилото се, единственият виновник съм аз.

Виктор мълчеше. Размишляваше за това кой би могъл да бъде този, който е оставил Виктория на стъпалата им. Реши, че е някой, който иска Кристина да намрази силно Лусиана. Неочаквано попита баща си:

— Според тебе кой е оставил бебето на стъпалата?

— Очевидно е някой, който ни познава добре — нас и Кристина — размишляваше на глас Андрес.

— Каквото и да е станало, важното е, че сега Виктория е при майка си, а ние ще стоим плътно до Лусиана, докато въпросът не се разреши.

Андрес замълча. Разбираше какви чувства се бяха пробудили в Лусиана, когато е видяла детето на стълбите. За нея това беше дъщерята, която преди много години бе изоставила. А когато е разбрала, че бебето е на Кристина, веднага го бе върнала на майка му. Независимо от всичко обаче Лусиана трябваше да отиде в полицията, а той щеше да я придружи.

Извини се пред Виктор Мануел и отиде в спалнята на Лусиана. Трябваше да си почине, защото им предстоеше тежък ден. Сутринта отидоха първо до модната агенция, а после се отправиха към полицейското управление.

Мъчителният разпит и неоснователното подозрение, че е замесена в отвличането, изкараха Лусиана от търпение.

— Когато й смених пелените — повтаряше тя за кой ли път, — осъзнах, че това е дъщерята на сина ми Виктор Мануел и Кристина, и реших да я върна на майка й, без да имам понятие, че са й се обадили анонимно, обвинявайки мен в отвличането.

— Ако не сте я отвлекли вие, имате ли престава кой е могъл да го извърши? — попита я адвокатът.

— Не — бързо отвърна тя.

— Дали някой от семейството не се е обадил анонимно?

— Не — решително заяви тя.

— Можете да си тръгвате — хладно заяви инспекторът. Лусиана напусна кабинета му.

— Какво мислиш? — обърна се инспекторът към адвоката.

— Не знам. Ще се наложи да поработим още по този случай. Тази госпожа беше обвинена, че се е опитала да убие мъжа си.

— Но той беше с нея — напомни му инспекторът.

— Да, и се опитваше да я защити — размишляваше адвокатът. — Все едно, случаят още не е разрешен. Нямаме обвиняем.

Посещението в полицията никак не успокои Лусиана. Не знаеше какво да стори и как да открие виновника. Реши, че ако посети Хуан де ла Крус, ще се успокои, защото я познаваше и винаги й даваше разумни съвети.

— Слава Богу — обърна се към нея отецът, — че си разбрала през какъв ад премина Кристина. Ти си изпитала същото.

— Затова й върнах бебето, но тя не оцени жеста ми. Вместо да ми благодари, тя ме обвинява.

— Работата е там, че Кристина и Виктор Мануел много се притесняваха за детето, а ти си била с него и си скрила истината.

— Но те не се обърнаха за помощ към мен — оправда се Лусиана.

— Грешиш, постъпката ти показва какво е отношението ти към Кристина.

— О, Хуан, не всички са като теб — въздъхна тя. — Имам много недостатъци, но душата ми е чиста и все още мога да прощавам.

— Ако не се научиш да прощаваш, и на теб никой няма да прости — посъветва я Хуан де ла Крус.

 

 

Хуан де ла Крус се надяваше да накара Лусиана да промени отношението си към Кристина. Обаче въпреки настояването на Вивиан да върне Кристина на работа в агенцията, тя остана непреклонна. Не искаше да признае пред себе си, че постъпките на Кристина й нанасят болка. Хуан де ла Крус също не се отказваше да я убеждава, но тя не искаше да го чуе.

— Не настоявай, преди много години изгубих вярата си. Когато изоставих дъщеря си, осъзнах, че не мога да вярвам в нищо.

— Не си права, Лусиана. Вярваш, но не знаеш как да го изразиш. Искаш да си известна и да имаш власт, това ти дава сила, но те превръща и в жертва. Силата се крие във вярата, когато можеш да обичаш и да прощаваш. Лусиана, ти имаш всичко, но още не си открила своя път в живота.

— Как можеш да твърдиш, че имам всичко? — яростно извика тя. — Губя всичко. Първо изгубих дъщеря си, после Лизбет, а накрая и Андрес, сега компанията се изплъзва от ръцете ми.

— Ще изгубиш всичко, защото си забравила как да обичаш.

— Така ли мислиш? — отново извика Лусиана.

— Да, взимала си любов, искала си любов, но никога не си давала. Сега нещата се променят, научи се да обичаш и така ще откриеш дъщеря си и всичко останало, което си загубила.

— Как? Кога? — попита тя с изкривено от болка лице.

— Бъди търпелива и давай любов. Никога не е късно да започнеш — смирено изрече той.

 

 

Докато Лусиана беше заета с проблемите си и все по-рядко ходеше на работа, Вивиан постепенно утвърждаваше позициите си в компанията. Първото нещо, което извърши против волята на Лусиана, бе да върне Кристина в агенцията.

— Харесва ли ти новият ти кабинет? — попита тя Кристина.

Младата жена занемя.

— Боже! — накрая възкликна. — Харесва ми, но… Вивиан, това е твърде много. Не го заслужавам.

— Кристина, разбери, че ти не си обикновена манекенка. Ти си съвършена, освен това си делова жена и трябва да се държиш като такава.

На лицето на Кристина грейна усмивка. Приближи се до масата от масивно дърво и нежно я докосна. Беше горда от себе си, защото беше променила живота си — от сиропиталището до висшата мода и манекенството.

— Вивиан, никога няма да мога да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен.

— Имам още една изненада за теб — каза тя, наслаждавайки се на радостта, изписана на лицето на Кристина.

— Отвори вратата — каза Вивиан, докато младата жена стоеше неподвижно пред вратата, до която я бе довела. — Отвори я!

Кристина се подчини. До кабинета й имаше стая пълна с играчки и много други необходими за бебето неща.

— Надявам се, че тук има всичко необходимо за отглеждането на бебето, докато ти работиш.

Развълнувана, Кристина мълчеше.

— Доволна ли си? — попита Вивиан.

— Да, да! — Тя погледна с благодарност Вивиан.

— Не забравяй, че те обичам като майка, знам колко си загрижена за детето. Разговарях с един лекар от Ню Йорк — промени темата Вивиан. — Каза ми, че Алонсо трябва да пие много витамини.

Настроението на Кристина се помрачи. Искаше да помогне на Алонсо и Вивиан, които толкова я обичаха.

— Трябва да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен — обеща й Кристина.

 

 

В същото време Лусиана реши да се върне в агенцията. Бяха се натрупали много неща, на бюрото й имаше купчина документи, а секретарката й докладваше какво се бе случило по време на отсъствието й.

— Бихте ли подписали това — помоли я тя. Лусиана внимателно прочете документа.

— Както виждам — замислено изрече, — Вивиан е уредила всичко сама. Ти какво мислиш? — обърна се към секретарката. — Дали тази инвестиция заслужава да вложим пари в нея?

— Това е за новата линия дрехи, които ще се наричат „Кристина“ — обясни секретарката.

— Какво! — гневно възкликна Лусиана. — В такъв случай никога няма да подпиша!

Профуча покрай уплашената секретарка и влезе в кабинета на Вивиан, без да почука на вратата. Хвърли документите на бюрото й.

— Страхувам се, че плановете ти няма да се осъществят, докато аз съм в тази фирма.

— Имаш ли някакви възражения? — спокойно попита Вивиан.

— Първо, имам собствени планове. — Лусиана беше вбесена от спокойствието на другата жена. — Второ, нямаш право да правиш нищо без мое позволение. Винаги съм се справяла с тази компания сама.

— Така е било по-рано — със същия спокоен тон отвърна Вивиан.

— Слушай, ти вложи много пари в агенцията, но това не означава, че нямам никакви права и че не мога да взимам решения. Държиш се така, сякаш си собственичка на всичко тук. Забрави ли за моите усилия и за мястото, което заемам в света на модата. Забрави ли за името ми, за славата и известността? Всичко ли си забравила? — викаше Лусиана.

— Чуй ме, Лусиана — обърна се Вивиан към нея. — Това, че искам да създам нова линия в модата, не означава, че съм забравила какво представляваш. Искам да ти е ясно, че притежавам по-голямата част от агенцията и това ми дава право да взимам решения.

Това бе твърде много за Лусиана.

— Не започвай война с мен — предупреди я Вивиан, — защото ще загубиш. Опитай се да се задържиш на мястото си в компанията. Така ще бъде най-добре и за двете ни. Напомням ти, че не можеш да взимаш самостоятелни решения. Първо трябва да ме попиташ.

— Не желая да създавам проблеми — упорито продължи другата жена, — но последната дума ще бъде моя.

— Не смятам — спокойно възрази Вивиан. Изненадващо зад гърба й се отвори една врата. В кабинета влезе Кристина и възбудено заговори:

— Вивиан, мисля, че… — Изведнъж застина на мястото си, съзирайки Лусиана.

— Ела, Кристина — нежно я повика Вивиан. — Лусиана, искам да знаеш, че Кристина има пълното право да взима решения във връзка със създаването на колекцията. Всяка идея, свързана с колекцията, която носи името й, трябва да бъде уважена. Тя отказваше да работи тук, но ще й се наложи. Аз я накарах.

Лусиана пребледня. Изпитваше различни чувства.

— В тази компания Кристина трябва да се чувства уверена и сигурна — продължи Вивиан, — но ние явно ще продължим борбата, нали? — иронично запита тя.

Лусиана беше поразена, имаше чувството, че губи почва под краката си. Всичко, което бе градила с години, сега се рушеше пред очите й. Компанията, която беше нейна рожба, вече не беше само нейна. Беше принудена да дели амбициите си с Вивиан, а тя бе довела Кристина, макар да знаеше, че това ще й причини болка.

Победена, Лусиана се върна у дома. Искаше да бъде при семейството си. Андрес я подкрепяше, а Лизбет и Артемио се бяха върнали у дома. Заобиколена от семейството си, можеше да възвърне силите си и да намери разбиране. Но облекчението, което изпита, не трая дълго. Зачестиха анонимните обаждания от жена с груб и неприятен глас. Замислеността на Андрес потвърди съмненията й, че думите на жената не са лишени от смисъл. Един ден, докато той седеше на фотьойла с книга в ръка тя се приближи до него и нежно го прегърна.

— Нещо не е ли наред?

— Лусиана…

— Кажи ми, знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен — настоя тя. — Измъчва ли те нещо, свързано с Лоренса?

— Не — прошепна Андрес. — Лусиана, това, което ще ти кажа, ще те нарани дълбоко, но ще се опитам да ти го обясня.

— Андрес, плашиш ме. Какво става?

— Майката на Виктор не е мъртва — изрече той на един дъх, наблюдавайки я внимателно, за да види реакцията й. — Барбара Ривера е жива.

Лусиана беше потресена. Беше свикнала с трудностите в живота, но това бе твърде много. Искаше да заплаче, но нямаше сили дори за това. Мълчеше и чакаше обяснението на Андрес. Междувременно той също мълчеше, уплашен от болката, която видя в очите й.

— Не разбирам — каза накрая тя. — Боже, Андрес! През цялото време ме убеждаваше, че първата ти съпруга е мъртва.

— Не, Лусиана, лъгах те, през цялото време знаех, че е жива.

— Не може да бъде… това не е истина… не ти вярвам — плачеше Лусиана.

— Лусиана, ще се опитам да ти обясня. Исках да защитя Виктор Мануел.

— Защо не ми каза… Оказва се, че сме живели с още една лъжа.

Андрес покри с длани лицето си, опитвайки се да превъзмогне болката.

— Аз съм виновен, страхувах се да ти кажа. Майката на моя син е замесена в скандал. Уби любовника си и лежа в затвора.

— В затвора? Къде е сега?

— Пуснаха я на свобода — механично отвърна Андрес, тревожейки се, че Барбара може да се появи в къщата им.

Седяха един срещу друг мълчаливо: тя — потресена от откритието, а той — напрегнат заради онова, което ги очакваше. Отварянето на вратата ги извади от размишленията им. Пред тях стоеше пияна жена, подпираща се с ръка на рамката.

— Вие сте майката на Виктор Мануел — изрече Лусиана.

— Знам, че ви е трудно да повярвате, но аз съм първата съпруга на Андрес — отвърна жената.

Лусиана си спомни, че бе виждала някъде тази жена. Замисли се и се сети, че тя бе търсила Виктор Мануел в агенцията.

Сякаш прочела мислите й, Барбара каза:

— Единственото, което ми помагаше през всичките тези години, бе желанието ми отново да видя Виктор Мануел.

— Той знае ли коя сте? — попита Лусиана.

— Да, знае. Беше му тежко да приеме истината, но сега ме обича, дори ми позволи да живея в къщата му.

— Кажете ми — продължи Лусиана, — през всичките ли тези години бяхте в затвора? Предполагам, че искате да отмъстите на Андрес?

— Права сте. Андрес открадна детето, което родих в затвора.

— Господи!

— Да, в затвора. После дойде Андрес и ми го отне. Не ми даде възможност да се защитя.

— Сега разбираш ли защо не ти казах нищо? — за пръв път се намеси Андрес. — Не исках синът ми да израсне в затвора. Не исках да знае, че майка му е убийца.

— Естествено — прошепна Лусиана. — Разбирам, че тя е трупала омразата си с години и сега ще се опита да те унищожи, Андрес. Ти ще си следващият, когото ще убие.

— Права сте — намеси се Барбара. — Веднъж вече опитах. Ще го направя пак, защото го заслужава.

Неочаквано се разнесе глас, който Лусиана изобщо не позна.

— Коя сте вие, че ще се опитвате да убиете баща ми? — обърна се Лизбет към непознатата. — Обяснете ми!

— Казвам се Барбара Ривера. Това име сигурно нищо не ти говори, но ще се опитам да ти обясня. Аз съм майката, на Виктор Мануел — изрече тя, наслаждавайки се на реакцията, която предизвика.

— Не — извика Лизбет. — Майката на Виктор е мъртва. Истина ли е това, което казва тази жена, татко?

— Да, скъпа — нежно се обърна той към нея.

— Да, независимо дали ви харесва или не, аз съм майка му, никой не може да ми отнеме правата, дори Андрес Дювал.

— Татко, обясни ми какво става?

— Баща ти е искал да забрави за мен и миналото — обясни Барбара. — От години твърди, че съм мъртва, но, сега всички знаете, че мъртвата е дошла да си отмъсти.

— Не, не, не… — извика Лизбет, — това не е истина.

— Накарай я да млъкне — заповяда му Лусиана. — Не виждаш ли, че присъствието й вреди на Лизбет.

— Остави я — дръзко се намеси Барбара. — Достатъчно е голяма. Нека знае, че баща й не е светец, че се е държал жестоко с мен…

— Престани — извика Андрес. Приближи се до нея и грубо я хвана за ръката.

— Пусни ме! Дошъл е часът на истината. Очаквах този момент с години и сега няма да ме спреш. Искам всички да научат, че си най-обикновен нещастен лъжец — извика тя.

— Сега доволна ли си — гневно извика Андрес. — Лизбет не ти е сторила нищо. Само аз съм отговорен за случилото се.

— Дойдох тук, за да разбереш най-после какво съм изгубила, докато ти си тънел в лукс и охолство.

— Бракът ни беше грешка — напомни й Андрес.

— Естествено — иронично отвърна тя. — Защо реши да се разведеш и да вземеш сина ми?

— Ако беше водила нормален живот след развода ни, Виктор Мануел щеше да живее при теб, но ти се пропи и опропасти живота си.

— Сега ме обвиняваш за живота, който съм водила!

— Сама тръгна по погрешен път и завърши в затвора. Той не беше подходящото място за дете като Виктор.

— Съгласна съм — уморено се съгласи Барбара. — Това е минало и не може да бъде променено, но сега всички знаят, че съм жива. Нещата ще се променят. Отсега нататък искам да живея със сина си — извика драматично Барбара, след което си тръгна.

В стаята настъпи мъртва тишина. Тримата останаха неподвижни на местата си и се взираха един в друг.

 

 

Пропастта между Андрес и Лусиана отново се бе отворила. Лусиана за пореден път се бе сблъскала с предателството на съпруга си, защото тя така схващаше поведението му, и за нея той отново бе далечен и непознат човек. Дали можеше да му се доверява повече, след като между тях съществуваха толкова много лъжи. Безмълвно отиде в спалнята си и се заключи. Дори пристигането на отец Хуан де ла Крус и смиреният му глас не успяха да я изтръгнат от налегналата я тъга.

Лусиана не беше единствената, която се чувстваше победена. Тревогата, която бе изпитвала Лизбет дълго време, отново я връхлетя. Страхуваше се да излезе от стаята си и да се сблъска с реалността. Нямаше сили да се бори след безметежния живот, изпълнен с любовта, която й даваха майка й, брат й и баща й, и да се сблъска с реалния живот, който й причиняваше само болка.