Делиа Фиало
Право на любов (6)

Глава 6

Виктор Мануел бавно се изкачваше по стълбите. Спря между втория и третия етаж и се поколеба, но накрая реши, че трябва да узнае какви са отношенията й с Алонсо. Ревността не му даваше мира.

Кристина лежеше със затворени очи в стаята си. Мислеше за нероденото си дете и се страхуваше, че Виктор Мануел ще разбере, че е баща на бебето й. На вратата се почука и Макловия отвори. Изненада се, когато видя Виктор Мануел. Изразът на лицето му не предвещаваше нищо добро.

Влезе и измъчван от ревност, попита Кристина какво общо има с Алонсо. Веднага усети, че в гласа й има нещо необичайно.

— Алонсо ми е приятел — зае отбранителна позиция тя. Замълча и сетне продължи: — Истина е, че му дължа много и го обичам, защото е добър с мен, но няма нищо друго. Просто сме добри приятели.

— Тогава… значи…

— Да, Виктор Мануел, детето е твое. — Кристина изпита облекчение.

— Защо не ми каза, Кристина? — нежно я попита той, а лицето му грееше от щастие.

— Исках да ти кажа, но ти ми заяви, че ще се ожениш за Тамара — оправда се тя. — Каза, че тя очаква дете от теб.

— Въпреки това трябваше да ми кажеш. Не разбирам защо си премълчала.

— Понеже толкова я обичаше, че ме изостави и се ожени за нея, мислех, че не бива да ти казвам.

— Много добре знаеше защо се ожених за Тамара. Трябваше да ми кажеш.

— Защо?

— За да взема решение. Имала си този шанс, но не го използва.

— Моля те, Виктор Мануел, точно затова не исках да ти кажа. Разбираш ли?

— Кристина, ще полудея! Разбираш ли какво означава това? Господи, ще имам дете. И двамата ще имаме дете, плод на нашата любов. Това е чудесно!

— Да, разбирам, но ще трябва да забравиш за това.

— Как да забравя? Обичам те, Кристина, никога не съм преставал да те обичам.

— Виктор Мануел, сега това не е от значение.

— Недей, Кристина, знам, че не си ме забравила. И ти ме обичаш. Сега ще осъществя нашата мечта, обещавам ти.

Дълго се взира в очите й. Усмихна се и си припомни времето прекарано заедно.

Докато слизаше по стълбите, му дойде наум, че не е изпитвал такава радост и щастие, откакто се ожени за Тамара. Сега сякаш живееше нов живот. Вече смело можеше да се изправи пред майка си и баща си. Много се ядоса, когато разбра, че Тамара и повечето хора около нея са знаели за това, но никой не му е казал.

— Ще полудееш заради това дете, което ти пробутва Кристина!

— Детето е мое!

— Не вярвам. Тази жена е готова на всичко, за да те хване в мрежите си — рязко възрази Лусиана. — Трябва да проверим.

— Няма какво да проверявам. Сигурен съм.

— Безсмислено е. Колко си наивен! Как позволяваш да си играе така с теб? Не разбираш ли, че те лъже?

— Няма да се карам с теб за Кристина. Сигурен съм в любовта си към нея и детето е мое. И те предупреждавам, този път няма да се отрека от обещанието си!

— Не разчитай на мен — ядосано извика Лусиана.

— Разчитай на мен, синко — подкрепи го Андрес. — Бори се за любовта си. Бори се за Кристина и детето си. Аз съм до теб. Ще помогна на сина си да намери щастието — тихо се обърна той към Лусиана, — ако го намери при Кристина, така да бъде. Освен това най-важното е детето. Какво ти е? Нима не си доволна?

— Кога разбра? — изненадано попита Лусиана.

— Не е важно.

— Нима? Разбрал си го от приятелката си Лоренса, нали тя е нейна съквартирантка? Двете са еднакви.

— Не обиждай Кристина! — намеси се Виктор Мануел. — Не ви питам за позволение, вече съм взел решението си.

С поведението си Тамара само наливаше масло в огъня. Не бе успяла да спечели сърцето му, това бе нейната грешка. Но може би това бе игра на съдбата, тъй като никой не може да се пребори с нея.

— Днес се сблъсках с любовницата ти. Разговарях с нея — съобщи Тамара на Виктор Мануел. — Каза ми да ти върна свободата, защото тя може да те направи щастлив. Реших, че може би това е твоето желание.

— Не желая да говорим повече за това — опита се да я прекъсне той. — Казах ти, че посетих адвоката ти. Разводът е в процес. Скоро ще бъдеш свободна.

— Както желаеш — привидно безразлично отвърна тя.

— Не аз, както ти пожела. Спомни си, че ти искаше развод — напомни й той.

Седна във фотьойла и се замисли. Известно време Тамара беше тиха, но отново започна да се заяжда:

— Пак ли мислиш за Кристина?

— Да — отегчено отвърна Виктор Мануел. — Тамара, не знам как да ти го кажа, не искам да те нараня, но държа да съм откровен с теб. Научих, че Кристина е бременна. Ще има дете от мен.

— Това е лъжа. Който ти го е казал, те е излъгал. Кристина не е бременна.

— Никой не ми е казвал, видях го с очите си.

— Детето не е твое.

— Мое е. Тя ми каза, а Кристина не лъже.

— И какво сега? — гневно го запита Тамара. — Ще ме оставиш, за да отидеш при нея? Спомни си, че и аз очаквах дете. Ти си виновен, че го изгубих, за малко да убиеш и мен.

— Не говори така! Не съм виновен. Беше нещастен случай, Тамара!

— Не е вярно! Ти го уби! Ти си убиец! Уби детето ми! Не е нещастен случай! — крещеше истерично тя, а по лицето й се стичаха сълзи.

 

 

Въпреки многобройните си проблеми Лусиана се стараеше да помогне и на Тамара. Огорчена, отново реши да посети Кристина, която вече се бе уморила от упреците на тази жена.

— Постигна това, което искаше! — обърна се тя към Кристина.

— И какво съм искала? — спокойно попита младата жена.

— Да хванеш Виктор Мануел, да го задържиш на всяка цена. Сега с това дете си сигурна в успеха си, нали?

— Госпожо, не исках той да узнае. Не стана по мое желание.

— Мислиш, че можеш да ме излъжеш? Обзалагам се, че си била щастлива, когато си разбрала, че си бременна.

— Уверявам ви, че не бях — търпеливо отговори Кристина. — Не исках да имам дете или да съм самотна майка. Не исках детето да расте в недоимък и страдания.

— Но се случи така, че точно моят син е баща на детето — отбеляза Лусиана. — Това не доказва нищо.

— Госпожо, не ви лъжа — каза Кристина. — Детето е на Виктор Мануел, което означава, че е ваш внук. Искате, или не, ще бъде ваш внук.

— Добре, да предположим, че детето наистина е на Виктор Мануел — успокои се тя. — Какви са намеренията ти? Да го накараш да се разведе и да се ожени за теб ли?

— Грешите, госпожо. Нямам такива намерения. Не бих използвала детето си, за да си намеря съпруг.

— Но знаеш, че той го иска. Особено сега, когато съпругата му няма с какво да го задържи до себе си.

— Защо?

— Няма значение. Не искам да говоря за личните им отношения. Важно е единствено това, че не ти вярвам.

— Така е, детето е на сина ви.

— Лъжеш! Кой знае на кого е? Нямаш срам, също като приятелката си Лоренса.

— Колко сте груба. Как е възможно да си помислите подобно нещо? Явно никога не сте били в моето положение. Естествено, какво знаете вие за това да си самотна майка.

Лусиана никак не беше доволна от разговора с Кристина. Силна по дух, Кристина от плахо момиче се бе превърнала в непоколебима жена. Не позволяваше вече на никого да я обижда. Винаги се чувстваше добре, когато влезеше във фирмата. Все по-често отсъстваше, обаче всички я подкрепяха, особено Вивиан дел Анхел. Сега тя притежаваше значителен дял от фирмата като акционер на компанията. Беше силна жена, готова да се бори с живота, но беше нещастна заради сина си. Кристина винаги се бе учудвала на силния й характер, така че реши да сподели с нея:

— Не успях да излъжа Виктор Мануел, нито ще позволя Алонсо да поеме чужда отговорност. Много съм му благодарна за всичко, което стори за мен. Обичам го от цялото си сърце.

— Благодаря ти — малко ядосано рече Вивиан и я хвана за ръката.

— Не бих искала да страда или да бъде нещастен заради мен.

— Благодаря ти, скъпа. Благодаря за тези думи. Изпитвам облекчение, тъй като нещата се подредиха. Алонсо е истински ангел. Той е силен и иска да преуспее в живота. Изпълнен е с мечти — обясняваше й Вивиан.

— Той го заслужава. Има право да бъде щастлив — съгласи се Кристина.

— Но няма да успее, Кристина. Това е моята мъка! Не мога да се примиря! Синът ми заслужава да бъде щастлив, точно както каза ти.

— Заклевам се, бих дала живота си, за да го ощастливя — възкликна Кристина. — Но не мога да направя нищо.

— Загрижена съм за него — призна Вивиан и тъжно въздъхна.

— Ако е заради мен… — побърза да я утеши тя.

— Не, не става дума за теб. Алонсо е тежко болен — промълви жената.

— Откога знаеш за болестта? — загрижено попита Кристина.

— Живееше само за фотографията, за своите снимки. Това го правеше щастлив…

— Знаеш ли, че никога не се съгласих да ме снима? — попита Кристина.

— Да, каза ми. Затова се радваше, че ще дойдеш, за да ти направи снимка. Веднъж отидохме на изложбата на Габриел Фигерое. Алонсо винаги му се е възхищавал. Показваше ми фотографиите, мечтаеше един ден да стане като него. Сетне неочаквано се разболя. Припадна в ръцете ми. Ходихме при различни лекари, докато накрая не му поставиха диагноза. Алонсо е единственото ми дете. За него живеех. Смятах, че ще преуспее в живота…

— Той успя, Вивиан.

— Какво значение има това? Всичко е безсмислено, защото той ще умре! Болен е от левкемия.

— Не е възможно — прошепна Кристина. — Бог не може да е толкова несправедлив.

— И аз мислех така — въздъхна Вивиан, — но вярата в Бога ми дава сила.

— Обещавам всеки ден да се моля за него. Дано Бог направи чудо.

— Да, чудо — тихо повтори майката.

— Знаеш ли, като малка живеех в сиропиталище, молех се на Бог да направи чудо и да открия родителите си.

— Аз също. Намерих ги, Кристина. Хората, които ме осиновиха, ме обичаха като истински родители. Бях обкръжена от радост и внимание, те ме научиха как да живея, без да изпитвам омраза. Научиха ме да обичам. Наистина всичко беше наред, докато не узнах за болестта на сина си. Тогава се обърках. Не мога да си спомня колко пъти коленичих и се молих на Господ да ми прости и да се смили над детето ми.

— Ще видиш, Господ и Света Богородица ще ни чуят, Вивиан.

— Въпреки че не се предавам, смятам, че всеки носи своя кръст. Искам само синът ми да не страда, да бъде щастлив. Той не е видял нищо от живота. Надявам се, че ще запазиш тайната ми, Кристина.

— Нима не смяташ, че той има право да научи?

— Трябва да се пази, да се лекува. Медицината не може да му помогне. Лекарствата могат само да намалят болките.

— Много съжалявам, Вивиан.

— Не искам от теб да го обичаш, но ако ти…

— Няма да кажа нищо, обещавам.

— Не искам да промениш отношението си към него. Алонсо не бива да усети, че го съжаляваш. Това ще го погуби. Ако не узнае, ще продължи да живее с мечтите си.

— Какво ще стане, когато настъпи време…

— Когато този миг настъпи… Не искам да мисля за това. Ще нося сама болката си, но той трябва да бъде щастлив. Само в краен случай ще го настаня в болница.

Кристина беше потресена от новината за болестта на Алонсо. Беше й тежко, че най-добрият й приятел е болен, а тя не може да стори нищо. Самият Алонсо също усещаше, че нещо с него не е наред. Посети лекаря си тайно от майка си, но не предполагаше какво го очаква.

 

 

В дома на семейство Дювал нещата не вървяха добре. Точно когато се възвърна вярата им, че Лизбет се е съвзела от преживяното нещастие и започва отново да общува с останалите, Лусиана започна да прави грешка след грешка.

„Мили Боже, колко съм самотна. Нима към това се стремях? Затова ли се омъжих и положих толкова усилия? Затова ли се влюбих в човека, на когото отдадох всичко?“ — често се питаше тя в мигове на самота.

Но щом видеше Андрес, веднага се нахвърляше върху него:

— Отново си бил при нея, нали?

— Не те питам за нищо. Защо кри тайната си двайсет години от мен?

— Тогава не те познавах, не принадлежахме един на друг — оправдаваше се тя, — а ти ме излъга, когато вече бяхме семейство. Не мога да проумея как стигнахме дотук.

— Вече разговаряхме за това — отвърна хладно Андрес.

— Когато обичаш някого, приемаш го с всичките му положителни и отрицателни качества. Просто исках да ми отделяш повече време. Бях разочарован, работата ти винаги беше по-важна от отношенията ни.

— Но не съм ти изневерявала. Ако смяташ, че съм имала връзка с Николас, това не е истина. За разлика от мен обаче ти ми изневеряваш.

— Може би подсъзнателно съм искал да те накажа.

— А после ти е харесало. Доказателство за това е, че още се срещате.

— Защо повдигаме този въпрос? Няма никакъв смисъл.

— Не знаеш какво изпитвам, когато те видя да се връщаш от нея. Само като си помисля, че сте се целували или любили…

— Не започвай отново — помоли я той.

— Държиш се така, сякаш нищо не се е случило.

— Положението става непоносимо, Лусиана. Искаш ли да напусна къщата?

— Толкова ли много държиш да бъдеш с тази жена?

— Разговорът ни е безсмислен. Нали се развеждаме? Вече не е нужно да ми правиш сцени на ревност, нито пък аз да се оправдавам. Лека нощ.

Разярена, Лусиана тръгна към стаята на Лизбет. Не беше доволна, че дъщеря й прекарва все повече време с Артемио. Той беше лекар, но работеше като градинар при тях и тя се дразнеше, че точно той бе върнал усмивката на дъщеря й.

 

 

Виктор Мануел, който отново бе загубил контрол над живота си, бе доволен, че поне баща му е на негова страна. Но нямаше представа за какво са говорили Андрес и Кристина. Реши открито да го попита, когато един следобед пиеше кафе заедно с родителите си в трапезарията.

— За детето ти — с готовност отвърна Андрес. — Отначало беше уплашена, смяташе, че имам други намерения, но й казах, че тя има най-големи права над детето.

— И тя какво ти отвърна?

— Че детето е само нейно. Предложих й пари и помощ. Казах й, че искам да й помогна с каквото мога.

— Предупреждавам те, Андрес няма да позволя да помагаш на тази измамница.

— Мамо, моля те.

— Няма да спорим — спокойно отвърна Андрес. Искам да кажа и на двамата, че няма да позволя да си играете с Тамара, както стори баща ти с мен.

— Положението е съвсем различно. Освен това няма да позволя внучето ми да живее в бедност. Да ти напомня — с лека ирония се обърна Андрес към нея, — сама ми каза, че не те интересува какво правя. Затова ще помагам на Кристина каквото и да става.

— Ще видим! — заплаши го Лусиана.

— Съжалявам, че личните ми проблеми се отразяват на отношенията между вас — тихо се извини Виктор Мануел на баща си.

— Няма нищо, тя сама си ги създава. Разбери, тя е много травмирана, защото като млада е била бедна. Сега най-важното нещо е твоето дете. Трябва да помогнем на Кристина, независимо дали това й харесва или не — каза Андрес.

Майката на Тамара също знаеше колко е важна родителската подкрепа, но вече не можеше да понася държанието на дъщеря си. Съжаляваше, че Тамара губи почва под краката си. Често изпадаше в истерия и майка й започна да се страхува, че накрая ще полудее. Тамара все по-често говореше за нещастието, което може да постигне Кристина и детето й, от което майка й наистина започна да се плаши. Страхуваше се, че дъщеря й може да навреди на Кристина или на Виктор Мануел. Ребека обвиняваше за всичко Виктор Мануел, но истинската причина за поведението на Тамара бе Николас.

 

 

Виктор Мануел все по-често имаше усещането, че нещо ще се случи. След честите намеци на Тамара, че той е виновен за това, че е изгубила детето си, той я запита:

— Тамара, обясни ми какво става. Исках Николас да ми обясни нещо за детето, което очакваш, нещо, което ти отказваш да споделиш.

— Защото не знаех какво иска да ти каже тази гадина!

— Лъжеш, Тамара. Кажи ми истината, каква е връзката ти с този нещастник? Отговори ми! Каква е връзката ти с Николас Обрегон? — настойчиво запита той, но тя отказа да му отговори.

Подобно на всички останали Виктор Мануел не можеше да предположи каква игра играе Николас. Не допускаше, че би сторил всичко, за да измами Андрес и сина му. Когато веднъж Офелия го попита защо толкова мрази Андрес, той неочаквано се изповяда пред нея:

— Омразата ми към Андрес няма граници. Запознах се с него в началото на кариерата му. Тогава работех в театъра на Барбара Ривера. Трябваше да поставим „Ромео и Жулиета“. Много исках да получа главната роля. Толкова мечтаех за нея. Смятах, че Барбара ще ми помогне да се прославя. Беше ми обещала главната роля. Бях научил текста наизуст. Вероятно и Андрес бе научил ролята. Постигна невероятен успех. Когато представлението завърши, той получи всичките аплодисменти, които трябваше да бъдат за мен. Открадна ми славата и Барбара. Не му бяха достатъчни само аплодисментите. Открадна ми и любовта на Барбара. Никога няма да му го простя. Омразата ми е безгранична. В състояние съм да сторя какво ли не дори с детето си…

— Какво дете? — объркано попита Офелия. — Какво дете? За кого говориш?

— Хайде, Офелия — заповяда й той, но тя не помръдна от мястото си.

Изведнъж сякаш се съвзе, отдръпна се и побягна. Офелия гледаше като потресена, без дори да предположи какво се е натрупало в душата му и колко силно го е наранил Андрес Дювал преди много години.