Делиа Фиало
Право на любов (7)

Глава 7

Лусиана постепенно свикна с мисълта, че бащата на бебето, което очакваше Кристина, е Виктор Мануел. Обмисляше начини как да помогне на сина си, за когото Кристина не искаше да чуе и отхвърляше всяка помощ. Лусиана посети Кристина и предложи да й помогне, но тя категорично й отказа.

— Винаги ще можеш да го посещаваш! — обясняваше Лусиана, макар да знаеше, че иска нещо невъзможно от младата жена.

— Не! Не и не! — повтаряше Кристина, несъзнателно хващайки се за корема. — Не настоявайте, госпожо, никога няма да ме убедите.

— Осъзнаваш ли, че ако остане при теб, ще живее в мизерия? При мен ще има всичко необходимо.

— Не разбирам как можете като майка да ми предлагате подобно нещо! Както виждам, вие сте в състояние да изоставите детето си. Никога не съм имала майка и много ми липсва. Но това няма да се случи с моето дете. Винаги ще бъда до него — твърдо заяви Кристина.

— Ще наема адвокат да ти вземе детето — заплаши я Лусиана.

— Да не сте посмели да ми вземете детето! Нямате право! — отчаяно извика Кристина.

Лусиана отново промени тона си.

— Няма да направя нищо, ако се разберем. Дай ми го доброволно!

Кристина бе като зашеметена, инстинктивно започна да я побутва към изхода:

— Никога! Чувате ли! Никога няма да ви дам детето си. Вън от дома ми!

Още някой кроеше планове как да навреди на Кристина. Естествено, това беше Тамара, която опитваше да задържи Виктор Мануел за себе си. Ребека се плашеше от нея и потърси помощ от Лусиана, но тя вече не можеше да контролира живота си и бе загубила самоуважението и решителността си. Проблемите с Андрес, Кристина, бебето и Лизбет, както и фирмата, която беше пред фалит, я бяха изтощили. Мириам се опитваше да й покаже грешките:

— За бога, Лусиана, как можа да кажеш на Кристина подобно нещо?

— Само поисках детето на Виктор Мануел.

— Това означава ли, че признаваш детето за негово?

— Не съм сигурна, Мириам. Знаеш ли какво? Разчувствах се, като видях как защитава детето си. Много се уплаши, че може да го загуби. Припомних си каква бях аз преди много години, когато се страхувах, че Ана Хоакина ще ми вземе дъщерята.

— Разбираш ли, че правиш същото? Че искаш да й причиниш болка? Не те ли е срам, да се държиш така с Кристина? — попита я Мириам.

За миг Лусиана се замисли и продължи:

— Защо да не го сторя? Първо ще проверя дали детето наистина е на Виктор Мануел. Какво би му предложила Кристина? Нищо!

— Грешиш, Лусиана. Кристина може да му даде цялата любов, на която е способна. Помисли за своята дъщеря — напомни й Мириам за грешката от миналото.

Когато Лусиана започна да се оплаква от Андрес, приятелката й, й напомни:

— Андрес те обича, обожава те. Не му даваш възможност да го покаже. Моля да ме извиниш, но държанието ти и твърдоглавието ти не ти позволяват да го изслушаш и да му повярваш. Няма да те обвинявам, че си изоставила дъщеря си, но ти обичаш да съдиш хората. Постоянно обвиняваш Андрес за грешката, която е извършил.

— Нарани ме, Мириам.

— А ти нарани децата си — немилостиво й напомни тя.

— Децата ми… — замислено повтори Лусиана. — Толкова са заети с проблемите си. Нямат време или желание да помислят за мен.

— Ти ги отблъсна от себе си.

— Доколкото разбирам, и ти мислиш, че съм виновна.

— Просто съм загрижена — внимателно отвърна Мириам.

— Да, много съм самотна. Понякога се питам дали първата ми дъщеря не би ме обичала повече — въздъхна тя.

Изричайки тези думи, нямаше представа каква грешка допуска. Не искаше да приеме истината, отблъсквайки всички, които се опитваха да й покажат нещо. Вярваше в онова, което искаше да приеме за истина. Беше убедена, че може да възвърне реда в живота си. Искаше да помогне на снаха си Тамара и не понасяше мисълта, че Кристина ще роди внучето й. А Тамара беше отчаяна и никой не можеше да й помогне в онова, което бе намислила да направи. Дори и Николас не искаше „да изцапа ръцете си“, както й каза един следобед, когато бе посетила апартамента му. Дълго мисли какво да предприеме и непрестанно си повтаряше: „Кристина не бива да роди детето на Виктор Мануел. Тогава всичко е загубено“. На другия ден се отправи към дома на Кристина, нямаше повече време за чакане, неизвестността я убиваше.

Кристина се изненада, когато я видя.

— Бременността ти напредва — подигравателно констатира Тамара.

— Какво правиш тук, Тамара?

— Може да ти прозвучи налудничаво, но дойдох да се уверя, че ще направиш това, което аз не успях.

— Може и да не повярваш, но много съжалявам за случилото се.

— Така ли? Дори да се закълнеш, няма да ти повярвам. Сигурно си щастлива, че загубих детето. Как мога да съм щастлива?

— Защото сме съперници, мразим се.

— Това е нещо различно. Никой не се радва, ако нечие дете умре — възрази Кристина. — Разбирам какво си преживяла, нали и аз ще ставам майка.

— Истинска светица! Няма що!

— Не съм светица и не сме съперници. Отказах се от Виктор Мануел веднага щом научих, че се жени за теб. Разбираш ли? Сега не очаквам нищо от него.

— Само глупачка би направила подобно нещо. Ако бях на твое място…

— Различавам се от теб, Тамара. Никога не бих използвала детето си, за да спечеля някого.

— Не се прави на невинна. Явно си използвала детето си, за да отнемеш съпруга ми.

— Грешиш. — Казах му, че между нас не може да има нищо.

— Но той иска да се разведе с мен, за да е до теб и детето — бързо отвърна Тамара.

Кристина беше объркана, направи крачка и леко се извърна. Тамара не пропусна случая и я блъсна по стълбите. Кристина дори не успя да извика, падна надолу и изпищя, когато се удари. Съседите й чуха писъка и незабавно се втурнаха към нея, а Тамара вече си бе отишла. Беше осъществила плана си и доволна се прибра у дома. Междувременно се страхуваше, че Кристина може да оцелее и да се разбере, че тя я е блъснала.

През това време Кристина стенеше и плачеше. Никой не знаеше как да й помогне и всички я наблюдаваха безпомощно. След известно време я откараха в болницата. За щастие там бе лекарят, който наблюдаваше бременността й. Той веднага я прегледа и й каза, че състоянието на бебето е критично, но че ще се опита да направи всичко възможно, за да го спаси. Случилото се бе разчуло и в болницата пристигнаха отец Хуан де ла Крус, Чемо и други. Всичките й приятели бяха уплашени и се молеха за Кристина и бебето й.

Когато Виктор Мануел научи за нещастието, той бързо пристигна в болницата. Не можеше да повярва, че има вероятност да — изгуби и това дете. Кристина и бебето наистина бяха в критично състояние. Всички бяха изнервени от неизвестността. Виктор Мануел и Алонсо постоянно спореха, кой е по-необходим в този момент на Кристина. Когато накрая Кристина роди хубаво момиченце, Виктор Мануел осъзна колко скъпо струват грешките, които бе допуснал. Лекарят излезе от родилната зала и заяви сериозно:

— Само бащата може да я види.

— Аз съм бащата! Искам да ги видя.

— Не му позволявайте, докторе.

— Кристина не искаше нищо от теб! — рязко се възпротиви Макловия. — Ще се ядоса, ако го види — настояваше тя пред лекаря. — Не вярвам да се зарадва.

— Естествено, че не — съгласи се лекаря. — Простете, но пациентката ми е твърде слаба и не бива да се вълнува.

— Докторе, не е честно! Аз съм бащата! — безпомощно повтаряше Виктор Мануел.

— Съжалявам! Като лекар не мога да ви пусна вътре.

Кристина пожела Виктор Мануел да я посети. Искаше да е до нея и да я хване за ръката, да притисне дъщеря си до гърдите си.

— Виктор Мануел… — тихо прошепна тя.

— Тук съм, любов моя. Веднага дойдох. Лекарят ми позволи да вляза, защото си ме викала.

— Сигурно съм те сънувала.

— Щастлив съм, че поне присъствам в сънищата ти.

— Виктор Мануел, видя ли я?

— Нашата дъщеря? Не, в кувьоз е. Никой не може да ходи при нея.

— Добре ли е? — загрижено попита тя.

— Да. Не говори, сега най-важното е да се оправиш.

— Толкова искам да видя дъщеря си, да я прегърна. Надявам се Бог да изпълни молбата ми, Виктор Мануел.

— Така ще бъде, ще видиш.

 

 

Кристина много се зарадва, когато в стаята донесоха малката й дъщеричка. Беше изпълнена с майчина обич и беше доволна, че и Виктор Мануел е тук. Тримата най-после бяха заедно, както в мечтите й.

— Виж я.

— Нашата дъщеря, Кристина — изправи се Виктор Мануел.

— Да, нашата дъщеря.

— Как се чувстваш?

— Добре, слава Богу. Искаш ли да я вземеш?

— Позволяваш ли ми? — изненада се той.

— Разбира се. Само бъди внимателен. Придържай главичката й — посъветва го тя.

— Така ли? — с усмивка попита той, поставяйки голямата си мъжка длан под главата на бебето.

В стаята влезе отец Хуан де ла Крус и благослови детето.

— Как ви се струва, отче?

— Прилича на ангелче.

— Да, наистина. Дъщеря ми победи. Оцеля въпреки всичко. Много изстрадах заради нея. Но сега е тук. Никой няма да ми я отнеме.

— Как ще я кръстиш?

— Виктория — веднага отвърна Кристина.

Отец Хуан де ла Крус разбра защо е избрала това име. Раждането на момиченцето беше истинско чудо и победа, над злото.

Приятната атмосфера, която цареше в стаята, бе нарушена от Алонсо, който се втурна и започна да снима Виктория. Искаше да направи първите й снимки за нейния албум. Но това ядоса Виктор Мануел.

— Какво правиш с детето ми?

— Колко гордо го каза — отбеляза злобно Алонсо. — Ти изостави Кристина, за да се ожениш за друга. Откъде сега този интерес?

— Не е време за разправии.

— Доколкото знам, Кристина не ти позволява да признаеш детето.

— Ще оставим този въпрос, сега говорим за чувства.

— Какви чувства?

— За тези към Кристина и детето.

— Защо трябва да взимам предвид чувствата ти?

— Кристина ме обича — несигурно отвърна той. — Въпреки всичко още ме обича.

— И така да е, няма да те вижда. Не можеш да й натрапиш любовта си.

— Нима?

— Нито можеш да твърдиш, че си баща на детето.

— Така е!

— Да, заченала е от теб, тук приключва участието ти. Не се погрижи за Кристина, докато беше бременна.

— Не знаех…

— Не й предложи защита и нежност. Трябваше да я защитаваш от майка си. Тя постоянно я преследваше. Направи така, че да загуби всяка работа, която започваше. Ако толкова я обичаше…

— Не знаех какво става! Не съм виновен за това, което е сторила майка ми.

— Чуй ме, остави Кристина на мира — помоли го Алонсо. — Отречи се от детето. Никога няма да бъде твое. Не се сближавай с бебето. Няма да го видиш повече.

Андрес се намеси в полза на сина си. Той го подкрепяше непрекъснато във връзката му с Кристина. Вярваше, че върши нещо справедливо, но го измъчваше тайната, която криеше от Виктор Мануел. Не искаше да нарани сина си. Страхуваше се да му каже, че го е взел от Барбара в затвора и че животът му не е бил такъв, какъвто той вярваше. Мислеше, че всичко е останало в миналото, а сега се страхуваше от това, как би реагирал Виктор Мануел, когато научи. Винаги се бе държал добре с него, но сега се страхуваше. Не искаше синът му да страда като Лизбет. Затова подкрепяше и дъщеря си, за разлика от Лусиана. Подобно на всички момичета на тази възраст парализираната Лизбет не можеше да разбере правилно подкрепата, която й оказваха останалите, нито ухажването на Артемио, който бе отчаяно влюбен в нея. Срамуваше се от това как изглежда, беше потисната — всичко я правеше нещастна и неуверена в себе си, така че не виждаше нещата в истинската им светлина. Когато Артемио й каза, че явно не е достатъчно добър за нея и че не я заслужава, тя се ядоса:

— Напротив, аз не те заслужавам. За какво ти е инвалид като мен, който не може да се придвижва без чужда помощ? Ти ме съжаляваш! — ядоса се Лизбет, но всъщност се сърдеше на себе си, защото беше безсилна да промени каквото и да било.

Тъй като Артемио я обичаше истински, той прояви разбиране и продължи да я убеждава.

— Артемио?

— Да.

— Мисля, че и аз те обичам — каза тя.

— Знам, че е твърде рано… — неуверено продължи Артемио, — но ако искаш, може да поговорим с родителите ти. Ще поискам ръката ти.

— Първо ще трябва да попиташ мен — пошегува се тя.

— Лизбет, искаш ли да се ожениш за мен? — театрално попита Артемио и застана на колене.

— Ще си помисля — усмихна се тя, после извика: — Да, Артемио.

Той не се поколеба, раздели се с Лизбет и отиде да търси господин Андрес Дювал.

— Бих искал да поговоря с вас за Лизбет — направо започна.

— Нещо не е ли наред? — стресна се бащата.

— Не, Господин Дювал, знам, че ще се изненадате от онова, което ще ви кажа. Не мога да крия тайни. Искам да ви призная открито. Господин Дювал, влюбен съм в дъщеря ви Лизбет. Ако всичко върви както трябва, бих искал да се оженя за нея.

Андрес наистина се изненада, но бързо се съвзе, почеса се по главата и накрая даде благословията си, макар че това щеше да предизвика нов конфликт с Лусиана.

Вивиан обаче не беше като Андрес. Тя не искаше да изпусне случая. Обичаше Кристина като дъщеря и мечтаеше тя да й стане снаха. Кристина усещаше тази любов и й се доверяваше във всичко. Така че й каза какво се е случило в онзи ден, когато Тамара я бе посетила. Ядосана, Вивиан веднага посети Лусиана:

— Искам веднага да говорим.

— Посещението ти ме изненадва — призна тя. — Седни. Предполагам, че става дума за нещо много важно. Ако става дума за фирмата…

— Не, няма да говоря по работа. Дойдох да поговорим за Кристина.

— Вивиан, няма какво да говорим за нея…

— Защо не я назовеш по име? Тя е невинна жертва. Искам да знаеш, че тя не е сама. Няма да позволя на никого да застраши живота й отново. Не разбираш ли, че Кристина можеше да умре?

— Вивиан, нямам представа какво се е случило — грубо отвърна Лусиана. — Тя иска да убеди сина ми, че чака дете от него.

— Кристина е казала истината. Съжалявам, че жена като теб не се гордее с внучката си. Кристина не лъже. Момиченцето, което роди, е на Виктор. Може би това ще те заинтересува — провокира я Вивиан.

— Да не искаш детето да е от твоя син?

— Бих дала живота си това дете да е от Алонсо. Щеше да е много щастлив.

— Явно цениш Кристина. Не знам защо, тъй като не я познаваш. Никога няма да й простя. Няма да ти позволя да се месиш в решенията ми относно Кристина. Най-добре ще е да стои настрана от сина ми и да го забрави. Той е семеен.

— Да? Сигурна съм, че Кристина не го е забравила и не иска да има нищо общо с него, но съпругата му заслужава да бъде наказана.

— Не позволявам да говориш така за Тамара!

— Много се лъжеш по отношение на нея! Снаха ти се е опитала да убие Кристина. Блъснала я е по стълбите!

 

 

Лусиана не искаше да повярва, но когато изпрати Вивиан, тръгна към апартамента на Тамара. Тя се уплаши, когато Лусиана я запита къде е ходила предния ден и й предаде думите на Вивиан. Съвзе се бързо и започна да се оправдава, отхвърляйки съмненията на Лусиана. Тя повярва на думите на Тамара и й дожаля за снаха й. Тамара си отдъхна, когато изпрати Лусиана, но съмнението, че нещо ще се случи, не я напусна.

 

 

— Не предприемай нищо против Тамара — заповяда Кристина на Алонсо. Най-важното нещо в живота й сега беше бебето.

— Трябва да я обвиниш. Ако не го направиш ти, аз ще го сторя — настояваше той, не искаше тази жена да се измъкне безнаказано.

— Алонсо, какво ще спечеля с това?

— Трябва да отговаря за постъпките си. Опитала се е да те убие.

— Не искам да си помислят…

— Предвидила е всичко. Трябва да я предадеш на полицията. Това не може да мине безнаказано.

— Не, Алонсо! Нямам нищо против нея, разбираш ли? Взех решение — непоколебимо отвърна Кристина. — Не ме интересува какво ще си помислят семейство Дювал. Те ще решат, че искам да отмъстя на Тамара!

— Правиш го заради Виктор Мануел — изрече той, без да крие ревността си.

— Не искам нищо да помрачи щастието ми. Не искам омраза близо до бебето ми. Ако Тамара е решила да ми навреди, нека Бог я съди.

— Какво щеше да стане, ако планът й бе успял?

— Слава богу, не успя. Искам да забравя случилото се. Това е последната ми дума! — изрече тя с тон, който не търпеше възражения.

Не желаеше никакви неприятности, искаше да се наслади на щастието си със сестрата от сиропиталището. Приятели й носеха цветя, получаваше телеграми и поздравителни картички и не искаше да си разваля деня с нещастната Тамара, която бе част от миналото.

 

 

Тамара крачеше нервно из апартамента. Не знаеше какво се е случило в болницата и се страхуваше от Виктор Мануел.

— Защо ме гледаш така? — страхливо попита тя, щом той я погледна.

— Успокой се, Тамара — студено отвърна той. — Дойдох само да се преоблека. Ще ти кажа направо. Кристина роди дъщеря. Да, Тамара. Станах баща на прекрасно момиченце — радостно съобщи той. Не си направи труда да скрие щастието си.

Още не можеше да повярва, че всичко това се случи в последните двайсет и четири часа. Животът му се бе променил коренно. Беше щастлив и забрави за съществуването на Тамара, която се бе свила в ъгъла на стаята.

 

 

Никой не можеше да предположи колко се зарадва Алонсо на раждането на дъщерята на Кристина. Любовта му към нея беше безгранична, а сега обичаше по същия начин и Виктория.

— Дъщерята на Кристина е чудесна — каза той на майка си, когато се прибра у дома.

— Надявам се да прилича на майка си. Заради глупостите на Тамара и двете едва не умряха.

— Откъде знаеш?

— Кристина ми каза. Всъщност я принудих да ми каже.

— Не разбирам защо не иска да предаде Тамара. Това не бива да й се размине просто така. Трябва да бъде наказана. Заслужава го.

— Разбирам те, синко. Но трябва да уважим желанието на Кристина. Тя е пострадалата страна и затова има право да реши сама.

— С всички сили се опитва да забрави Виктор Мануел и семейство Дювал.

— Ако можеше да спечелиш сърцето й!

— Да, мамо. Обичам Кристина и ще се боря и тя да ме заобича. Заедно с детето ще бъдем щастливо семейство. Започнах да обичам момиченцето като собствено.

— Ще се казва Виктория, нали?

— Кристина избра името. Раждането й означава победа над смъртта. Животът победи — каза той.

Каквото и да планираше Алонсо, бе обречено на провал, защото Виктор Мануел не излизаше от стаята на Кристина. Радваше се на двете си красавици, които му бяха отворили вратите към рая. В погледа му се четеше обожание, в сърцето му нямаше място за друга жена. За Кристина всеки миг, докато той държеше на ръце Виктория, бе скъпоценен.

— Кристина, колкото повече я гледам, толкова повече я обичам. Момиченцето е прекрасно.

— Да, Бог ме дари с красиво дете, истинска кукличка — отвръщаше тя.

— Бог е дарил и на двама ни, Кристина — поправи я той, но не й се сърдеше. — Жалко, няма да играем футбол, но двамата с майка ти…

— Виктор Мануел, моля те. Недей да правиш планове. Не се обвързвай. Детето е мое. Ти имаш задължения към друга жена.

— Влюбен съм в теб и съм луд по дъщеря си.

— Най-добре ще е да ни забравиш — твърдо заяви тя.

— Не, Кристина. За вас ще е най-добре да бъдем заедно.

— Няма да споря с теб. Сега ме остави да почина.

— Кристина, не можеш да ми забраниш да я обичам. Баща съм й и няма да се отрека от бащинството си.

— Вече взех решение. Трябва да го приемеш. Моля те, тръгни си.

Виктор Мануел не беше единственият щастлив баща. Хуан де ла Крус също беше много доволен. Не излизаше от стаята на Кристина, защото искаше да сподели всеки миг с любимите си същества. Лусиана още не се бе отказала от намерението си да вземе детето на Виктор Мануел в дома си дори ако се наложеше да го купи с пари.

— Дойдох да ти предложа пари за детето — студено заяви тя, сякаш не ставаше дума за човешко същество, сякаш самата тя никога не бе имала деца. — Колко искаш за него?

— Моля? Как смеете да ми предлагате подобно нещо? — извика обидено Кристина.

— Не се преструвай. Размисли добре. Детето ще има всичко при мен.

— Явно сте се убедили, че е на Виктор Мануел. Ами ако ви каже, че не е?

— Убедена съм. Затова и дойдох.

— Няма да ви го дам. Махнете се! Махнете се завинаги от живота ми! Няма да продам детето си. Може да нямам вашите пари и власт, но твърдо ще се боря за детето си. Винаги ще бъдем заедно. Няма да го изоставя. Никога няма да постъпя като майка си — да захвърля безпомощното си бебе. Детето си.

— Не разбираш причините, поради които една майка може да изостави детето си.

— Не съществува причина, поради която да го сторя. Майка ми не е искала да се бори за мен. Решила е да ме напусне. Никога няма да й го простя. Майка, която изоставя детето си, не заслужава прошка — презрително изрече Кристина.

— Не съм дошла тук да слушам историята на живота ти. Достатъчни са ми моите грижи. Така че не се прави на толкова горда. Това няма да помогне нито на теб, нито на детето ти. Къде ще я отведеш, като излезеш от болницата?

— У дома.

— Моля те, нима наричаш дом бараката, в която живееш? На това ли ще обречеш детето си?

— Вървете си и престанете да ме обиждате!

— Ти ли говориш за обида? Какво ще кажеш за това, което ми причиниха Андрес и приятелката ти. Знаеш ли какво почувствах, когато се опита да оплетеш сина ми?

— Това няма никаква връзка с Лоренса и господин Дювал. Никога не съм искала нищо от Виктор Мануел. Разбирате ли? Нищо не искам! Не ми е нужно нищо и от вас! Нито на мен, нито на детето ми — повтори тя думите, които Лусиана бе казала на Ана Хоакина преди двайсет години.

— Сега говориш така. Скоро ще повикаш сина ми и ще искаш пари от него. Несъмнено ще го накараш да се ожените.

— Грешите, госпожо. Ако някога се реша да сключа брак, то ще бъде с истински мъж, който не позволява да го манипулира майка му. И накрая, искам да ви кажа нещо, госпожо. Въпреки парите и властта, която притежавате, жал ми е за вас. Виждам, че сте изпълнена с горчивина и озлобление. Огорчена сте от всичко и най-вече от себе си. Един Господ знае защо. Не можете да намерите щастие и обвинявате другите за това. Съжалявам ви, госпожо — искрено изрече Кристина.

 

 

Нямаше ден, в който Виктор Мануел да не отиде до болницата, но посещението му редовно завършваше със свада.

— Най-голямата ми мечта беше да се омъжа за теб — разочаровано му каза Кристина. — Сега разбирам, че тези мечти са неосъществими. Исках да стана известна манекенка, но радостта ми не трая дълго.

— Чувствам се отговорен. Изхвърлиха те от модната агенция заради мен. Направих грешка и затова живея с жена, която не обичам. — Съзнанието за вината му го потискаше. — Отнех шанса ни да бъдем щастливи.

— Просто изпълни дълга си, не те обвинявам. Ще те помоля да не идваш повече. Забрави за мен и за детето.

— Това е невъзможно. Никой няма да ме отдели от това дете.

— Виждаш ли, детето те накара да се върнеш при мен!

— Не е вярно. Търсих те и когато нямах представа, че си бременна. Няма да те лъжа, искам да бъда до дъщеря си, но никога не съм преставал да мисля за теб. Обичам те както в първия ден, в който те срещнах.

— Колкото и да се обичаме, не можем да бъдем щастливи. За съжаление пътищата ни се разделят.

— Може би още има време да се преборим за любовта си, за дъщеря ни. Не се тревожи, ще направя всичко възможно да е щастлива. Ще й се посветя напълно, разбираш ли? Когато се разведа с Тамара, ще се омъжиш ли за мен?

 

 

Докато те двамата се разправяха, Тамара съставяше план против Виктория, която застрашаваше брака й с Виктор Мануел. За щастие отвличането от болницата, което бе планирала, бе неуспешно. Всичко се бе случило много бързо, а Виктор Мануел се възползва от инцидента, за да убеди Кристина да не го отхвърля.

— Ще поискам развод от Тамара.

— Вече ти казах какво мисля за това.

— Защо? Става дума за нашето щастие.

— Щастието ми вече не зависи от твоето решение. Много време ми трябваше, за да осъзная, че щастието зависи от самия човек.

— Кажи ми обичаш ли ме?

— Знаеш, че не умея да лъжа. Да, обичам те. Винаги ще те обичам.

— Тогава няма за какво да размишляваме.

— Не става дума само за това, дали ме обичаш или не. Не забравяй, че имаш жена. Сестрите от сиропиталището ме учеха да прощавам, но не и да забравям.

— Но нали каза, че ме обичаш? — реагира Виктор Мануел.

— Да, може би няма да обичам никой друг като теб, но ни разделят толкова много неща — майка ти, детето, което Тамара очакваше.

— Несправедлива си! Ти не ми каза, че си бременна.

— Не ти казах, защото винаги имаше нещо по-важно от мен в твоя живот. Не искам да говорим повече за това, защото ми причиняваш болка. Върви си, Виктор Мануел!

— Добре, тръгвам си. Искам само да знаеш, че те обичам. Разкайвам се за грешките си. И вероятно никога повече няма да се влюбя. Целуни дъщеря ни от мен — излезе от стаята той, уверен, че ще оправи отношенията си с Кристина. Не можеше да се примири с мисълта, че може да загуби детето и жената, които обича. Не заслужаваше такова наказание.

Точно когато си помисли, че най-тежкото е минало, Кристина се прибра у дома и изпадна в шок. Тамара бе откраднала всичко от апартамента — от личните й вещи до леглото и дрешките на бебето. Проблемът бързо беше разрешен от Алонсо и Вивиан, които още веднъж показаха добрите си чувства към Кристина.