Делиа Фиало
Право на любов (11)

Глава 11

Тази вечер Кристина бе силно развълнувана. На леглото й имаше прекрасна венчална рокля, а до нея малка рокля за Виктория, копие на тази на майка й. Утре беше сватбата и приятелките й също бяха много развълнувани заради щастието, което я очакваше. Приключваха с последните приготовления, изпробваха различни прически и гримове. Искаха Кристина да изглежда съвършено на сватбата си. Тази нощ тя дълго не успя да заспи. Струваше й се, че е от щастие, но дълбоко в душата си имаше чувството, че нещо не й достига. До нея в църквата нямаше да застане Виктор Мануел, първата й любов, а Алонсо, който искрено я обичаше и подкрепяше във всичко, който се държеше мило с нея, но сърцето й не му принадлежеше. Част от него винаги щеше да принадлежи на Виктор Мануел. Едва преди разсъмване се унесе, но когато стана от леглото, изглеждаше свежа и отпочинала. Твърдо бе решила да приеме щастието, което съдбата й даряваше.

— Крис, Крис! — чу някой да я вика. — Чемо и шофьорът те чакат! — възбудено викаше Макловия.

— Богородице от Гваделупе, помогни ми, моля те — прошепна Кристина, уплашена от онова, което я очакваше. Сетне стана, погледна се още веднъж в огледалото и доволна от видяното, каза:

— Да, Чемо, готова съм.

Докато слизаше по стълбите се сблъска с Виктор Мануел.

— Какво правиш тук? — извика тя.

— Не можеш да се омъжиш за него! Ще ти попреча, Кристина! Обичам те, знам, че и ти ме обичаш. Хайде да вземем Виктория и да избягаме оттук на някое усамотено място, където ще бъдем щастливи.

— Не мога да го направя — нервно отвърна тя.

— Кристина, не се страхувай. — Прегърна я той. — Това е последният ни шанс да бъдем заедно. Ела с мен, умолявам те.

Докосването му сякаш изгори ръката й. За миг остана неподвижна, замисли се, отдръпна се от него и тръгна към колата. Беше дала дума на Алонсо и щеше да изпълни обещанието си.

— Кристина — чу тя гласа на Виктор. — Отец Хуан де ла Крус винаги ни е казвал да търсим истината, а тя е, че те обичам.

Младата жена се извърна и тъжно го погледна.

— Колко пъти ще говорим за това. Обичам те с цялото си сърце, но ти направи така, че да се разделим, ти си този, който не оцени щастието ни. Ти си този, който се ожени, Виктор Мануел. Ти принадлежиш на друга и сега аз също ще се омъжа за друг.

Кристина влезе в голямата лимузина, която я откара до църквата. Пред нея я очакваха гостите. Между тях бяха Лусиана и Андрес.

— Знаеш колко ми се искаше Кристина да излезе в булчинска рокля от нашата къща — въздъхна Лусиана. — Щях да се радвам, ако се омъжваше за Виктор Мануел. Няма да е щастлива с Алонсо, защото още обича Виктор Мануел. Сигурна съм, че още има шанс да попреча на този брак, ако й кажа, че съм й майка.

Андрес се съгласи с нея, но и двамата не предприемаха нищо. Гледаха как прекрасната Кристина влиза в църквата с вдигната глава. На Лусиана й се стори, че във всяко нейно движение вижда себе си.

Напрежението нарастваше с всеки изминал момент. Очакваха младоженеца, но той все още не се появяваше.

— Как е възможно да закъснява за сватбата си? — чу се шепот.

Вивиан се притесняваше за Алонсо и не знаеше какво се е случило.

— Ще дойде, сигурно ще дойде! — прошепна тя на Кристина, сякаш искаше сама да се увери. — Сигурна съм, че не се е случило нищо. Вероятно е обикновено закъснение.

Разтревожена от закъснението на Алонсо, Лусиана се приближи до Кристина.

— Кристина, мога ли да поговоря с теб?

— Госпожо, моля ви, оставете ме намира! — рязко отговори тя. — Каквото и да имате да ми казвате, може да почака!

— Кристина — опита се да я вразуми Андрес, — искахме само да разберем може ли да помогнем с нещо.

— Благодаря, Андрес — усмихна се Вивиан. — Не е необходимо.

— Мога да отида до вас и да намеря Алонсо — предложи той.

— Не, благодаря — отвърна майка му. — Той не е у дома.

— Тогава да влезем в колата — отбеляза Лусиана, — да не чакаме тук. Хората започнаха да ни одумват.

— Лусиана е права — отбеляза отец Хуан де ла Крус.

— Не, още не — упорито настояваше Кристина. — Казах на Алонсо, че ще го чакам пред църквата и ще остана тук.

Когато Виктор Мануел влезе в църквата и видя Кристина, която стоеше сама до олтара, лицето му грейна.

— Защо закъсня? — попита го баща му.

— Не исках да присъствам на церемонията — призна той. — Не исках да гледам как жената, която обичам, се омъжва за друг.

— Сигурно вече си разбрал, че сватбата още не е започнала.

Виктор Мануел кимна, молейки се Алонсо да не се появи. Времето минаваше и Кристина се изнервяше. Беше потисната, но не обвиняваше Алонсо за закъснението му. Знаеше, че се е случило нещо неприятно.

Лусиана я наблюдаваше с удивление. Това не беше девойката, която плачеше от всяка дребна неприятност. Беше се превърнала в смела и силна жена. Дори закъснението на Алонсо не я бе сломило. В този миг се гордееше с нея, защото единственото важно нещо в живота, е да запазиш самообладание, когато ти е най-тежко.

Гостите реагираха по различен начин, някои бяха склонни да й се присмеят, други изпитваха съчувствие и бяха готови да проявят разбиране. Когато Кристина остана сама в църквата, тя коленичи пред иконата на Богородица от Гваделупе и започна да се моли.

— Богородице — молеше се тя, — защо ме наказваш. Не ми отнемай Алонсо сега, когато толкова се нуждая от него. Готова съм да се омъжа за него и ще го чакам. Сигурна съм, че ще дойде. Искам да съединя живота си с неговия и обещавам да го направя щастлив. Ще остана при него цял живот. Обичам го, Богородице. Или ме наказваш за това, че все още обичам Виктор Мануел дотолкова, че да не съм щастлива с друг — прошепна през сълзи тя. Алонсо обаче не идваше. Не й бяха нужни никакви обяснения. Той беше болен, тежко болен. Страдаше от левкемия и тя знаеше, че се жертва заради нея, защото не иска тя да се свърже с човек, чийто край е близо.

За съжаление още една неприятна изненада очакваше Кристина. Никак не й бе ясно, защо госпожа Ана Хоакина постоянно повтаря, че има право да отгледа Виктория. Когато започна да настоява твърде много, тя събра смелостта да й се противопостави. Уважаваше я, но това не означаваше, че би могла да изпълни желанието й.

— Вече ти казах — студено се обърна към нея Ана Хоакина, докато седяха с Кристина в хола, — че не е добре за Виктория да израсне в тази къща. Сега отново повтарям, или ще ми я дадеш доброволно, или ще използвам всички начини да я отделя от теб.

— Вие сте луда — дръзко й отвърна тя.

— Заклевам се, ще го направя, затова е по-добре да ми я дадеш.

— Никога! — скочи Кристина. — Чувате ли, никога няма да ви дам дъщеря си!

— Ще те принудя! — отвърна госпожа Ана Хоакина. — Това дете е от моята кръв.

— Какво! — удивено извика младата жена.

— Да — отвърна Ана Хоакина и се усмихна презрително. — Тя ми е внучка.

— Нямам семейство — объркано отвърна Кристина.

— Аз съм ти баба.

— Нима искате да кажете…

— Да, мислим за едно и също. Хуан де ла Крус е твой баща.

Кристина отново се отпусна на мястото си. От години искаше да узнае кои са родителите й, но не очакваше, че ще научи истината по този начин. Спомни си времето, което прекарваше с отец Хуан де ла Крус, неговата подкрепа, съветите му, търпението, с което й помагаше да реши житейските си проблеми. Да, може би той беше неин баща. От първия миг изпита доверие в него.

— Да, истина е — студено отвърна Ана Хоакина. — Ти си дъщеря на свещеник.

Кристина едва понесе новината. Падна на колене и заплака. После се съвзе. Бързо се облече и излезе от дома си; искаше да се види с баща си. Когато влезе в църквата, го завари да се моли. Нежно постави ръка на рамото. Отец Хуан де ла Крус трепна, беше прочел по лицето й, че нещо не е наред.

— Кристина, защо си разтревожена. Какво не е наред?

— Често ме наричахте „дъще“, а аз вас „отче“. Как не съм се сетила по-рано? Защо ме лъгахте толкова дълго?

— За какво говориш, Кристина — сепнато попита той.

— Между нас има много по-голяма връзка от вярата.

— Не разбирам… — прошепна Хуан де ла Крус.

— Напротив! — Тя изгуби търпение, беше забравила къде се намира. — Много добре ме разбираш! Лъгал си ме през цялото време. Вярвах ти, споделих с теб всичките си тайни.

— Моля те, Кристина — опита се да я успокои и я докосна по ръката.

— Не ме докосвай! — отдръпна се тя. — Ти си ме оставил в сиропиталището, нали? Опитал си се да потушиш скандала! За да не срамиш църквата и майка си. Не си бил готов да понесеш последствията…

— Моля те, Кристина, не говори така.

— Ти, като морален… Ти, като чист… Ти, който трябва да прощаваш греховете на хората.

— Кой ти каза? Кой е посмял да ти каже? — попита Хуан де ла Крус.

— Тя! Дори не те обвинява, че си прегрешил! Не те е осъдила за постъпката ти, нито за това, че си ме захвърлил в сиропиталището и си ме забравил. Ти, глупако, лъжецо, ти…

— Кристина, моля те, остави ме да ти обясня.

— Какво можеш да ми кажеш? Кажи ми! Знаеше ли коя съм аз?

— Да — съкрушено призна той.

— Какво разочарование. Не стига, че си ме изоставил, но и ме излъга. Защо? Защо никога не ми каза, че си мой баща? — повтаряше Кристина и накрая заплака.

Отец Хуан де ла Крус безпомощно стоеше до нея. Не смееше да я прегърне, не знаеше как да й обясни, че е научил скоро, че тя е негова дъщеря, и че не смееше да й го каже, за да не нарани други две жени — майка си и Лусиана.

— Кристина, скъпа…

— Не ме наричай така. Остави ме. — Беше ядосана и наранена. Излезе от църквата, без да се обърне.

Вместо да се прибере у дома, отиде в студиото на Алонсо.

— Алонсо — извика от вратата. — Алонсо, объркана съм.

— Какво има?

— Научих кой е баща ми. Не мога да повярвам. Отец Хуан де ла Крус е мой баща.

— Моля те, обясни ми по-спокойно.

— Не за пръв път госпожа Ана Хоакина ме моли да й дам дъщеря си. Когато я запитах защо, тя ми каза, че отец Хуан де ла Крус е мой баща. Защо, Алонсо? Защо всички, които обичам, ме нараняват? Вече не мога да вярвам на никого.

— Погледни на това откъм хубавата страна — успокояваше я Алонсо. — Най-после откри баща си. Той каза ли ти коя е майка ти?

— Не, не го попитах — отвърна объркано тя. — Бях много възбудена. Може би госпожа Ана Хоакина има право. Може би майка ми не е подходящ човек. Може би само ме е родила и ме е захвърлила в сиропиталището! Когато съм се родила, са забравили за мен и са ме осъдили да се срамувам цял живот заради тях.

Кристина продължи да живее както досега, но беше разочарована от хората и не се опита да открие майка си. На следващата сутрин, когато в кабинета й влезе Лусиана, Кристина не беше любезна с нея.

— Защо сте тук? — запита. — Какво искате?

— Кристина — започна спокойно Лусиана, — знам какво се е случило вчера и кой е баща ти.

— Това са лични работи — бързо отвърна тя.

— Кристина — търпеливо продължи майка й, — свещеникът Хуан де ла Крус е велик човек.

— Ако искате да разговаряме по работа — прекъсна я Кристина, — готова съм да обсъдим въпроса, но ако ще говорим за баща ми, нямате право на това.

Лусиана я изгледа тъжно. Знаеше, че Кристина е твърдоглава, така че реши да си тръгне. Беше сигурна в себе си. След дълго време на мрак слънцето започваше да се прокрадва в живота й. Трябваше да разрешава проблемите един по един, а сега най-важното беше да се подготвят за операцията на Лизбет. Надяваха се, че тя отново ще проходи. Радваше я също решението на Виктор Мануел да подаде молба за развод.

 

 

Благодарение на любовта на Артемио Лизбет беше станала по-смирена и уверена в себе си. Той бе вложил много време и упоритост и се бе консултирал с много лекари, беше проучил хирургически методи, които даваха възможност на жена му отново да проходи. Усилията му бяха възнаградени. Лизбет му вярваше напълно и се освободи от обзелия я страх от операцията. Артемио я обичаше и не би рискувал тя да се подложи на рискована операция. Затова тя отиде в болницата и спокойно очакваше операцията. Имаше поддръжката на всички, но най-много се зарадва на Кристина.

— Бъди силна, скъпа — каза Артемио, преди сестрите да я отведат в операционната зала.

— Не се тревожи, Артемио, няма да ме боли.

— Станала си много смела, така те обичам повече. Гордея се с теб.

— Твоята любов ми дава сила — нежно отвърна тя.

— Много се радвам, че си тук — каза Виктор Мануел на Кристина, когато останаха сами.

— Знаеш, че обичам Лизбет и откакто се запознах с теб, привързаността ми към нея расте. Може би защото и двете нямаме сестри.

— Кристина — промени темата Виктор Мануел, — смяташ ли, че можем да бъдем щастливи?

Тя нищо не отговори. Беше научила, че е подал молба за развод. Щеше да бъде свободен, но не беше сигурна дали отново няма да й причини болка, да я предаде. Затова се обърна към Лусиана и Андрес и започна да разговаря с тях.

— Какво ще стане след операцията? — попита Андрес Артемио.

— Ще я закарат в интензивното отделение — отвърна той.

Постепенно разговорът замря и всеки потъна в собствените си мисли. След четири часа хирургът излезе от операционната.

— Операцията беше по-трудна, отколкото очаквахме — съобщи той.

— Какво означава това, докторе? — попита Лусиана загрижено.

— Не успяхме да се справим с няколко от нервните окончания. Лизбет все още няма да може да ходи.

Лусиана заплака и се хвърли в обятията на Андрес. Горката й дъщеря. Как щеше да понесе новината.

— Това е невъзможно! — възкликна Кристина. — Горката Лизбет.

Скоро след операцията изписаха Лизбет и тя се прибра у дома. Беше много смирена. Наистина се бе променила. След нещастния случай, от който по чудо оживя, започна да вярва в Бог и се молеше постоянно. Макар че операцията не излезе успешна, беше убедена, че един ден Бог ще й помогне да проходи.

 

 

Лусиана се върна към ежедневните си грижи във фирмата. Реши да замине за Европа и да развие бизнеса си там, като отвори няколко магазина за висша мода. Беше настъпило време да се открият нови пазари. Колекцията й беше търсена от нови богати клиенти.

— Но, мамо, защо не вземеш и Кристина? — предложи Виктор Мануел.

Лицето й грейна. Чудесна идея. Щяха да са заедно и се надяваше най-после да намери начин да се сближи с нея.