Делиа Фиало
Право на любов (8)

Глава 8

Лусиана се опита да бъде силна, но не успя да сдържи сълзите си. Натрупваната с години болка започна да се излива. Андрес безмълвно слушаше. „Изгубена дъщеря“ — повтаряше си той, опитвайки се да разбере смисъла на думите й. Изпълненият му с укор поглед бе прикован в разплаканото лице на Лусиана.

— Какво разбираш ти от страданието на една майка? Изпитала съм го. Цял живот съм страдала заради нея, заради дъщерята, която съм имала и изоставила преди много години. Да, напуснах я — повтори тя през сълзи. — Бях много млада. Обичах един човек. Имах дъщеря от него, Андрес.

— Къде е? Коя е тя? — развълнувано попита той.

— Не съм я виждала, откакто се роди. Изоставих я.

— Как си могла да го сториш? — възмути се Андрес. — Та това дете е твое. Твоя кръв.

— Бях болна и много бедна — опита се да му обясни и да го умилостиви тя. — Нямах с какво да я храня. Не можех да намеря работа. Животът ми беше ужасен. Нямаше кой да ми помогне. Всички ме отблъскваха и отбягваха. Унижаваха ме. Бях уплашена, отчаяна. Умирах. Страхувах се, че може да умре. Затова я оставих на прага на една къща.

— Лусиана, разбирам мъката ти — каза Андрес, — но не мога да повярвам. Оставила си дъщеря си пред вратата на някаква къща? Така не се постъпва дори с куче!

— Замълчи! — извика Лусиана, наранена от думите му. — Не ми казвай нищо. Съвестта ми непрестанно ме измъчва. Затова давах на Лизбет всичко, което пожелаеше. Смятах, че така ще поправя грешката си. Затова я разглезих. Нямах сили да й откажа нищо. Мислех си за онова нещастно дете, което оставих една вечер. Разглезих дъщеря ни, защото съвестта ме измъчваше. Лизбет обаче се превърна в неблагодарно, разглезено момиче, което не ме разбира…

— Не научи ли нещо за нея? — прекъсна я Андрес. — Не се ли опита да я откриеш?

— Опитах. Отидох на онова място. Смятах, че са я взели, но не открих нищо. Не бяха взели детето ми. Отнесли са я в сиропиталището.

— Кой е бащата на детето? — немилостиво попита Андрес. Лусиана замълча. — Отговори ми. Кой е баща на детето? Трухильо ли? — провокира я той.

— Естествено, че не — обидено отвърна тя.

— Тогава кой? — настоя Андрес.

— Не мога да ти кажа.

— Защо? Кого криеш? Кого защитаваш?

— Казах ти вече, че не мога да ти кажа.

— Трябва. Искам да знам — разгневи се Андрес.

— Защо? Това се случи преди много години. Преди да се запознаем.

— Въпреки това бих искал да науча. Трябва! Кажи ми кой е бащата на детето? — упорито настояваше Андрес. Отново го обзеха гневът и чувството, че е бил излъган. Искаше му се да я удари, но се въздържа.

— Ако не ми кажеш, ще си помисля нещо, което няма да ти хареса. Сигурно още го обичаш?

— Не, не е вярно — опитваше се да се защити и оправдае Лусиана. Спомни си непознатата къща и стомахът й се сви. Сведе глава, готова да чуе новите упреци на Андрес. Той мълчеше, а тя продължи: — Вярно е, че го обичах, но това чувство отдавна умря в мен. С времето се превърна в омраза.

— Още ли го мразиш?

— Не. Простихме си.

— Виждала си го отново? — ревниво попита Андрес. — Това означава, че още го обичаш.

— Не, всичко остана в миналото, заедно с любовта и омразата.

— Не мога да повярвам. Мълчала си през всичките тези години. Разбирам онова за Трухильо и Николас, но тук става дума за дете. За твоята дъщеря. Как си могла да живееш с мен, пазейки тайната? Ти, която толкова държиш на морала и твърдиш, че си почтена жена — гневно я упрекна той.

— Замълчи! — извика Лусиана.

— Не, сега ти ще слушаш! Не мога да повярвам. Дори чувството за вина не ти попречи да се стремиш към успех в работата, вместо да се посветиш на Лизбет! Изслушай ме! Лизбет не може да понесе властолюбието ти. Сигурен съм, че и другата ти дъщеря, която си захвърлила на улицата, не би могла да те обича и уважава!

— За коя дъщеря говорите? — изненада ги Виктор Мануел. Не бяха забелязали кога е влязъл в стаята. Беше усетил, че става нещо важно и бе останал безмълвен. Но Андрес бе толкова разгневен, че вече не обръщаше внимание на нищо.

— Лусиана има още една дъщеря, сигурно вече си чул — обърна се той към сина си, без да крие омразата си и желанието си да унижи Лусиана. Тя се опитваше да каже нещо, но беше загубила дар слово. Знаеше, че ще й бъде много тежко да обясни на Виктор Мануел, когото обичаше като син, какво се е случило. Без капка милост Андрес разказа всичко на сина си.

— Мамо, това не е истина, нали? Не мога да повярвам!

— Обясни му — настоя Андрес, наслаждавайки се на безсилието й. — Да видим ще имаш ли смелост да обясниш на децата. Признай им кой е бащата на това дете.

— Мамо, не знам какво да кажа. — Виктор Мануел бе неприятно изненадан. Проклинаше мига, в който бе решил да влезе в стаята им. Отиде при Лусиана и я прегърна. Разбираше каква душевна болка изпитва и колко много се нуждае от подкрепа, за да превъзмогне обвиненията на Андрес. Искаше да й помогне. Най-лесно беше да я осъди за постъпката й. Изчака я да се успокои и заедно с баща си напусна стаята. Съжаляваше, че ще разочарова Лизбет. Двамата с Артемио бяха решили да се венчаят въпреки несъгласието на Лусиана и Виктор Мануел беше дошъл да се опита да я убеди да се съгласи, но сега това вече не беше от значение.

Андрес се бе поуспокоил. Виктор го усети и го запита внимателно какво възнамерява да прави сега. Андрес беше объркан, разкъсваха го противоречиви чувства, не можеше да реши дали подобна тайна може да ги раздели или не.

— Дойде ми като гръм от ясно небе — опита се да му обясни баща му. — Не мога да ти опиша какво изпитвам.

— Разбирам. Какво ще стане с мама?

— Нищо. Ще уважим решението й. Не иска да каже кой е бащата на детето, което е изоставила. Това е неин проблем.

— Добре, татко. Ще те оставя да си помислиш.

— Благодаря, синко. У дома ли се прибираш?

— Не, ще се поразходя и ще помисля.

— Бих искал да ти направя компания, но не мога. Не и тази нощ — искрено отвърна баща му.

— Разбирам, татко. Не се тревожи — отвърна Виктор Мануел и си тръгна.

Вместо у дома, където го чакаше Тамара, която го тормозеше с непрестанните си капризи, той се запъти към църквата на отец Хуан де ла Крус. Знаеше, че съществува начин да помогне на Лусиана, но тя не беше готова да каже истината. Осъзна, че въпреки страданията си, тя се опитва да защити бащата на детето си. Учудваше се от факта, че отец Де ла Крус познава майка му много добре и инстинктът му подсказваше, че вероятно знаеше тайната, но реши да не се намесва в чужди дела. Така потънал в мисли, стигна до църквата. Отец Хуан де ла Крус не се изненада, когато го видя. Сякаш го очакваше.

— Отче, знам, че е късно — извини се Виктор Мануел. — Но трябваше да ви видя.

— Седни — спокойно го покани свещеникът. — Става дума за Кристина, нали?

— Отче, опитах се, но не мога да я забравя. Не мога да престана да я обичам.

— Не знам какво да кажа, синко. Хората са слаби същества и затова сме несъвършени.

— Отче, има още нещо — осмели се да каже той. — Познавате мама от много години. От колко точно?

— От години — с привидно безразличие отвърна Хуан де ла Крус.

— Сигурно е споделила с вас много неща.

— Да, така е.

— Някога говорила ли ви е за детето, което е изоставила? Знаете ли нещо за това дете?

— Знам, че е имала дете, преди да се омъжи.

— Значи знаете истината?

— Да.

— Отче, какво можете да ми кажете за момичето? Отец Хуан де ла Крус дълго мълча.

— Защо не ми отговорите? — нетърпеливо запита Виктор Мануел.

— Задаваш ми въпрос, на който не мога да отговоря.

— Защо?

— Защото Лусиана ми каза всичко на изповед.

— Но аз трябва да науча.

— Извинявай, синко. Не мога да ти кажа онова, което искаш да узнаеш. Не смея — тъжно отвърна свещеникът, съзнавайки, че с решението си причинява мъка на Кристина и на Лусиана.

 

 

Андрес не настояваше и не измъчваше Лусиана да признае истината. За разлика от него Виктор Мануел беше много по-тактичен, държеше се добре с Лусиана и се надяваше да научи нещо. На следващата сутрин Андрес го изчака след закуска и го покани в кабинета си.

— Каза ли ти нещо Лусиана за детето?

— Нищо, а и нямам намерение да настоявам — разочарова го Виктор. — Виждам, че страда, и не искам да й причинявам повече неприятности.

— Значи няма нищо ново. Не знаем нищо.

— Каза ми, че съществуват истини, които биха наранили някого, ако се разкрият. Не искаше да ми каже никакво име. Явно се опитва да защити някого.

— Кого, как смяташ?

— Несъмнено бащата на детето си.

— Въпреки че се развеждаме, много ме боли. Наранен съм дълбоко — каза замислено Андрес. — Заради лъжата на Лусиана и заради съдбата на това момиче. Ужасно е. Как е могла да живее толкова години с тази тайна в душата си? Къде ли е сега момичето?

— Разговарях с отец Хуан де ла Крус — прекъсна го Виктор. — Потвърди, че познава мама много добре. — Така Виктор ловко подтикна баща си към заключението, че свещеникът знае много повече от тях за майка му.

Андрес веднага взе решение да посетят отец Хуан де ла Крус.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш? — попита Виктор Мануел, желаейки да разбере доколко е готов баща му да разбере истината.

— Напълно. Искам да разреша тази загадка. Длъжен съм да защитя майка ти, с каквото мога. Въпреки че тя не желае това — допълни той с горчивина в гласа.

Неочакваните посетители не зарадваха Ана Хоакина. Беше в дневната с Кристина и дъщеря й Виктория. Бяха й на гости за пръв път. Беше взела момиченцето на ръце, но то не преставаше да плаче.

— Шшш… — успокояваше я Ана Хоакина. — Толкова отдавна не съм държала бебе в ръцете си. Какво ти е, миличко? — потупваше я тя, докато прислужничката не се появи и не съобщи за Виктор Мануел и Андрес.

Нервирана, госпожа Ана Хоакина скочи с намерението да ги отпрати, но синът й я възпря и се обърна любезно към бащата и сина.

Когато видя Кристина, на Виктор му стана неприятно, а още по-неприятно му стана, когато тя се накани да си тръгне. След раждането Кристина се бе разхубавила. Необикновена, с ангелска красота, сякаш огряна от вътрешна светлина. Бебето също беше чудесно и личеше, че за него се грижат много добре.

— Заради нас ли тръгваш? — попита той, но тя го изгледа презрително. Нямаше намерение да отговаря на въпроса му.

— Ще дойда друг път, отче. Надявам се, че ме разбирате — извини се Кристина.

— Да, дъще, както желаеш.

— Мога да ви откарам — предложи Виктор. — Дай ми ключовете от колата — обърна се той към баща си.

— Благодаря, не е нужно — рязко отвърна младата жена.

— Алонсо ще дойде да ни вземе.

— Отче, бих искал да поговоря с вас, ако ми позволите — опита се да промени темата Андрес.

— Напротив, не можете да идвате, когато си поискате — извика Ана Хоакина. — Синът ми още не е добре.

— Моля те, изпрати Кристина и детето — помоли я синът й. — Остави ме насаме с господин Дювал и сина му.

Ядосана, госпожа Ана Хоакина напусна стаята.

— Идват да му досаждат с проблемите си — оплака се тя. — Сякаш синът ми е единственият човек, към когото могат да се обърнат.

— Нима не се гордеете с него, че го търсят в мигове на отчаяние? Че търсят подкрепата му? — попита прислужничката.

— Не искам. Не желая да има каквато и да е връзка със семейството на Лусиана Дювал, нито с Кристина. Двете са еднакви. И двете са заченали дъщерите си неомъжени. Няма съмнение, че им е в кръвта — обвиняваше тя.

През това време отец Хуан де ла Крус, Виктор Мануел и Андрес вече се бяха настанили в кабинета.

— За какво искате да разговаряме?

— За детето, което Лусиана е изоставила — директно заяви Андрес.

— Лусиана ти е признала? — не успя да се сдържи отец Хуан де ла Крус.

— Да, каза ми всичко. Можете да си представите как се чувствам.

— Бъди сигурен, че мога. Объркан ли си?

— Не, нещата са ми по-ясни от всякога. Неприятни са ми, но всичко е ясно. Отче, бил съм сляп през всичките тези години. Съпругата ми, госпожа Дювал, госпожа „Идеална“ беше олицетворението на съвършенството. Толкова твърда, когато ставаше дума за чужди грешки.

— Андрес, ти си ядосан — опита се да го успокои Хуан де ла Крус.

— Не, обожавах я. Бях я издигнал на пиедестал. Сега всичко рухна.

— Андрес, бъди великодушен. Смили се над нея.

— Толкова години ме е лъгала. Крила е от мен нещо много важно. Лъгала ме е. Не знам как да разбирам държанието й.

— Ще се наложи — кратко отвърна Хуан де ла Крус. — Не само тя е сгрешила, а и бащата на детето. Този човек трябва да сподели отговорността с Лусиана.

— Не пожела да ми каже кой е бащата.

— С какво ще ти помогне това? Само ще ти причини болка — продължи отецът.

— Не разбирате ли колко съм объркан? Изпитвам гняв, ревност, недоверие. Жал ми е за изоставеното момиче. Поне ми кажете познавате ли момичето? Знаете ли къде е?

— Познавам я, Андрес. Това е всичко, което ще ти кажа — твърдо отсече той. На Андрес не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне.

 

 

Нещо толкова важно като факта, че не е единствена дъщеря, не остана за дълго тайна за Лизбет. Тамара, съпругата на Виктор Мануел, изнервена от провала, който бе претърпяла по отношение на съпруга си, се погрижи да й го съобщи по най-грубия начин, злобно наслаждавайки се на своя триумф.

— Защо не ги помолиш да те изведат? Денят е чудесен — преструваше се на загрижена Тамара.

— Не, благодаря. И тук ми е добре.

— Толкова си твърдоглава, дойдох да те видя. Сигурно е ужасно да седиш в тази количка.

— И аз така мислех отначало.

— Затова ли се влюби в градинаря? — запита я Тамара, не допускайки, че някой може да изпитва чувства към човек от по-нисша класа.

— Това е моя работа.

— Добре, както кажеш. Въпреки това жал ми е да те гледам така — лукаво добави тя, — а и този проблем с майка ти.

— Какъв проблем? — изненада се Лизбет.

— Имаш ли ми доверие? След онова, което ми причини, повече нищо няма да ти кажа.

— Значи не е толкова важно, иначе би ми казала. Кажи ми как разбра?

— Чиста случайност — излъга тя. Виктор Мануел й беше казал в момента, в който тя го принуждаваше да се любят, а той уморено сподели с нея проблема, който му тежеше. — Научих в кабинета, когато брат ти говореше с Мириам. Щом влязох, веднага замълчаха.

— За какво говореше Виктор с Мириам?

— Наистина ли искаш да научиш?

— Да.

— Няма да кажеш на никого, нали?

— Да.

— Закълни се — настоя Тамара.

— Обещавам.

— Не, закълни се.

— Добре, заклевам се.

— Ако отново ме предадеш, ще се разкайваш.

— Добре, кажи най-после, за какво става дума?

— Добре. — Тамара се изправи и драматично замълча. — Ти не си единствената дъщеря на майка си.

— Какво говориш?

— Преди теб Лусиана е имала още една дъщеря. Изоставила я е.

— Лъжкиня! Измисляш си!

— Не лъжа.

— Не ти вярвам!

— Не е необходимо. Казах ти достатъчно.

— Не мога да повярвам, че мама е имала още една дъщеря — замислено повтори Лизбет. — И още по-лошо, че я е изоставила.

— И го е скрила от вас — злобно добави Тамара. — Това е най-лошото.

— Къде е изоставеното момиче? Коя е тя? Как се казва?

— Не мога да отговоря на тези въпроси, но майка ти сигурно може. Може би знае къде е детето й. Когато се е омъжила за баща ти, детето не е било при нея. Сигурно го е оставила при баща му.

— Знаеш ли кой е бащата?

— Не. Това можеш да разбереш от Лусиана — подтикваше я да вземе участие в играта й тя. Лизбет заплака, докато Тамара се преструваше, че я утешава и я подтикваше да научи кой е бащата. — Нали искаше да разбереш, затова ти казах. Не плачи. Не мога да ти помогна. Обеща да не казваш на никого. Сега трябва да тръгвам. Довиждане.

Докато Тамара разговаряше с Лизбет, Виктор Мануел беше в стаята на майка си.

— Скъпи, много съм загрижена за теб. Бракът ти с Тамара не върви добре. Дъщеря ми страда. Бих дала всичко от себе си, за да се оправят отношенията ви.

— Разбирам загрижеността ти, но ме изслушай добре. Няма спасение за брака ми с Тамара. Откакто се оженихме, сме осъдени на провал. Оженихме се без любов. Ще те помоля да стоиш настрана от проблемите ни — студено отвърна той.

— Но аз само… — опита се да обясни тя.

— Знам какво върша, заклевам се. Мен също ме боли, но не мога да променя нищо. Просто не я обичам. Въпреки че съм до нея, сърцето ми е далеч.

— Тамара е жена, която би избрал всеки мъж. Тя е образована и красива, от добро семейство. Трябва да се срамуваш, че си паднал толкова ниско. Кристина е отчаяна, без морални принципи, реши се да роди от теб, без да сте женени.

— Аз съм баща на детето, въпреки че не искаш да го признаеш — твърдо изрече Виктор Мануел. — Затова трябва да бъда до жената, която обичам.

— Не те разбирам. Кристина не те иска. Забрави за нея и за детето. Бъди щастлив със съпругата си, все едно че те не съществуват.

— Разбери, не мога да се отрека от Кристина.

— Виктор Мануел, ако ти…

— Готов съм да се изправя срещу всеки… ще се разведа с Тамара. Кристина ще стане моя съпруга — заяви той, но Лизбет прекъсна разговора им.

Не й отне много време да научи цялата истина. Без капка съжаление, изпълнена с горчивината и недоволството, натрупани с годините, тя нападна майка си. Бремето, което носеше, се оказа твърде тежко за Лусиана. Дъщеря й страдаше. Бракът на Виктор не вървеше добре. Напоследък, въпреки че бе силна жена, постоянно плачеше.

— Искам да разбера нещо — извика разплакана Лизбет.

— За какво става дума?

— Мамо, истина ли е, че имаш още една дъщеря? — запита Лизбет, гледайки я право в очите. — Как можа, мамо? — повтаряше тя. — Искам отговор. Имаш ли друга дъщеря?

— Да, Лизбет… — промълви Лусиана, но после събра сили и продължи: — Какво знаеш ти за болката и огорчението?

Плачът й привлече вниманието на Андрес.

— Мили боже, какво става?

— Разбрах всичко. Мама има друга дъщеря — грубо отвърна Лизбет.

— Тя ли ти каза?

— Да, кажи ми всичко, искам да знам! Къде е тя? Защо не е с мама? Къде е дъщеря й, татко?

— Семейството ми ли ще ме съди? Добре, готова съм! Започнете съда? Вие сте обвинителите — гневно изрече Лусиана, възвръщайки борческия си дух. — Съдете ме, щом искате — изгледа ги тя. В този миг усети невероятна сила, която й бе нужна не за да се оправдае, а за да защити един прекрасен спомен от времето, когато бе обичала силно Хуан де ла Крус и бе родила от него дъщеря — дете, което бе изоставила, но което бе сигурна, че ще открие.

— Не приемай така нещата, мамо — опита се да я вразуми Виктор Мануел. — Разбери ни, изненадани сме. Искаме да ни обясниш какво се е случило. Защо не ни каза истината?

— Отначало се страхувах да не ме обвините. Да не ме осъдите и отхвърлите. Сама се осъждах достатъчно дълго за онова, което съм сторила. Страхувах се да не изгубя мястото, за което толкова се борих. Изпитвах ужас истината да не разруши щастието ви. Затова реших да мълча. Смятах, че щастието на семейството ми е по-важно от истината. Естествено, няма да ме разбереш — обърна се към Андрес. — Не ти се е налагало да пазиш такава страшна тайна. Истината, която би унищожила живота на хората, които толкова обичаш. Сега осъзнах, че лъжата не води доникъде. Рано или късно, когато най-малко очакваш, тайната излиза наяве. През цялото време мислех, че истината може да застраши нашия брак, както и спокойствието на децата ни. Всичко се промени. Разбирам, че съм сгрешила. Сега всички са нещастни. Чувствате се измамени. Големи са болката и страданията заради укриването на тази истина. Усилията ми не послужиха за нищо. И така, нашият брак вече не съществува — с огорчение завърши речта си Лусиана, убедена, че Андрес е разочарован. — А децата ни вече не са щастливи.

— Как си могла да криеш тайната толкова дълго? — за кой ли път попита той.

— Не знам — рязко отвърна тя, поглеждайки към Лизбет, която все още плачеше. — Затова се отдадох на работата си. Положих много усилия, за да имате всичко. Всичко, което не дадох на изоставеното си дете. Затова те глезех толкова и ти давах каквото пожелаеш — продължи Лусиана. — Правех ти подаръци, но никога не съм била твоя приятелка и не те разбирах.

— Никога не си била нежна с мен — оплака се дъщеря й. — Нито пък беше с мен на Деня на майката. Докато майките на другите деца приемаха подаръците им, аз криех твоя, за да ти го дам по-късно. Дори не разбра кога беше първата ми менструация — тъжно изрече тя и се разплака още по-силно. — Даде ми всичко, освен любов.

— А онази болка, която ме задушава? — напомни й майка й. — Убиваше ме, когато те погледнех и виждах в какво състояние си. Нима това не е любов? Толкова е трудно да си майка — прошепна тя. — Никога не намираме подходящ начин да покажем любовта си към децата, да им покажем, че те са най-важното нещо в живота ни.

— Ако са толкова важни, защо изостави дъщеря си? — огорчено попита Лизбет.

— Защото умираше в ръцете ми. Моето дете… Дадох му живот, но умираше от глад и студ. Никой от вас не знае какво е да си гладен. Никога няма да разберете отчаянието на майката, която няма с какво да нахрани детето си.

— Въпреки това трябваше да науча истината — настоя Андрес. — Бих споделил болката с теб. Щеше да ми помогне да те разбера по-добре. Щях да ти докажа, че можеш да ми вярваш.

— Разговорите сближават съпрузите — отвърна Лусиана. — А сега разбирам, че ние никога не сме разговаряли.

— Не знам дали нямаше да е по-добре да скриеш истината, но те разбирам — подкрепи я Виктор. — Само се моля на Бога майка ми да е като теб. Ти беше чудесна и ме направи добър човек. Може да си сгрешила, но оценявам любовта, която ми дари и за която не мога да ти се отплатя. Въпреки че не сме от една кръв, обичам те от цялото си сърце. Не ме интересува какво се е случило, нито защо си скрила истината. Само искам да ми кажеш къде е дъщеря ти. Тя е моя сестра и искам да се запозная с нея. Къде е? Кажи ми, мамо.

— Не мога, защото не знам. Съжалявам, но не знам — уморено въздъхна тя, сломена от неразбирането, което показваха останалите.

— Знаеш ли как да я открием? — Стори му се, че има решение на въпроса.

— Не.

— Може би отец Хуан де ла Крус ще ни помогне. Той е запознат със случая.

— Откъде знаеш? — изненада се Лусиана.

— Каза ми го лично.

— Какво още ти каза?

— Не пожела да ми каже нищо друго — обясни Виктор Мануел. — Каза, че каквото е научил, е било под формата на изповед и не може да наруши клетвата си.

— Отец Хуан де ла Крус знае коя е дъщеря ми?

— Някой му се е изповядал — обясни Виктор Мануел. — Мамо, кажи ми кой е баща на детето ти — помоли я той, но Андрес реши да я отведе.

Хвана я за ръка и я поведе към спалнята им. Знаеше, че й е нужна почивка, че е изтощена, но не издържа и я попита:

— Лусиана, къде отиде любовта ни?

— Моля?

— Когато научих истината за детето, разбрах, че и двамата сме пренебрегнали любовта си. Изгубихме я. Не я запазихме. Не я подхранвахме.

— Не съпоставяй нашата любов с тази към детето.

— Знам, че тази любов е силна, но нашата също означаваше много.

— Ако беше така, защо допусна да се провали?

— Лусиана, не вини само мен. Ти също си отговорна. Искаш ли да откриеш това дете?

— Това е най-голямото ми желание, но също така искам да се върне нашата любов.

— Тежко ми е да призная, че съм сгрешил. Гордостта ме накара да потърся извън дома онова, което винаги съм имал тук.

— И го намери. Не може да се направи нищо повече.

— Грешиш, Лусиана. Все още можем да спасим брака си.

— Как, Андрес? Когато се опитвам да си спомня за щастието ни, аз те виждам с нея. Без дрехи във ваната. Не мога да изтрия този спомен.

— Но можем да се опитаме да поправим отношенията си, ако пожелаеш.

— Не става дума за това какво искам. Разбери, ти ме унижи. На мъжете им е лесно да излъжат, нямат представа каква обида нанасят. Не мога да забравя, че си я прегръщал и целувал, че нейната кожа се е допирала до твоята.

— Чувствах се самотен. Може би съм го сторил, за да те накажа.

— И напълно успя.

— Аз също съм наказан. Изгубих най-ценното — семейството си. Никога не съм преставал да те обичам — нежно изрече той. Доближи се до нея и се опита да я прегърне.

— Пусни ме! — извика тя. — Не ме докосвай! Добре, признавам, и двамата сгрешихме. Сега ти трябва да признаеш, че любовта ни е мъртва. Няма начин да я съживим? — безчувствено заяви. — Върви си — заповяда му тя, но по тона й усети, че всъщност не го желае. Отново я прегърна и този път тя не се отдръпна.

— Прочетох сценария на сериите, в които ще играеш — рече тя, за да му докаже, че въпреки всичко мисли за него и за кариерата му.

— Наистина ли? — изненада се той. — Как ти се струва?

— Много занимателно. Какво ще кажеш за онази част, където възрастният мъж се влюбва в млада жена? — закачливо го попита тя.

— Не се шегувай. Харесва ли ти? — недоверчиво попита още веднъж той.

— Много — искрено призна тя, преди отново да го прегърне и да потъне в сън.

 

 

Лусиана възвърна силите си. С години се обвиняваше за всичко, което се случваше, но сега знаеше, че трябва да открие детето си и наистина да бъде щастлива. Беше уверена, че Хуан де ла Крус знае къде е дъщеря им, но не може да й каже заради тайната на изповедта. Заспа в прегръдките на съпруга си, мислейки за отец Де ла Крус. Тази нощ сънува къщата му. Отново беше бедна и започна да работи там като слугиня. После го срещна, беше любезен с нея, разбираше я, постепенно започна да изпитва привличане към него. Смяташе, че това е любов, но беше страст без сериозна обвързаност.

 

 

На Лизбет не й беше лесно да приеме новото положение. Не беше разстроена от факта, че има сестра, а от това, че майка й беше крила това дълги години. Намираше спасение и утеха в прегръдките на Артемио. Струваше й се, че той я разбира напълно, че й дава силата, от която се нуждаеше. Той беше нейното семейство, което никога не бе имала. Решиха да се оженят. Оставаше само да съобщи на родителите си. Беше близка с баща си, затова съобщи новината първо на него.

— Гордея се с теб, дъще — искрено се зарадва той и я прегърна. — Въпреки нещастието ти си толкова смела и решителна.

— За мен е важно да ме подкрепиш.

— Ако сте сигурни в чувствата си, можете да разчитате на мен.

— Господин Дювал! — намеси се в разговора младежът. — Известно ми е, че съществува разлика между нас, преди всичко социална и икономическа.

— Никога не съм обръщал внимание на това — възкликна Андрес. — Най-важен е човекът и онова, което носи в себе си. Важни са чувствата му. Ще поговоря с госпожа Лусиана — обеща им той.

— Надявам се да разбере, че двамата се обичаме. Не бих искал да се оженим без благословията й — продължи Артемио, гледайки към Лизбет.

Тя кимна, давайки съгласието си да отидат в стаята на Лусиана.

— Не се тревожи, надявам се Артемио да успее да убеди майка ти. Нали се обичате?

— А ако мама не се съгласи? — попита Лизбет.

— Ще те защитя въпреки онова, което тя казва или мисли.

Лизбет го погледна с благодарност. Подкрепата му й беше необходима.

Артемио потърси Лусиана в стаята й, но не я намери.

Насочи се към библиотеката, тъй като знаеше, че тя прекарва свободното си време там. Беше прав. Лусиана не го очакваше, но предполагаше защо е дошъл и го изгледа недоволно.

— Няма да ви отнема много време — извини се той. — Накратко, ще ви съобщя това, което смятам, че е важно.

— Добре, какво има?

— Трябва да ви съобщя, че с Лизбет искаме да се оженим. Искаме вашата подкрепа и съгласие.

— Много добре знаеш, че не съм доволна от факта, че Лизбет иска да се омъжи за теб — отвърна Лусиана.

— Ние се обичаме — наивно възрази Артемио.

— Това са глупости — грубо отвърна тя. — Пълни глупости!

— Това означава ли, че не ни давате вашата благословия? — разочарова се той.

— Естествено, че не. Против тази сватба съм. Не я одобрявам.

Артемио я изгледа гневно и безпомощно. Очакваше тя да продължи.

— Много си дързък. Ти си беден лекар с празни джобове — продължи да го обижда тя. — Без положение и име. Имах други планове за дъщеря си. Няма да ме заблудиш, ти преследваш парите ми, но аз мога да я лиша от наследство.

— Ако желаете, можете да го сторите. Ще ми направите голяма услуга. Обичам Лизбет. Ще постъпим както Бог е отредил. Ще се оженим със или без вашето съгласие — извика той, но Лусиана не го слушаше.

Тя тръгна към дневната, където бяха Лизбет и Андрес, а той я последва. Възбудените им гласове отекваха в коридора.

— Предполагам, че си на негова страна — обърна се Лусиана към Андрес.

— Права си, на страната на любовта съм.

— Естествено, както и Виктор Мануел. Всички сте еднакви. Правите каквото си искате, без да мислите за последствията. Единствената, която има ум в главата си в това семейство, съм аз.

— Жалко, че нямаш и сърце — подигравателно отвърна съпругът й.

Лусиана онемя. Заболя я от думите му. Лизбет и Артемио го наблюдаваха. Андрес осъзна какво е казал и се опита да се извини, но беше късно.

— Не ме обвинявай. Твоята романтика не ме интересува. Дъщеря ни е достатъчно нещастна и така.

— Тя умираше, само любовта на Артемио я накара да се съживи — напомни й Андрес. — Как е възможно да си против? Остави ги да бъдат щастливи.

— Не намесвай Артемио! — рязко възрази Лусиана. — Не говори така за него.

— Лизбет е права. Артемио е добър и я обича.

— Той преследва парите й — упорстваше майката. — Използва случая, за да спечели пари.

— Смяташ, че всички са като теб ли? — запита Лизбет.

— Говори каквото си искаш, но това е истина.

— Така постепенно ще се окажеш съвсем сама. Сама с парите си. Може би точно това искаш? — тъжно изрече Андрес.

Лусиана и Андрес стояха изправени един срещу друг и се гледаха гневно. Лизбет седеше разстроена до масата, а Артемио стоеше безпомощно до нея. Настъпилата тишина беше непоносима. Появата на Виктор зарадва Лусиана.

— Престани да я измерваш в пари. Нямаш право.

— Няма да напусне къщата без мое позволение. Нито ще се омъжи против волята ми.

— Грешиш, мамо. Не ми е необходимо твоето позволение. Пълнолетна съм.

— Във всеки случай има моята благословия — намеси се отново Виктор Мануел.

— Заставаш против мен? Обединили сте се, за да докажете, че сте по-силни от мен.

— Наистина си много твърдоглава.

— Не иска да разбере, че става въпрос за щастието ми — подигравателно добави Лизбет. — Ще се боря — твърдо заяви тя.

— Откъде знаеш, че ще си щастлива? Не можеш да преценяваш хората.

— Грешиш, тя преценява добре — защити я брат й. — Най-важното е, че има чувства.

— Но не знае кое е добро за нея — беше непреклонна Лусиана.

— Не можеш да разбереш какво е истинска любов — защити Андрес дъщеря си.

— А ти можеш?

— Един момент, не говорим за вас — обади се Виктор Мануел. — Говорим за Лизбет и нейното щастие.

— Бъди разумна, Лизбет — внимателно се обърна към нея майка й. — Това е поредната ти лудост.

— Мамо, времето на лудориите и детинщините отмина. Животът не може да ми предложи много. Затова дълбоко ценя любовта на Артемио. Разбери, имам нужда от него. Не се опитвай да ме разубедиш. Няма да успееш.

— Свикнала си да живееш като принцеса. Той е бедняк.

— За какво са ми пари? Можеш ли да ми купиш нови крака с твоите пари?

— Виктор Мануел, винаги си ме подкрепял — обърна се Лусиана към сина си. — Сега имам нужда от теб. Направи нещо, накарай я да се откаже.

— Не мога, мамо. И аз, и татко сме на нейна страна.

— Лусиана, защо не се опиташ да разбереш? Дай й шанс да бъде щастлива.

— Винаги съм угаждала на капризите й, но не мога да одобря този брак. Не ме интересува дали ме мислите за груба и безсърдечна. Забранявам ти да се омъжваш. Един ден ще си ми благодарна.

Разговорът беше крайно неприятен за Артемио. Неволно бе станал свидетел на семейна разпра. Лусиана го обиждаше, но той не се предаваше лесно. Целуна Лизбет, поздрави Андрес и Виктор Мануел и напусна къщата. Лизбет не си направи труда да го изпрати. Остана в стаята, за да се пребори за най-важното в живота си — за Артемио и за любовта му.

— Не ми казвай нищо — обърна се Лусиана към нея, щом той излезе. — Моля те да размислиш.

— Не мога да повярвам, че носиш сърце от камък — възкликна Андрес. — Нарани дъщеря си заради глупавите си предразсъдъци.

— Защитавам я по свой начин. Вече ти казах, няма да позволя този брак.

— Нетърпима си, особено сега, когато на Лизбет са й нужни разбиране и любов.

— Ти не се съпротивляваш, защото си слаб. Много по-лесно е да се съгласиш.

— Не мислиш за детето ни — обвини я Андрес.

— Загрижена съм за бъдещето й.

— След нещастието нейното бъдеще е доста неясно — напомни й той. — Чрез този младеж тя осъществява мечтите си.

— Така е, но ние живеем в настоящето.

— Татко, опитите ти са напразни — безпомощно се обади Лизбет. — Няма да отстъпи. Ще се наложи да напусна тази къща. Ще живея при Артемио.

Лусиана занемя. Андрес тъжно я изгледа. Щяха да загубят дъщеря си заради упоритостта на Лусиана.

— Вече ти казах — отново повтори тя, свикнала никой да не й възразява. — Никъде няма да ходиш. Престани да ни измъчваш. Не можеш да го сториш.

— За какво говориш? За това, че не мога да ходя? Ще намеря някой да ме изведе от тук, мамо — отвърна Лизбет. — Не можеш да ме спреш.

— Във всеки случай имаш подкрепата ми — намеси се Андрес въпреки гневните погледи на жена си.

— Това е заговор! Решили сте да ми покажете, че заедно сте по-силни от мен, че не уважавате решенията ми. — Тя умоляваше с поглед Виктор за помощ, но той вдигна рамене.

— Не ме разбираш. Боря се за своето щастие, без значение как гледаш ти на нещата. Животът не ми предлага много, така че любовта на Артемио ми е нужна, затова и сватбата е толкова важна за мен — каза Лизбет.

— Но… — прошепна майка й, — ти живееш като принцеса тук, а той няма пукната пара.

Лусиана беше победена. Изскочи от дневната и затръшна вратата, избяга от тях, за да не видят сълзите й, за да не й се присмиват.

Тримата се изгледаха безмълвно. Съучастнически се усмихнаха. Бяха на прага на победата, а Лизбет щеше да бъде щастлива с човека, когото обичаше.

Виктор се наведе и я целуна по косата. Беше време да я отведе в стаята й. Андрес тръгна с тях. Когато останаха сами до леглото й, Андрес с любов се вгледа в лицето й.

— Татко — сънливо промълви тя, — не си ме учил да се моля.

Той объркано се усмихна.

— Скъпа, помоли се.

Тя затвори очи, събра ръце за молитва и думите сами се изляха от душата й. Баща й я гледаше с любов. Сетне приклекна до нея и започна да се моли. Лизбет имаше подкрепата на баща си и брат си, намери утеха в Бога и събра сили да се пребори за онова, което й беше най-нужно в момента.

 

 

Виктор беше доволен, че сестра му намери щастието си. Надяваше се любовта на Артемио да й вдъхне смелост да се изправи от инвалидната количка. Все по-често отбягваше Тамара. Обаче се случи нещо, което най-малко очакваше. Тамара, която най-често бе заета със себе си, си преряза вените.

Когато влезе в апартамента, той я завари да лежи на пода в локва кръв. Зави му се свят. Осъзна, че е виновен за случилото се.

В банята откри парче плат и превърза китките й, после я пренесе на леглото. Безпомощно гледаше пребледнялото й лице и се замисли за съдбата, лукаво подвеждаща хората, които не са един за друг, да се оженят. От мислите му го извади звънът на телефона.

— Татко — разтревожено извика Виктор, когато чу гласа на баща си, — трябва да ми помогнеш. Тя си е прерязала вените…

— Ще взема лекаря и идвам — обеща Андрес.

Виктор затвори телефона. Приклекна до Тамара и я хвана за здравата ръка. След няколко минути пристигнаха баща му и лекарят.

— Татко — втурна се той към баща си, — радвам се, че успя да дойдеш толкова бързо.

Андрес го прегърна и го потупа по гърба, докато доктор Севиля се приближи до леглото на Тамара.

Виктор стоеше безмълвен. Тамара бе прерязала вените си след опита му да се разделят. Когато той бе започнал да подрежда куфара си, тя го бе наблюдавала безмълвно. По лицето й бяха започнали да се стичат сълзи, не беше изрекла нито дума, но после бе прерязала вените си. Едва сега Виктор Мануел осъзна каква болка й бе причинил, колко несправедлив е бил с нея.

Олекна му едва когато лекарят каза, че животът й е вън от опасност. Междувременно се появи майката на Тамара. Обвиняваше го с поглед, но той твърдо бе решил да не се поддава на думите й.

— Извинявай, Ребека, не исках да навредя на дъщеря ти, но всеки път, когато се опитвах да поговоря с нея за развод, тя отказваше да ме разбере.

— Как е възможно да настояваш за развод? Трябваше да се опиташ да спасиш брака ви.

— Ребека, седни и ме изслушай — умолително изрече Андрес. — Много добре знаеш защо Виктор Мануел беше принуден да се ожени за Тамара. Не забравяй, че обстоятелствата ги накараха да се оженят. Не беше брак по любов.

— За съжаление отношенията ни станаха нетърпими — добави Виктор Мануел. — Най-добре ще е да се разделим. Разбери го.

Ребека се опита да каже нещо, но доктор Севиля ги прекъсна.

— Как е тя, докторе?

— За щастие е добре, госпожо. Виктор е постъпил правилно и е предотвратил кръвоизлива.

— Може ли да я видя? — загрижено попита той.

— Да — отвърна лекарят, — ще й е нужна подкрепата ти. Поговорих с нея. Отчаяна е, защото не може да ти роди дете.

— Смятате ли, че Тамара има нужда от консултация с психиатър или психолог? — попита Андрес.

— Явно ще се наложи. Човек, който е отишъл толкова далеч, трябва да е доста обременен, но най-важното е, че има поддръжката на семейството си. Трябва да разбере, че я обичаш — отново се обърна лекарят към Виктор Мануел — и че не е толкова важно, че нямате дете. Не бива да се ядосва.

— Разбирам, докторе. Ще направя всичко възможно — кимна той.

— Добре — каза лекарят. — Трябва да й давате по една таблетка на шест часа в продължение на шест дни.

Виктор Мануел взе таблетките и си тръгна. Тамара още беше бледа и замаяна след успокоителното, което й бяха дали, но се усмихна, когато видя съпруга си.

— Тамара, защо го направи? — укори я той.

— От любов. От любов към теб. Не мога да живея без теб.

— Тамара — отчаяно въздъхна Виктор Мануел.

— Моля те… Дай ми още един шанс. Моля те. Дай ми шанс да те направя щастлив. Остави ме да опитам. Искам отново да се наслаждавам на живота. Моля те.

— Добре, Тамара, ще направим още един опит — обеща й той.

Тя заплака и го погали по косата със здравата си ръка. В очите й можеше да види колко много го обича. Тревожеше го нейната импулсивност. Когато нещо не ставаше по волята й, тя буйно реагираше, заплашваше и крещеше. Вече не можеше да понася това държание, а сега бе заловен като в капан. Искаше му се да заплаче. Разкъсваше се между чувството за отговорност към нея и любовта си към другата жена.

Тамара заспа. Загледан в нея, реши, че не я обича повече, че бракът им е свършен, но трябва да бъде търпелив, да изчака, да й даде още един шанс. Едва тогава можеше да започне живота си с Кристина.

Докато Виктор Мануел, потънал в мисли и проблеми, се опитваше да намери изход от положението, Кристина се радваше на дъщеричката си. Бременността не беше променила съвършената й фигура и веднага след раждането продължи да работи като манекенка. Малката Виктория не й създаваше проблеми, а и приятелките на Кристина й помагаха. Смяташе скоро да кръсти момиченцето.

Проблемите се появиха, когато Николас започна твърде често да се намесва в живота им. Онова, което й каза, бе шокиращо за нея. Твърдеше, че е баща на Виктор.

Кристина не можеше да повярва.

— Кристина, моля те, изслушай ме. Намеренията ми са добри, нямам причина да те лъжа. Точно обратното, искам да ти помогна, на теб и на дъщеря ти.

— Вече ви казах, че не се нуждая от помощ — твърдо отсече тя. — Защо да искам помощ от вас?

— Защото съм баща на Виктор Мануел.

— Какво? Моля ви, не е истина! — объркано изрече младата жена.

— Знам, че си изненадана. Седни за миг. Знаеш ли, Кристина, това е самата истина.

— Вижте, не знам защо сте дошли да ми разправяте тези неща. Вероятно думите ви са чиста лъжа…

— Повтарям ти, истина е. Аз съм бащата на Виктор Мануел, дъщеря ти е моя внучка.

— Нямам представа каква е целта ви, но не вярвам да е добра. Моля, ви вървете си.

— Кристина, не се страхувай. Никога не бих ти навредил.

— Господин Обрегон, моля ви, вървете си — помоли го тя.

— Знам, че си разтревожена, естествено е, но с времето ще разбереш, че съм прав — не отстъпваше Николас.

Кристина замълча. Никой не можеше да я убеди, че това е истина.

Отец Хуан де ла Крус бе единственият човек, който можеше да й помогне да разгадае тази мистерия, но той също не повярва на твърденията на Николас.

— Не мога да повярвам, че Андрес Дювал не е баща на Виктор Мануел.

— Нито пък аз, но Николас Обрегон твърди, че му е син. Отче, какво знаете за майката на Виктор Мануел?

— Веднъж Лусиана ми каза, че е имала нещо общо с Николас, но по-добре не се намесвай в тези неща — посъветва я той. — Това е проблем, който не те засяга. Освен това майката на Виктор Мануел е мъртва, така че не бива да я съдим, нито да говорим лошо за нея.

Кристина не остана доволна от разговора с Хуан де ла Крус, но не го показа. Целуна ръката му и излезе от църквата. Той отправи молитви към Бога да я защити от неприятностите. Кристина тръгна към парка, където я очакваха приятелките й, разговаряйки с Виктор Мануел.

Отец Хуан де ла Крус също си тръгна към къщи. Щом влезе, му се стори, че нещо не е наред. Майка му се държеше странно, лицето й беше пребледняло, а ръцете й трепереха. Малко преди той да се прибере, се беше разиграла страшна сцена. Трухильо бе нахлул в къщата й.

— Това е къщата на моя приятелка — студено й напомни той, тъй като тя се канеше да го изхвърли.

— Не съм ви приятелка…

— Приятелите са, за да си помагат един на друг — продължи той, без да обръща внимание на думите й.

— Казах ви, не съм ви приятелка! Мога да ви изхвърля на улицата.

— Но съм сигурен, че няма да го сторите. Седнете и изпийте едно питие. Знам много неща за вас и не вярвам да искате да се разчуят.

— Предател!

— Какво би станало, ако кажа, че вие сте планирали нещастния случай, при който дъщерята на Лусиана остана инвалид?

— Какво говорите? — престори се, че не разбира нищо Ана Хоакина.

— Спомнете си.

— Но аз… — промърмори тя.

— При инцидента загина синът ми Маурисио — грубо отвърна той. Ана Хоакина започна да трепери. — Вие сте виновна за смъртта му — напомни й, докато тя нервно крачеше из стаята. — Седнете, щом ви казвам! Опитайте се да се сетите! Вие планирахте всичко. Аз изпълнявах нарежданията ви.

— Не си спомням нищо — твърдеше Ана Хоакина.

— Така ли? Изпийте едно питие и ще си припомните — подкани я Трухильо.

Тя реши, че това няма да е краят на разговора им, и се страхуваше от онова, което можеше да последва. Отдъхна си, когато той тръгна, но страхът, който бе преживяла, беше оставил следи по лицето й. В това състояние я намери синът й. Тя успя да събере сили да му се усмихне и да се държи както винаги. Отново се бе превърнала в безпогрешната Ана Хоакина.

Но и да не беше така, Хуан де ла Крус нямаше намерение да се задържа дълго у дома. Беше научил, че Лизбет и Артемио са взели решение да се оженят, и реши да ги посети. От пръв поглед разбра, че любовта на Артемио дава сили на нещастното момиче. Изглеждаше по-свежа и поздрава — като човек, открил целта в живота си, и явно вече не мислеше, че да си в инвалидна количка означава край на живота. Имелда им сервира чай, а после свещеникът остана сам с Лизбет.

— Е — започна отец Хуан де ла Крус, — научих, че възнамеряваш да се омъжиш.

— Точно така — грубо му отвърна тя. — И вие ли сте против нашия брак? Нямам намерение да се караме, но тъй като сте добър приятел на майка ми, предполагам, че тя ви е изпратила.

Отец Хуан де ла Крус бе изненадан от реакцията й. Помълча известно време, после заговори спокойно:

— Грешиш, Лизбет. Дойдох да те видя и си спомних, че веднъж ти ми каза, че не знаеш как да се молиш на Бога.

— Трябва да ви кажа, че започнах да се уча. Татко и Артемио ми помагат.

— Радвам се, дъще. Няма нищо по-хубаво от това да общуваш с Бог.

— Чета Библията — похвали се тя.

— Бог винаги се радва, когато агнето се върне в стадото — напомни й Хуан де ла Крус.

Лизбет благодарно му се усмихна. След един период на недоволство, когато й се струваше, че всичко е свършило, постепенно животът й започна да се връща към обичайния си ритъм. Кой знае, надяваше се тя, може би един ден Бог щеше да й помогне да проходи отново и тогава щастието й щеше да е пълно.

— Радвам се, че дойдохте, отче — усмихна се тя.

— На мен също ми беше приятно — отвърна той и се накани да тръгва.

Стигна до вратата и посегна да я отвори, но някой го изпревари и той застана очи в очи с Лусиана. И двамата се изненадаха. Когато се съвзе от шока, Лусиана се разгневи. Веднъж вече бе изгубила дете заради него. Дали това посещение не означаваше, че ще й отнеме и Лизбет.

— Мамо — радостно се обърна момичето към майка си, — отец Де ла Крус е съгласен да се омъжа за Артемио.

— Може ли да поговорим насаме — процеди през зъби Лусиана.

— С удоволствие — отвърна спокойно той. Отправиха се към библиотеката. Той мълчеше, докато тя наливаше по едно питие.

— Вече ти казах — започна Лусиана, — че не искам те да се венчаят, а още по-малко ти да ги благословиш.

Отец Хуан де ла Крус понечи да каже нещо, но тя грубо го прекъсна:

— Не ме критикувай, искам само Лизбет да бъде щастлива.

— Това е твое право, но не одобрявам това щастие, което ти й желаеш.

— Кой може да каже, че майката греши, когато иска детето й да е щастливо? Кой? Някой, който никога не е имал майчински чувства. Извини ме, Хуан, ти не си виновен за това. Нямаш представа какво е да живееш за детето си. Искаш най-доброто за него, но никога не знаеш дали грешиш или не.

— Лусиана… — започна той.

— Не, остави, ме да говоря. На света няма училище за майки. Това е най-важната задача за всяка жена и няма кой да я научи. Да си майка е много трудно, Хуан. Не става дума само за раждането. От самото начало трябва да си готова за това, че децата ти ще те осъждат, защото, това, което им даваш, невинаги е онова, което искат. Понякога им даваш пари, а те искат любов. Когато им даваш любов, искат пари и лукс.

— Лусиана, най-важното е любовта. Да обичаш, това означава да ги пуснеш на свобода. Всички обичаме, но малко от нас знаят да обичат. Ти например вече не знаеш как да го направиш. Поставяш твърде много условия за любовта си. Не умееш да обичаш свободно, от цяло сърце. Ти вече не си онази Лусиана, която познавах.

— Престанах да съм такава в нощта, в която изоставих дъщеря си — напомни му тя. — Животът ми драстично се промени, станах друга жена.

— Да, сега си съвсем различна — жена, която прилича на майка ми. Не знам дали забелязваш, че причини на Кристина това, което майка ми причини на тебе.

— Възможно е. Може би е така — неохотно се съгласи тя. — Затова сега съм огорчена и лишена от илюзии.

— Моли се, Лусиана — посъветва я Хуан де ла Крус, докато тя подигравателно му се усмихваше. — Моли се много, да те благослови Бог с дарбата да обичаш. Разбери, Лусиана. Децата израстват и трябва да имат свой живот. Детето не е чаша, която се пълни, а огън, който се разпалва. По-добре детето да е далеч от теб, но щастливо, отколкото до теб, но потиснато.

— Но Лизбет е толкова млада — едва чуто прошепна Лусиана.

— Двамата с Артемио ще постъпят както трябва. Защо не им разрешиш? Повече ли ще ти хареса да живеят заедно, без да се венчаят?

— Не, няма — ужаси се тя.

— Тогава ги подкрепи.

— Винаги съм мечтала за деня, в който дъщеря ми ще се омъжи. Исках да й приготвя чеиз, сватба и тържество за всичките ни приятели.

— Лизбет не иска сватба. Иска само да влезе в Божия храм и да свърже живота си с Артемио.

— Добре. Ще се съглася, но не го правя заради него, а заради нея. Единствено заради Лизбет.

Отец Хуан де ла Крус въздъхна с облекчение. Вече си представяше щастието в очите на Лизбет. Радваше се, че предотврати още една трагедия — Лизбет да избяга от дома си и да причини болка на Лусиана — болка, която тя вече бе преживяла веднъж.

Лусиана седеше, потънала в мисли. Отец Хуан де ла Крус още веднъж я бе принудил да промени решението си. Това бе цената, която трябваше да плати, ако искаше да запази дъщеря си до себе си. Разговорът привърши и тя го изпрати до вратата.

След известно време тръгна към стаята на Лизбет. Отново изпита болка, щом я видя в инвалидната количка. Седна до нея и я хвана за ръката. Питаше се дали Лизбет някога ще разбере колко я обича.

— Хуан де ла Крус ме убеди да не се противя на щастието ти. Ако си убедена, че ще го намериш с това момче, ще те подкрепя. Ще се моля на Бога всичко да бъде както трябва.

— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, ние се обичаме. Заедно ще преодолеем препятствията, които ще изникват пред нас.

— Искам да те предупредя, че в брака не всичко е по мед и масло.

— Знам, мамо, бракът не е игра. Не те обвинявам, че ми нямаш доверие. Години наред се държах като разглезено момиче, без съвест и отговорност, но този период отмина.

— Надявам се — неуверено прошепна Лусиана. — Единственото, което искам, е да живеете у дома.

— Но, мамо… — промълви Лизбет. — Двамата с Артемио искаме да започнем живота си в собствен дом.

Лусиана пребледня, неволно стисна юмруци, сякаш възнамеряваше да се бори против някаква непозната сила.

— Но това е невъзможно. Не си в състояние…

— Извинявай, мамо, но ще живея в моя къща и ще се грижа за съпруга си. Няма да променя решението си.

— Добре — уморено се съгласи тя. — Прави каквото искаш. Няма да кажа нищо повече. Само че няма да има сватба.

— Слава богу — възкликна иронично Лизбет, — най-после получих благословията на майка си.

Осъзнавайки, че е засегнала Лусиана с думите си, бързо се усмихна, протегна ръце и я прегърна. Лусиана целуна Лизбет по косата, сякаш бе малкото й момиче, а не жена, готова да поеме отговорностите на брака. Щом излезе от стаята, телефонът иззвъня.

— Ало? — радостно каза Лизбет, очаквайки да чуе гласа на Артемио.

— Лизбет? — попита женски глас.

— Да, кой се обажда?

— Кристина.

— Кристина?

— Да. Сигурно си изненадана от обаждането ми, но научих, че ще се омъжваш.

— Да, така е.

— Искам да ти пожелая всичко най-хубаво и да си щастлива.

— Благодаря ти за пожеланията. Кристина, искам да те помоля за една услуга. Не ми отказвай.

Дълго не се бяха виждали и Лизбет беше щастлива да я чуе отново. Искаше Кристина да я посети. Искаше да сподели с някого радостта си.

За щастие Лусиана не можеше да ги чуе. Беше забранила на Кристина да се появява във фирмата й. Когато излезе от стаята на Лизбет, реши да се обади на Хуан де ла Крус. Той все още й оказваше морална подкрепа.

— Сигурно си доволен, казах на Лизбет, че може да се омъжи. Имам усещането, че съм подтикнала дъщеря си към нещо опасно.

— Радвам се за Лизбет — стигна до нея благият му глас, — но ми е жал за теб. Какво да сторя, за да облекча душата ти?

— Кажи ми коя е дъщеря ми, единствено това ще ме успокои. Кажи ми веднага, иначе наистина ще съжаляваш за мен.

— Не мога, Лусиана, не мога да разкрия тайната на изповедта. Какво ще стане с християнската вяра, ако ние, свещениците, й изневерим и започнем да разказваме онова, което са ни доверили? Такава тайна трябва да се запази завинаги. Това ще знае само Бог и никой друг. Разбирам болката ти като майка и те моля да ми простиш.

До него достигна плачът на Лусиана, а след малко линията прекъсна. Можеше да си представи обляното й в сълзи лице, да усети топлите й сълзи, но не бе в състояние да отиде срещу вярата си.

Той също имаше нужда да открие душата си пред някого. Отец Селарио бе забелязал, че в последно време е мълчалив и замислен. Предложи му помощта си, а отец Хуан де ла Крус я прие с удоволствие.

— Какво те измъчва, синко?

— Тежи ми тайна, която бе споделена при изповед, отче.

— Такава тайна не може да бъде разкрита, нито да бъде предмет на разговор — напомни му отец Селарио. — Надя вам се, че го осъзнаваш.

— Да, отче — съгласи се Хуан де ла Крус, — и нямам намерение да го сторя. Споменах го пред вас, защото това е причината за моето страдание. Спомняте ли си, когато ви говорих за миналото си? За дъщеря ми, за която разбрах съвсем наскоро?

— Разбира се, спомням си. В тази история бяха замесени и госпожа Лусиана Дювал, и Ана Хоакина.

— Точно така, отче. Спомняте ли си колко се промени животът ми, откакто Лусиана ми каза, че имаме дъщеря? Когато го осъзнах, съвестта ми започна да ме измъчва. По-късно се успокоих, когато при една изповед разбрах коя е дъщеря ми. Сега ми тежи на душата, че не мога да го съобщя на Лусиана, която се измъчва. Постоянно ме пита, а аз съм свещеник, отче, но и моята душа страда, защото не мога да успокоя една измъчена жена. Лусиана плаче и ме умолява да й кажа коя е дъщеря й. Чувствам се сломен. Виновен съм, отче. Господи, помогни ми!

Отец Селарио въздъхна дълбоко. Молеше се на Бога да му покаже верния път, да постави верните думи в устата му, да успокои Хуан де ла Крус.

— Синко, ще споделя не само болката ти, но и твоята тайна.

— Какво искате да кажете, отче?

— Знам коя е дъщеря ти. Не, ти не казвай нищо — предупреди го отец Селарио. — Ти не можеш да говориш, за да не нарушиш обета си. Знам коя е дъщеря ти, не защото някой ми е казал, а защото не можех да не забележа как я гледаш и как се тревожиш за нея.

Хуан де ла Крус се разтревожи, питаше се дали още някой е забелязал.

— Да, Хуан де ла Крус. Знам, че Кристина е твоя дъщеря.