Делиа Фиало
Право на любов (3)

Глава 3

Докато любовни неприятности измъчваха семейство Дювал, фирмата на Лусиана постепенно западаше.

— Събуди се, остави спомените на мира. Фирмата ще се провали. Трябва да ти кажа, че продажбите са спаднали — каза й Мириам, щом влезе в кабинета. — Новата ни колекция трябваше вече да е готова, но не е. Франко е гениален дизайнер, но не знае как да представи моделите си без теб.

— Така ли?

— Да, това е истината. Трябваш ни, Лусиана — намеси се Франко. — Разбери, без теб сме загубени. Трябва веднага да се върнеш във фирмата.

— Ако ми говорите тези неща само за да ме измъкнете от състоянието ми, губите си времето. Фирмата не ме интересува. Вече нищо не ме интересува — призна Лусиана. Смяташе, че животът е изгубил смисъла си за нея, даваше си сметка колко скъпо й бяха стрували нейните амбиции.

 

 

Точно когато й се стори, че животът й потръгва, се случи нещастие, което ги разтърси жестоко. Трухильо получи известие за автомобилна катастрофа, в която бе пострадала Лизбет.

— Проследихме ги до магистралата и тогава ударихме колата, бутахме я, докато не изскочи от пътя.

— Чудесно. Къде я хвърлихте? — доволно запита Трухильо.

— На пътя към Толук. Единственото нещо извън плана бе, че не беше сама.

— Какво каза? — изненадано и разтревожено запита той.

— Тази работа не ми хареса, но не искахме да се връщаме, без да сме изпълнили поръчението. Направихме така, че да паднат в котловината. Смятам, че едва ли са оцелели, за да кажат нещо — гордо заяви човекът.

— Почакайте, почакайте! — извика Трухильо. — Каква кола караха? Как изглеждаше човекът с нея? — уплашено запита той, боейки се от отговора.

— Колата беше голяма, синя, стар модел — безразлично обясни младежът. — Момчето беше от тези, които носят опашка — допълни насмешливо.

— Идиот! Това е синът ми! Моят син, глупаци! — викаше той.

Изгони ги от кабинета и остана сам с бутилка уиски.

 

 

Лусиана лежеше от часове в спалнята си на огромното легло, което още повече й напомняше за раздялата с Андрес. Вече не можеше да усети уханието, което нахлуваше през прозореца от цветята в градината. По-рано в такъв хубав ден тя се будеше изпълнена с енергия и добро настроение. Сега сякаш всичко в нея беше умряло след заминаването на Андрес. Смяташе, че всичко е загубило смисъла си и че нищо повече не може да й се случи. Неочаквано в коридора проехтя вик.

— Госпожата ми е забранила да пускам посетители… — опитваше се да обясни Имелда.

— Имелда, трябва да я видя — викаше Кристобал разтревожено.

— Не приема никого! Не отивайте горе, ще ми създадете проблеми!

— Лусиана…

— Госпожо, опитах се да го спра, но той не ме слушаше — оправдаваше се Имелда, защото той я блъсна и влезе в спалнята на Лусиана.

— Няма нищо, Имелда. Можеш да си вървиш.

— Лусиана…

— Кристобал, казах, че не искам да виждам никого. Това, че работиш с мен, не ти дава право да влизаш в спалнята ми — упрекна го тя.

— Извинявай, не дойдох по работа.

— За какво тогава?

— Нося лоши новини. Много лоши новини. Случило се е нещо ужасно.

— Лизбет… Лизбет, така ли? — извика Лусиана и започна да трепери неудържимо. Кристобал й описа накратко какво се е случило, докато й помагаше да се облече, за да тръгнат към болницата.

— Знаех си, че един ден това ще се случи. Лизбет е много буйна… — каза Франко, щом ги видя в коридора на болницата.

— Моля те, Франко. Изнервяш ме още повече — едва изрече майката.

— Неизвестността ме съсипва.

— Иска ми се лекарят вече да излезе от там и да ни каже какво е положението.

— Едва не умрях, като видях Лизбет с всичките тези прикачени към нея апарати и тръбички, лекарите, сестрите… — говореше Франко, докато стояха пред вратата на интензивното отделение.

— Как смяташ? Дали ще оживее?

— Франко, откъде да знам? Трябва да се помолим на Бога да й помогне. Трябва, защото ако Лизбет умре… — рече Кристобал и в този миг Лусиана сякаш най-после събра смелост и се упъти към сестрите.

— Къде е? Моля ви, кажете ми къде е?

— В интензивното отделение.

— Госпожо, забранено е да влизате.

— Тя ми е дъщеря. Пуснете ме! Лизбет! — отскубна се тя от сестрите и влезе в стаята, в която апаратура бе поела функциите на тялото на дъщеря й. — Лизбет… — нежно прошепна Лусиана и докосна ръката й.

Стоеше до леглото, взирайки се в бялата стена над главата на дъщеря си, сетне с бавни крачки напусна стаята. След разговора с лекаря я обхвана отчаяние. Беше сама, Андрес го нямаше, това още повече утежняваше положението.

Виктор Мануел едва успя да се свърже с баща си, който бе заминал по работа. Молеше се на Бога да събере сили, за да успее тактично да му поднесе неприятната вест.

— Татко, къде си?

— В Маями, Виктор Мануел, предлагат ми работа — весело отвърна баща му. — Как си, синко? Нямаш представа колко се радвам да те чуя. Как е сестра ти?

— Татко, трябва да ти кажа нещо неприятно.

— Нещо не е наред ли? — веднага промени тона Андрес.

— Лизбет… — едва изрече името й, спомняйки си колко безпомощна изглеждаше тя. — Лизбет умира.

— Какво? — загрижено попита баща му. — Какво се е случило с нея? Кажи ми!

— Претърпя катастрофа. Била е с Маурисио. Той загина.

— А майка ти? Как е Лусиана — веднага попита той.

— Можеш да си представиш.

— Веднага тръгвам към летището. Ще пристигна с първия полет — обеща той. Целият трепереше. Измъчваше се, че не е със семейството си в този момент.

Знаеше, че Лусиана е отчаяна, че не е мигнала цяла нощ, стоейки до леглото на Лизбет.

 

 

— Изглежда зле, не дойде в съзнание — каза Лусиана на останалите.

— Лекарите, които се грижат за нея, са най-добрите. Не губи вяра — утешаваше я Мириам.

— Сигурно е много зле. Никой не ни обясни нищо с подробности. Боже, толкова съм отчаяна. Ами ако се случи нещо непоправимо? Какво ще стане, ако я загубя?

— Не мисли за това. Нека да мислим положително. Всичко ще бъде наред, Лусиана — не й позволяваше да се отдаде на отчаянието Мириам.

— Аз съм виновна… Аз отговарях за нея, а не направих нищо. Едва я поглеждах. Виновна съм — повтаряше непрестанно тя.

Неочаквано в болницата се появи Кристина. Явно бе разстроена от случилото си. Беше преглътнала самолюбието и гордостта си и бе дошла да изрази съчувствието си на семейство Дювал.

— Кристина… — извика Виктор Мануел, вцепенявайки се от изненада.

— Виктор Мануел.

— Сестра ми… — едва промълви Виктор Мануел, но се почувства по-добре, защото можеше да сподели с някого чувствата си. — Лизбет винаги беше весела, изпълнена с живот и енергия. А сега е толкова близо до смъртта.

— Толкова ли е зле?

— Да. Сестра ми искаше просто да преодолее болката от раздялата на родителите ни, безразличието на майка ни и от това, че не й обръщах внимание.

— Не се обвинявай. Нищо не си направил — утешаваше го тя. — Знам, че я обичаш.

— Така е, но трябваше да й го покажа.

— Как е майка ти? — загрижено попита Кристина.

— Можеш да си представиш. Като парализирана е, не може да мисли, не може да говори. Само плаче.

— Уверявам те, че много ми е жал за нея.

— Знам и оценявам това, че дойде, въпреки всичко, което ти причиних, въпреки това, което семейството ми направи.

— Тръгвам си.

— Ще те видя ли отново?

— Вероятно, но ще дойда единствено за да поговоря с Лизбет.

— Пази се, Кристина.

— Ти също, Виктор Мануел.

 

 

Лекарят излезе от операционната и се обърна към Лусиана:

— Госпожо Дювал, ще ми се да можех да кажа, че всичко е наред. Направихме всичко, което беше по силите ни. Дъщеря ви има няколко сериозни счупвания и наранявания и състоянието й е лошо.

— Тогава какво може да се направи? — попита Лусиана.

— Дъщеря ви е млада, което увеличава възможността й да се възстанови.

— Това означава ли, че е вън от опасност?

— Не, още не можем да го потвърдим, но за щастие понесе добре операцията. Сега остава да чакаме.

— Кога ще мога да я видя?

— Засега е в реанимация — обясни лекарят, — ще остане там, докато не преценим, че е вън от опасност.

— Трябва да я видя — настояваше Лусиана.

— Засега е невъзможно. Трябва да изчакаме, а после ще я пренесем в нейната стая. Посещенията ще бъдат ограничени, само един или двама души ще могат да я посещават.

— Благодаря, докторе.

Непосредствено след операцията в болницата пристигна Андрес, зачервен от тревога и бързане.

— Какво казаха лекарите?

— Изглежда, най-лошото отмина, но още не са съвсем сигурни.

— Мили боже! Как така не знаят? Как е възможно?

— Аз съм виновна. Бях толкова нещастна, че не обърнах внимание на Лизбет.

— Аз съм виновен за това нещастие.

— Не е важно кой е виновен. Сега не е време да се обвиняваме. Лизбет трябва да се оправи.

 

 

Не след дълго лекарите бяха в състояние да кажат нещо повече за случая на Лизбет.

— Благодаря, докторе.

— Трябва да ви кажа нещо за сестра ви.

— Слушам ви — пребледня Виктор Мануел.

— Виктор Мануел, сестра ви няма да може да ходи.

— Ще остане парализирана? Сестра ми ще се превърне в инвалид?

— Бъдете силен, момчето ми. Трябва да подкрепите родителите и сестра си.

Тази вечер той дълго се разхожда без определена цел. Не можеше да свикне с мисълта, че сестра му, това весело и буйно момиче, ще остане завинаги неподвижно. Какви думи за утеха можеха да помогнат на родителите му? Те и без това се чувстваха виновни за случилото се. В главата му се въртяха безброй въпроси и нито един отговор. Вече беше паднал духом, а трябваше да вземе решение за Кристина и Тамара. В течение само на няколко месеца животът му се бе преобърнал и от най-желания и богат ерген се бе превърнал в заточеник на любовта и преживяваше семейна трагедия. Потънал в мисли, изведнъж осъзна, че се е доближил до дома на Кристина. Потиснат, позвъни на вратата — единствената врата в този град, на която можеше да позвъни в този час. Единственото място, на което щяха да му се зарадват, където можеше да намери утеха и подкрепа.

— Разхождах се и размишлявах за това, което ми каза лекарят — обясни той, щом съгледа Кристина, която не бе изненадана от посещението му. — Можеш ли да си представиш? Лизбет, толкова млада и енергична, да се парализира? Неподвижна. Господи, това не е честно! — плачеше той.

— Виктор Мануел, трябва да си силен. Ще си необходим на семейството си. — Хвана го за ръката, без да знае как да го утеши. Той говореше, а тя стоеше до него зашеметена. После се съвзе и повтори: — Виктор Мануел, трябва да бъдеш силен.

— Да, знам. Лекарят ми каза същото. Знаеш ли какво изпитвам? Сякаш неприятностите нямат край. Разговорът с теб наистина ми помогна. Благодаря ти, Кристина. Благодаря за подкрепата, за разбирането. — Той погледна часовника си и осъзна, че е прекарал почти цялата нощ при нея. Сбогува се и с бавни крачки тръгна по улицата, отправяйки се към дома, където го очакваше Тамара, изпаднала в истерия.

 

 

След няколко дни медицинската сестра най-после им разреши да влязат в стаята на Лизбет и да поговорят с нея. На Андрес и Лусиана им се подкосиха краката, когато видяха дъщеря си. По лицата им се стичаха сълзи.

— Татко, ти дойде — тихо изрече тя.

— Да, принцесо. До теб съм.

— Вече няма да ни изоставяш, нали?

— Няма, скъпа, няма — погали я по косите той.

— Къде е мама? — попита Лизбет.

— Тук съм. Как си?

— Добре, но всичко ме боли.

— Къде те боли? — попита Лусиана развълнувано.

— Не знам. Цялото тяло. Какво ми е на краката? Не ги усещам — изпадна в паника момичето.

— Сигурно е от упойката. Беше в тежко състояние. Катастрофата беше ужасна — лаконично обясни майка й.

— Не си спомням нищо. Как е Маурисио? — загрижено попита дъщеря й. — Спомних си за злополуката — изведнъж рече тя. — Кажете ми, Маурисио ранен ли е? Къде е? Нима не са го довели в тази болница? — истерично започна да вика Лизбет, уплашена от мълчанието им. — Искам да го видя.

— Успокой се, детето ми. — Лусиана не знаеше какво да й отговори, как да й съобщи за смъртта на Маурисио.

— Искам да го видя.

— Още не можеш да ставаш. Моля те, не се тревожи. Скоро преживя тежка операция. Освен това си на системи.

— Доведете го тук — викаше Лизбет.

— Не може да дойде, скъпа — тихо прошепна Лусиана.

— Защо? Тежко ли е ранен?

— Да.

— Много ли?

— Да.

— Значи е много зле.

— Кажи й, моля те — прекъсна ги Андрес. Не издържаше повече на този разговор.

— Какво е станало? Кажи ми, татко, какво се е случило с приятеля ми? Какво му е?

— Лизбет, Маурисио не може да дойде.

— Защо?

— Маурисио е… мъртъв.

— Не! — писъкът на Лизбет проехтя в коридора.

— Лизбет, моля те…

— Кажете ми, че това не е истина!

— Лизбет, скъпа, моля те…

— Това е лъжа! Кажете ми, че е лъжа! Той не може да умре!

— Ще ти стане лошо, скъпа. Моля те, съвземи се — опитваше се да я успокои Лусиана. — Моля те, Хуан, помогни ми. Не знам какво да сторя — обърна се тя към Хуан де ла Крус. Той ги помоли да напуснат стаята за малко и остана сам с момичето, което бе изпаднало в тежка психическа криза.

— Послушай ме, Лизбет.

— Какво правите тук? — ядосано го попита тя. — Ще умра ли?

— Не. Помагам на тези, които страдат. Бог ме изпрати, за да утешавам и да давам надежда — търпеливо обясни той.

— Не, не искам да слушам.

— Вие, младите, мислите така. Смятате, че можете да се справите с всичко, но когато се случи нещо сериозно, се отдавате на отчаянието.

— Става дума за това, което се е случило с Маурисио.

— Знам, че ти е тъжно, но трябва да приемеш волята Божия. Той го е повикал при себе си, а теб по някаква причина е оставил тук, жива.

— Не. Не искам! Маурисио!

— Мислиш само за своята болка. Защо не помислиш какво изпитват родителите ти?

— Не. Не бях от значение за тях, когато имаха проблеми. Колко ги молих да не се разделят!

— А това е твоето отмъщение. Искаш да си егоистка като тях. Не. Във всяко лошо нещо се крие и добро. Може би преживяното нещастие ще ги сплоти отново — изрече той с тон, който я накара да се успокои.

Не след дълго тя потъна в дълбок сън, от който се нуждаеше. Имаше също така нужда от родителите си, както и от отец де ла Крус.

Единственият човек, с когото искаше да говори Лизбет, бе Виктор Мануел. Той винаги беше търпелив към нея. Още от малка винаги бе търсила помощ или съвет от него.

— Братко, Маурисио е мъртъв.

— Опитай се да разбереш, вече нищо не може да се направи.

— Никога няма да го видя.

— Ще го носиш в сърцето си — каза уверено той, макар да съзнаваше, че това не е голяма утеха за нея. — Хората живеят в нас, докато ги помним. Спомни си най-хубавите мигове, които сте прекарали заедно. Пази спомените си.

— Защо? — непрестанно повтаряше тя.

— Само Господ знае. Спомняй си за Маурисио. Него го няма вече, а ти трябва да помислиш за себе си. — Той я хвана за ръката. Дланите й бяха студени.

— За себе си? Не.

— Да, Лизбет. Трябва да бъдеш смела и да събереш сили, за да се бориш за живота си — твърдо каза той.

Не трябваше да й позволи да падне духом сега, когато я очакваше дълго възстановяване. Изпитваше болка, защото рано или късно трябваше да й каже истината — че не може да ходи. Трябваше да я подготви психически и да не й позволи да изпадне в депресия заради смъртта на Маурисио. Прибра се вкъщи, където вече нямаше радост и живот. Всичко бе притихнало — първо родителите му се бяха разделили след бурен скандал, след това той се заплете в неразрешим любовен триъгълник, а накрая се случи нещастието с Лизбет. Не знаеше вече къде да намери опора, защото Тамара все повече го притискаше. Независимо от бременността й той не се държеше с нея така, както тя очакваше. Единственият човек, който можеше да му подаде ръка, бе Кристина, но тя бе толкова наранена от него, че нямаше да е справедливо да я безпокои.

 

 

От болницата Лусиана винаги отиваше в църквата и непрекъснато се молеше. Този път тя отиде в близкия ресторант да пие кафе по настояване на Андрес.

— Помолих те да пиеш кафе с мен, защото… — неуверено започна той — ние двамата трябва да поговорим.

— За какво искаш да говорим? — хладно го запита съпругата му.

— Сега, когато и двамата сме по-спокойни, след като Лизбет е вън от опасност…

— Не извъртай, Андрес. За какво искаш да разговаряме?

— За нас двамата. Мога ли да се върна у дома? Прости ли ми? Защо мълчиш? — настоя той, когато мълчанието между тях стана нетърпимо. — Успя ли да ми простиш?

— Съжалявам, Андрес. Ще те излъжа, ако ти кажа, че съм ти простила. Не съм ти простила, нито съм забравила какво направи. Възможно ли е… Само като си помисля за изневярата ти и липсата ти на уважение към мен. Много съм обидена. Като си помисля, че за награда на моята саможертва и упорит труд ти потърси друга жена, изпитвам огорчение. Като си помисля за времето, което си бил с нея, ме измъчва ревност.

— Смятах, че съм достатъчно наказан.

— Нямам намерение да те наказвам. Това е въпрос на чувства и достойнство.

— Лусиана, разкайвам се.

— Съжалявам, нищо няма да постигнеш само с разкаяние. Просто не мога да приема мъж, когото смятах, че е мой, но сега принадлежи на друга.

— Избрах теб.

— Благодаря — спокойно отвърна тя, въпреки че го изгледа иронично.

— Останах при теб.

— Много е късно. Вече ме изгуби.

— Мили боже! Не е важно какво се е случило. Нещастният случай с Лизбет, това, че видях дъщеря ни на ръба на смъртта, че и двамата стояхме неотлъчно до леглото й, не ни ли сплоти?

— Може би сме страдали заедно, но любовта, която изпитвахме един към друг, заради която бяхме заедно, вече не съществува.

— Лусиана…

— Нашата любов умря. Ти я уби, Андрес.

— Тогава?

— Ако искаш да се върнеш в къщата, имаш пълно право. Ще бъдеш близо до дъщеря си, ще виждаш майката на детето си, но няма да имаш жена. Не онази, която ти беше съпруга. Никога! — твърдо заяви Лусиана, докато той я гледаше влюбено, сякаш я вижда за пръв път в живота си.

Все още не искаше да се връща у дома. Нямаше да понесе да спи в стаята за гости, да вижда Лусиана, но да не може да я докосне. Въпреки това най-важното в момента беше дъщеря му да се възстанови, а той да се отдаде на работата си. Не предполагаше, че Николас е купил театъра, за който бе мечтал от години. Беше поразен от действията на този човек, когото смяташе за свой приятел. Реши да се срещне с него. Въпросът не бе само за работа, но и от личен характер. Николас не обърна голямо внимание на обвиненията му, защото бе подписал лично всички документи и това, че не бе прочел съдържанието им, а се бе доверил сляпо на Николас, беше негов проблем. Той само ловко се бе възползвал от кризата, настъпила в семейството му. Явно никога не бе изпитвал искрени приятелски чувства към Андрес. Беше си обещал отдавна, че ще си отмъсти за Барбара, която Андрес му бе отнел, и сега бе настъпил подходящият момент. От друга страна, Андрес беше отчаян и нервите му бяха изопнати, изгуби търпение и се нахвърли върху Николас, който бе изненадан от поведението му.

 

 

Докато двамата мъже се караха, Лусиана водеше битка с Лизбет, която бе обхваната от панически страх, защото не можеше да се изправи на краката си.

— Не мога да стана, мамо. Какво ми е на краката?

— Лекарят сигурно е знаел какво говори, когато каза, че трябва да останеш на легло.

— Не мога да лежа повече! Помолих татко да ми помогне, но не успях да помръдна краката си — истерично викаше Лизбет. — Най-добре веднага поговори с лекаря — заповяда тя на майка си.

Лусиана излезе от стаята и отиде при лекаря.

— Съжалявам, госпожо — веднага отвърна доктор Домингес, който не искаше да й дава напразни надежди. — Смятах, че синът ви, ви е казал.

— Виктор Мануел не ми каза нищо — учуди се тя. — Моля ви, кажете ми истината.

— Дъщеря ви ще остане инвалид вследствие на катастрофата. Имаше счупване на петия шиен прешлен. При операцията се опитахме да възстановим реакциите й, за да може да ходи и да чувства краката си спокойно й обясняваше лекарят. От дългата си практика знаеше, че не може да й съобщи изведнъж ужасната новина. — Дъщеря ви няма да може да ходи.

— Това е невъзможно. Не е възможно! — извика Лусиана и се подпря на облегалката на стола.

— Както ви казах, направихме всичко възможно. Катастрофата беше много тежка. Беше сериозно ранена, имаше лоши счупвания на костите. Долните крайници на дъщеря ви са парализирани.

— Не, моля ви… Не, не… — заплака тя.

Това бе Божие наказание, загдето изостави първата си дъщеря — бе първата мисъл, която й мина. Бързо се отправи към стаята на Лизбет. Пред вратата срещна Виктор Мануел.

— Защо не ми каза, че Лизбет е парализирана? — запита го тя.

— Не исках да те разстройвам. Имах известни надежди — с болка й отвърна той.

— Няма надежда. Опита се да се изправи и не успя.

— Трябва да й го съобщим.

— Тя явно се досеща. Искаше да дойдем заедно с баща ти — каза Лусиана.

С несигурни стъпки влязоха в стаята и седнаха до леглото й.

 

 

 

— Какво ми е на краката, мамо? Защо не мога да ги помръдна? — веднага запита Лизбет, уплашена от израза на лицата им.

— Успокой се, Лизбет.

— Искам да ходя. Кога ще мога да стана от това легло?

— Лизбет, няма да можеш — отвърна Лусиана и си помисли: „Мили Боже, дай й сила“.

— Защо не мога да ходя?

— Не можеш, Лизбет.

— Защо? Няма ли да мога? Никога повече? — повтаряше момичето ужасено. — Не мога да ходя! Не, татко… — тихо промълви, преди да потъне в дълбок сън под въздействието на успокоителното.

 

 

Както винаги Лусиана можеше да се довери единствено на приятелката си.

— Защо трябваше да се случва това с моята дъщеря? Не мога да сторя нищо. Властта и парите не могат да поправят случилото се, Мириам.

— Не губи надежда. Ти си силна жена, Лусиана — ободряваше я тя.

— Не, вече не съм. Не знам как да понеса този удар.

— Уповавай се на Бога.

— Постоянно вика баща си.

— Какво стана с Андрес? Къде е той? Защо не идва? — попита Мириам.

— Не може да дойде, защото е в полицията.

— Арестуван ли е?

— Не знам. Сбили са се с Николас Обрегон и това е всичко, което знам. Виктор Мануел отиде да разбере какво става. Ужасно. Сякаш нямам достатъчно грижи, та и Андрес да ми създава. Не знам какво още ще се случи в живота ми. — Имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг, а проблемите й все повече се увеличават.

— Не говори така за Андрес. Той ти е съпруг, баща на детето ти.

— Тогава трябва да се държи подобаващо. Сега ми е необходима подкрепа, а не допълнителни неприятности.

На всичко отгоре, когато отиде в затвора да го види, забеляза Лоренса, която бе платила гаранцията, за да го освободят. Лусиана стоеше като вцепенена и не можеше да намери извинение за държанието на Андрес, въпреки че през цялото време той отбягваше Лоренса.

Андрес бързо се отправи към болницата, за да види своята мила Лизбет, без да предполага, че там го очаква друга неприятна изненада — вестта за парализирането на Лизбет. Това го довърши — не беше в състояние да понесе толкова много болка. Заплака горчиво като малко дете.