Делиа Фиало
Право на любов (5)

Глава 5

Докато Франко и Кристобал спореха дали да съобщят на Виктор Мануел, че Кристина е бременна, Лусиана посети адвокат Сандован, защото искаше да се разведе с Андрес. Дълго обмисля решението си, но накрая стигна до заключението, че разводът е единственият изход от положението. Андрес не беше въодушевен от решението й, защото се надяваше тя да му даде още един шанс.

Тамара ставаше все по-нервна, защото Виктор Мануел не бе престанал да се среща с Кристина. Не можеше да се пребори с любовта им. След нещастния случай с Лизбет те се бяха сближили още повече. На Тамара не й оставаше нищо друго, освен да насочи вниманието си към Николас, който я уверяваше, че все още я обича.

Въпреки лошите отношения с Андрес Лусиана изпитваше угризения на съвестта заради тайната си, така че реши да му помогне да осъществи отдавнашната си мечта за театър. Поиска документите от Николас, без да му обяснява защо. Той много се учуди, но бързо се съвзе и каза цената си — искаше да прекара няколко часа с нея. Усмихваше й се дръзко, а тя му удари плесница. Той грабна ръката й и каза:

— Внимавай, аз съм много по-лош от теб.

— Пусни ме, причиняваш ми болка — извика тя.

— Точно такива жени обичам, диви и страстни. — Целуна я насила. В този момент в апартамента на Николас влезе Андрес. Остана като вцепенен от видяното.

Преди да излезе, той каза:

— Лусиана, не очаквах това от теб.

Когато се прибраха вкъщи, тя се опитваше да му обясни случилото се, но той вече не й вярваше. Колкото и да беше готов да прости, видяното надхвърляше всякакви граници. Виктор Мануел напразно уверяваше Андрес, че майка му не е виновна. Андрес отново потърси утеха в обятията на Лоренса.

Лусиана не можеше да се съвземе с дни от несправедливото обвинение. Не знаеше какво да прави. Постепенно всичко губеше смисъла си и затова взе радикално решение да признае пред Андрес това, което беше крила от него с години. Когато го повика да поговорят, той се изненада, но въпреки всичко се съгласи.

— Какво искаш да ми кажеш? Толкова ли е важно? — попита я без особен интерес.

— Изслушай ме, Андрес, изслушай ме внимателно, защото няма да го повторя никога повече — изрече тя. Страхуваше се от реакцията му.

— Много си добра в тази роля. По-добре седни — подигра й се той.

— Моля те, не ме прекъсвай. Не искам да се разколебая. — Погледът й бе умолителен и двамата седнаха.

— Добре, слушам те — изрече той.

— Андрес, казах ти, че съм била много бедна. Трябваше сама да се боря, за да намеря своето място в живота. Никак не беше лесно. Не бях образована, първата ми работа беше като прислужница в един дом. — Изговаряше неуверено всяка дума и на него му дожаля.

— Не бива да се срамуваш от това, Лусиана — каза Андрес.

— Знам, но не съм свършила още. Обстановката в дома беше много напрегната, жената беше с ужасен характер. Беше религиозна фанатичка. Без да се съобразява със сина си, му бе отредила да се посвети на Бога. Бях свидетелка какво става в този дом, ден след ден. Бях много млада и невинна и…

В стаята влязоха Виктор Мануел и Лизбет. Той най-после я бе убедил да излезе от стаята си. Андрес бе много доволен и поздрави сина си, защото бе направил истинско чудо. Те дори не забелязаха, че родителите им водят важен разговор, може би съдбоносен за семейството. Лусиана беше разочарована, но заедно с останалите тръгна към трапезарията, където отвориха шампанско, за да отпразнуват новото начало за Лизбет.

Трухильо и Ана Хоакина се радваха на противоречията между Лусиана и Андрес. Възрастната жена нямаше намерение да я остави на мира, дори посети дома й, за да я подсети за греха й към Бога, който сега изплащаше дъщеря й. А Лизбет бе изпаднала в депресия, от която никой не можеше да я извади. Не намираше смисъл да живее, тъй като трябваше да остане завинаги в инвалидна количка. Най-търпелив с нея беше Артемио, очарователният млад градинар. Независимо че тя се държеше лошо с него, той упорито я посещаваше и я увещаваше да използва количката си. Артемио не можеше да понесе мъката в очите й, така че не обръщаше внимание на грубостта й, която смяташе за нормална в нейното положение. Лизбет бе много разстроена от скандалите между родителите си. Обожаваше баща си, както и той „своята принцеса“, но постепенно започна да разбира майка си, която все по-често влизаше в стаята й със зачервени от плач очи. Лизбет знаеше, че Лусиана има причини да плаче, но единственото, което можеше да стори, бе да й покаже любовта си.

Кристина се отказа от командировката до Пуерто Рико заради бременността си и заради чувствата, които изпитваше Алонсо към нея. Тя не искаше да му дава повод да се надява. Колкото и да се опитваше да се държи с нея като приятел, Алонсо не можеше да скрие любовта си. Кристина бе искрена с него и майка му, и не искаше да разруши приятелството си с тях. Искаше да останат приятели. Всъщност той бе най-искреният и верен приятел, който бе имала през живота си. Сподели мислите си с Вивиан, която трябваше да обясни положението на любимия си син. Алонсо все по-често имаше световъртежи и организмът му отслабваше.

Кристина всяка вечер се молеше за него, както и за бебето си. Често размишляваше: „Ако бъде момченце… ще ми е много тъжно, тъй като няма да има баща, с когото да играе на футбол. Ако бъде момиченце, ще си играе с куклата, която ми подари баща му. Дали ще й хареса? Това е единственият спомен, останал ми от него“. Опитваше се да се убеди в нещо, в което самата тя не вярваше. Бореше се с чувствата си, но все по-често мислеше за Виктор Мануел и все повече се отчайваше, защото страстно го обичаше.

Виктор Мануел сякаш усещаше какво изпитва тя и въпреки че бяха разделени, постоянно говореше за своята единствена любов. Франко съжаляваше, че не му бе казал истината за Кристина. Тамара се влудяваше от този факт. Въпреки че Виктор не се виждаше с Кристина, тя постоянно усещаше присъствието й. Отново възстанови връзката си с Николас. Ребека се ядоса и я заплаши, че ако не престане да се среща с него, ще каже на Виктор Мануел. Тамара нямаше избор. Все по-често се караше със съпруга си, което я изнервяше още повече. Виктор Мануел се опитваше да я щади заради състоянието й. След един от обичайните скандали между тях той излезе бързо, качи се в колата си, без да забележи Тамара, която го последва. Потегли на задна скорост и без да иска, я удари. Уплашен, той изскочи от колата и се хвана за главата, а тя започна да плаче. Когато стигнаха в болницата, Тамара вече беше изпаднала в безсъзнание. Виктор Мануел се опита да обясни на Ребека какво се е случило, но тя не го слушаше, а това още повече усложни положението. Прекъсна ги лекарят, който им съобщи, че Тамара е изгубила бебето. Всички бяха отчаяни. Виктор Мануел не можеше да си прости. Единственият, с когото можеше да говори и който можеше да го утеши, бе баща му.

— Не си виновен. Случват се такива неща. Никой не би искал нарочно да загуби детето си.

Виктор Мануел не можеше да се възстанови от шока и изпитваше чувство за вина.

Когато Тамара се събуди и разбра, че е загубила бебето, тя се завайка:

— Бебето ми, Виктор Мануел е виновен за всичко — оплакваше се тя на майка си, която не се отделяше от леглото й.

— Беше нещастен случай — убеждаваше я майка й, галейки я по косата.

— Не е вярно. Сега може да се разведе с мен — говореше тя като в транс и отново потъна в дълбок сън.

Виктор Мануел чакаше пред стаята й, но тази нощ Тамара спа непробудно, сякаш искаше да забрави всичко. Когато на сутринта се пробуди, видя Виктор Мануел пред стаята. Той се държа внимателно с нея, но това я раздразни, защото знаеше, че го прави от съжаление. Започна да се заяжда с него, но той я прекъсна:

— Тамара, знам, че загубата на детето е тежка за теб, но трябва да започнеш живота си отначало…

Седна на леглото и се опита да я успокои. Това обаче я ядоса още повече и тя гневно извика:

— Какво означава това? Какво се опитваш да ми кажеш? Че трябва да забременея отново? Кой ще поиска обаче да спи с мен? Може би ти? Ти дори не искаш да ме докоснеш.

— Тамара… — Хвана я за ръката.

— Пусни ме, остави ме сама. Унижаваш ме.

— Тамара, прости ми. Вече ти казах, че много съжалявам.

Накъдето и да се обърнеше, виждаше хора, които бе наранил. Някога живееше безметежно, а сега търпеше последствията от безотговорното си държание.

Реши да се разведе с Тамара и го съобщи на Ребека, така че тя да я подготви, сетне потърси Кристина. Няколко дни я търси безрезултатно. Когато накрая я откри, беше потресен от вида й.

— Бременна ли си? — веднага попита той. Беше уплашен, че щастието го е напуснало завинаги.

Кристина забеляза ужаса, изписан на лицето му, и събра смелост:

— Прав си, очаквам дете и много се гордея с това.

— Не мога да повярвам, никога не бих помислил… — все още замаян изрече той.

— Защо? Какво си мислиш? Че никога няма да те забравя? — прекъсна го тя, правейки се на по-силна, отколкото беше. — Както виждаш, вече не съм онази Кристина, която познаваше и никога няма да бъда.

Обърна се и го остави измъчен и отчаян. В главата му се въртяха много мисли. Изведнъж реши, че най-вероятно той е бащата на детето й. Заплашваше го само Алонсо. Без да губи време, тръгна към дома му. Страхуваше се от истината, но трябваше да я научи.