Докато Виктор Мануел слизаше по стълбите, разочарован и вече изгубил надежда да открие Кристина, за най-голяма своя изненада видя пред себе си Тамара. Тя крачеше нервно напред-назад, очаквайки го. Застина на място. Сякаш за миг всички мисли излетяха от главата му. Обзе го подозрение.

— Изненадан съм да те видя тук — гневно изрече той.

— Не разбирам защо, любов моя. Знаеше, че ще се върна, защото те обичам — отвърна тя, без да му позволява да продължи нататък. Беше й неприятно, че не може да се владее, но продължи: — Знам, че ме обичаш, както и аз тебе. Целуни ме.

За да избегне неприятностите, той я целуна. Опита се да намери оправдание за постъпката й. Успя да се поуспокои, но въпреки това съмненията не го напуснаха. Беше изправен пред проблем, за който не намираше обяснение, но не можеше да я упрекне. Тамара сякаш прочете мислите му и продължи да му говори мило:

— Разкайвам се, че си тръгнах. Все още те обичам. А ти, Ромео? Обичаш ли ме?

Виктор Мануел отново изпита съмнение: „За какво бихме могли да говорим? Какво имаме да си кажем?“. Сега животът му бе изпълнен с нов смисъл. Целта му сега бе Кристина, към която изпитваше не само физическо привличане, но и нежност.

Щом се разделиха с Тамара, потърси Кристина.

Носеше спомена за целувките й като тайна болест.

— Любов моя! — възкликна той щастливо, щом я видя.

— Изплаши ме — отвърна тя притеснено, сякаш я бе заловил на местопрестъплението. Погледна го и се усмихна. В очите й се отразяваше цялото щастие на света. — Наистина ли ще се ожениш за мен? — попита го с известно съмнение.

— Казах ти, че искам. Смяташ ли, че мога да живея без теб. — Виктор Мануел се приближи към нея и се вгледа в очите й. Тя леко притвори очи, когато я целуна. — Толкова съм щастлив — въздъхна той.

— Обещах да не го правя повече — защитаваше се тя, но въпреки това го прегърна.

— Това доказва, че ме обичаш, така че не се разкайвай, любов моя. Скоро ще се оженим. — Докато говореше, не смееше да погледне Кристина, сякаш се страхуваше да не ослепее.

— Трябва да се срещаме тайно, сякаш е грешно да обичам — гледаше го тя умолително.

— Не мисли повече за това. Кажи ми, че ме обичаш — настояваше той.

— Обичам те от цялото си сърце — промълви тя, осъзнавайки, че той се бори със себе си.

Лусиана ден след ден се опитваше да открие някаква нова следа от изгубената си дъщеря. Хуан де ла Крус й беше казал, че детето не е израснало в Европа, а тук, в Мексико. Веднага се отправи към сиропиталището и взе адреса на момичето. С бързи, но несигурни крачки тръгна към къщата й. Замисли се. Осъзнаваше, че всички сме играчки в ръцете на съдбата и напразно се опитваме да се борим със самите себе си. Не можем да отклоним ръката й. Сепна се, когато чу хрипливия глас на момиче, което явно водеше доста разпуснат живот.

— Колко време смятате да стоите и да ме гледате? — попита я тя доста невъзпитано, притеснявайки се от факта, че някаква елегантна госпожа се интересува от нея.

— Извинявайте, дойдох да ви видя, защото отец Де ла Крус ми каза, че сте израснали в сиропиталището — веднага отвърна Лусиана.

— Какво искате да научите? Дъщеря си ли търсите? — равнодушно я попита момичето.

Лусиана прехапа устни. Почувства се така, като че ли й бяха ударили плесница. Лицето й пребледня. Искаше да каже нещо, но гърлото й се стегна. Настъпи тишина и тя рязко тръгна към вратата. При мисълта, че това просто момиче можеше да бъде дъщеря й, кръвта й се вледени.

„Не е възможно да е дъщеря ми. Тази е напълно пропаднала. Ако Росенда е моя дъщеря, никога няма да си простя, че е водила такъв живот — мислеше си. — Сърцето ми не трепва, сигурно не е моето дете. Нямам такова усещане. — Въпреки това се измъчваше: — Ами ако наистина е моята дъщеря, а аз я напускам за втори път?“

Потънала в мисли, тя се отправи към модната си агенция — мястото, където се чувстваше уверена в себе си, далеч от всички проблеми. Там всички я уважаваха и нямаха представа за тайната и греха, които криеше в душата си. Когато пристигна, я засипаха с въпроси, а тя не беше способна да отговори на нито един. Тревожеше се също така, че трябва да отиде на вечеря при Офелия, а телефонът на Андрес бе изключен, което беше доста странно.

Андрес отново се бе върнал при Лоренса. Искаше му се да й каже нещо хубаво и топло, но не се сещаше какво.

— Лесно ли беше да намериш обзаведен апартамент? — попита я той и я прегърна през рамената.

— Чудесен е, скъпи. — Беше се появил лъч надежда, сънищата й се сбъдваха. Андрес разбра молбата в очите й и това малко го уплаши.

— Не мога да бъда постоянно с теб. Имам съпруга и семейство, което не мога да пренебрегна. — Хвана я за ръцете и я целуна. Мислите му се насочиха към Лусиана и изпита тъга. Бързо пусна ръката на Лоренса. — Не искам да напускаш апартамента, в който живееш. Това ще бъде само наше скривалище — изрече той. В очите й се появи леко разочарование.

Росенда дълго лежа след посещението на Лусиана. Искаше да си почине след последната й визита. Тази госпожа все по-често я посещаваше. Отначало я посрещаше враждебно, сетне й хрумна страхотна идея. Животът й можеше да се промени коренно. Отпусна глава на възглавницата и се отдаде на мечтите си. Стресна я трясъкът на вратата. „Нейният човек“ се прибираше. Беше красиво момче, но доста буйно по природа, непосредствено и открито. На челото му имаше белег от удар с нож, който бе получил при сбиване. Очите му бяха светли, но погледът му бе замъглен от изпитото вино.

— Какво ти е? — нервно попита той.

— Нищо. Просто съм се замислила за тази жена и свещеника — отвърна тя, без да го погледне.

— Сиропиталището… — засмя се рязко той. — Не се надявай. Не вярвам тази жена да е твоя майка.

— Може и да не е, но помисли малко. Да, точно така, животът ми ще се промени напълно — опита се да го заинтригува. — Ще имам много нови рокли, пари и може би кола. Ще си живея като царица.

— Нямаш никакъв шанс! Няма да ти позволя да ме оставиш тук! Забрави за тази жена — започна да крещи и да я заплашва той. — Направи ми омлет, ако не искаш да те ударя.

Росенда не му обърна внимание и продължи да мечтае. Колко е странна човешката съдба. Неочаквано всичко доби нов смисъл, нови измерения, а това се случваше само веднъж в живота. Искаше да поеме по този път, не знаеше накъде ще я отведе, но бе уверена, че е много по-добър от сегашния. Защо да не се спаси, след като й се предоставяше такава възможност?

След продължителен размисъл Лусиана стигна до заключението, че е започнала да мрази богатството си.

— Животът ми е непоносим. Болно ми е, че дъщеря ми е израснала в сиропиталище. През цялото време смятах, че е на сигурно място в дома на тази жена, че е обичана и гледана. Прости ми, Боже — отчаяна и с болка в гласа се обърна тя към Хуан де ла Крус.

— Не се самообвинявай, Лусиана. Сега плащаме за греха си — опитваше се да я ободри той. — Един ден ще се наложи да кажа истината.

— Бях глупава. Опропастих живота си — продължи Лусиана. — Какво ще си помислят Андрес и децата, когато им кажа?

— Това ще разбереш едва след като им кажеш истината.

— Какво ще си помисли дъщеря ми за мен? Ако Росенда е моя дъщеря, сигурно ме мрази. Няма да ми прости, че съм я изоставила.

— Разбирам страха ти. — Той не искаше тя да понесе цялата вина. — Единствено Бог може да управлява съдбата ни и да ни съди. Ти се отдалечи от него. Време е да се върнеш. Лусиана, никога не забравяй Бога. Той те очаква — изрече с благ тон.

За да се влошат още повече нещата, майката на Хуан де ла Крус непрекъснато наливаше масло в огъня.

— Отново ти казвам, че съм готова на всичко, ако не оставиш сина ми на мира — гледаше я тя с широко отворени немигащи очи.

— Не ме заплашвайте. Не ме е страх от вас. Вече не съм онова бедно момиче, което се опитахте да унищожите — студено отвърна Лусиана.

— Сега ти се опитваш да унищожиш Хуан де ла Крус. Кажи му, че си излъгала и че дъщеря ти не е негова — не отстъпваше Ана Хоакина.

— Губите си времето, госпожо. Много добре мога да се защитя. Вече не треперя, когато ви видя. Сега знам какъв човек сте.

— Проклета да си, Лусиана. Няма да унищожиш сина ми. — Старата жена бе изненадана от твърдостта й.

— Никога не съм го искала. Когато се обичахме, не беше свещеник. Вие ме унищожихте. Изхвърлихте ме на улицата, когато бях в най-тежко положение — напомни й Лусиана.

— Отне му спокойствието. Искаш от него да ти помогне да откриете това копеле.

— Не позволявам да я наричаш така!

— Трябваше да те убия — заяви Ана Хоакина. Неочаквано се появи Трухильо и настъпи гробна тишина. Ана Хоакина ликуваше.

— Семейството ти знае ли, че сте били любовници? Съпругът ти знае ли? — попита тя, тъй като виждаше в Трухильо свой съюзник срещу Лусиана.

Единственият човек от миналото, който проявяваше разбиране към Лусиана, беше домашната прислужничка на Ана Хоакина — Чепа. Тя знаеше истината за миналото на Лусиана, затова Ана Хоакина се държеше все по-зле с нея. Един ден Чепа изчезна мистериозно, а по-късно откриха трупа й.

Ана Хоакина не си губеше времето и щом Лусиана излезе, тя се обади на Андрес. Беше успяла да го заинтригува.

— Господин Дювал?

— Да, аз съм. С какво мога да ви помогна? — спокойно попита той.

— Трябва да ви кажа нещо много интересно.

— За какво става въпрос? — учуди се той, надявайки се да го поканят за нова роля, с която да се прочуе.

— За вашата съпруга.

— За жена ми? — изненада се той. — Какво е станало?

— Тя не е такава, за каквато я мислите. Лусиана ви лъже — злобно изсъска Ана Хоакина. — Господин Дювал, Лусиана ви лъже.

— Коя сте вие? Как се осмелявате да говорите така за съпругата ми?

Андрес бе изненадан и объркан, но това никак не беше за учудване, тъй като Лоренса също го бе вбесила с появяването си в агенцията на Лусиана.

— Много съм ти ядосан — каза й той, щом я видя.

— Защо? — учуди се тя.

— И още питаш? Защо трябваше да ходиш във фирмата на съпругата ми?

— Отидох да си купя рокля — невинно отвърна тя.

— Можеше да отидеш в друга модна къща.

— Всички ходят при нея.

— Всички, освен ти. Ти си единствената, която няма какво да търси там. Знаеш ли как се почувствах? — Почервеня от гняв. — Това, че съм с теб, не означава, че ще ти позволя да нараниш семейството ми. Няма да допусна никакви скандали и неприятности.

— Не съм го сторила. Знам, че не ти е до мен.

— Напротив, интересувам се от теб, но не желая проблеми със семейството.

— Нямах представа, че ще се държиш така — изрече тя, осъзнавайки, че си е позволила твърде много.

— Тогава ме послушай. Не се доближавай до жена ми и семейството ми — решително каза той. — Ако се повтори, ще се разделим.

Рано сутринта неочаквано на вратата на Кристина се появи Виктор Мануел. Беше щастлива да го види, но забеляза някаква промяната в него.

Тамара беше привлекателно момиче. Лицето й сияеше, но в последно време, откакто срещна Кристина, тя вече не го привличаше толкова силно.

Непрестанно мечтаеше за Кристина. Представяше си лицето й обградено с буйни коси, високото й чело, големите очи, нежното носле и красивите чувствени устни.

— Днес по-късно ли ще ходиш на работа? — попита го тя.

— Да, дойдох да те заведа на едно красиво място — съобщи й той. — Бих те отнесъл на небето, за да ти покажа колко те обичам. — Той я повдигна от земята и я завъртя.

— Виктор Мануел, пусни ме — опита се да го отблъсне Кристина.

— На много красиво място, далеч от хората и от всичко останало — продължаваше да говори той, докато нежно я целуваше по врата. — Само ти и аз. Ти си най-важното нещо в живота ми.

— И аз те обичам — отвърна му тя.

— Колко? — закачливо се усмихна младият мъж.

— Никога няма да те изоставя — зарече се тя нежно, милвайки го с поглед.

— Чувствам се като в рая — добави той, мислейки си за повода, за който бе дошъл. — Ще се обичаме без никакви свидетели. Само ти и аз.

— Да, само Бог ще ни бъде свидетел. Той ще запази тайната ни.

Той спусна ръце към бедрата й, опиянен от блаженството, което изпитваше. Кристина бе спокойна в прегръдките му, зашеметена от целувките му. Преди да срещне Виктор Мануел, тя беше много самотна. Само той й даваше сигурността, от която се нуждаеше.

За разлика от Кристина Тамара беше самоуверена. Освен това Лусиана държеше на нея. Надяваше се един ден да й стане снаха. Тамара обаче също имаше минало, което я очакваше след завръщането й от Рим. Щом видя Николас, изпита тежест и усети, че пребледнява. Надяваше се той да не забележи слабостта й.

В мига, в който остана сама, Николас се възползва от случая да се доближи до нея. Заведе я в кухнята. Тя започна да трепери, а на челото й избиха капки пот. Наблюдаваше го с широко отворени очи, докато той й каза:

— Никога няма да успееш да избягаш от мен. — Загледа я по начина, който някога предизвикваше блаженство в нея.

Тамара стисна зъби и си помисли: „Няма да го направя отново, имам право на личен живот“. Върна се при гостите. Знаеше каква цена ще трябва да заплати, ако той не престане да я преследва.

До Андрес достигаха слухове, че Лусиана има любовник. Трябваше да открие истината. Все повече се привързваше към Лоренса и се опияняваше от мисълта да живее с нея.

Точно когато се канеше да излезе и да отпразнува с любовницата си рождения й ден, на вратата се появи Лусиана, която излизаше от банята. Носеше само дълга нощница и бе обута в копринени чехли. В този миг той се поколеба и осъзна, че Лусиана означава за него много повече от обикновена жена, брачен партньор, защото тя изпълваше целия му живот. Някога толкова силно се обичаха, че душите им се бяха слели в една. За миг си помисли за Лоренса, която щеше да се разочарова, че не е отишъл. Не разбираше защо изобщо мисли за това. Лусиана беше най-важна за него, беше част от живота му, така че забрави за любовницата си.

В другия край на града Лоренса беше много щастлива. Жадуваше да стане богата, независимо от цената, която трябваше да заплати. Беше пропуснала забавата, организирана в нейна чест от Чемо, майка му и приятелите им. Всички бяха изнервени от това, че тя не се появява. Майката на Чемо, добродушна госпожа, която от прекомерна любов към сина си не знаеше в какво се е замесила, бе започнала да се съмнява в избора на сина си. Като приятелка на Лоренса Макловия се чувстваше неудобно. Изпитваше съжаление към Чемо. Тя го обичаше и можеше да го направи щастлив.

— Глупак, как си позволява да ме прави на луда? Не ме познава. Ще си плати за това! — Лоренса влетя в стаята си, викайки и хвърляйки вещите си.

— Къде отиваш? — попита Макловия.

— Да се видя с Чемо — ядосано отвърна Лоренса.

— Лоренса, върни се. Не можеш да отидеш сама.

— Лоренса? — извика въодушевено Чемо.

— Чемо, любов моя! — престорено го поздрави тя.

— Дълго те чакахме. Тортата, вечерята, виното… — започна той. Не знаеше как да реагира. Да се сърди или да се радва, че я вижда. — Всичко беше за теб.

— Моля те, прости ми. — Доближи се до него.

— Каква загуба, дори не сме опитали тортата. — Той я погали нежно по косите. — Не исках да празнуваме без теб.

— Случи се нещо невероятно, заклевам се. Всичко ще ти разкажа. Седни. Едва сега успях да дойда, за да ти се извиня. — За миг й домъчня за него, дори успя да се разплаче. Чемо бе трогнат.

— Беше ми много неприятно. Тортата е прекрасна.

— Пишеше ли нещо на нея?

— Да, но това не е нищо. Виж какво съм ти купил — продължи Чемо.

— Какво е това? — учуди се Лоренса.

— Отвори го.

— Тежко е. Годежен пръстен ли е? — усмихна се тя.

— Да, госпожице — потвърди той.

— Истински пръстен? — погледна го изпитателно тя.

— Разбира се, с диамант. Не е съвсем чист, но е добър. Нека видим как ти стои.

— Чемо, толкова съм развълнувана. Прости ми, че не успях да дойда. Заклевам се, че не съм виновна — доволно оглеждаше пръстена на ръката си Лоренса.

— Не е важно, ще поговорим по-късно. Искам да се оженим.

— Нали вече се разбрахме.

— Искам да го направим по-скоро — настоя Чемо.

Беше опиянен от щастие и надежди, беше доволен, че тя е до него, че му принадлежи и че ще бъдат винаги заедно.

През това време Андрес се опитваше да открие Лоренса, за да й се извини за миналата вечер. Отиде в най-скъпия бижутериен магазин в близкия търговски център и й избра скъп пръстен, който би трябвало да я впечатли. Щом я погледна, разбра, че нещата няма да се оправят лесно.

— Имам годеник. Скоро ще се венчаем — веднага му съобщи тя.

— Шегуваш ли се, Лоренса?

— Не, ти искаше да се забавляваш. Снощи ме излъга.

— Чуй ме, малката. Трябва да поговорим — опита се да я успокои той. — Да отидем до нашия апартамент и да поговорим на спокойствие.

— Няма да дойда. Губиш си времето — твърдо отказа тя.

— Сега съм сгодена.

— Не ти вярвам. Тръгваме за апартамента, и то веднага.

Когато пристигнаха в апартамента, където цареше романтична атмосфера, без да губи време Андрес извади малката кутийка, в която се намираше диамантеният пръстен.

— Разгледай го добре и се увери, че не си играя — гордо рече той.

— Не искам нищо от теб, Андрес. Дойдох, за да ти кажа да не ме търсиш повече.

Лицето й почервеня, погледна уплашено към пръстена, сетне вдигна поглед и поклати глава. Погледът й подсказваше да не я докосва. Андрес разбра посланието. Пое ръката й, но все още не разбираше как нещата се промениха толкова бързо.

— Как така имаш годеник? Не знаех, че излизаш с друг — попита той.

— Бях го изоставила заради теб. Снощи се сдобрихме. Ти какво очакваше, да те чакам цял живот ли?

— Успокой се, малката. — Опита се отново да я хване за ръката.

— Не ме наричай така! Купих си роклята, за да ти се харесам. Смятах, че ще ме заведеш на вечеря. Чаках те с часове. Гледах към вратата с надеждата да се появиш всеки миг. Къде беше? При жена си? Не отричай, чух я. „Кой е, скъпи?“ — обвиняваше го тя със сълзи на очи.

— Всичко ще ти обясня, скъпа. — Искаше му се да каже нещо красиво и нежно, но тя го прекъсна.

— Остави ме заради нея. Какво още ще ми обясниш?

— Разговаряхме за това. Не съм свободен. Трябва да запазя приличие. Прости ми, не мога да ти кажа повече. Виж, купих ти това. Лично го избрах за теб — опита се да я спечели с подаръка. Знаеше много добре, че тя е с него заради парите му. — Подхожда на цвета на очите ти.

— Не го искам. Не те искам само за два часа. Нужен си ми много повече, Андрес.

— Трябва да ме разбереш, малката.

— Искам да съм част от живота ти. Такива са моите условия. Помисли си.

— Добре, ще си помисля. — Беше доволен от шанса отново да се види с нея. — Пръстенът е твой. Вземи го.

Успя да се измъкне от неприятната ситуация и изпита облекчение, че Лоренса приема донякъде условията му. Това беше важно за него, защото въпреки обвързаността му с Лусиана това момиче също му бе необходимо.

Същата вечер Кристина си легна и се унесе в мечти. Представяше си колко хубаво би било сега да е с Виктор Мануел и да го прегърне. Мислеше за него и страдаше. Усещаше празнота в сърцето си. Реши да го потърси на следващия ден.

Щом го видя, се затича към него и го прегърна. Дълго се взира в лицето му с блажения израз на влюбена жена. Това й доставяше удоволствие, но изведнъж се отдръпна и заяви:

— Трябва да престанем да се виждаме.

— Какво ти е? — изненада се той.

— Всички започнаха да забелязват връзката ни. Манекенките говорят, че има нещо между нас и че майка ти затова ме уважава, затова ме изпраща в Маями и е добра с мен.

— Знаеш, че това не е истина. Мама дори не знае за нас — напомни й той.

— За нас ли? Че какво има между нас? Връзката, която крием? Връзката, за която майка ти няма да разбере? — Тя се отдалечи от него, докато говореше. Той разбра колко й е тежко. — Не мога повече така.

— Скъпа, не успях да й кажа.

— Щом Тамара е наоколо, едва ли ще имаш време. Знам, че иска да се ожениш за нея.

— Кристина, вместо да спорим, нека отидем в нашия апартамент.

— Не, Виктор Мануел. Всичко свърши. Докато не ме представиш като своя приятелка пред всички и не определим дата за сватбата, няма да се срещаме. Ясно ли се изразих?

— Скъпа, знаеш, че сега не е подходящият момент…

— Ако наистина ме обичаш, ще намериш начин да кажеш на майка си — прекъсна го Кристина с категоричен тон. — Дотогава не желая да имам нищо общо с теб.

— Кристина — промълви той.

— Сбогом. Знам, че никога няма да спечеля сърцето ти, знам, че няма да ми го позволиш.

— Обичам те — умоляваше я той. — Кристина, любов моя, искам да разбереш нещо — едва прошепна. — Обичам те!

— Казвал си ми го и преди.

— Нищо не разбираш. Наистина те обичам. Не мога да живея без теб. Ще говоря с мама, но не ме оставяй — молеше я той. — Искам да го извикам пред всички. За пръв път съм толкова влюбен.

— Говори по-тихо, моля те. Всички ще ни чуят. Наистина ли ме обичаш?

— Да, много — отвърна той.

Въпреки че бе доволна, тя успя да събере сили и започна да говори за това, което я измъчваше от дълго време:

— Помниш ли майка си?

— Не, бил съм малък, когато е починала — объркано отвърна той.

— Но имаш снимки, знаеш как изглежда.

— Защо ме питаш? — Все още не разбираше защо му задава подобни въпроси.

— Искам да ти кажа нещо много важно. Мислих дълго, преди да се реша да го споделя с теб. Не желая повече да го крия в себе си. Знаеш, че нямам семейство.

— Да.

— Но не знаеш как е протекъл животът ми.

— Знам, че нямаш семейство. Останалото не ме интересува.

— Искам да научиш. Изоставили са ме като бебе пред вратата на някаква къща. Отраснах сама в сиропиталище.

— Сега разбирам защо си тъжна и самотна — прегърна я той. — Сигурно си страдала много. Обичам те още повече заради това.

— Сега съм спокойна. Страхувах се, че ще ме отхвърлиш — въздъхна тя.

— Как ти дойде наум? Ти не си виновна — нежно я целуна Виктор Мануел.

— Знам и затова не мога да простя на родителите си. Толкова съм страдала, че не бяха до мен. Единственото обяснение, което мога да измисля, е, че не са ме искали. Не са ме обичали. Нямаш представа какво е да живееш без любов. — Сведе глава, но той, въпреки че не виждаше очите й, знаеше, че са тъжни.

— Мога да си представя какво изпитваш. Искам да престанеш да тъгуваш, искам да ти дам цялата си любов. Кристина, ще се омъжиш ли за мен? — целуваше я той и шепнеше на ухото й думите, за които тя толкова жадуваше.

Виктор Мануел внимателно я изгледа. Беше прекрасна, всичко в нея беше красиво и грациозно. Погали я по меката дълга коса. В този миг не се съмняваше в чувствата си към Кристина. Тя го гледаше с големите си уплашени очи, които изразяваха цялата й любов и доброта.

— Искам да покажем любовта си пред всички. Повече няма да се крием като престъпници — прошепна нежно той. — Твърде много си страдала. Искам да си щастлива. Отсега нататък това е единствената ми цел. Да те направя щастлива.

— Обожавам те — отпусна се тя в прегръдките му. — Ще те помоля за една услуга.

— Каква?

— Все още недей да казваш на майка си.

— Защо? Нали точно това искаше?

— Така е, но нали ще ходим в Маями. Ще се чувствам неудобно. Кажи й, когато се върнем. Достатъчно ми е това, което ми каза. Моля те, нека изчакаме.

— Както искаш.

— Не й казвай това, което споделих с теб. Ще изчакаме.

— Съгласен съм. Ти си господарката на живота ми.

— И ти си моят господар.

Разделиха се щастливи.

Щом се върна у дома, Виктор Мануел разбра, че и Тамара ще замине за Маями с тях. Това го ядоса. Беше сигурен, че ако не предприеме нещо, ги очакват големи неприятности. Не искаше да обиди Кристина, но нямаше сили да се раздели с Тамара.

Когато пристигнаха в Маями, Тамара веднага започна да се държи нагло. Въртеше се около Виктор Мануел, така че всички да разберат, че е само неин. Лусиана беше доволна, защото харесваше Тамара и смяташе, че е подходяща за сина й. Спомни си за „вероятната си дъщеря“ Росенда, която сега беше в болницата на Червен кръст, защото приятелят й я бе пребил. „Защо и Росенда не е толкова щастлива? Кой знае как е преживявала досега, горката. Никога няма да си простя, ако наистина е моя дъщеря.“

Като разбра, че Лусиана заминава за Маями, Андрес реши да пътува. Между тях се бе зародило недоверие. Без да се двоуми, той реши да прекара края на седмицата с Лоренса извън Мексико. Тя единствена подкрепяше решението му да продаде акциите си от фирмата на Лусиана и да купи кино. То се бе превърнало във фиксидея, която го бе завладяла напълно.

Пътуването до Маями бе като сбъдване на най-голямата мечта на Кристина: едновременно щеше да се изяви като една от най-добрите манекенки и да е заедно с Виктор Мануел. Но този сън не трая дълго. При самото пристигане в хотела Тамара започна да се върти около Виктор Мануел. На Кристина й беше неприятно. Усмихваше се, но не беше весела. Тамара го забеляза и постоянно я дразнеше.

— Нали не ти е неприятно, че Виктор Мануел толкова ме обича?

— Това не е вярно. Не ме интересува какво правите — защити се Кристина, но не беше убедителна.

Виктор Мануел само я гледаше и напразно се опитваше да й обясни положението. Междувременно Тамара също не беше доволна. Не бе очаквала, че Виктор Мануел ще се държи толкова безразлично и студено към нея. Когато останаха сами, той гневно й каза:

— Тамара, трябва да разбереш, че между нас всичко е свършено. Не знам защо си толкова упорита.

— Можеше да бъдеш малко по-тактичен и да ми го кажеш по друг начин. — Макар че разбираше всичко, тя не искаше да го признае пред себе си.

— Не искам да те лъжа и да ти обещавам нещо, което няма да изпълня — безчувствено отвърна той и се втурна да търси Кристина.

Завари я потънала в сълзи.

— Тамара ме изненада — започна веднага той.

— Не ми казвай, че не си се осмелил да й кажеш… — хълцаше тя.

— Добре, не се ядосвай. Не съм казал нито на мама, нито на когото и да било. Нали ти ме помоли? Не знам докога трябва да чакам, но те уверявам, че не обичам Тамара. Обичам само теб, Кристина — увери я той.

Над Маями се спускаше мрак. Лусиана бе развълнувана, защото тази вечер й предстоеше ревю, което бе много важно за нея.

— Ще изглеждаш чудесно на подиума — окуражаваше тя Кристина, която беше една от най-добрите й манекенки.

Кристина бе очаровала всички, включително Алберто, приятел на Лусиана.

— Коя е тази красавица? — попита той.

— Казва се Кристина. Тя е една от най-добрите.

— Трябва да се запозная с нея.

— Ще ви запозная, но трябва да ти кажа нещо. Тя не е от онези, с които можеш да се забавляваш.

— Нямам такова намерение. Възможно е да отвлека манекенката ти и да се оженя за нея.

— Моля те. Сериозно ли говориш?

— Напълно. Уверявам те, че наистина искам да опозная момичето.

— Смятай, че си го сторил. Обещах да те запозная. Кристина е сериозно момиче. Истинска принцеса — каза Лусиана, докато наблюдаваха Кристина, която се приближаваше към тях. Елегантната й походка и гордата й осанка караха всички около нея да й се удивляват. Хората се обръщаха след нея, мъжете я желаеха, а жените й завиждаха, но тя не забелязваше никого. Бързаше да се срещне с Лусиана, работодателката си, за да сподели с нея радостта от новия си голям успех.

— Честито. Изглеждаше чудесно.

— Благодаря, госпожо — скромно отвърна Кристина. — Вашето признание е най-голямата награда за мен.

— Честито, Кристина. Бяхте неотразима — присъедини се Алберто.

— Благодаря — почервеня Кристина. Съзнаваше, че я гледа настойчиво и от това й стана неприятно, защото Виктор Мануел бе наблизо.

— Кристина, това е Алберто Соуса, мой добър приятел — представи го накрая Лусиана.

— И голям почитател на красивите жени — добави Алберто. Никога не скъпеше красивите думи, когато искаше да спечели жената, която го интересуваше. — Рядко се срещат красиви и умни манекенки.

— Благодаря, господине.

— Бих ви поканил на вечеря, ако Лусиана няма нищо против — веднага се възползва от случая той.

— Естествено, че нямам, но само на вечеря. Трябва да се върне рано — предупреди го Лусиана.

— Не, госпожо… — възпротиви се Кристина, объркана от развоя на събитията и забелязала гневния поглед на Виктор Мануел.

— Лусиана ме познава. Тя ми е приятелка. Знае много добре, че ще се държа прилично.

— Никога не бих ти простила, ако сториш нещо на момичето. Кристина ми е като дъщеря.

— Още една причина да я посъветваш да излезе с мен. Разбрах, че заминавате утре.

— Да.

— Сега имате удобен случай да разгледате Маями. Елате, скъпа. Заслужавате малко почивка след толкова много работа. Какво ще кажете? Съгласна ли сте? — запита Алберто.

— Съгласна съм — кротко отвърна Кристина. Изпита желание да флиртува и да накара Виктор Мануел да я ревнува. Хвана Алберто под ръка и го остави да я води. През цялото време усещаше погледа на Виктор Мануел, до когото се бе приближила Тамара.

— Пази я — дочу тя зад себе си гласа на Лусиана.

— Като зеницата на окото си — обеща й Алберто.

Виктор бе разгневен от тази сцена. Не беше на себе си от ревност, а в присъствието на Тамара не можеше да стори нищо.

— Нищо не ядеш, само пиеш цяла вечер — загрижено отбеляза Лусиана.

— Не се безпокой, Лусиана. Сигурно това се дължи на напрежението от ревюто — успокои я Тамара, която смяташе, че под въздействието на алкохола лесно ще отведе Виктор Мануел в леглото си и студенината между тях ще се стопи.

На сутринта, когато той се събуди, видя Тамара до себе си. Не помнеше нищо след вечерята и се изненада, като видя в леглото си Тамара.

— Здравей — нежно му се усмихна тя. Той разтревожено попита:

— Какво е станало? Какво правиш тук?

— Прекарахме чудесна нощ — заяви доволно тя. — Любихме се както никога досега.

— Не е възможно — отврати се той само при мисълта за това. — Не е истина.

— Вярно е — рязко възрази тя. Искаше да го спечели на всяка цена, но вече губеше търпение. — Няма да те пусна. Сега си мой завинаги.

Виктор Мануел не знаеше как ще погледне Кристина в очите.

Лоренса все повече се отдаваше на своя блян. Обземаше я странна, приятна топлина, когато си помислеше за Андрес и за прекрасния живот, който я очакваше с него. Беше решила да развали годежа с Чемо, осланяйки се на инстинкта си, който й подсказваше, че изборът й е правилен. Отправи се припряно към дома на Чемо. Той се зарадва, когато я видя.

— Скъпа… Каква изненада, не те очаквах — изрече той се опита да я прегърне.

— Трябва да поговорим, Чемо — нервно изрече Лоренса, отдръпвайки се.

— Искаш ли да отидем в кафенето?

— Не. Това, което ще ти кажа, не търпи отлагане.

— Плашиш ме, Лоренса — отвърна той.

— Чемо… — неуверено започна тя. Беше й неприятно, но събра смелост да му съобщи, че няма да се омъжи за него.

— Защо не искаш да се оженим?

— Казах ти. Всичко стана толкова бързо. Не съм сигурна, че го искам — излъга тя. — Не знам дали съм готова на такава стъпка. Искам да развалим годежа.

— Просто си се уплашила, скъпа — успокои я Чемо. — Много добре те разбирам. Изнервена си. Сигурен съм, че не мислиш това, което казваш.

— Моля те, не разбираш ли, че не искам да се женим?

— Не се тревожи. Ще го направим, когато си готова, но няма да разваляме годежа.

Той беше уверен, че тя е момичето, за което трябва да се ожени.

Олекна й, че поне бе успяла да отложи венчавката с Чемо, въпреки че това никак не хареса на госпожа Ремедиос. Макловия отново бе тъжна, защото Лоренса не бе казала истината на младежа. Нямаше представа как ще завърши всичко и се страхуваше за Чемо.

Въпреки че в Маями бе много хубаво и ревюто имаше успех, след няколко дни екипът трябваше да се върне в Мексико. Лусиана се чувстваше освежена от пътуването. Беше доволна от успеха на ревюто, но когато се върнаха, отново започна да се измъчва заради изоставената си дъщеря и да се безпокои за Лизбет и нейната връзка с Маурисио. В работата също я очакваше неприятна изненада. Андрес искаше да продаде своя дял от акциите. Това бе унижение за нея и я принуди да действа бързо.

— Положила съм твърде много усилия, за да създам тази фирма, а сега ще трябва да се съобразявам с друг партньор — оплака се тя на Виктор Мануел.

Знаеше, че той ще я разбере. Беше достатъчно силна да се справи сама с проблемите, но й беше необходим някой, с когото да може да поговори, който би я разбрал, който би я подкрепил.

— Не е лесно да се намери партньор — отвърна той.

— Нямам представа как, но ще трябва сама да реша проблема. Андрес е много твърдоглав.

— Мамо, обещавам ти да поговоря с татко.

— Благодаря ти, синко — отвърна Лусиана, доволна от загрижеността, която показваше той. — Надявам се да те послуша и да се откаже от продажбата — продължи тя.

Виктор Мануел помълча известно време, а после започна да говори с тон, който никак не й се хареса:

— Искам да поговорим за Кристина.

— За Кристина ли? Какво имаш да ми казваш за нея?

— Мамо, обичам Кристина и искам да се оженя за нея.

Лусиана пребледня. Синът й, на когото възлагаше толкова много надежди, искаше да се ожени за беднячка.

— Ти си луд. Никога няма да се ожениш за нея. Чуваш ли? Никога! — извика тя.

— Вече съм взел решение — спокойно отвърна той. Беше готов да се изправи дори срещу Лусиана. — Ще се оженя за нея!

— Да не си полудял? Не знаеш какво говориш — отвърна тя, но когато го погледна, реши, че усилията й са напразни, разбра, че чувствата му са много по-сериозни, отколкото си представяше. — Моят син, наследникът на империята, говори за женитба с някаква манекенка?

— Не е „някаква“ — ядосано възрази той. — Сама каза, че е най-добрата. Няма значение каква е, важното е, че я обичам.

— Престани с тези глупости. Забранявам ти да се виждаш с Кристина. За бога, Виктор Мануел! Момичето е красиво, но това не означава…

— Не ме интересува красотата. Кристина доказа, че притежава качества, които не намирам в другите момичета. Обичам я, мамо. Толкова ли е трудно да го разбереш?

— Изслушай ме… — започна Лусиана.

— Ти ме изслушай — дръзко изрече той и майка му потръпна. — Обичам Кристина и няма да я оставя. Това е последната ми дума.

— Това момиче не е от твоята класа, няма положение, да е богато…

— Защо ми го казваш? Аз също нямам нищо. Компанията е твоя.

— Не може да постъпваш така безотговорно. Не бива да опропастяваш живота си.

— Сама каза, че става дума за моя живот — възкликна той. — Ще реша сам. Мамо, чувствам се като марионетка в твоята игра на власт и любов. Винаги съм правил това, което си искала от мен, но сега става дума за моето щастие и няма да позволя да се месиш. Няма да позволя!

— Същият си като баща си — уморено отвърна Лусиана. Думите му я върнаха двайсет години назад, когато заживяха заедно с Андрес. Тя беше тази, която се стремеше към напредък, а той си остана мечтател.

— Да, може да съм като него, но не се срамувам от това. Ако беше истинската ми майка, нямаше да мислиш за пари и положение, а за чувствата ми. Щастието ми щеше да е на първо място.

Думите му я нараниха и тя студено отвърна:

— Няма да си щастлив с тази беднячка.

— Мамо, моля те.

— А Тамара? — напомни му тя. Според Лусиана тя бе подходящата кандидатка за него.

— Каква връзка има Тамара с всичко това?

— Каза ми, че сте имали връзка. Така ли е?

— Как е посмяла да твърди подобно нещо? — почервеня от гняв Виктор Мануел. Не желаеше да споделя интимния си живот с никого. Грабна якето си и тръгна към вратата.

Лусиана извика след него:

— Къде отиваш?

— Да поговоря с Тамара. Ще й кажа, че ще се оженя за Кристина. Всичко свърши.

Нищо не бе в състояние да го спре. Изскочи от кабинета като луд, оставяйки Лусиана. Тъй като не знаеше, че Кристина е бременна от Виктор Мануел, и разярена до краен предел, тя започна да крещи:

— Кристина е беднячка, неблагодарница. Аз я направих човек! Това, което е сега, го дължи на мен. Както й помогнах, така мога й да я унищожа. Осмелила се е да се прицели в сина ми. Интересуват я положението му и парите. По-добре ще е да се подготви, защото имам намерение да й кажа някои неща… — викаше силно тя, без да обръща внимание на служителите, които надничаха в кабинета, за да разберат какво става.

По време на този скандал Кристина бе отишла на лекар, защото често й се гадеше и получаваше световъртеж.

— Бог ви е благословил с най-голямото богатство на света. Бременна сте — каза лекарят, след като я прегледа. — Изненадва ли ви? Не сте очаквали? Планирали ли сте да ставате майка? — попита той.

— Не, честно казано, не съм.

— Значи сте взели мерки, за да не забременявате?

— Не, докторе — смутено отвърна тя.

— Много сте нервна. Очевидно вестта, че ще ставате майка, не ви радва. Нима съпругът ви не иска дете? Изоставил ли ви е?

— Не, случаят е различен… — изчерви се тя. — Не съм омъжена — едва промълви, свеждайки поглед.

Тамара се интересуваше само от едно нещо в живота: как да се омъжи. Беше израснала в уютното семейно гнездо, а родителите й, Еразмо и Ребека, бяха готови да угодят във всичко на своята принцеса. Нямаше какво още да желае, освен да се омъжи за Виктор Мануел. Така всички щяха да бъдат доволни. Планът й започна да се осъществява по-бързо, отколкото бе очаквала. Докато обикаляше из къщата и се караше с прислугата, някой позвъни на вратата. Затича се, надявайки се, че я търси Виктор. Когато го видя, веднага промени гневния си тон и му се усмихна мило.

— Виктор Мануел! Скъпи! Радвам се, че те виждам. Нямах търпение — прегърна го тя.

— Защо? — прекъсна я той хладно.

— Трябва да ти кажа нещо много важно.

— Аз също.

— Добре, остави ме да говоря първа, Виктор Мануел… Бременна съм — възкликна тя с грейнало от радост лице. Преструваше се, че изпитва щастие, което не отговаряше на истината. Виктор се опита да каже нещо, но тя нежно сложи пръст на устните му. — Очаквам дете от теб — изрече гордо и влюбено.

— Сигурна ли си? — Тонът му ставаше все по-хладен, в гласа му се прокрадна ужас.

— Да, татко. Ще си имаме бебе — повтори, но той не реагира. — Виктор Мануел, нима няма да кажеш нещо? — отчаяно попита Тамара.

— Не… това не е възможно — безсилно се отпусна във фотьойла той. Отчаяно се бореше да събере кураж и да приеме истината.

— Така е — извика тя. Приклекна до него и обхвана коленете му с ръце.

— Почакай. Сигурна ли си?

— Разбира се. Каза ми го лекарят.

— Тамара, аз… — прошепна той. Искаше да се ожени за Кристина, а сега семейството на Тамара и Лусиана щяха да го принудят да се ожени за жена, която не обичаше. Трябваше да заплати цената за онази нощ, прекарана с Тамара.

— Родителите ми не знаят нищо и не бива да узнаят — каза тя, преструвайки се на засрамена. — Виктор Мануел, налага се да се оженим.

— Тамара… Извини ме, но не мога да се оженя за теб.

— Как е възможно? — лицето й помръкна. — Нали очаквам дете от теб?

— Мога да те подкрепя морално или материално — неуверено промълви. — Ще призная детето и ще му дам името си, но не мога да се оженя за теб — изрече той, макар да знаеше, че думите му са я засегнали.

— Не, не… не… Нима ще ми причиниш подобно нещо! Не е възможно — извика тя. Виктор Мануел се бе хванал в мрежите й. Тя беше решила да каже на всички, че е бременна. Тамара прошепна през зъби:

— Рано или късно ще бъдеш мой, Виктор Мануел, ще бъдеш!

Заканата й се осъществи. Когато се прибра у дома, Лусиана го очакваше в дневната с книга в ръка. Той я поздрави и тръгна към стаята си, но строгият й глас го спря. Нямаше настроение да говорят, но я уважаваше и обичаше, така че се подчини и се върна. Седна срещу нея, огорчен и измъчен. Лусиана го изгледа продължително и каза:

— Как можеш да бъдеш толкова наивен? Явно Кристина се опитва да те оплете. Момичето е амбициозно, а ти си удобна мишена.

— Ти не я познаваш — уморено възрази той. — За теб тя е само вещ, с която можеш да си играеш. Кристина е благородна и е неспособна да направи това, в което я обвиняваш. Искам да я върнеш — помоли я той. — Моля те, Кристина не е такава, за каквато я мислиш.

— Казах й да използва мъжете, да не се влюбва, а да извлича най-доброто от тях — опита се да я унижи тя. — Явно ме е послушала. Веднага те хвана. Не бъди глупав. Тя не те обича. Стреми се към положението и парите ти. — Лусиана беше решила да не подбира средствата, за да избие от главата му всяка мисъл за Кристина.

— Това не е вярно. Не ме интересува какво мислиш. Няма да промениш чувствата ми към Кристина — твърдо заяви той. — Обичам я и не искам да страда от проблемите, които имаме ние с теб. Що се отнася до мен, истина е, че…

— Виктор Мануел — нервно го прекъсна Лусиана, губейки търпение. Скочи от фотьойла и се доближи до него. — Истината е, че Тамара чака дете от теб. Двамата с баща ти сме те учили да поемаш отговорност към семейството. Ако като мъж смяташ, че си длъжен да защитиш онази нещастница, то тогава бъди мъж и поеми отговорността си към Тамара.

През това време Кристина нямаше представа какво изживява Виктор Мануел. Тя мечтаеше за бъдещия им живот, за любовта и детето. Каквато си беше наивна, сподели радостта си с отец Хуан де ла Крус. Довери му надеждите си да се омъжи за Виктор Мануел.

Приятелките Лоренса и Макловия й завиждаха. Двете си говореха:

— Тя явно не е толкова невинна, на колкото се прави. Ще роди дете. Сега наистина хвана Виктор Мануел натясно. Кристина сияеше от щастие. Ще му съобщи новината. Много е хитра.

Когато на вратата на апартамента им се появи Виктор Мануел, Кристина го посрещна много щастлива. Щеше да му съобщи новината, но по израза на лицето му разбра, че нещо не е наред.

— Кристина, трябва да ти кажа нещо — съобщи й той със сериозен тон.

— Какво има, скъпи? — попита тя.

Той тъжно я изгледа, сравняваше нейното държание с това на Тамара. Кристина нито веднъж не се бе държала като нея, никога не настояваше за нищо. Осъзнавайки колко е чиста душата й, разбра, че онова, което трябваше да й каже, щеше да я нарани силно.

— Трябва да си силна и да ми простиш.

— Скъпи, какво се е случило?

— Кристина… — започна той, но гърлото му се сви. — Тамара очаква дете от мен.

Кристина пребледня и усети остра болка. Хвана се за облегалката на стола, за да не падне.

— Кажи ми, че се шегуваш, не може да е истина — прошепна тя.

— Бих искал да е така — тихо изрече той и сведе глава.

— Нищо не разбирам — проплака момичето. — Защо?

— Какво да кажа? — отвърна той. — Така се случи. Това е всичко.

— Случило… — повтори тя. — Къде? Защо?

— Моля те, мило. Искаш да ти отговоря на нещо, от което ще изпиташ само болка. Не заслужаваш такова унижение.

— Не смяташ ли, че съм се унижила достатъчно, като имаме връзка, а ти спиш с друга? Как можа да го направиш? Как можа да изневериш на чувствата и на доверието ми? Не искам да те виждам повече! Никога! — извика тя и го удари. В нея се надигна гняв, какъвто никога не бе изпитвала. Той се опита да я прегърне. — Пусни ме! Не искам да те виждам повече! Ти си лош човек, лъгал си ме през цялото време, но всичко свърши.

— Не, няма да го позволя. Знам, че съм виновен, че съм сгрешил, но няма да те загубя. Ще защитавам нашата любов от всичко и от всички. Няма да се оженя за Тамара — изрече той с твърд глас, така че за миг тя му повярва.

— Какво ще правиш с детето? — подигравателно го запита.

— Това, че няма да се оженя за Тамара, не означава, че детето ми няма да получи всичко необходимо. Ще му дам името си, но няма да се оженя за Тамара, защото не я обичам. Така й казах. Обичам само теб. Ти си моята истинска любов и няма да те загубя.

— Колко им е лесно на мъжете. Смяташ, че всичко е уредено, като кажеш, че ме обичаш. Ами аз? Разбираш ли през какво преминавам аз? Болката, която усещам? — опита се да обясни тя.

— Знам само едно. Няма да те загубя. За нищо на света няма да се разделя с теб.

— Не разбирам защо си дошъл да ми обясняваш каквото и да било. Всичко е съвсем ясно. Просто си убивал времето. Синът на господарката си е поиграл с манекенката на мама.

— Не, Кристина, не е вярно.

— Сега е настъпило време да изпълниш отговорностите си към приятелката си и да ме отхвърлиш. — Опитваше се да не гледа към него, за да не види в очите му съжаление към себе си.

— Кристина, любов моя, не искам да те загубя — доближи се той към нея, хвана брадичката й и вдигна лицето й към своето. Погледна я право в очите.

— Не ме докосвай. Всичко е много лесно, нали? Верен си на светското момиче, на избраницата на майка ти, а мен можеш да ме задържиш като любовница — говореше обидено тя. Колкото и да се опитваше да бъде силна пред него, в един миг отпусна глава на рамото му и заплака.

— Не, Кристина. Разбери, че те обичам. Не плачи, бих сторил всичко, за да избегнем тези неприятности.

— Но не успя или не си пожелал.

— Не, скъпа. Няма да те напусна. Обичам те и ти също ме обичаш.

— Мислех, че никога повече няма да бъда щастлива. Виктор Мануел, не ми изневерявай. Не искам да си създавам лъжливи илюзии.

— Повярвай ми. Повярвай в нашата любов — прекъсна я той.

— Обещавам. — И наистина смяташе така.

— Обещавам ти, че следващият път, когато се видим, ще уговорим датата за сватбата — каза й той.

„Тогава ще му съобщя новината“ — помисли си Кристина.

Разделиха се щастливи и влюбени, без да знаят какво им готви съдбата. Неприятна изненада очакваше у дома Виктор Мануел. Тамара и нейните родители бяха там и вече планираха сватбата. Най-много го огорчи мисълта, че отново щеше да разочарова Кристина. Мразеше се заради това. Единственият, който го разбираше, бе баща му, но в този случай и той не можеше да му помогне. Андрес също смяташе, че той трябва да поеме отговорността за детето, а, от друга страна, не искаше да противоречи на Лусиана, която силно желаеше този брак.

Следващите дни бяха истински кошмар за Кристина. Рано сутринта някой позвъни на вратата й. Припомни си за обещанието на Виктор да я посети на другия ден.

— Кристина… — тихо изрече той.

— Кажи, Виктор Мануел.

Тишината, която настъпи, беше потискаща. Кристина предусети надвисналата неприятност. Не искаше да пита за нищо.

— Ще се оженя за Тамара. Прости ми, нямаш представа колко съм отчаян. Не искам да го сторя — изрече той.

— Но, нали каза… Обеща ми… Вярвах ти.

Стоеше като вкаменена пред него. Стори й се, че ще се разпадне на хиляди парченца.

— Да, помня какво ти обещах. Признавам, че те нараних дълбоко, че ти причиних болка, но не мога да направя нищо.

Кристина замлъкна. Думите и извиненията му бяха типично мъжки, Лоренса я бе предупреждавала многократно за подобна възможност. Мислено се обърна към Бога, питайки го дали съдбата й няма да е като тази на майка й. Осъзна, че няма истинска любов, че съществуват само илюзията и силно влюбеното женско сърце.

— Не можеш ли? Отново ме излъга. Отново насърчи надеждите ми, само за да ги унищожиш по-късно — обвини го тя.

— Не е вярно, Кристина, не е така. Остави ме да ти обясня — опита се той да се оправдае.

— Какво ще ми кажеш? — попита го тя. — Нима имаш обяснение, с което да ме убедиш да ти повярвам?

— Не, нямам. Не искам да се оправдавам. В края на краищата те нараних, просто искам да кажа…

— Недей, не ми казвай нищо! Не искам да слушам! — извика Кристина извън себе си от гняв.

— Моля те. Бракът ми с Тамара не е причина да престанем…

— Ти се жениш за нея, това е важното! — прекъсна го тя. — Ще се ожениш за нея, независимо от моята любов! Добре. Няма да плача повече, няма да те моля.

— Знам, че ме презираш, но не желая да страдаш. Недей.

С последни усилия тя се овладя и хладно изрече:

— Няма да страдам. Няма да страдам заради теб, ти не го заслужаваш. Не се притеснявай за мен. След като не съм означавала нищо за теб, няма да позволя на мъката да ме потиска. Уверявам те, че това разочарование няма да ме съсипе. Ще оцелея и без теб. Пожелавам ти много щастие — заяви тя.

Но това не бе всичко, което й се случи през този ден. Облече се и тръгна към агенцията, опитвайки се да забрави за Виктор Мануел и да се посвети на работата, която толкова обичаше.

Но нещастието не идва само. Щом прекрачи през прага на сградата, видя Мириам, която явно я очакваше:

— Кристина, Лусиана желае да поговори с теб.

Нямаше представа какво може да иска Лусиана от нея. Бързо отиде в кабинета й, а тя още от вратата изрече с враждебен тон:

— Искам да ми обясниш как си посмяла да се заглеждаш в моя син.

— Госпожо, аз… — засрамено започна Кристина, но после в душата й се зароди надежда. — Кой ви каза?

— В този кабинет аз задавам въпросите.

— Позволете ми да обясня…

— Как си могла да си помислиш, че ще успееш да спечелиш сина ми? Естествено, тъй като е мой син, ти си решила да се възползваш от него — злобно добави тя.

— Грешите. Не знаех кой е, когато се влюбих в него.

— Лъжеш! Всичко си планирала предварително. Искала си да намериш някого с много пари. Логично, нали? Колко хубаво щеше да бъде, ако беше спечелила. Ти си…

— Да не сте посмели да ме обиждате — гордо я прекъсна Кристина.

— Сега играеш ролята на мъченица. Много добре знам на какво са способни такива като теб. Появи се от нищото и всичко, което си постигнала, го дължиш на мен. Точно както те издигнах, така мога и да те унищожа.

— Не се страхувам от вас, защото всичко, което ви казах, е истина. Искам да изкарвам хляба си честно, а не да чакам на парите на мъжете, както ми казахте веднъж. Не съм като вас — с презрение изрече Кристина.

— Естествено — скочи на крака Лусиана. — Ти си едно нищо! Няма да се разправям с теб! Преструвай се колкото си искаш. Жал ми е за времето и усилията, които положих за теб. Свършено е с теб. Когато излезеш оттук, отново ще си безличното момиче, което беше преди. Върви си! Да не си посмяла да се доближиш до сина ми! — изкрещя силно Лусиана.

Кристина веднага излезе от кабинета.

Лусиана нямаше милост към нея. Не изпитваше никакви угризения за отношението си към момичето и нямаше представа каква неправда е извършила. Беше доволна от хода на събитията.

Докато тичаше към изхода, Кристина дочу след себе си подигравателните смехове на колежките си. „Изхвърлиха на улицата любимката!“ За втори път в живота си бе отритната от майка си. Беше й толкова тежко, сякаш подсъзнателно усещаше каква е истината. Никой не предполагаше, че тя е момичето, за което Лусиана тъгуваше и което издирваше.

Майката на Хуан де ла Крус също се опитваше да я открие, за да помогне на сина си и за да изкупи греховете си. Срещна се с Росенда, убеждавайки я, че добронамерени хора се интересуват от нея. Росенда, която беше простодушно момиче и желаеше да чуе само онова, което иска, повярва в злобните твърдения на Ана Хоакина, че Лусиана е зла жена, изоставила детето си.

Хуан де ла Крус първоначално бе изненадан от държанието на майка си, но му беше приятно, че е заинтересована от откриването на внучката си, въпреки че не й се доверяваше напълно.

— Майко, защо реши, че трябва да стана свещеник? — постоянно я питаше той, знаейки, че ако зависеше от него, никога не би го направил. Ако не беше волята на майка му и постоянното й настояване, той едва ли би се отрекъл от света. — Сега страдам, защото не мога да вдъхна спокойствие на душата ти. Защо си ме дала на Бога?

— Вече ти казах. Исках да служиш на Бога, за да получа опрощение от него за всичко, което се бе случило. Изпитвах вина. Приятелката ми се самоуби, защото й отнех човека, когото обичаше, и се омъжих за него. Тя се запали в църквата преди сватбата ни — повтори безсилно тя, осъзнавайки, че подобен грях не може да бъде простен. Като беше накарала Хуан да стане свещеник, бе сторила още един грях и този път съвсем съзнателно — беше скрила истината за дъщеря му.

Кристина разговаряше със съквартирантките си, когато на вратата се позвъни. Тя тайно се надяваше да е Виктор Мануел, но видя Лусиана на прага.

— Казах ти да не се доближаваш до Виктор Мануел. Явно не съм се изразила достатъчно ясно. Разбери, че не желая да поддържаш връзка с него — разгневено извика тя.

— Госпожо, преди всичко, не съм го търсила. Той дойде сам, за да ме убеди да не страдам заради женитбата му с Тамара — спокойно обясни Кристина, сякаш бе очаквала това посещение.

— Страдаш единствено за това, че губиш златната мина в лицето на моя син.

— Престанете да ме обиждате, няма да говоря повече с вас. Намирате се в моята къща, така че се дръжте с уважение. — Бе решила да не допусне Лусиана да я ядоса.

— Нямам намерение да се бавя. Дойдох само за да те предупредя да оставиш на мира Виктор Мануел.

— Не искам нищо от него — гордо изрече Кристина.

— Защо си го помолила да говори с мен? За да не те изхвърлям ли?

— Никога не бих го молила. Не желая да го виждам, повече.

— Радвам се, че мислиш така. Явно си схванала, че синът ми ще се ожени за Тамара.

— Разбира се. Тамара, великата Тамара, девойка от висшето общество — подигра се Кристина.

— Така е, момичето притежава класа. Разбери веднъж завинаги, не искам да те виждам повече. Запомни го, стой надалеч от Виктор Мануел. Не означаваш нищо за него — изрече Лусиана, преди да си тръгне.

Докато се караха за него, Виктор Мануел говореше с баща си за бъдещето. Смяташе, че сега е времето да поеме известна отговорност към останалите.

— Значи това е причината за брака ти с Тамара.

— Да. Може да загуби бебето, а не искам това да се случи. Съвестта ми не го позволява.

— Решението ти е правилно. Синко, никак не е лесно да пораснеш. — Андрес изгледа с гордост сина си.

— Да, татко. Научих се на много неща. Понякога никак не е лесно.

— Виждам, че си се променил много. Станал си по-зрял.

— Да, така е, пред теб стои друг човек — човек, който е, готов да поправи грешките си — изрече загрижено Виктор Мануел, спомняйки си за Кристина.

— Грешките ти не са големи. Не вярвам да ти тежат много.

— Не е така, татко, много ми тежат, но поне само аз ще страдам, надявам се Кристина скоро да намери някого, в когото да се влюби, да ме забрави и да бъде щастлива. — Сведе поглед. Не можеше да забрави израза на лицето й.

Щом Лусиана излезе от дома й, Кристина бързо наметна винената си пелерина, дълга до глезените, и с треперещи пръсти я придърпа плътно до тялото си.

Не можеше да спре да трепери, коленете й се подкосяваха. Тишината й действаше потискащо. Прониза я остра болка — толкова силна, че помисли, че ще умре. Сърцето й биеше учестено. През цялото време внимателно слушаше съветите на Макловия да загърби миналото и да погледне към бъдещето.

— Права си, Макло. Не бива да се отпускам — съгласи се. — Сега, когато всичко пропадна, детето ми ще бъде единствената цел в живота ми. Трябва да си намеря работа, и то бързо — каза решително тя.

Колкото и да настояваше за брака между Тамара и Виктор Мануел, Лусиана добре съзнаваше, че връзката им не е здрава. Но както много пъти се бе случвало, тя се ръководеше от рационални мотиви и от амбициите си. Единствено Николас разбираше нейния стремеж; познаваше я много по-добре, отколкото предполагаше тя. От друга страна, отношенията му с Тамара ставаха все по-сложни.

— Смятам, че синът ми няма да е щастлив с Тамара.

— Защо? — учуди се Николас.

— Защото обича друга.

— Тогава защо се жени за Тамара?

— Николас, любовта е много сложно чувство — въздъхна Лусиана. — Дори ние, които притежаваме опит, не я разбираме напълно.

— Смяташ ли, че човек може да бъде щастлив с две жени, ако изпитва различни чувства към всяка от тях? — замислено я попита той.

— Не питай мен, можеш да си отговориш сам. Много добре знаеш, че не съжалявам, защото никой не ме е обвинявал в подобно нещо. Трябваше да се защитавам, за да оцелея в този суров свят. Когато се бориш всеки ден, ставаш по-силен и се научаваш да не изпитваш скрупули и чувства, за да постигнеш онова, което искаш. Колкото по-високо се издигнеш, толкова по-самотен ставаш — със съжаление рече тя.

— Лусиана, не смяташ ли, че жертва твърде много, за да постигнеш целите си? Успехът невинаги ни прави щастливи — опита се да я вразуми той.

— Може би не ми е било съдено да съм щастлива. Изглежда, че искам да унищожа всичко, което не мога да притежавам.

— Така направи и с Кристина, нали? Както я създаде, така сега я унищожи без капка съжаление.

Може би думите на Николас въздействаха на Лусиана да даде препоръки на Кристина, която благодарение на това получи работа в бутика на Норма Патрисия. Беше скромен, но сравнително добър и познат на клиентите. Не беше точно това, за което Кристина бе мечтала, но въпреки това беше работа, а тя трябваше да се издържа. Заради бременността си трябваше да избягва физическите натоварвания. Опитваше се да не мисли за Виктор Мануел и за присъствието на другата жена в живота му, за всяка негова усмивка, отправена към Тамара. Беше разочарована.

След раздялата им отначало го беше обзело равнодушие, а после започна сам да се утешава, че всъщност нищо не е сторил. След известно време все по-често си спомняше как в полумрака блестяха раменете на Кристина, как срамежливо прикриваше гърдите си, мириса на кожата й. Спомените му носеха голяма наслада.

Тамара беше от онези жени, които никога не изпускат удобен случай. Никога не би изпуснала подходяща партия като Виктор Мануел и затова бе решила да го държи изкъсо. Бяха в леглото, когато тя реши да даде ход на плана си:

— Днес ходих във фирмата на майка ти. Не си се появявал там — нежно го укори тя.

— Шпионираш ли ме? — ядосано запита той.

— Не, искам да науча нещо. Какво се е случило между теб и Кристина? Влюбен ли си в нея?

— Предпочитам да не говоря за това — изчерви се той.

— Длъжен си. След като ще се женим, трябва да знам всичко.

— Добре, щом искаш. Обичам Кристина — призна той, желаейки да бъде честен към себе си и към Тамара. — Но Кристина…

— Да не си полудял? Как си могъл да се влюбиш в нея? — извика шокирано тя.

— Нямам обяснение за случилото се. Просто се влюбих — вдигна рамене той.

— Предполагам, че си поговорил с нея и си й казал, че ще се жениш?

— Да. Наложи се да се разделим. Няма да се виждаме повече, въпреки че я обичам.

— Как се осмеляваш…

— Тамара! Това, което ти казах, не променя плановете ти. Извинявай, нашите планове. Дадох ти дума и ще изпълня обещанието си. Бъди сигурна, много добре осъзнавам, че имам отговорности — увери я той.

Тя не беше доволна от развоя на събитията, и то няколко дни преди сватбата. Беше силно изнервена. Реши да поговори с нея и да й обясни всичко.

Тя се надигна от леглото, застана на колене, хвана го за ръката и го принуди да седне отново. В нея Виктор Мануел вече не виждаше бившата си годеница, нито неприятел или непозната. Виждаше в нея ужасно изнервена жена, от която трябваше да избяга колкото е възможно по-бързо. Запристъпва назад, стигна до вратата и едва тогава осъзна колко силно е пребледняла. Видя как очите й се насълзиха. Лицето й се сгърчи, устните й се изкривиха и тя закри лицето си с длани. Наблюдаваше я равнодушно, нищо не трепна в сърцето му. Положи ръка на рамото й, както би го сторил всеки, щом види плачеща жена, но веднага я отдръпна. Тамара не искаше да приеме действителността, живееше в един измислен свят.

Веднага след срещата му с Тамара Виктор Мануел потърси Кристина в сиропиталището, където тя всяка вечер се грижеше за децата.

— Кристина… — прошепна той.

— Остави ме. Не желая да разговарям с теб — отблъсна го тя.

— Кристина, не се дръж така с мен. Искам да ти обясня.

— Не желая да те слушам.

— Радвам се, че все още посещаваш децата.

— Ако не друго, то поне си запазил известно състрадание към децата — подигра се тя.

— Толкова съм щастлив до теб. Обзема ме спокойствие — продължи той, преструвайки се, че не е чул забележката й.

— Точно това искам. Да си щастлив с мен — отвърна тя, давайки му да разбере, че чувствата й не са се променили. — Нима няма да ти липсвам, когато няма да съм до теб. Забелязваш ли колко съм щастлива дори когато можеш да ми отделиш поне миг от живота си? Само една малка частица… Част от сърцето ти.

— Скъпа, ти си прекрасна. Искаш толкова малко от мен — погали я по косата той.

В този момент те не бяха Виктор Мануел и Кристина, а мъж и жена, жертва на банален проблем, който се нарича любов или може би страст. Бързо дойдоха на себе си и осъзнаха, че трябва да вземат съдбата си в свои ръце и да решат накъде да поемат и с кого.

Когато Виктор Мануел си тръгна, Кристина остана сама, объркана от случилото се. Както винаги, когато се чувстваше най-зле, тя намираше утеха при свещеника Хуан де ла Крус.

— Освен това майка му ме изгони. Естествено е, бях застанала на пътя й, отче.

— Ще поговоря с тях. Трябва да научат, че си бременна — каза той.

— Не, недейте, отче. Умолявам ви. Искам да забравя миналото. Не желая да ги виждам повече.

— А какво ще стане с детето ти? — напомни й той.

— Ще се роди без баща. Няма да има право на наследство. Знаете, че нямам семейство и че ми липсва родителската любов. А това дете ще има мен. Освен това Виктор Мануел и майка му не знаят, че съм бременна и не желая да научат — гордо заяви тя, макар да изпитваше несигурност за отношението си към Виктор Мануел.

Андрес Дювал си задаваше все повече въпроси относно любовта си към Лусиана и авантюрата си с Лоренса. Въпреки това не искаше да бъде егоист към младото момиче, което заслужаваше да се наслаждава на живота както всички млади хора.

— Най-добре ще е да приключим с това — предложи й той, щом седнаха в малкия ресторант.

— Не.

— За твое добро е. Моля те да ме разбереш.

— Но защо? Моля те! — Не искаше да се съгласи на раздялата тя.

— Това няма да реши проблема. Трябва да се разделим. Аз съм семеен. Имам деца и жена — опита се да я вразуми той.

— Не, не искам, Андрес. Моля те.

— Трябва да подредиш живота си, да си намериш свободен мъж, без ангажименти, някой като Чемо.

— Не, Чемо не ме интересува! Не искам да чувам за него…

— Изслушай ме. Трябва да помислиш за бъдещето си. Имаш право да си намериш мъж, който наистина да бъде твой. Трябва да имаш свой дом — настояваше да се разделят Андрес.

— Не, това е моят живот. Харесва ми да съм с теб. Моля те. Искам да изживея живота си с теб — уверяваше го тя.

— Не става въпрос само за теб. Не мога повече да водя този двойствен живот. Не съм свикнал — призна й той.

— Но ти искаше тази връзка колкото и аз. Андрес, моля те.

— Знам. Беше прекрасно. Позволих си да се поддам на чара ти, на страстта си… Вината е моя, но размислих — убеждаваше я той.

— Не.

— За твое добро е.

— Не, моля те, Андрес, не ме оставяй. Съгласна съм на всичко, бъди с мен, когато пожелаеш, но те моля, не ми говори за раздяла — настояваше тя, отказвайки да се признае за победена. — Не може да се разделим. — Заплака, но не от отчаяна любов, а заради наранената си гордост и осуетените планове.

Независимо от любовта си към Кристина Виктор Мануел реши да поеме задълженията си към жената, която носеше неговото дете. Никак не му беше лесно, но трябваше да се самонакаже и да направи онова, което се очакваше от него, дори ако трябваше да заплати с щастието си. По цял ден се луташе из града и нямаше много време да мисли за Кристина. Тази вечер в Мексико Сити времето бе приятно, беше една от топлите септемврийски вечери. Небето бе запазило морскосиния си цвят. По него плуваха малки розови облачета, въздухът захладня.

Кристина седеше на прозореца в стаята си. Чувстваше се самотна. Денят на сватбата на Виктор наближаваше и тя изпитваше силна болка и самота. Молеше се непрекъснато на Бога и се надяваше молитвите й да бъдат чути. „Богородице, дай ми сила и смелост да забравя за Виктор Мануел. Прости ми за грешката, защото целият ми живот се преобърна. Трябва да продължа сама нататък заедно с детето си. Нека ме изпълни любов към него, тъй като никога повече няма да обичам. Няма да се влюбя. Никога!“

В утрото на венчавката Виктор Мануел завари баща си в трапезарията. В този миг той му беше нужен. По израза на лицето му Андрес разбра колко тежко понася синът му събитието. Беше раздвоен между жената, която обичаше, и задълженията си към другата.

— Май не си много щастлив, а? — веднага го попита баща му.

— Предполагам, че така се чувстват осъдените на смърт, преди да седнат на електрическия стол.

— Не е чак толкова лошо. Бракът е сериозна работа, но не е непоносим.

— Знам, след тази сутрин за мен всичко ще се промени. Ще се опитам да се преструвам, татко. Ще бъда добър съпруг, добър баща, ще се постарая да й бъда верен.

— Само не се опитвай да повтаряш моите грешки. Не съм светец. Имам много недостатъци. Един от тях е, че съм твърдоглав. Виж как настоявам за театъра.

— Да, това означава да поемеш риск, но нямаш други недостатъци.

— Любезността също може да е недостатък. Да, ако се стараем да не нараним онези, които обичаме, не им казваме направо какви са.

— Не те разбирам. Защо говориш така?

— Не, няма нищо. По-добре се заеми със своите проблеми.

— Как? Помогни ми, татко — помоли го той, без да скрива слабостта си.

— Синко, бих ти помогнал на драго сърце, ако притежавах ключа на мъдростта и щастието — с тъга отвърна Андрес.

— Да, така е. Вие с мама не се разбирате.

— Не е точно така, но… Причината е в това, че ние, хората, не сме доволни от онова, което Бог ни дава. В природата ни е постоянно да искаме повече и повече — промълви Андрес.

Настъпи утро. Кристина едва стана от леглото. Беше й тежко, гадеше й се, беше отчаяна. Изпитваше празнота, имаше чувството, че животът й е загубил смисъл. Крепеше я само мисълта за детето. Заслужаваше си да живее заради него. Струваше си да се труди упорито и да постигне велики неща. За детето, за неговото дете си струваше да се живее.

В църквата всичко бе готово за венчавката. Свещеникът започна да говори пред младата двойка. Предупреди ги за задълженията им един към друг, да не си изневеряват, да се подкрепят и да отгледат децата си в семейното огнище. След това се обърна към тях с въпроса:

— Тамара и Виктор Мануел, по своя воля ли встъпвате в свещен брак?

— Да.

— Виктор Мануел, взимаш ли Тамара за своя съпруга. Обещаваш ли да й бъдеш верен в добро и зло, да я обичаш и уважаваш до края на живота?

— Да, отче — изрече след кратка пауза той.

— Тамара, взимаш ли Виктор Мануел за съпруг и обещаваш ли да му бъдеш вярна в добро и зло, в болест и здраве, да го обичаш и уважаваш до края на живота?

— Да.

— Това, което Бог съедини, хората не могат да разтрогнат. Амин. В името на Отца и Сина и Светия дух — благослови ги свещеникът.

— Гостите не са много, нали? — констатира Франко на сватбения обяд.

— Още от самото начало искаше скромна сватба.

— Не съм виждал младоженец с такъв израз на лицето като Виктор Мануел. Забеляза ли?

— Да — споделяха присъстващите.

— Вероятно не е много щастлив. Сигурно защото всичко се разви много бързо. Ще отида да честитя на младоженците. Извинете — рече Николас. — За щастието на младоженците — вдигна наздравица той с известна доза ирония. Виктор Мануел не го забеляза, защото онова, което се случваше, не стигаше до съзнанието му.

— Благодаря, Николас.

— Сигурно си много доволен. Съпругата ти е прекрасна. За живот пълен с щастие и за красивата ти жена!

— Наздраве! — казаха младоженците едновременно.

Андрес Дювал откри Лусиана, прегърна я и нежно я попита:

— Доволна ли си?

— Щастлива съм. Направих онова, което трябваше — доволно въздъхна тя.

— Смяташ, че си постъпила правилно, така ли?

— Точно така. Ще видиш, Виктор Мануел и Тамара ще са много щастливи — уверено изрече тя. Андрес обаче беше на различно мнение.

— Хайде да сменим темата — предложи той, тъй като не искаше да разваля доброто си настроение. — Днес изглеждаш чудесно.

— Ти също.

— Обхвана ме носталгия, като наблюдавах сватбата. Напомни ми за нашата сватба и за това колко влюбени бяхме.

— Бяхме? Все още сме. Децата ни са чудесни.

— Така е.

— Важното е, че са щастливи.

— Да, съгласен съм.

— И ще бъдат щастливи.

— Наздраве!

Гостите не можеха да не забележат, че младоженците се държат хладно един към друг. Бяха като двама непознати, които присъстват на нечия сватба.

— Държат се много отчуждено, не намираш ли?

— Сигурно на Виктор Мануел никак не му е лесно, имайки предвид какъв плейбой е. Сега това е минало за него.

— Да, а видяхте ли булката?

— Изглежда ми болна.

— Франко, внимавай какво говориш. Престани. Седни и се забавлявай.

— Добре, ще престана.

— Викторе, моля те, съвземи се. Всички коментират държанието ти — предупреди го Лизбет. — Ще ми липсваш, братко.

— И ти на мен. Внимавай как ще се държиш, докато ме няма — усмихна й се.

— Добре.

— Не искам да науча, че отново си се замесила в някаква беля.

— Къде ще ходите на меден месец? — попита го Лизбет.

— Довечера ще спим в града, а утре сутринта тръгваме рано, но това е тайна. Няма да кажем къде отиваме — тайнствено отвърна Виктор Мануел, но в този миг ги прекъсна Андрес, който искаше да вдигне тост.

— Скъпи приятели, моля за внимание. Бих искал да ви благодаря, че дойдохте на сватбата на нашия син и нашата дъщеря. Много ви благодаря. Вдигам наздравица за щастието на Виктор Мануел и Тамара.

В този миг на веселие Кристина седеше в стаята си. Беше отчаяна. Довери мъката си на Макловия:

— Всичко свърши. Виктор Мануел е съпруг на Тамара. Сега принадлежи на друга жена пред Бога и пред хората, това е връзка, която не може да разкъсаш.

— Да не би да си се надявала, че ще се ожени за теб?

— Надявах се на чудо. Исках да вярвам, че в последния миг ще се върне при мен.

— Въпреки че той беше много лош с теб, ти искаш да се върне при теб?

— Зная, че звучи абсурдно, но когато обичаш така, както аз го обичам, всичко е простено.

Споменът за Кристина не напускаше Виктор Мануел. Времето, прекарано с нея, стопляше нещастната му душа. Тези мигове бяха толкова прекрасни, че сега, когато вече не можеше да ги преживее, му се струваше, че бавно умира. Представяше си как двамата са сами в стаята, щастливи и спокойни. Тревожеше се за Кристина.

Тамара забеляза странното му настроение. Беше й неприятно, че не може да се владее пред гостите.

— Можеш ли поне за миг да забравиш за Кристина? — упрекна го тя.

— От самото начало бях искрен с теб. Казах ти, че още я обичам. В сърцето ми няма място за друга. Знаеш, че се ожених за теб заради детето, което носиш.

— Единствено заради бебето ли? А какво да очаквам като жена? — запита тя.

— Нищо — равнодушно й отвърна той.

Не искаше да я дразни повече, защото си припомни съветите на лекаря. Беше му препоръчал да спят в отделни стаи, което го устройваше.

„Горката“ — помисли си, докато я наблюдаваше. Имаше чувството, че душата му е празна. Отправи се към своята стая. Стори му се, че чува гласа на Кристина и че тя го наблюдава с тъжен поглед. Зачуди се какво ли щеше да е, ако Кристина лежи до него. Прегърна възглавницата и се замисли за нея, но от това не му олекна. Кристина бе далеч от него. Реши да я потърси.

Когато два дни след това се появи на вратата й, от изненада тя занемя. Успя да проговори след кратка пауза. Гласът й бе тих, но в него се долавяха остри нотки.

— Защо дойде? — попита тя, но въпреки всичко се радваше да го види.

— Всъщност не знам, може би е просто интуиция или може би желанието да те видя. Липсваше ми, затова исках да те видя.

Тя се усмихна горчиво и събра сили да му отговори.

— Добре съм, не би трябвало да се притесняваш за мен. Сбогом.

— Моля те, не се дръж така с мен — помоли я той и я хвана за ръката.

Обичаше я и това чувство бе завладяло цялото му сърце.

— Нима очакваш да се държа по същия начин както преди? Смяташ ли, че съм забравила? Не, промених се. Дадох ти всичко; сънищата си, амбициите си, всичко, което една жена може да даде. Обичах те и ти се отдадох духом и телом — изрече Кристина с притворени очи.

Под тъмните й мигли напираха сълзи.

— Знам. Бих искал да ти кажа нещо окуражително, но…

— Жена ти те чака. Върви при нея, не се грижи за мен. Не бива да те чака дълго — каза Кристина и се сбогува с него.

Виктор Мануел сведе глава, не можеше, да възрази. Нямаше сили да си тръгне. Стоеше като вкаменен, ядосваше се на себе си, защото не можеше да събере смелост да се върне и да каже всичко, което мисли. Беше изгубил първата си и единствена любов. Чувстваше се виновен, че се е родил в богато семейство и не знае как да се справя с трудностите в живота.

Лизбет изпитваше съжаление към Кристина и брат си, когото силно обичаше. Неочаквано един ден тя се появи в апартамента на Кристина. Тя се изненада, но след малко се зарадва, защото това бе сестрата на Виктор Мануел, а сега тя бе единствената връзка между тях. Лизбет я увери, че брат й все още я обича и че случилото се е в резултат на обстоятелствата, но Кристина отказваше да повярва.

С упоритост, на каквато са способни само тийнейджърките, тя настоя Кристина да му се обади в хотела. Когато Виктор Мануел чу гласа й, лицето му грейна от щастие.

— Ти ли си, любов моя? — запита невярващо той.

— Да, аз съм — неуверено отвърна тя.

— Кристина, моята Кристина. Като те чух, стори ми се, че сънувам — говореше така, сякаш беше сам в стаята. — Извинявай, Кристина, сгреших, но ще се разведа и всичко ще се оправи.

Тя се уплаши от думите му и отпусна слушалката: „О, не, какво върша? Трябва да съм полудяла, та той е женен човек и принадлежи на друга“.

Но когато на следващата сутрин чу звънеца на вратата, тя се притесни.

— Не си ли на меден месец?

— Качих се на първия самолет и дойдох да те видя. Тамара дори не знае — усмихна се той.

— Хм, Тамара…

— Кристина, ще полудея. Не мога да престана да мисля за теб. — Сетне се наведе към нея и прошепна: — Кристина, обичам те, обичам те.

— Нищо не можем да направим, Виктор Мануел. Много е късно.

„Защо всички са толкова коварни? Нима трябва да заплатя за сладките й целувки с толкова мъка? Цената е ужасна! Трябва да бягам, да се спася от нея!“ — размишляваше Чемо, след като се разочарова от Лоренса и диво бе започнал да мрази всички жени.

Посърнал излезе на улицата и дори не забеляза Макловия, която го наблюдаваше. Не желаеше той да страда, но не знаеше как да му помогне. Приближи се внимателно към него, стиснала книгата, която носеше.

— Как си? — попита безразлично Чемо.

— Добре, благодаря — отвърна Макловия и се изчерви.

— Успех на изпитите — каза й той и се накани да тръгне.

Макловия не издържа и каза:

— Чемо, много съжалявам. Не мога да престана да мисля какво изпитваш, знам, че всичките ти мечти пропаднаха.

— Не ме съжалявай, напротив, трябва да се засрамиш, защото ти помогна на Лоренса в плана й — разгневи се той, а тя бе готова да се разплаче.

— Направих го заради теб, за да ти спестя болката и разочарованието.

— Лъжкиня! Направила си го, за да защитиш и прикриеш приятелката си.

— Моля те, Чемо, не говори така. Не ме обвинявай. Нямах такова намерение. Направих го…

— Защо, защо? — трескаво повтаряше той.

— Защото… те обичам. Разбираш ли? Обичам те… — призна тя.

— Тя ме излъга, ти също ме лъжеш — отблъсна той Макловия, мразейки целия женски род.

Независимо от това, че Кристина го отблъскваше, не измина много време и Виктор Мануел отново позвъни на вратата й. Тя го изгледа с презрение и гняв, но дори ядосана не можеше да скрие любовта си към него. Изразът на лицето му беше нежен и чист, грееше от любов. Седна до нея и положи глава на рамото й. Жестът му говореше много повече от всички думи на света. Беше загрижен за Кристина, към която сега изпитваше нежна любов. Мислеше за това колко хубаво щеше да бъде да можеше да я прегърне и да я държи в обятията си.

Сетне спря погледа си върху устните й и прошепна:

— Кристина, бях луд. Не разбирах какво е това истинска любов. Може би защото никога не бях обичал. Държах се с теб като с останалите момичета, които познавах.

— Искаше само да спиш с мен, да ме притежаваш.

— Не е вярно.

— Не? Завъртя ми главата с красиви думи и обещания.

— Не, Кристина. Всичко, което казах, е истина. Когато разбрах, че те обичам истински, когато осъзнах, че не мога да избягам, сърцето ми бе отворено за теб — обясни й той искрено. В нея той не виждаше само примамлива женска рокля или краткотрайна любовна връзка, а жена, която можеше да изпълни живота му, която можеше да го утеши и заради която си струваше да живее. Въпреки че не намираше в Тамара нито едно от тези качества, беше се оженил за нея, а Кристина не можеше да му прости.

— Продължаваш да ми говориш красиви думи. Само че те вече не ми въздействат. Сега принадлежиш на друга.

— Най-важното за мен е, че те обичам, Кристина.

— Защо ми го казваш? Ти ме изостави! Изхвърли ме от живота си, ожени се за друга.

— Обстоятелствата ме накараха — оправда се той. — Не мога да избягам заради детето.

— Каква ирония, Виктор Мануел. Не ни разделя някаква жена, а нейното дете — презрително изрече тя и помисли за своето дете.

— Нейното дете е и мое. Разбери го, моля те.

— Много добре те разбирам. Моля те, върви си — нямаше сили да издържи на погледа му, на думите му. — Бъди добър баща и добър съпруг.

— Не мога да те оставя — тежко въздъхна той.

— Трябва да го направиш — рязко го прекъсна тя.

— Кристина…

— Не искам.

— Любов моя.

— Какво прави този тук? — ядосано запита Макловия, без да крие изненадата си.

— Всъщност си тръгваше — отвърна Кристина, която беше накрая на силите си.

— Довиждане — сведе глава Виктор Мануел и с бавни стъпки се отправи към вратата.

— Така е най-разумно. Довиждане, Виктор Мануел.

„Проклет да си! Ще съжаляваш! Много ще съжаляваш за това, че ме изостави!“ — каза си и се разплака. Напоследък плачеше твърде често.

Много скоро след сватбата Тамара изпита разочарованието на принудителния брак. Не можеше да понася еднообразието и досадата в този брак без чувства, без красиви слова и интимност.

— Ако знаех, че нещата ще се развият по този начин, нямаше да се омъжа за теб — горчиво изрече тя.

— Спомни си, че не се оженихме за удоволствие, а по задължение — хладно отвърна Виктор Мануел. — Предложих ти да се разведем, когато се роди детето.

— За да отидеш отново при Кристина?

— Нямаш право да изричаш името й.

— Защо? Това е единственото, за което искаш да говориш — извика тя през сълзи. — Ако искам да разменя с теб някакви думи, трябва да говоря за нея.

— Тамара, трябва да разбереш, че сгрешихме с този брак — сериозно заяви той.

— Много ти е лесно, нали? Да прегрешиш, а после да се покаеш крещеше Тамара. — Колко удобно!

— Просто бях искрен с теб. Ти какво искаш? Да те лъжа и да ти казвам, че те обичам?

Естествено, тя много добре знаеше преди сватбата, но отказваше да приеме реалността. Имаше две възможности: да се разведе или да се примири с този живот, тъй като явно той не се интересуваше от нея.

— Сигурно щеше да си щастлив, ако времето можеше да лети? — каза тя, сетне злобно добави: — Ще ти се наложи да преживееш доста дълго време с мен, поне докато детето ми се роди.

— Нашето дете — поправи я той.

— Изглежда това не те интересува особено. Само чакаш да ме напуснеш.

— Не е вярно. Реших да се разведем, а това е съвсем различно.

— Ще ти кажа нещо. Ако се разведеш с мен, никога няма да видиш детето си — заплаши го тя.

Въпреки че Лусиана смяташе, че са в добри отношения с Андрес, той все по-често се срещаше с Лоренса, която с упоритостта си и женски хитрости беше успяла да го привърже към себе си.

— Винаги ме е нервирало доверието на Лусиана към Андрес. Постоянно твърди, че й е верен — каза Николас на Офелия.

— Така беше. Трудно ми е да повярвам. Верността му към Лусиана беше достойна за удивление.

— Но накрая я измами като всеки друг мъж. Какво ли ще стане, когато тя научи?

— Няма да узнае. Няма причини — увери я той. — Предупредих те, бъди внимателна.

— Не ставай смешен. Вие мъжете смятате, че това може да се скрие, но се лъжете. Такива неща винаги излизат наяве. Ще видиш. Лусиана ще научи за поведението на съпруга си — увери го Офелия.

Когато нае апартамента, Андрес престана да се чувства неудобно заради Лоренса. В новото им любовно гнездо Лоренса се държеше много по-добре отпреди, когато се срещаха в ресторантите и в колата.

Лоренса бе станала общителна с всички, винаги беше в добро настроение, погледът й блестеше.

— Приготви се за една незабравима нощ — прошепна тя нежно, масажирайки раменете му.

— Наистина ли? — усмихна се доволно той и се отпусна във вещите й ръце, които знаеха как да го възбудят.

— Ще направя за теб всичко, което никога не си опитвал в живота си — обеща тя.

— Ваната с масаж е чудесна, нали? — рече той.

— Обожавам я.

— След работа ще идвам тук да се разтоварвам — доволно обеща той.

— Винаги ще те очаквам, когато и да дойдеш.

— Чудесна си. Винаги знаеш как да ми доставиш удоволствие. — Той докосна гърдите й, които обожаваше.

— Естествено. Защо да се караме, след като жена ти може да свърши тази работа? — бодна го тя.

— Разбрахме се да не говорим за нея — напомни й той. Стана му неприятно да споменават името на Лусиана. Лоренса разбра по реакцията му, че е сгрешила. — Лусиана няма нищо общо с нас.

— Права си, да забравим за нея. Защо да не посветим вниманието си един на друг?

Макар да мислеше, че на света няма място, където да се чувства добре, сега, в неговите обятия, беше намерила мир, спокойствие и сигурност. Беше като вцепенена от силата на чувствата си. Той също го почувства, позна по погледа му. Наведе се към нея и страстно я целуна по устните. След това отново се любиха, но вече не нежно, а страстно и грубо. Беше се притиснала към него, а тялото й гореше…

Докато Андрес преживяваше върховни моменти на страст и удоволствие, в къщата му телефонът дълго звъня. Накрая Лусиана вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей, скъпа — изрече непознат женски глас. Лусиана предположи, че това е Офелия.

— Кой е?

— Няма значение.

— Кажете си името или ще затворя телефона.

— Не е разумно. Ако го направиш, ще продължиш да бъдеш предмет на присмех. Всички знаят, че съпругът ти има любовница. Ще ти дам адреса на любовното им гнездо. Сега са заедно. Ако тръгнеш веднага, ще ги свариш.

— Това не ме интересува — отвърна Лусиана, но ръцете й се разтрепериха.

— Сигурно нямаш никакви съмнения.

— Имам пълно доверие на съпруга си.

— Сигурна съм, че сега той не е до теб — започна да я дразни Офелия. — Искаш ли да се увериш, че казвам истината? Искаш ли да знаеш къде е сега Андрес и с кого?

Лусиана седеше като вкаменена и се взираше в снимката от сватбата им. Започна да трепери. Трябваше да се успокои, за да обмисли какво да прави. Не биваше да се поддава на чувствата си. Беше записала адреса на „любовното гнездо“. Замислена напусна къщата, опитвайки се да скрие притеснението и болката си.

— Добър ден, госпожо — обърна се към нея портиерката на луксозната сграда в центъра на Мексико сити, където се намираше апартаментът.

— Добър ден.

— Живее ли тук Андрес Дювал? — попита тя плахо, тъй като се страхуваше от отговора.

— Да, аз подготвих жилището. Господин Дювал ме помоли да повикам дизайнер — любезно я информира жената.

— Можете ли да ме заведете до апартамента?

— Не мога. Имам много работа.

— Не се тревожете. Дайте ми ключа, а аз ще ви оставя личната си карта. После ще ви върна ключовете — каза й Лусиана и потърка очите си, които горяха.

Щом влезе в апартамента, Лусиана чу гласове, които идваха от банята. Тя отвори вратата и видя съпруга си прегърнал младо момиче.

— Андрес, как е възможно! — извика тя и хвана момичето за косата. Той се опита да застане между тях, но Лусиана продължи да вика: — Проклетник! Ще се опитваш да я защитаваш, а! Ще й дам да разбере! Нещастник! — крещеше тя. След това се извърна към Андрес и осъзна, че не момичето е виновно, а съпругът й.

— Кажи ми всичко! Незабавно, Андрес! Откога идваш тук?

— Моля те, Лусиана, не ме разпитвай! Само усложняваш нещата.

Лоренса напусна банята, оставяйки ги сами.

— Единствената, на която й е тежко, съм аз. Ти си свободен и не ти се налага да се преструваш. Всички знаят, че имаш любовница — бясно крещеше тя. — Какво ти дава тя? Ти какво си търсил в нея?

— Няма да ти кажа нищо. Не желая да те измъчвам, Лусиана.

— Как се случи?

— Тя не е виновна — защити той Лоренса.

— Запленила те е, нали? Сигурно притежава невероятни качества, щом я защитаваш — рече огорчено Лусиана. — Забавляваш се с нея от месеци и още не ти е омръзнала! Сигурно я обичаш, нали? Какъв кошмар! Ще ми се да се събудя.

— Лусиана, аз…

— Пусни ме! Не ти вярвам! — повтаряше тя вече в колата на път към дома. — Разбираш ли? Вече не ти вярвам!

Щом се прибраха, отидоха в спалнята си и продължиха да се карат. Всички в къщата бяха объркани и най-вече Лизбет.

— Тази жена често се появява в живота ни. Как можах да съм толкова глупава да не забележа колко нервен беше всеки път, щом я видеше? Беше толкова безсрамна да се, появява на ревютата ми! Ти си виновен за моето унижение — плачеше Лусиана. — Представи си само, съпругата и любовницата заедно на едно място! Къде живее?

— Защо се интересуваш? Това е моя работа. Няма да ти кажа.

— Защитаваш ли я?

— Не, Лусиана. Не искам да извършиш някоя глупост. Караме се от часове. Моля те, не мога повече.

— Няма да излезеш от стаята, докато не ми кажеш всичко! Чуваш ли! Всичко!

— Престани, Лусиана. Не ти позволявам да говориш с мен по този начин.

— Ще говоря както си искам! Нямаш право да ме спреш!

— Лусиана, моля те. Обичам те. Сгреших и заслужавам да ме упрекваш. Обичам те! — опита се да я успокои Андрес. Тя го изгледа презрително, а него го болеше, защото неволно я бе унижил. Всеки миг Лусиана щеше да изпадне в истерия, а той не можеше да й помогне с нищо.

Лусиана си взе вана и си легна, надявайки се да заспи бързо, но се унесе в неспокоен сън едва на разсъмване. На сутринта след закуска излезе от къщата, без да се обади на никого. Непрекъснато мислеше за момичето, което бе унищожило семейството й. Припомняше си думите, които си бяха разменили с Андрес, и накрая реши сама да се справи с Лоренса, да й каже в лицето какво мисли за нея.

— Къде е тази жена? Къде е приятелката ти? — попита тя Макловия, която бе отворила вратата и веднага позна с кого разговаря. — Ти си евтина проститутка! — извика тя, щом съзра Лоренса в хола.

— Махнете се оттук — извика момичето.

— Глупачка, сега искаш да се скриеш, а? След като толкова те бива да крадеш чужди мъже, сега е време да се изправиш пред безсрамието си!

— Госпожо, не съм сторила нищо лошо — оправда се Лоренса.

— Не искам нищо от теб. Дойдох да ти кажа, че можеш да го задържиш! Евтина проститутка!

— Не ме обиждайте!

— Нямам представа защо върша всичко това.

— Оставете ме на мира.

— Жена, която се мъкне с чужди мъже, няма морални скрупули. Не знам защо си губя времето и слизам на твоето ниво! — беснееше Лусиана. — Не можеш да се сравняваш с мен. Нищо не струваш!

— Госпожо, може би за други означавам много…

— Нямаш нищо друго, освен младостта си.

— Да, точно с това го привлякох — дръзко й отвърна Лоренса.

— Почакай! Признавам, че си свършила добра работа! Успя да оплетеш Андрес и да го принизиш до себе си — презрително изсъска Лусиана.

— Поне му дадох малко любов, госпожо! — самоуверено отвърна момичето, щом се възстанови от шока.

— Предполагам, че ти си я запознала със съпруга ми — нахвърли се Лусиана върху Кристина, която се появи в хола. — Ти си го сторила!

— Не е вярно, госпожо. Нямам нищо общо с това! — защити се тя.

— Неблагодарница. Не само че искаше да вземеш сина ми, но си помогнала на приятелката си да се захване с мъжа ми — крещеше Лусиана.

— Оставете я на мира! Не тя ме запозна с него! Не я намесвайте! — защити я Лоренса.

— Колко си глупава! Явно в главата ти няма нищо, щом използваш тялото си, за да постигнеш целите си!

— Моля ви, госпожо.

— А ти, как смееш да ме погледнеш в очите! Захапа, ръката, която те хранеше! Ще те унищожа — заплашваше Лусиана Кристина, отправяйки се към вратата.

На Андрес също не му беше лесно. Съжаляваше Лусиана, но не беше готов да се раздели с Лоренса. Сега, когато връзката им бе толкова хубава и романтична, беше късно да спасява брака си. Осъзнаваше дълбоко в себе си неизгодното си положение и го сподели с приятеля си.

— Как си, Андрес? — попита Николас отначало на шега, но когато забеляза израза на лицето му, се разтревожи. — Защо си толкова сериозен? Нещо не е наред ли?

— Сега вече мога да ти кажа — вдигна ръце Андрес, сякаш се предаваше. — Глупаво постъпих, като скрих. Щеше да разбере рано или късно. Свързах се с едно момиче и Лусиана научи. Иска да се разведем. Отчаян съм. Не знам как се забърках във всичко това, а сега не мога да се измъкна.

— Положението не е толкова страшно. Не обвинявай само себе си. Ти постоянно се оплакваше, че се държи студено с теб, че не те обича, че е равнодушна — подсети го Николас, опитвайки се да го утеши.

— Да, но не искам да се оправдавам с това.

— Извинявай, но мъж като теб не бива да се обвинява. Намерил си другаде онова, което са ти отказали у дома — успокояваше го Николас.

Неприятният инцидент промени живота на Кристина. Нямаше нищо общо със случилото се, но я изхвърлиха от работата й в бутика.

— Не желая повече да работиш за мен. Не ме питай защо.

— Какво се е случило, госпожо? Не разбирам нищо. Моля ви, обяснете ми. Винаги сме се разбирали.

— За нищо на света не бих искала да се изправя срещу Лусиана Дювал. Не сме приятелки, но не желая да се превърне в мой враг. Това е причината.

— Каква връзка има Лусиана с това?

— Обади ми се и поиска да те освободя от работа.

— Какво ви каза?

— Няма да навлизам в подробности. Обясни ми, че не бива да ти вярвам и това ми беше достатъчно.

— Но това е невъзможно. Не е истина.

— Не искам да споря с нея. От днес вече не работиш тук. Съжалявам.

Така Кристина отново остана безработна. Щом се прибра у дома, се оплака на съквартирантките си.

— Сега съм сигурна, че не се сблъскваме за последен път — каза разочаровано тя, не виждайки изход от положението. Където и да отидеше, винаги се изправяше срещу Лусиана, сега обаче й беше по-тежко, защото очакваше дете. — Лусиана ще ме преследва. Ще ме унищожи, както ме предупреди.

— Няма да успее. Няма да й позволя.

— Не разбираш ли? Криво ми е заради Лоренса и Андрес, жена му постоянно налага волята си.

— Това не е справедливо. Как смее да те обвинява? Трябва да научи, че не одобряваше онова, което правеше Лоренса, и че хиляди пъти я предупреди, че не одобряваш връзката й — опитваше се да я успокои Макловия.

Скандалът между Лусиана и Андрес се отрази зле върху децата им, най-вече върху Лизбет.

— Не разбирам, Виктор Мануел. Защо трябваше да се случва всичко това? — плачеше тя. — Защо трябваше да се случва с мама и татко?

— Престани да плачеш. Успокой се — говореше й брат й.

— Не мога. Не искам да се разделят! Ще умра, повярвай ми.

— Лизбет, разбирам болката ти, но това е тяхна работа — опита се да я вразуми Виктор Мануел. — Ако са решили да се разведат, това сигурно е най-доброто.

— Но аз не искам.

— Нито пък аз. Ще видим какво ще стане. Вярвам, че ще се сдобрят.

— Наистина ли мислиш така, Виктор Мануел? — вдигна поглед към него Лизбет.

— Успокой се. Аз съм до теб. Ще направим всичко възможно да не се разведат, обещавам ти — нежно я прегърна той.

Налагаше се Виктор Мануел да поговори с баща си. Само така можеше да помогне на Лизбет, както и да отговори на въпросите си.

— Нямам оправдание — отвърна баща му и безпомощно вдигна рамене. — Знаех го от самото начало.

— Нима нямаш никакво обяснение? — учуди се Виктор Мануел, който искаше да зададе безброй въпроси на баща си. — Винаги си бил верен на мама. Винаги си бил влюбен в нея. Как е възможно да се случи това?

— Може би от несигурност — отвърна Андрес. — Може би и годините са си казали думата, синко. На възраст съм, в която мъжете имат нужда да си докажат, че още са в състояние да пробудят страст в жените — обясняваше той на сина си. — Може да се дължи и на суетата на актьора, а може би е чист егоизъм.

— Татко, това няма никаква връзка със случилото се — прекъсна го Виктор Мануел, защото не искаше Андрес да прехвърли цялата вина върху себе си. — Вероятно само се опитваш да се оправдаеш.

— Прав си. Всъщност се чувствам самотен — призна баща му. — Истината е, че от дълго време изпитвам самота, синко. Лизбет има свой живот, ти също, Лусиана винаги е заета. Работата й е по-важна от мен.

— Татко… — опита се да го прекъсне Виктор Мануел.

— Не, синко. Както виждаш, нямам причини да бъда доволен. Винаги съм бил романтичен, но сега ми липсва муза, която да ме вдъхновява — оплака се той. — Размишлявах за старостта, за живота си, за провала ми като актьор и като човек.

— Татко, не искам да те съдя. Точно обратното, ти си ни учил, че всички могат да сгрешат — каза Виктор Мануел. — И аз сгреших, и сега си плащам за грешките. Не се тревожи, татко. Ще ти помогна. Ще видиш как всичко ще отшуми — опитваше се да го ободри той.

Въпреки че бе убеден в невинността на Кристина, той реши още веднъж да говори с нея.

— Виктор Мануел, Кристина те помоли хиляда пъти да не идваш тук — нелюбезно го посрещна Лоренса на вратата.

— Не искам да говоря с нея, а с теб — отвърна й той със същия тон.

— С мен? За какво?

— Не се прави на невинна. Знам, че си любовница на баща ми.

— А той ми е любовник.

— Да, но ти си го подмамила. Накарала си го да изневери на майка ми!

— Ако си е потърсил любовница, това означава, че е отегчен от майка ти — нагло отвърна Лоренса.

— Семейството ми няма да се разпадне заради теб! Ще направя всичко възможно да ти попреча.

— Баща ти е достатъчно голям… Остави го да прави каквото иска!

— Той иска да остане при съпругата си, в дома си, със семейството — изрече той, гледайки я презрително.

— Ще видим. Изглежда не му е било толкова добре в семейството. Никой не е глупав да стои там, където не му харесва. С мен беше щастлив, обсипвах го с внимание — самоуверено отвърна Лоренса. — Това ще му липсва и ще се върне при мен.

— Така мислиш ти.

— Не, така ще стане. Ще видиш. По-добре посъветвай майка си. Нека се примири със съдбата си и да приеме ролята на мъченица, защото тази на вещица не й подхожда! — провокира го Лоренса, но той вече не я слушаше, защото видя Кристина и се обърна към нея:

— Защо мълчеше? Защо си крила какво става между приятелката ти и баща ми? Виждаш ли защо не трябва да вярваш на никого? — попита той.

— Нямах право да казвам на когото и да било — тихо отвърна тя.

— Мълчанието те превръща в съучастник.

— Никога не съм одобрявала тази връзка. Хиляди пъти съм казвала на Лоренса да остави баща ти, но тя не ме слушаше.

— Трябваше да си по-упорита. Така щеше да е по-почтено.

— Не съм те лъгала — защити се Кристина.

— Мълчанието е равностойно на лъжа!

— Ти ли ми говориш за почтеност? — премина към настъпление тя, твърдо решена да не допусне да я изкара виновна в каквото и да било. — Как се осмеляваш да говориш за почтеност и уважение? Ти, който лъжеш и си лицемер!

— Не съм. Никога не съм лъгал. Винаги съм бил искрен с теб. Когато се налагаше, дойдох да ти кажа какво се е случило — истината за детето и защо се ожених за Тамара…

— Не ме обвинявай! Нямам нищо общо с този проблем — защити се Кристина, сдържайки сълзите си с последни усилия.

— Не те обвинявам, но майка ми няма да ти прости.

— Тя греши. Нямам нищо общо със случилото се. Те сами са се запознали. Няма смисъл да ме обвинява и постоянно да ме обижда!

— Защо го казваш? — объркано запита Виктор Мануел.

— Защото ме изхвърлиха от работата, която си бях намерила. Собственичката на бутика се е подчинила на искането на госпожа Дювал. Мрази ме с цялата си душа. Иска да ме унищожи, Виктор Мануел — едва сдържаше сълзите си тя.

Същата вечер Андрес не го сдържаше на едно място. Опита се да гледа телевизия, но само се раздразни още повече, ръцете и краката му трепереха от нерви.

— Лусиана, може ли да поговорим? Искам да знаеш, че те обичам, независимо от случилото се. Обичам те.

— Обичаш ме? — повтори тя. — Нима? Като ме мамиш? Как можеш да стоиш тук след онази сцена в апартамента? Как можеш да ме гледаш в очите, сякаш нищо не се е случило? Може би си ме целувал, след като си бил с нея, може да сме се любили, след като си преспал с нея. Как можа? — започна да вика тя. — Като си помисля само, че се гордеех с верността ти. Колко жени съм изслушала да се оплакват от мъжете си и си казвах: „Андрес не е като останалите. Той е мой, не би направил подобно нещо. Той ми принадлежи. Не ми е изневерил нито с една жена, нито духом, нито телом. Абсолютно верен ми е“. — Изпитваше остра болка, като си припомнеше колко му вярваше.

— Лусиана… Твоята резервираност и безразличие ме доведоха до мисълта, че не ме обичаш вече, че не искаш да си с мен — оправда се Андрес.

— Лъжа! Много пъти съм ти повтаряла и съм ти доказвала чувствата си.

— Но тези случаи бяха редки.

— Колко пъти съм ти казвала, че ти си най-важното нещо в живота ми, че си само мой и че не бих допуснала да ми изневериш?

— Прости ми. Излъгах те — умоляваше я той.

— Това не е било връзка за една нощ, ти си споделял живота си с нея. Успял си да ме изместиш и унижиш.

— Теб те интересуваше само работата. Защо сега ме обвиняваш?

— Търсиш глупави оправдания!

— Това е истина. Работеше твърде много — опитваше се да й прехвърли вината той. — Успехът ти завъртя главата. Искаше да бъдеш силна и преуспяваща жена и ме замени с фирмата — оплака се Андрес.

— Опитваш се да се измъкнеш.

— Престана да споделяш успехите си с мен — настояваше той.

— Винаги съм мислила за теб, в добро и зло.

— Вече не си толкова страстна като преди. Когато те прегърнех, ти винаги мислеше за някакъв проблем в работата.

— Лъжец! Какъв егоист си! Вярвах ти сляпо! А ти си се прегръщал с друга! Никога няма да ти го простя! Разбра ли? Никога! — заяви Лусиана.

След пререканията им тя му съобщи, че иска развод, че желае да върне свободата му, за да се наслаждава на живота си с Лоренса. Без да обръща внимание на околните, особено на съпруга си, тя твърдо устояваше своето решение. Държеше се като наранена и унижена, но запазила гордостта и достойнството си жена.

Андрес постоянно се опитваше да възвърне доверието й в него, умоляваше я да му даде още един шанс. Въпреки случилото се, въпреки слабостта му към Лоренса, той обичаше Лусиана и искаше да прекара живота си с нея.

Лусиана му бе простила изневярата, но тя все още изпитваше ревност към Лоренса.

— По-добре да бях умряла, отколкото да разбера за твоята изневяра. Не мога да забравя сцената в апартамента, когато ви видях заедно.

— Лусиана, моля те.

— Как се държеше тя с теб? Беше ли мила, страстна, разюздана? Какво направи, за да те привлече?

— Престани!

— За какво разговаряхте? На какво се смеехте?

— Лусиана, това не е нормално. Ти си полудяла. Не желая да разговаряме за това.

— Искам да знам. Отнася се до твоя живот, в който не съм участвала. Искам да знам!

— Няма да ти кажа нищо. Няма да се почувстваш добре, ще те нарани — търпеливо й говореше Андрес.

Напразно. Тя не желаеше да го послуша и се оттегляше във фирмата, смятайки, че там ще намери спокойствие.

— Съсипана съм — оплакваше се пред Мириам. — Като си помисля, че Андрес е бил с друга жена, че я е галил и целувал.

— За бога, съвземи се.

— Нямам сили да го понеса. Не мога да се преборя с тази жена.

— Андрес ти е съпруг, ти го обичаш и той теб.

— Не, искам само да забравя, не мога да страдам повече, не искам да мисля.

Щом се прибра у дома, Лусиана взе хапчета за сън.

— Мамо! Мамо! — викаше я Виктор Мануел. — Мамо, събуди се! — Той изпадна в паника. — Мамо! Мамо, отговори ми!

— Какво става?

— Мама! Направете нещо! Помогнете!

— Какво става? Защо викаш?

— Мама е мъртва, Имелда.

— Какво?

— Мама умря! Боже, не! — В къщата настъпи суматоха. Докато лекарите се опитваха да й окажат помощ и да я върнат към живота, а децата й се тревожеха за нея, Андрес отново бе в апартамента с Лоренса, този път с намерението да прекъсне връзката им. Поне така си мислеше.

— Нима отношенията ни ще се променят, защото жена ти те залови? — ядосано го запита тя.

— Трябва да престанем да се виждаме. Всичко приключи — обясни й той. — Не мога да рискувам да загубя семейството си, дома си и децата си.

— Андрес, не можеш да ме оставиш. Какво ще стане с мен?

— Връзката ни беше мимолетна. Не съм ти обещавал нищо.

— Обичам те, ти също, Андрес — упорстваше тя.

— Единствената жена, която обичам, е Лусиана. Обичам съпругата си и винаги ще я обичам — отвърна Андрес и напусна апартамента.

Когато се прибра, научи ужасната вест — Лусиана бе, приета в интензивното отделение и лекарите се бореха за живота й.

Той бързо се отправи към болницата, за да е до леглото на съпругата си. Не смееше да си помисли, че може да я загуби, и непрекъснато се молеше на Бога, обвинявайки се за всичко случило се. За щастие Лусиана скоро дойде в съзнание и бе доволна, че първият човек, когото вижда, е Андрес Дювал.

Кристина отново бе щастлива, защото си намери работа във фотографско ателие при младия и амбициозен Алонсо. През деня работеше като служителка, а след това позираше като модел. Алонсо бе очарован от красотата й. Имаше нещо прекрасно в този младеж. От погледа му струеше сила, думите му възвръщаха самочувствието й.

— Кристина, да не си посмяла да се отчайваш. Не позволявам. Открий добрите страни на живота.

— Понякога си мисля, че не съществуват.

— Наистина съществуват. Искаш ли да ти покажа една? Твоето дете! Виждаш ли? Щом помислиш за него, очите ти грейват! Запомни, смехът е даден от Бога — окуражаваше я той непрестанно. Струваше му се, че тя е идеална за всички реклами — от парфюма до висшата мода — и беше прав. Кристина бързо се появи на кориците на много списания.

— Защо толкова те впечатляват снимките й? Още ли я обичаш? — гневно питаше Тамара Виктор Мануел.

— Знаеш, че я обичам.

— Колко си циничен! Аз съм ти съпруга, ще ти родя дете! — викаше тя. — Как смееш да ми причиняваш болка?

— Не разбирам защо се ядосваш. Искаше да се оженим и аз изпълних обещанието си — спокойно отвърна той.

— Така ли?

— Виж какво ще направя със снимките! — Той ги взе и ги сложи до сърцето си.

Това вбеси Тамара и тя започна да го удря по гърдите. После грабна снимките и ги разкъса.

— Успокой се! Трябва да се научиш да се контролираш! — хвана я той за ръцете.

— Не съм истерична!

— Не умееш да се владееш.

— Ти си виновен.

— Какво да сторя? Давам ти всичко, от което се нуждаеш.

— Но не ме обичаш — плачеше тя.

— Знаеш, че това няма да стане. Опитвам се по някакъв начин да се разбираме. Грижа се за теб и за бебето. Не искай повече от мен — спокойно заяви той.

— Виктор Мануел…

— Не плачи, моля те.

— Ще ми се да унищожа всичките ти спомени за Кристина, както направих със снимките й. Искам да я избия от главата ти.

Искаше му се да сподели с някого мислите си и се упъти към приятеля си от детинство Рамиро.

— Тревожа се за Тамара. Постоянно изпада в истерия — оплака се Виктор Мануел на Рамиро. — Притеснявам се, че това може да се отрази на бебето.

— Защо си я разглезил толкова? Изпълняваш всичките й прищевки. Смятам, че тя се възползва от положението си.

— Просто искам да няма проблеми между нас — призна Виктор Мануел. — Искам да е спокойна и да живее в добра обстановка заради малкото същество, което расте в нея.

— Пожертва толкова много заради това дете — напомни му приятелят му, — включително любовта си към Кристина. Забрави ли за нея?

— Не, винаги е в мислите ми и в сърцето ми и всеки спомен ми причинява болка — изрече с дълбока тъга Виктор Мануел. Не бе очаквал, че ще понесе толкова тежко раздялата с Кристина. И двамата страдаха по свой начин. Виктор Мануел се замисли и призна на приятеля си: — Бих искал да видя Кристина, Рамиро, да я прегърна, да я целуна, отново да сме влюбени, но знам, че не бива. Детето, което ще роди Тамара, заслужава най-доброто. Ако не беше така, ако Кристина очакваше дете от мен… Колко щях да съм щастлив.

— Да, щеше да е чудесно.

— Най-хубавото нещо на света — усмихна се той при мисълта, че скоро ще има дете.

Освен Алонсо още един мъж се държеше добре с Кристина. Винаги когато й беше тежко, тя се обръщаше за помощ и подкрепа към отец Хуан де ла Крус.

— Преследва ме, отче. Не ме оставя на мира. Единствената ми грешка е, че съм влюбена в сина й. Но не е честно, да ме обвинява за Лоренса и господин Андрес. Не мога да й докажа, че съм невинна. Презира ме — оплакваше се Кристина.

— Трябва да се отпуснеш, Кристина. Не събирай горчилка в себе си. Не съди хората, а се опитай да ги разбереш — посъветва я отец Хуан де ла Крус.

— Опитвам се, отче, но ми е тежко — въздъхна тя.

— Още си млада и не знаеш как да простиш. Може би като станеш майка и изпиташ любов към детето си, ще простиш чуждите грешки. Ще станеш по-мъдра и по-зряла. Ще видим — каза той и добави: — Когато душата ни страда, няма по-добро лекарство от това да си поплачем.

— Не мога повече, отче. Защо животът е толкова жесток към мен? Липсва ми майка ми, нужен ми е баща.

— Вече ти казах. Аз съм ти баща. Твой духовен баща. Можеш напълно да ми се довериш. Винаги ще бъда до теб. Винаги — повтори.

Виждаше в Кристина всичко онова, което притежават хората със силен характер, но му беше жал, че животът е толкова жесток към нея.

Хуан де ла Крус бе загрижен и за майка си, Ана Хоакина, която бе прекарала целия си живот в кроене на сплетни за хората и ловко криейки се зад маската на благоприличието.

Ана Хоакина искаше да навреди на Лусиана. Когато разбра, че Кристина е дъщеря на Лусиана, реши да я раздели завинаги от майка й.

— Видя ли Лусиана Дювал? — попита тя, щом видя момичето.

— Не съм.

— Хубаво, защото тази жена много пъти е показвала колко те мрази — с престорена добронамереност каза тя.

— Да, мрази ме, презира ме…

— Кажи ми, Лусиана още ли не е научила, че си бременна от Виктор Мануел?

— Не, и не желая да узнае.

— Не е необходимо, тази жена постоянно ти причинява зло, току-виж ти отнела детето.

— Смятате ли, че би посмяла? — уплашено попита Кристина.

— Разбира се, казах ти, че я познавам по-добре от всеки друг. Тя е ужасна жена. За твое добро стой надалеч от нея. По-добре ще е да не те вижда, тя е много влиятелна и силна и може да ти вземе детето — посъветва я Ана Хоакина, стремейки се да осуети всеки опит двете жени да се сближат.

— Госпожо, плашите ме.

— Взимам предпазни мерки. Не бива да я виждаш.

— Трябва да тръгвам за работа. Ще имам предвид думите ви — каза Кристина и забърза за работа, а Ана Хоакина бе доволна, че е измамила невинното момиче.

Докато наблюдаваше отдалечаващата се Кристина, тя си помисли: „Чака дете, дете на греха, също като майка си. Кристина е грешна като Лусиана, знаят как да завъртят главите на мъжете. Тя е грешница. Но няма за какво да се тревожим, синко, аз ще те пазя от лошото влияние на тези жени. Ще те спася“.

Работата на Кристина отново не беше сигурна, защото някой оказваше натиск върху Алонсо. Той не можеше да не обръща внимание на това, макар Кристина да бе важна за него като служителка и приятелка. Беше общителен, но никога не бе имал до себе си човек, който едновременно да му бъде приятел, подкрепа и служител. В нея намираше всичко това и не можеше да си позволи да я загуби.

Андрес Дювал си припомняше миналото, годините преживени с Лусиана. Мечтаеше да се събуди с глава на гърдите й. Усети уханието на кожата и парфюма й, както и някогашното удоволствие и спокойствие. Горката Лусиана! Сега спеше в отделна стая, далеч от предмета на своята страст. Взря се в красивото й лице, във високото й чело и плътните устни.

— Лусиана! — прошепна той и се доближи. — Докога ще живеем така, като чужди хора? Не искам да живея далеч от теб! През деня почти не се виждаме и не разговаряме, а вечер спим разделени. Обичам те. Нужна си ми — изрече той.

— Ти сам реши да отидеш в стаята за гости — напомни му тя.

— Не исках да ти преча, беше толкова изнервена. Мълчанието ти ме плашеше. Обърна ми гръб.

Тя обидено се извърна и тръгна към стаята си. Той я последва и прошепна:

— Лусиана, Лусиана, любов моя…

— Андрес… Исках само да ме прегърнеш силно и да ми кажеш, че ме обичаш — изрече тя със сълзи на очи. Надяваше се той да не ги забележи. Сърцето й се късаше от срам и болка.

— Аз те желая, както и ти мен. Дори сега те желая още по-силно. Обичам те, Лусиана.

— Толкова съм неуверена.

— Ти си единствената любов в живота ми.

— Тогава защо отиде при нея?

— Забрави за това — помоли я той и я хвана за ръката, гледайки я умолително.

— Надявам се да успея. Иска ми се, но не мога.

— Остави случилото се в миналото. Сега сме заедно, това е най-важното.

— Беше като кошмар. Още не разбирам какво се случи.

— Тогава се събуди, този кошмар няма да се повтори.

— Но ти наистина се виждаше с нея.

— Това бе истинска лудост.

— Андрес, кажи ми, че ме обичаш.

— Нали току-що ти го казах.

— Кажи ми го отново. Трябва да го чуя, да повярвам — помоли го тя.

— Обичам те, обичам те — шепнеше той и я привлече към себе си. Отначало тя се съпротивляваше, затвори устни, но не устоя на изкушението. Той силно я прегръщаше и в нея се разгоря буйният пламък на страстта.

След изпълнената със страсти нощ Андрес твърдо реши да предприеме нещо, така че животът му да поеме по правилния път. Сега внимателно наблюдаваше дали случилото се няма да има последици върху семейството му. Неочаквано в стаята нахлу разярената Лусиана и прекъсна мислите му.

— Здравей, скъпа, връщаш се рано.

— Да, искам лично да ти съобщя новините. Научих много неща за малката ти приятелка.

— Моля?

— Това, което чу. Научих интересни подробности за Лоренса Торес.

— Не те разбирам.

— Наредих да я проследят и да я открият. Трябва да прочетеш доклада. Много е интересен.

— Не ме интересува.

— Това момиче, което твърдеше, че си му голямата любов, е имало много мъже. Животът му е наниз от авантюри. То е проститутка.

— Доволна ли си? — Той разбра какво иска да му каже тя и почувства срам. — Смяташ, че така можеш да ме унижиш ли?

— Да, Андрес. Слязъл си на нейното ниво.

— Това променя ли нещо?

— Не. Само премахва романтиката, която те свързваше с тази отвратителна простачка. Що се отнася до нас, прав си. Това не решава нищо, нищо не може да поправи онова, което ми причини. Раните ми не са зараснали и не вярвам някога да зараснат.

Каквото и да вършеше тези дни Лусиана, тя го правеше механично и без мисъл. Носеше в себе си сянката на една трагедия. Тази сянка бе тя самата. В тишината, настъпила в стаята й, тя се замисли: „Как ще живея без Андрес. Той е моята опора, сила и вдъхновение. Прегръдката му е мое убежище в мигове на слабост“.

Хуан де ла Крус искаше да й помогне, но това едва ли бе възможно, особено след изповедта на майка му. Една сутрин тя се появи в църквата и каза:

— Знам коя е дъщеря ти и ще ти го кажа при изповед, така че да не можеш да го кажеш на никого — заплаши го тя, усмихвайки се злобно.

— Майко, сигурна ли си в това, което ми казваш?

— Да, трябва да ти кажа, че двамата с Лусиана се излъгахте, Росенда не е ваша дъщеря.

— Тогава коя е? — нетърпеливо попита Хуан де ла Крус.

— Кристина е твоята дъщеря.

— Кристина? Не е възможно!

— Така е. Тя е момичето, което търсите. Твоята дъщеря. Лусианината дъщеря — заяви Ана Хоакина, наслаждавайки се на ужаса, който долови в гласа на сина си. — Момичето, което изоставихте — безмилостно продължи тя.

— Как разбра?

— Провидението ми помогна. Исках лично да науча. Притеснявах се за теб. Като за син и за свещеник. Обещах, да ти помогна да я откриеш.

— Но, майко, откъде си толкова сигурна?

— Имам доказателства. Анализ на кръвта. Спомняш ли си, когато случайно те порязах с ножа? Запазих носната кърпичка и я изпратих в лабораторията заедно с кръвната, проба на Кристина, която притежавах. Сега знаем ти, аз и Бог. Никой друг не бива да узнае. Не можеш да нарушиш тайната на изповедта. Ще я запазиш до края на живота си.

— Майко, защо ми причиняваш това? Защо? — попита той.

— Защото ме ужасява мисълта, че моят син, който е посветил живота си на Бога, ще бъде привлечен от обикновения живот. Лусиана и Кристина са долни същества. И двете.

— Задачата ми е да приближа хората до Бога — смирено й напомни синът й. — Не е редно да говориш така пред него. Те не заслужават това. Кой ти дава, право да съдиш останалите? Само Бог притежава това право — повтори и започна да се моли думите му да стигнат до потъналата в грехове душа. — Майко, умолявам те в името на Бога, кажи на Лусиана. Аз не мога, но дай на душата й мир.

— Не — твърдо отвърна Ана Хоакина. — Това ще бъде наказанието й. Нека страда. Няма да ги събера с дъщеря й. Никога няма да научи, че Кристина й е дъщеря.

— Имай милост, майко.

— Не, Лусиана не заслужава милостта ми. Кристина е дъщеря на тази жена и е тръгнала по същия път. Ще роди дете, плод на греха. Тя е грешница.

— Майко, Исус Христос е бил разпънат на кръста и е простил — напомни й Хуан де ла Крус, опитвайки се да я върне към праведния път, пътя на опрощението и милосърдието. Защо не можеш да простиш на Лусиана и Кристина?

— Не мога да те позная, Хуан де ла Крус. По-добре да си тръгвам, не искам да те слушам.

— Господи… — шепнеше той, когато майка му си тръгна. — Защо трябва да бъде така? Защо? Прости й, Господи! Прости на всички нас. Само ти знаеш защо се случва всичко това. Само ти знаеш защо пътищата на Лусиана и Кристина се разделят. Бяха толкова близо, а не се познаха. Най-тъжното е, че Лусиана я тормозеше и я прогони. Прости й Господи. Прости й, тя не знае какво върши.

Кристина нямаше представа за случилото се между Хуан де ла Крус и майка му. Работеше усилено, за да не мисли за Виктор Мануел. Един ден неочаквано бе посетена от Тамара, която бе научила, че е бременна от Виктор Мануел, и бе дошла, за да премахне и последните й илюзии да се сдобри с него.

— Не искам нищо от него. Твоят съпруг не ме интересува. Всъщност не желая той да научи. Разбра ли? — заяви Кристина.

— Сега говориш така, но кой знае какви ще бъдат бъдещите ти планове — студено отвърна другата жена.

Когато чу свадата, Лоренса дотича при тях.

— Казах ти да престанеш! Остави я на мира! Махай се оттук! — извика тя към Тамара.

— Не говори така с мен! — извърна се Тамара към нея.

— Престани, Лоренса, моля те — помоли я Кристина.

— Скъпо ще ми платиш за това — заплаши я Тамара, напускайки със зачервено лице. — И двете ще ми платите!

Тя не пропусна случая да се възползва от ситуацията. Веднага отиде при Лусиана и й разказа всичко. Свекърва й остана без дъх, когато научи, че Кристина очаква дете от Виктор Мануел.

— Лицемерка! Ще й съсипя живота! — обеща тя, когато се съвзе от шока. — Ще ги унищожа и двете.

Тамара ликуваше. От всичко на света най-много искаше да задържи Виктор Мануел и за тази цел й бе нужна подкрепата на Лусиана, която като опитна жена знаеше как да се справи със съперницата й. Не обърна внимание на израза на лицето на Лусиана, докато гледаше снимката на Кристина.

На другия край на града Кристина и съквартирантките й трябваше да се справят с цял куп проблеми.

— Намери ли си работа? — загрижено попита Кристина.

— Не, Крис.

— Трябва да се молим на Бог да ни помогне. Мен също ще ме изхвърлят от работа.

— Какво?

— Някой се обади на шефа от името на Лусиана Дювал.

— Вещица такава…

— Тортилата изгоря!

— Поне й отнех съпруга. Андрес може и да не бъде мой, но няма да бъде и неин — рече доволно Лоренса.

— Не ви казах кого срещнах снощи с приятелка.

— Чемо?

— Да.

— Чемо е бил с приятелка?

— С някаква евтина проститутка. Беше доста развълнуван. Трябва да призная, че си я биваше, въпреки че едва ли ме е забравил. Горкият Чемо, мога да си представя какво изпитва. Сигурно е решил, че така ще ме забрави.

— Или ще му стане още по-тежко.

— Едва ли.

— Не плачи.

— Казах му, че го обичам, Крис. Казах на Чемо, че го обичам, а виж какво прави той. Вече си има нова приятелка. Колко съм глупава! Обичам го от цялото си сърце. Защо винаги се влюбваме в неподходящия човек? — оплакваше се Лоренса.

Кристина беше в незавидно положение, но Алонсо полагаше големи усилия да възвърне поне малка част от доброто й настроение. Като за начало й осигури такава работа, където Лусиана не можеше да се намеси и да я изхвърлят, а после в града пристигна майка му Вивиан, госпожа на средна възраст и с котешко лице, но благ характер, която заради сина си бе готова да стори всичко. Тя реши да откупи дял от фирмата на Лусиана Дювал и го стори. Алонсо беше щастлив, когато го научи, и веднага сподели новината с Кристина. Майка му винаги полагаше усилия да направи всичко по силите си за щастието на сина си, който често боледуваше. Алонсо беше болен, но не искаше никой да узнае за това и да го съжаляват, най-малкото Кристина, която и така имаше много проблеми.

Кристина харесваше Алонсо, с него можеше спокойно да говори за нероденото си дете. Той много обичаше деца и тя му бе обещала, че е готова да сподели любовта си към детето с него. Появата на Алонсо в живота на Кристина предизвика ревност у Виктор Мануел. Смяташе, че ще я загуби, усещаше го, но не можеше да стори нищо. Нямаше сили да се раздели с Тамара и да прекара живота си с жената, която обичаше.

Към следващата част или към съдържанието

Делиа Фиало Право на любов (2)

Метаданни

Данни

Право на любов

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 2

Делиа Фиало
Право на любов (2)