Делиа Фиало
Право на любов (13)

Глава 13

Животът на госпожа Ана Хоакина се превърна в ад. Заради всичките й грехове я сполетя Божието наказание. Пострада тежко от пожар в дома си, но натежалата й от грехове душа не можеше да напусне тялото й без прошката на Чепа и Трухильо.

Верният й Фиденцио, който също беше пострадал от пожара, я обвиняваше за голяма част от нещастията си.

— Умирам — опита се да обясни той на отец Хуан де ла Крус. — И трябва да кажа истината. Майка ви е най-поквареният човек, когото познавам… — Замълча, взирайки се в изкривеното от болка лице на свещеника. — Тя е виновна за смъртта на майка ми — продължи Фиденцио.

— Сигурен ли си, че майка ми е знаела, че Росалия е бременна от моя баща?

— Убеден съм — рязко отвърна Фиденцио. — Майка ви знаеше. Нарочно се омъжи за Раймундо, за да го раздели с майка ми и сина му. Аз съм това дете — накрая призна той и лицето му се сгърчи от болка. — На гроба на майка си се заклех, че ще отмъстя за мъката, на която я подложи тази жена.

— Защо не ми каза? — попита отец Хуан де ла Крус.

— Нямаше да ми повярвате — отвърна човекът. — Тя ме мрази, нали?

Отец Хуан де ла Крус с разбиране поклати глава, а на Фиденцио му олекна на душата. Затвори очи и така даде знак, че се нуждае от почивка. Хуан разбра и бързо напусна стаята, молейки се за спасението на душата му.

В същото време в стаята на Ана Хоакина се сменяха различни агенти.

— Оставете ме на мира — викаше тя. Гласът й звучеше заплашително. — Нищо не съм сторила. Той лъже — добави, мислейки за Фиденцио. — Искаше да ме убие, как можете да му вярвате? Аз съм добър човек, майка на свещеник, а той е безделник, син на пропаднала жена. Трябва да повярвате на мен, а не на него.

— Госпожо — спокойно се обърна инспекторът към нея, — открихме пистолет с вашите отпечатъци на мястото, което Фиденцио ни показа и където е била убита Чепа. Това недвусмислено доказва, че сте замесена в убийството.

— Замълчи! — дръзко го прекъсна Ана Хоакина. — Оставете ме на мира! Вън!

— Кажете истината — спокойно настоя инспекторът.

— Да, да, да — нервно повтаряше тя. — Виновна съм, но няма да отговарям за постъпките си. Не се разкайвам. Единствената ми цел е да унищожа Лусиана Дювал. С това намерение лъгах и убивах. Изпълних целта си. Радвам се за това. Проклета да е. Бях щастлива, докато тази жена не се появи в живота ми и не ми каза, че е бременна от сина ми. Исках да я унищожа и да предотвратя появата на бял свят на това дете. Изхвърлих я от къщата си и правех всичко възможно да бъде нещастна. Исках единствено тя да страда.

Инспекторите се спогледаха. Имаха доказателство за вината й, но това не ги правеше щастливи. Бяха отвратени от злобата на тази жена.

Когато им разказа всичко, на Ана Хоакина й олекна. Не я интересуваше, че Кристина е дошла да я види и чу всичко. Кристина изпита болка, че тази жена, която бе уважавала и обичала, толкова силно мрази майка й.

— Не знам какво да мисля — оплака се тя на майка Бернардина, — цял живот мечтаех да открия майка си, а сега, когато знам коя е, не изпитвам радост.

Намери утеха при отец Хуан де ла Крус. Прекарваше много време с него, вслушвайки се в благите му слова.

— Виждаш ли, не си единствената, чийто живот се промени — говореше й той. — Как мислиш, какво изпитах аз, когато разбрах, че имам дъщеря? Бях толкова близък с теб, а не смеех да те докосна, да те прегърна. Лусиана не е виновна за случилото се, но ти продължаваш да я наказваш.

— Това, което казахте, отче, ме наранява — промълви тя.

— Наранява те по същия начин, както и Лусиана.

— Не знаете причината, поради която я мразя.

— Разбирам те — съгласи се той. — Не можеш да я приемеш, защото те е отхвърлила, докато си била бебе. Не се самозалъгвай, Кристина. Това не те оправдава. Лесно е да осъдиш човек, по-трудно е да простиш. Как мислиш, какво изпитвах аз, когато узнах, че Фиденцио ми е брат? Какво изпитах, когато узнах, че майка ми е убийца? Ако бях постъпил като теб, никога не бих й простил, но аз го сторих, защото не съм Господ, за да съдя. Аз съм негов слуга…

Думите му проникнаха в съзнанието на Кристина, но сърцето й остана студено.

— Не мога, отче — повтори тя като в транс.

— Надявам се с времето раните ти да зараснат — примирено каза той. — Помисли за майка ми. Каквото и да е сторила тази нещастна жена, винаги ще й бъда син.

Кристина засрамена сведе глава, но замълча. Думите му се врязаха дълбоко в съзнанието й.

 

 

Състоянието на Алонсо се влошаваше и това извади Кристина от депресията. Посещаваше го постоянно, но този път Вивиан я повика да отиде преди обяд. Алонсо се беше заключил в стаята си и трябваше да го моли дълго, за да я пусне. Когато влезе, беше учудена, че все още е по пижама, а наоколо цари безредие.

— Кристина, не исках да ме завариш така.

— Слушай, ти си голям глупак — гневно изрече тя. — Трябва да се стегнеш и да решиш проблемите си.

— Ти ли ми говориш за това?

— Това, което причиняваш на Вивиан, не е честно…

— Лесно е да се каже, но ти се държиш по същия начин…

— За кого говориш? — запита Кристина.

— За Лусиана — отвърна той.

— Това е нещо друго… — опита се да му обясни, но той я прекъсна. В гласа му прозвуча отчаяние.

— Защото умирам. Защото Вивиан винаги е била до мен. А твоята майка…

— Тя никога не те е напускала.

— Кажи ми нещо. За какво се молеше? Да намериш майка си — усмихна се той. — А сега, когато Бог чу молитвите ти, се държиш студено с нея. Защо я караш да страда?

Кристина го изгледа засрамено. Нещо в нея се пречупи, но се опита да не обръща внимание на думите му.

— Не се опитвай да ни съпоставяш. Надявам се да си разбрала думите ми — добави той, а тя все още гледаше към пода.

Добре беше разбрала какво се опитва да й каже.

 

 

Колекцията на Лусиана имаше голям успех в Европа, колекцията от бижута, която сама бе създала, също се харесваше на публиката. Виктор Мануел я придружаваше навсякъде. Неочаквано Тамара се присъедини към тях. Всички се държаха извънредно внимателно с нея, защото знаеха, че е психически лабилна. Макар Лусиана да й намекваше, че е време да забрави за Виктор Мануел, думите й сякаш не стигаха до съзнанието й. Съпругът й нямаше сили да я отблъсне заради нервните кризи, в които изпадаше. Една вечер, докато бяха във Флоренция и се готвеха да излязат, Тамара нахлу в стаята на Лусиана и Андрес.

— Лусиана, Виктор Мануел ме чака. Моля те, помогни ми да се приготвя.

— Тамара — спокойно отвърна тя, — знаеш, че той не иска да има нищо общо с теб.

— Не, Лусиана — отвърна тя с широко отворени очи, — той ме обича, но трябва да ми помогнеш да се върне при мен, да махнеш онази вещица от пътя ми.

— Кристина е жената, която синът ми обича и ще им помогна да бъдат щастливи.

Тамара се доближи и умоляващо я хвана за ръката.

— Не, Лусиана — разплакана я помоли тя, — не бива да го позволиш. Не бива да се оженят.

— Тамара, моля те, разбери, синът ми не е щастлив с теб. Остави го на мира. Нека започне нов живот с Кристина.

Тамара разбра, че не може да умилостиви Лусиана и изпадна в истерия.

— Никога, никога — започна да вика. — Виктор Мануел няма да започне нов живот, ще го убия.

— Няма да убиваш никого — строго й нареди Лусиана. — Веднъж вече се опита да се самоубиеш… — започна, но писъците на Тамара я спряха. — Тамара… — започна да я гали по рамото, за да я успокои.

Тамара трепереше. Накрая Лусиана проговори:

— Тамара, обещавам ти, като се върнем в Мексико, ще намеря най-добрия психиатър да ти помогне.

— Прави каквото искаш, само ми помогни да се върна при Виктор Мануел!

— Нямаш никакъв шанс. Виктор Мануел обича Кристина и ще се ожени за нея.

— Не, не — повтаряше Тамара. — Никога!

— Не искам да чувам нищо лошо за Кристина!

— Защо винаги си на нейна страна? Защо я защитаваш?

— Защото… — прошепна Лусиана — е моя дъщеря. Тамара изведнъж се съвзе, стана от пода и излезе от стаята.

Лусиана въздъхна и поклати глава. Явно на Тамара й бе нужна помощ. Слезе в бара, където я очакваха Андрес и Виктор Мануел. Накратко им разказа за случилото се.

— Трябва да поговоря с нея — бързо реши синът й.

За да не направи нещо необмислено, Виктор Мануел изведе на разходка Тамара. Андрес ги придружи.

— Тамара, разбери ме добре — започна Виктор Мануел. — Не те обичам, никога не съм те обичал. Нашата женитба беше грешка, искам развод.

— Ами обета в църквата — съпротивляваше се Тамара, — ние сме обвързани, докато смъртта ни раздели.

— Не е вярно — възрази той. — Вече подадох молба за развод.

— Да не мислиш, че ще е толкова лесно — иронично се усмихна тя. — Ще ме напуснеш, защото уби нашето дете.

— Ожених се за теб заради бебето, а не защото те обичах.

— Аха… сега разбирам. Уби детето ни, за да можеш да се ожениш за онази вещица. Ти си убиец!

— За какво дете говориш? — неочаквано се намеси Андрес. — Защо не престанеш да лъжеш и да мъчиш сина ми. Много добре знаеш, че това беше нещастен случай, да не говорим, че детето, което очакваше, не беше на Виктор Мануел.

Изненадана от това разкритие, Тамара занемя.

— Баща ти ми каза — настоя Андрес, — че бебето, което очакваш, не е от моя син.

— Това не е истина! — прошепна тя.

— Не се прави на жертва — надсмя й се Виктор Мануел. — Никога не си ме обичала. Мразя те, Тамара. Сега трябва да ми дадеш развод, независимо дали това ти харесва.

— Не ме мразиш повече, отколкото те мразя аз. Трябваше ми баща за детето — някой хубав и богат мъж като теб. Бъди внимателен що се отнася до развода — заплаши го, — защото ще ти взема и последния грош.

— Всичко ще ти дам — спокойно отвърна той, — за да се махнеш от пътя ми! Само така ще бъда щастлив с жената, която обичам.

— Затова се опитах да я убия — извика Тамара. — Затова откраднах Виктория — призна си тя.

Виктор Мануел знаеше, че Тамара е хитра и разглезена, но не беше очаквал това от нея. Не я обичаше, но изпитваше съжаление към нея. Сега това чувство умря в него. Беше напълно свободен.

Нямаше повече време за мислене, трябваше да се връщат в Мексико. Багажът им беше готов и тръгнаха към летището. Настъпи време да се срещне с Кристина.

 

 

Семейство Дювал пристигна в Мексико. Лизбет ги очакваше у дома и решиха да отидат до Кристина. Лусиана познаваше добре характера на дъщеря си и знаеше, че няма да се съгласи да говори с нея, но ако дойдеха Андрес и Виктор Мануел, може би нямаше да откаже. Синът й също искаше да поговори с Кристина. Трябваше да й разкаже, че Тамара е виновна за всичко, и че е подал молба за развод.

Когато чу някой да чука на вратата, Кристина бързо отвори и се изправи пред Лусиана. Усмивката изчезна от лицето й.

— Какво търсите тук? Не разбрахте ли, че не желая да ви виждам?

— Скъпа — изрече Лусиана със сълзи на очи.

— Не съм ваша дъщеря — упорстваше Кристина. — Била съм такава до мига, в който сте ме изоставили. Вървете си!

Сломена, Лусиана се накани да си тръгне. Зад себе си чу гласа на Виктор Мануел, но не му обърна внимание.

— Кристина — обърна се към нея Андрес, — досега се опитвах да не се меся в отношенията ти с майка ти, но сега те моля да забравиш гордостта си и да й простиш. Извинявай, обичам Лусиана и ще си тръгна с нея.

— Кристина — каза Виктор Мануел, когато двамата си тръгнаха, — не знаеш колко беше уплашена майка ми от срещата с теб.

— Не знам за чия майка говориш, защото твоята е в затвора — напомни му тя.

Виктор Мануел си тръгна и отиде в затвора, за да разбере какво се е случило. Разбра, че докато са били в Европа, Барбара е признала, че е предизвикала пожара в театъра в желанието си да отмъсти на Андрес.

Още един от опитите на Лусиана да се сближи с Кристина се бе провалил, но въпреки това те постоянно се срещаха. На другия ден, когато излезе от стаята на Виктория с бебето в ръце, Кристина се натъкна на Лусиана. Изгледа я уплашено и се опита да избяга, но тя я спря.

— Има приказка: каквато майката, такава и дъщерята. Горда си като мен, ще направиш много грешки, за които ще се разкайваш цял живот.

— Не знам за какво говорите — студено отвърна Кристина.

— За твоето разочарование и че не си склонна да прощаваш. Не можеш да си представиш какво е да си гладен и да нямаш дом. Отхвърляш онова, което винаги си искала, също като мен…

— Моля ви, госпожо!

— Промени тона, с който ми говориш. Забрави за глупавата си гордост. Докажи, че Вивиан беше права, когато те върна в компанията. Докажи, че си силна жена, готова да преодолее всяка пречка по пътя си, че можеш да решиш всеки проблем в живота. Не забравяй, че една от собственичките на компанията е твоята майка.

— Няма да промените решението ми — настоя Кристина. — Вече реших да си тръгна.

— Искаш да се признаеш за победена, глупачка — прекъсна я Лусиана. — Върви и кажи на дъщеря си, че не си имала смелостта да се присъединиш към победителите. Надявам се, че ще можеш да я погледнеш в очите.

Когато Кристина си отиде, Лусиана се прибра в стаята си и взе кутия с бижута. Въздъхна дълбоко. Приготви се за среща с членовете на директорския съвет. Трябваше да ги информира за работата си в Европа. Щом влезе в залата за конференции, там вече я очакваха Вивиан, Виктор Мануел, Кристобал, Франко и Кристина.

— Беше прекрасно — започна тя, когато зае мястото си.

— На хората във Венеция нашият дизайн им хареса, а тези във Флоренция бяха повече от заинтригувани от новите модели бижута. Планираме производство за тази година и нова колекция от бижута със скъпоценни камъни за следващата.

— Поздравявам те, Лусиана — усмихна се Вивиан. — Несъмнено ти си лидер в компанията, винаги постигаш целта си.

— Благодаря — отвърна й Лусиана. — Но преди всичко трябва да похваля колекцията от модели на Кристина, тя предизвика най-голям интерес. Тя наистина заслужава похвала и достойно място в компанията.

— Благодаря — смутено отвърна младата жена. Не можеше да скрие чувствата си и лицето й почервеня.

— Трябва да поздравим Кристина и нейния екип с успеха — каза Вивиан и първа заръкопляска.

— Благодаря — изправи се Кристина. — Оценявам високо похвалите ви, но дължим благодарност на госпожа Дювал за участието и помощта й, както и за преговорите с партньорите. Тя заслужава аплодисменти — завърши Кристина и първа заръкопляска на майка си.

Лусиана беше щастлива. Много по-важни от успеха в Европа бяха думите на дъщеря й. Отиде при нея и я хвана за ръката.

— Толкова съм щастлива. Най-после успя да ми простиш.

— Не, госпожо, грешите — тонът й отново беше хладен, — просто следвах наставленията ви. Казахте да бъда професионалистка. Ценя способностите ви, но нищо повече. Няма да ви приема като майка.

Лицето на Лусиана помръкна и тя се оттегли в кабинета си. Не се разколеба от хладното държание на Кристина. Затова, когато се успокои, я повика в кабинета си.

— Кристина, разбирам, че можеш сама да решаваш проблемите си — започна тя.

— Бъдете по-конкретна, госпожо.

— От този момент имаш съгласието ми да подписваш договори и да определяш крайните срокове при подготвяне на колекциите.

— Отлично — съгласи сетя. — Веднага ще започна подготовката. Има ли още нещо?

— Да, трябва да започнеш да учиш английски език. Съветвам те да си намериш частен учител. Ако ти е нужен съвет, попитай ме каквото искаш. Вратата ми винаги ще е отворена за теб.

Кристина я изгледа с благодарност. Искаше да покаже на майка си и на Виктор Мануел, че може да си пробие сама път в живота. Майка й я беше оставила като бебе, когато й беше най-необходима. Най-мъчно й беше, че когато и да срещнеше Лусиана, изпитваше горчивина. Всичките опити на Лусиана да спечели любовта й бяха неуспешни. Не можеше да понася повече тази болка. Трябваше да се примири с близостта й или да напусне модната къща.

— Разберете ме, госпожо — опита се да й обясни, когато отново се срещнаха. — Не искам да ви наранявам. Не мога да ви простя и мисля, че е най-добре да не се виждаме. Реших да се оттегля от фирмата.

— Не, Кристина — панически извика Лусиана. — Не е нужно да взимаш такова решение.

— Опитайте се да ме разберете — тихо я помоли тя. — Всеки път, когато ви видя… чувствата ми… Не знам. Само се измъчвам. Трябва да престана да ви виждам.

— Разбирам те и поемам отговорността за всичко. Не напускай — с разтреперан глас изрече Лусиана. — Аз ще напусна компанията.

— Грешите, фирмата не може да функционира без вас.

— Не, ти грешиш, всичко ще бъде наред под твое ръководство. Ти си млада и заслужаваш мястото, трябва да развиеш способностите си. Ако не съм ти дала любовта, която заслужаваш, ще ти дам възможността да успееш в живота — приближи се до нея Лусиана.

Потънали в разговор, не забелязаха Тамара, която се криеше зад вратата. Напоследък постоянно следеше Кристина. Търсеше начин да й отмъсти за проваления си живот.

Кристина се отдалечи. Не искаше да се поддаде на чувствата си. Несъзнателно попадна в клопката на Тамара.

— Високо оценявам искреността ти — каза Лусиана. — Бъди сигурна, че повече няма да ме видиш в компанията — заяви тя, преди да излезе от кабинета на майка Бернардина.

Кристина се облегна на масата и заплака. Не забеляза Тамара. Тя използва момента и се нахвърли върху нея с нож.

— Проклета да си — извика Тамара. — Сега ще се разправя с теб. Отне ми всичко!

Чувайки виковете й, Кристина се извърна и я събори върху масата. Макар че беше шокирана, успя да хване ръката на Тамара и да й попречи да забие ножа в тялото й.

За щастие Лусиана беше наблизо. В мига, в който чу истеричните викове на Тамара и виковете за помощ на Кристина, тя се втурна в кабинета и хвана Тамара за раменете, като я задърпа встрани. Двете паднаха на пода. Ножът се заби в гърдите на Лусиана. Кръвта, която потече по гърдите й, стресна Тамара. Гледаше с ужас ножа, който все още стискаше в ръката си. Кристина беше вцепенена от страх.

— За бога, какво става! — завайка се майка Бернардина, когато видя Лусиана просната на пода. — Повикайте лекар! Обадете се в „Бърза помощ“!

Едва тогава Кристина осъзна какво се е случило с Лусиана. Приклекна до нея.

— Мамо, мамо — плачеше тя.

— Обадете се в полицията — издаваше заповеди майка Бернардина.

— Мамо — чу се отчаяният зов на Кристина. — Не ме напускай отново, моля те! — Най-после беше дала воля на чувствата си и сега плачеше над ранената си майка, долепила лице до нейното.

За щастие линейката пристигна бързо. Кристина се качи заедно с Лусиана в нея и потеглиха за болницата.

— Изгубила е много кръв — констатира медицинската сестра.

Когато пристигнаха, пред болницата ги очакваше отец Хуан де ла Крус. Майка Бернардина му се беше обадила. Кристина притича до него и го прегърна, докато откарваха Лусиана на количка.

— Татко — хълцаше тя. — Татко, не искам Лусиана да умре. Не искам майка ми да умре.

— Твоята майка — изненада се той. — Правилно ли чух? Прости ли й?

— Да… само се надявам да не е късно. Бях толкова несправедлива към нея. Миг преди да се случи това й казах, че никога няма да й простя.

— Не се измъчвай — опита се да я успокои той.

— Спаси ми живота. Жената, която отхвърлях, ми спаси живота — плачеше Кристина в прегръдките на Хуан де ла Крус, който я галеше по косата.

— Извинете — прекъсна ги сестрата. — Коя е Кристина?

— Аз — стресна се тя.

— Госпожа Дювал ви вика.

Кристина потрепери и тръгна неуверено към нея. Стресна се, когато видя Лусиана да лежи безпомощно на леглото.

— Кристина… скъпа — едва прошепна тя. — Кристина… Тя приклекна до леглото и нежно хвана ръката й.

— Мамо, прости ми, моля те.

— Няма да умра, скъпа. Няма, докато не ми простиш — с отпаднал глас изрече Лусиана. — Струваше си. Не плачи. Щастлива съм, че ми прощаваш.

— Мамо… — изплака Кристина, — благодаря ти, че ми спаси живота.

— Отново бих го сторила. Обичам те, скъпа.

— И аз те обичам, мамо. Моля те, прости ми…

— Какво да ти прощавам? Всички майки обичат децата си.

Кристина усети нечие присъствие в стаята. Извърна се и видя лекаря.

— За щастие е ранена в рамото — каза той. — Раната не е дълбока, но трябва да остане в болница. Във всеки случай съветвам ви да си отидете у дома.

— Но отец Хуан де ла Крус ще остане — настоя Кристина. — Мамо — прошепна тя, — оздравявай, за да се радваш на любовта ни.

Когато чу думите й, Лусиана попита:

— Виктория, къде е Виктория?

— Не се безпокой, мамо — успокои я Кристина. — Говорих с Макловия. Бебето е добре. Ще им се обадя отново, ако искаш.

— Моля те — каза тя. — Направи го. Ще ми олекне.

Скоро цялото семейство се събра около леглото на Лусиана. Раната не беше сериозна, но се тревожеха, че често губи съзнание.

— Докторе, страхувам се за нея — каза Виктор Мануел.

— Госпожа Дювал е изгубила много кръв. Трябва да й прелеем, но кръвната й група е много рядка. Нейният резус-фактор е отрицателен. Свързахме се с кръвната банка, но нямат от тази група.

— Докторе — възкликна Кристина. — Аз също съм с отрицателен резус-фактор.

Почувства облекчение. Кръвта й можеше да спаси майка й. Най-после щеше да направи нещо за нея.

След преливането на кръв Лусиана се почувства по-добре и всички си отдъхнаха.

— Надявам се един ден да ти се реванширам за всички сълзи, които те накарах да изплачеш заради гордостта ми.

— Не — прекъсна я Лусиана, — надявам се повече да няма сълзи и животът ни да е щастлив. Ти винаги си била кръв от моята кръв, сега е обратното.

— Молитвите ми най-после дадоха плод — усмихна се Хуан де ла Крус. — Бях сигурен, че Кристина обича Лусиана, но гордостта й не й позволяваше да си го признае. За щастие намери сили да ти прости. Сега можеш да бъдеш щастлива с дъщеря си — изгледа той с любов Лусиана.

— А и ти, отче — намеси се Виктор Мануел усмихнато, преди да предложи на Кристина да се разходят. — Как се чувстваш? — обърна се той към нея.

— Чудесно. Имам всичко, от което се нуждая: семейство, теб и Виктория… Какво още?

— Онова, за което мечтаеше усмихна се той.

— Какво? — объркано го гледаше Кристина. — Нали открих майка си, нищо друго не ми трябва.

— А какво мислиш за венчавка в църквата? В бяла рокля?

Кристина радостно се усмихна.

— Това означава ли да? — попита Виктор Мануел.

Кристина хвърли поглед към Лизбет и се освободи от прегръдките на брат й.

— Сестричке… — извика и прегърна Лизбет.

Четиримата тръгнаха към стаята. Когато видяха, че Лусиана е сама с Хуан де ла Крус, спряха на прага.

— Вече не си малкото ми момиче — нежно й каза Хуан де ла Крус. — Изминахме дълъг път и научихме много неща. Надявам се да сме станали по-добри. Всеки от нас постигна успех в това, което харесва. Ти си щастлива със семейството си, а аз като Божи служител. Животът ни промени.

— Вярваш ли, че майка ти ще се промени? — попита загрижено Лусиана, страхувайки се, че тази жена ще продължи да й създава проблеми.

— Всеки ден се моля за нея. Би било истинско чудо… — Забеляза, че погледът на Лусиана е прикован към вратата, и се обърна. Там бяха застанали Лизбет и Артемио.

Лизбет се приближи до майка си, но не посмя да я прегърне, тъй като наоколо имаше сложна апаратура.

— Мамо, трябва да ти кажа нещо — заяви тя. — Ще имаш още един внук.

— Още внуци! — Гласът й трепна от вълнение.

— Да, мамо. Двамата с Артемио си осиновихме момиченце. Не посмях да ти кажа по-рано, защото се страхувах.

— Едва ще дочакам да я видя — каза Лусиана.

— Двете с Виктория останаха у дома. Играят си. Имелда се грижи за тях. Артемио никога не би оставил дъщеря си сама — похвали Лизбет съпруга си. — Сега, когато и аз съм майка, разбирам през какво си минала.

— Как се казва?

— Лусиана. Кръстихме я Лусиана — усмихна се Лизбет.

— Много хубаво име — отвърна майка й с гордост в гласа.