Делиа Фиало
Право на любов (12)

Глава 12

Кристина бързо прости на баща си. Трябваше да си признае, че й беше трудно да живее без съветите му, без подкрепата и без думите, с които я успокояваше. Независимо от случилото се в миналото той беше неин баща и й беше необходим.

Отец Хуан де ла Крус искаше да й обясни защо бе постъпил така и я помоли за прошка.

— Майка ти беше бедно девойче. Когато започна да работи в нашата къща, беше самотна и потърси защита в мен. Може би красотата и нежността й ме накараха да прекарам онази нощ с нея. Не съм й обещавал нищо, на другата сутрин заминах да продължа учението си. Истината е, че се бях отдал на Бога, но в онази нощ бях просто човек, най-обикновен мъж. Бях смутен и се разкайвах. Не се опитвам да се оправдая, Кристина, но истината е, че едва наскоро научих за теб. Майка ми беше крила съществуването ти от мен. Дори не изпитвах съмнения. Когато научих, започнах отчаяно да те търся. Кристина, повярвай ми, не те лъжа.

— А какво се случи след тази нощ? — поинтересува се тя.

— Посветих се на призванието си. Успях да постигна душевен мир. Целият ми свят се срина, когато научих за теб. Сега се разкайвам, на душата ми тежи грях, защото си се родила на този свят благодарение на мен, но си живяла сама. Дете, което сега е жена, но няма нищо на този свят.

— Не, отче, не е така. Имах всичко, освен най-важното — родителска любов — тихо изрече тя. — Не знаех какво е да имаш родители, които ти помагат и те разбират. Все още усещам тази болка.

— Тя е същата като моята, усетих я в мига, когато научих, че имам дъщеря.

— Кога разбра? — попита през сълзи Кристина.

— Неотдавна — въздъхна той. — Майка ти ми каза и оттогава живея раздвоен между Бога и мисълта за теб. От този ден нататък не престанах да те търся.

— Ти си ме търсил? — зарадва се тя.

— Да, търсих те, без да знам, че Бог те е довел при мен. Прости ми, Кристина, за болката, която ти причиних. Прости ми… дъще.

— Ако Бог ти е простил, как бих могла аз да не ти простя? — отвърна Кристина и осъзна, че това е истина. Не само му беше простила, но и започваше да го обиква като добър човек, който намира добра дума за всекиго и върши добри дела. Този човек беше неин баща.

— Отче, трябва да те попитам нещо. Искам да знам коя е майка ми.

— Защо? — попита той.

— Имам право на това — отвърна тя.

— Съжалявам, Кристина — поклати глава, — но не мога да ти кажа. Тя ме помоли да не ти казвам. Иска сама да го стори и да те помоли за прошка. Дете мое, моля те, бъди търпелива. Тя е имала причина да те остави и не я съди. Ако беше останала при нея, нямаше да оживееш. През цялото време те е търсила… Страдала е колкото и ти през тези години. Болна е от желание да те нарече дъщеря и да те помоли за прошка.

Кристина се опита да разбере и оправдае майка си. Може би баща й имаше право. Пред нея се отваряха нови възможности в работата и най-важното, Виктор Мануел щеше да пътува с нея. Все по-често посещаваше семейство Дювал, за да види Лизбет. Неприятното чувство, което изпитваше отначало, когато влезеше в къщата им, вече бе изчезнало. Струваше й се, че е част от това семейство. В един миг, докато Виктор Мануел се беше навел над дъщеря им, тъга изпълни сърцето й. Колко й се искаше да го обича свободно. Мечтаеше за дните, които щеше да прекара с него и за градовете, които щяха да посетят заедно.

Всички се радваха на това пътуване, освен госпожа Ана Хоакина, която се изненада неприятно, щом научи, че Кристина ще пътува за Европа с майка си. Ден преди заминаването тя се появи неканена в кабинета на Кристина.

— Какво търсите тук? — нелюбезно се обърна младата жена към нея. — Защо не ме оставите на мира?

— Не ми трябва покана, за да видя правнучката си. Къде е тя?

— Не желая да я виждате повече — твърдо заяви Кристина.

— Не разговаряй така с мен. Не забравяй, че си ми внучка, а дъщеря ти ми е правнучка.

— И смятате, че имате някакво право над нея?

— Естествено — спокойно отвърна старата жена. — Особено сега, когато ще пътуваш. Възнамеряваше да я оставиш на Вивиан, но тъй като тя е моя кръв, аз отговарям за нея.

— Никога! — извика Кристина. — Никога няма да оставя детето си на вашите грижи. Крихте от мен кой е баща ми и не искахте да съм част от семейството.

— Толкова си неблагодарна — отвърна Ана Хоакина. — Забрави ли, че ако не бях аз, никога нямаше да откриеш кой е баща ти. Изпълнена с християнски чувства и доброта, ще те науча как да обичаш.

— Не вярвам на добрите ви чувства към мен. Вие също сте виновна, че съм изпитвала несигурност толкова години.

— Не ме обвинявай за нищо. Онази грешна жена — каза тя, мислейки за Лусиана — е виновна за твоята несигурност… — Чу зад себе си шум откъм вратата. В стаята влезе Лусиана.

— Ясно е, че никога няма да престанеш да измъчваш останалите — обърна се тя към Ана Хоакина. — Защо си дошла тук? Да откраднеш душата на Кристина ли?

— Ох! — театрално въздъхна възрастната жена. — Не ми казвай, че си безгрешна. Всички знаят как си преуспяла, не се спираше пред нищо. Използваше мъжете, за да постигнеш успех.

— Личният ми живот не те интересува — гневно отвърна тя. — Предупреждавам те, не измъчвай Кристина.

— Защо? Защото истината може да изскочи наяве?

— Смятам, че е време Кристина да разбере коя си и да сваля маската ти на праведна християнка.

Ана Хоакина пребледня от гняв. Кристина се намеси:

— Нямам представа каква е истината, но защо постоянно се нахвърляте на Лусиана?

— Искаш ли наистина да научиш? — попита баба й, докато Лусиана трепереше от гняв. — Наистина ли искаш да се запознаеш с тази грешница, която подведе сина ми също да извърши грях?

— Не виждаш ли, че я измъчваш? — извика в лицето й Лусиана. — Да не си посмяла да кажеш нещо лошо за майка й!

— Защо? Защото не ми позволяваш ли? — Старата жена се обърна към Кристина. — Майка ти е лъжкиня.

— Ана Хоакина — извика Лусиана и излезе от стаята.

— Как смеете да говорите така за майка ми?

— Нима не е спала с човек, за когото не е била омъжена? — подигравателно запита Ана Хоакина. — Естествено, разбирам те, ти си същата като нея. Слушай, скъпа, майка ти подведе баща ти, който е свят човек, по път, който го отдалечава от вярата.

— Защо обвиняваш само майката на Кристина? — отново се появи Лусиана. — Синът ти също е виновен.

— Госпожо Дювал — намеси се отново Кристина, — говорите така, сякаш познавате майка ми.

— Естествено — усмихна се Ана Хоакина. — Кажи й — обърна се тя към Лусиана. — Хайде, Лусиана, кажи й.

Телефонът иззвъня и прекъсна разговора. Кристина вдигна слушалката и възбудено говори няколко минути, после се извини и излезе от кабинета. Лусиана благодари на Бога, а Ана Хоакина я хвана за ръкава.

— Нищо няма да кажеш на Кристина. Не ме предизвиквай, защото съм готова на всичко, за да защитя дъщеря си от теб. Аз съм й майка и единствено аз имам право да й кажа истината. Сега си върви — заповяда тя.

Когато Ана Хоакина си тръгна, тя се облегна на стената и заплака.

— Не мога повече. Трябва да говоря с Кристина и да й кажа истината, преди Ана Хоакина да го стори по своя начин.

Когато се съвзе, потърси Кристина. Не я намери в агенцията, но научи от Вивиан, че е отишла в болницата да види Лоренса, която страдаше от рак на гърдата. На Лусиана й стана неприятно, защото Андрес също беше там. Когато видя Кристина в чакалнята, бавно се доближи до нея и й каза:

— Не се притеснявай, скъпа…

— Не ме наричайте така — възрази Кристина. — Не съм ви дъщеря.

Сърцето на Лусиана започна силно да бие. Вече не можеше да се контролира, не я интересуваше дали моментът е подходящ. Изпитваше нежност и състрадание.

— Имам — отвърна тя. — Знаеш ли защо?

— Тихо — помоли ги Андрес.

— Аз съм твоята майка — изрече накрая Лусиана.

— Какво? — възкликна Кристина. — Не, не. Лъжете. Не е възможно — викаше тя.

— Да, Кристина, истина е — намеси се Андрес. — Лусиана е твоя майка.

Сълзите започнаха да се стичат по страните на Кристина. Излезе от болницата като в транс. Лусиана тръгна след нея, но Андрес я спря.

— Почакай. Остави я. Новината беше неочаквана за нея.

— Не, Андрес — упорстваше тя, — нямам време да седя и да чакам. Дъщеря ми знае истината. Трябва да поговоря с нея.

Дръпна се от прегръдката на Андрес и затича след Кристина. Откри я в параклиса на болницата пред иконата на Исус Христос. Лусиана застана зад нея.

— Не, не — шепнеше Кристина. — Боже, не! Не е възможно. Защо ме наказваш? Това не е истина. Госпожа Дювал не може да е моя майка…

— Така е, Кристина — нежно прошепна Лусиана.

Младата жена скри лице в дланите си.

— Изслушай ме, моля те — започна майка й. — Не можеш да ме съдиш, преди да узнаеш всичко за живота ми. Трябва да разбереш защо те изоставих и защо мълчах толкова време.

Гласът й беше тих, но думите й се чуваха ясно и стигаха до сърцето на Кристина.

— Бях млада като теб. Баща ти беше моята първа любов. Не знаех какво може да се случи, но имах големи надежди. Когато Ана Хоакина узна, че съм бременна, постъпи жестоко с мен. Третираше ме като блудница и ме изхвърли от къщата — спомни си Лусиана с болка. — Не знаех къде да отида и какво да правя.

— Това бебе те е опозорило и си решила да се отървеш от него — огорчено я прекъсна Кристина.

Лусиана въздъхна. Очакваше подобна реакция. Събра сили и продължи разказа си. Дъщеря й я прекъсваше, но тя смело продължи нататък. Когато свърши, се опита да се доближи до Кристина. Тя обаче гордо изтри сълзите си и излезе от параклиса.

Със сълзи на очи Лусиана я гледаше как се отдалечава. Седна на една скамейка и закри лицето си с ръце.

— Не ме изоставяй, Боже — прошепна, — трябваш ми повече от всякога. — Изведнъж усети нечия ръка на рамото си. Вдигна поглед и видя Андрес.

— Не ме обича, Андрес — каза. — Не иска да ми прости.

Външно спокойна, Кристина влезе в стаята на Лоренса. Щом я видя, лицето на приятелката й грейна:

— Кристина, за бога, какво правиш тук? Не се ли готвеше да заминеш?

— Никъде няма да ходя — тъжно отвърна тя.

 

 

Решението й повлия върху това на Лусиана и Виктор Мануел. Пътуването до Европа беше отложено.

Кристина не можеше да приеме, че Лусиана е нейна майка, тъй като чистата й душа, изпълнена с майчина обич, не можеше да разбере как майка й я е изоставила.

Андрес беше отчаян. Лусиана отново страдаше, защото Кристина беше неумолима. Трябваше да предприеме нещо, да отвлече вниманието й от мислите за Кристина. Отдаде му се такъв случай, когато модната къща на Дювал организира ревю в Европа. Бяха включени градовете Прага, Мюнхен, Виена и Москва. Лусиана замина, но през цялото време наблюдаваше нещата около себе си, без да се въодушевява. Не беше в състояние да се зарадва на успехите на колекцията си. Мисълта й бе насочена към Кристина. Постоянно я виждаше пред очите си — в агенцията, у дома, в църквата… Спомни си колко зле се бе държала с нея и се опита да открие истинската причина защо Кристина не иска да я приеме.

Намираха се в Прага. Андрес вече не можеше да гледа как Лусиана се измъчва. Трябваше да помогне на Кристина да опознае и разбере майка си. Може би Лизбет щеше да му помогне. Тя обичаше Кристина, беше най-подходяща за плана му. Потърси я по телефона и я помоли да поговори с Кристина. Лизбет послуша съвета на баща си и повика сестра си:

— Крис, защо не искаш да ме видиш?

— Просто не искам да идвам в дома на майка ти — искрено й отвърна тя.

— Но това е и твоя къща — напомни й Лизбет и се разплака.

— Не плачи — помоли я Кристина. — Не искам да страдаш. Достатъчно се измъчи.

— Моля те, Крис. Майка ми е и твоя майка. Прости й, моля те — започна да плаче още по-силно тя.

— Не плачи, моля те, Лизбет — успокояваше я Кристина. — Сестричке — поправи се тя. — Моля те, не плачи… — повтаряше тя, но решението й беше окончателно. Кракът й нямаше да стъпи в къщата на Лусиана Дювал.

Мириам и Франко отидоха в дома й да поговорят с нея.

— Седнете — покани ги тя, когато влязоха в хола.

— Извинявай, че идваме без покана — започна Франко.

— Истината е, че сме загрижени за теб.

— Кристина, знаеш, че винаги съм те подкрепяла — каза Мириам.

— Да, Мириам — съгласи се тя, — благодарна съм ти за това. Но сега сте дошли да ми говорите за Лусиана.

— Грешиш — отрече Мириам. — Тук сме да ти честитим, на теб и Виктория. На теб, защото намери майка си, а на Виктория, че вече има баба. С Лусиана се познаваме от много години. Знаех за тайната й и за това колко страдаше.

— Тя те е помолила да дойдеш, нали? — прекъсна я Кристина.

— Не — упорито отрече Мириам. — Сама дойдох.

— Не — намеси се Франко, — Мириам искаше да ти каже през какво е преминала Лусиана през тези години. Тя дори не знае, че сме тук.

— И очаквате да заплача и да се прегърна с Лусиана, когато се върне от Европа? — студено запита младата жена.

— Че ще я нарека майка и ще й простя?

— Не, Кристина — каза Франко.

— Благодаря, че ме посетихте. Но това не е достатъчно, за да променя мнението си, не мога да забравя годините на самота и тъга в сиропиталището. Извинете, но искам да отделя време за Виктория — каза тя и излезе от хола.

Мириам и Франко мълчаливо се изгледаха. Кристина беше истинска дъщеря на Лусиана — интелигентна, силна и решителна.

Когато двамата си отидоха, тя дълго размишлява над думите им, но нямаше сили да й прости. Силната болка я парализира. Престана да ходи на работа и посвети времето си на дъщеря си и на онова, което изпитваше в душата си.