Дж. М. Кутси
Позор (9)

Девета глава

Той седи във всекидневната и гледа мач по телевизията. Нула на нула — никой от отборите не се старае да победи.

Коментарът е ту на сотхо, ту на ксоса — езици, от които той не разбира нито дума. Намалява звука, докато едва го чува. Съботен следобед в Южноафриканската република; време, посветено на мъжете и техните удоволствия. Той задрямва.

Когато се събужда, на кушетката до него седи Пьетрус с бутилка бира в ръка. Увеличил е звука.

— „Бушбъкс“ — казва Пьетрус. — Моят отбор. „Бушбъкс“ и „Съндаунс“.

Отборът на „Съндаунс“ бележи корнер. Пред вратата става меле. Пьетрус простенва и се хваща за главата. Когато прахът се вдига, вратарят на „Бушбъкс“ лежи, затиснал топката с гърди.

— Добър е! Много е добър! — казва Пьетрус. — Добър вратар е. Трябва да го задържат.

Мачът свършва наравно. Пьетрус сменя каналите. Бокс: двама дребнички мъже, тъй дребни, че едва стигат до гърдите на рефера, се заобикалят, подскачат, млатят се един друг.

Той се изправя, отправя се към вътрешността на къщата. Луси лежи на леглото си и чете.

— Какво четеш? — пита я той. Тя го поглежда насмешливо, после измъква тапите от ушите си.

— Какво четеш? — повтаря той и добавя: — Нищо не излиза, нали? Да си тръгна ли?

Тя се усмихва, оставя книгата настрана. „Тайната на Едуин Друд“ — това не беше очаквал.

— Седни — казва тя.

Той сяда на леглото й, разсеяно гали босото й стъпало. Красиви крака, стройни. Добри кости, като на майка й. Жена в разцвета на младостта си, привлекателна, въпреки пълнотата си, въпреки неподходящото облекло.

— От моя гледна точка, Давид, всичко си е много наред. Радвам се, че си тук. Ще ти е нужно време да се нагодиш към темпото на провинциалния живот, но това е всичко. Намериш ли си занимание, няма да ти е толкова скучно.

Той кима разсеяно. Привлекателна, разсъждава той, но в живота й мъжете не съществуват. Себе си ли да укорява, или нещата биха се развили тъй във всеки случай? От деня на раждането на дъщеря си той изпитва към нея единствено буйна, щедра обич. Не е възможно да не е усетила това. Прекомерна ли е била тази обич? Обременила ли я е? Натрапил ли й е тази обич? Или тя я е разтълкувала по странен, зловещ начин?

— Намеря ли си занимание — повтаря той, отхвърляйки тези мисли. — Какво предлагаш?

— Можеш да ми помагаш с кучетата. Можеш да им приготвяш храната. За мен това винаги е било трудно. А и Пьетрус. Пьетрус има много работа на собствения си парцел. Можеш да му помогнеш.

— Да помогна на Пьетрус. Това ми харесва. Харесва ми историческата пикантерия. Как смяташ, той ще ми плаща ли надница за труда?

— Питай го. Сигурна съм, че ще ти плати. В началото на годината получи от Поземлената комисия субсидия, с която успя да купи от мен хектар и нещо. Не съм ли ти казала? Границата минава през водоема. Водоемът е общ. Всичко оттам до оградата е негово. Той има крава, която ще се отели през пролетта. Има две съпруги, или поне съпруга и приятелка. Ако правилно си е направил сметката, би могъл да получи и втора субсидия, с която да си построи къща — тогава може да се премести от конюшнята. По стандартите в Източен Кейп той е заможен. Поискай да ти плаща. Може да си го позволи. Не съм сигурна, че аз мога да си го позволя вече.

— Добре, ще приготвям кучешката храна. Ще предложа на Пьетрус да му копая. Друго?

— Можеш да помагаш в клиниката. Там отчаяно се нуждаят от доброволци.

— Тоест, да помагам на Бев Шо.

— Да.

— Не смятам, че ще се погаждаме.

— Тя няма нужда да се погаждате. Има нужда от помощ. Но не очаквай заплащане. Ще трябва да го правиш от добро сърце.

— Колебая се, Луси. Прекалено много ми мирише на принудителен труд в полза на обществото. Сякаш човек изкупва предишни грехове.

— Мога да те уверя, Давид, че животните в клиниката няма да се интересуват от мотивите ти. Няма да питат и не ги е грижа.

— Добре, ще го направя. Стига само да не трябва да ставам прекрасен човек. Не съм подготвен да се преобразявам. Искам да продължа да бъдат такъв, какъвто съм бил досега. Ще работя при това условие. — Ръката му още почива на стъпалото й; сега той я сграбчва за глезена. — Ясно ли е?

Тя го поглежда с усмивка, която той може да нарече единствено „сладка“.

— Значи си решил да си останеш лош. Луд, лош, опасен при познанство. Обещавам, че никой няма да иска от теб да се променяш.

Поднася го, както го поднасяше навремето майка й. Но е по-остроумна. Винаги са го привличали остроумни жени. Остроумие и красота. Дори при най-добра воля не можа да открие остроумие у Мелани.

Но красота — в изобилие.

Ето пак: леко го разтърсва вълна на похот. Съзнава, че Луси го наблюдава. Май не може да се прикрива. Интересно.

Става, излиза на двора. Младите кучета му се радват: припкат напред-назад в клетките си, скимтят доволно. Старата женска почти не помръдва.

Той влиза в нейната клетка, затваря вратата зад себе си. Тя повдига глава, оглежда го, клюма отново. Повехналите й цицки са провиснали.

Той прикляква, чеше я зад ушите.

— Изоставени сме, а? — казва й тихичко.

Изтяга се до нея на голия цимент. Над тях е бледосиньото небе. Крайниците му се отпускат.

Така го заварва Луси. Трябва да е заспал, защото изведнъж я вижда в клетката с кана вода; женската души стъпалата й.

— Сприятеляваме ли се? — пита Луси.

— Тя не се сприятелява лесно.

— Горкичката баба Кейти, тя е в жалейка. Никой не я ще и тя го знае. Най-смешното е, че потомците й са сигурно по целия окръг и с голямо удоволствие биха я приели при себе си. Но нямат властта да я поканят. Те са част от мебелите, част от алармената система. Те ни оказват честта да се отнасят към нас като към кучета, ние откликваме, като се отнасяме към тях като към вещи.

Излизат от клетката. Булдожката се срива и затваря очи.

— Църковните отци отдавна спорят по въпроса и накрая решиха, че животните нямат истински души — отбелязва той. — Душите им са свързани с телата им и умират с телата им.

Луси свива рамене.

— Не съм сигурна дали и аз имам душа. Ако видя душа, няма да знам какво е.

— Не е вярно. Ти самата си душа. Всички сме души. Души сме, преди да се родим.

Тя го гледа странно.

— Какво ще правиш с нея? — пита той.

— С Кейти ли? Ако се наложи, ще я оставя тук.

— Никога ли не приспиваш животни?

— Не. Аз не го правя, Бев го прави. Никой друг не иска да го прави, така че тя е поела тази задача. Това ужасно я измъчва. Ти я подценяваш. Тя е по-интересен човек, отколкото си мислиш. Дори по собствените ти стандарти.

Собствените му стандарти — какви са? Задължително пренебрежение към трътлести женички с грозни гласове? Обзема го лека скръб: за Кейти, самотна в клетката си, за него самия, за всички. Той въздиша дълбоко и не се опитва да го прикрие.

— Прости ми, Луси.

— Да ти простя? За какво? — Тя се усмихва леко, насмешливо.

— Защото съм един от двамата смъртни, посочени да те въведат в този свят и защото не се оказах по-добър водач. Но ще отида да помагам на Бев Шо. При положение че не ме кара да я наричам „Бев“. Що за глупаво име! Като на крава. Кога ще започна?

— Ще й телефонирам.