Дж. М. Кутси
Позор (16)

Шестнайсета глава

Цялата следваща сутрин Луси го избягва. Обещаната от нея среща с Пьетрус не се състоява. След това, след обяда, самият Пьетрус почуква на задната врата, делови както винаги, обут в ботуши и гащеризон. Време е да положим тръбите, казва той. Искал да положи поливенилхлоридовите тръби от водоема до новата си къща, на двеста метра разстояние. Може ли да вземе назаем инструменти, и може ли Давид да му помогне да монтират регулатора?

— Нищо не разбирам от регулатори. Нищо не разбирам и от водопроводи — той не е в настроение да помага на Пьетрус.

По пътя към водоема Пьетрус разговаря за различните видове регулатори, предпазни клапани и съединения; изрича думите с патос, парадирайки с уменията си. Новият водопровод ще трябва да мине през парцела на Луси, казва той; добре е, че му е дала разрешение. Тя била „напредничава“.

— Тя е напредничава госпожа, не е назадничава.

За гощавката, за хлапака със стрелкащия се поглед Пьетрус не казва нищо. Все едно че нищо не се е случило.

Собствената му роля при водоема се изяснява бързо. Пьетрус има нужда от него не за съвет, нито за монтажа на тръбите, нито за водопроводни услуги; нуждае се от него, за да го кара да държи разни предмети, да му подава разни инструменти, с една дума, да бъде негов калфа. Той не възразява срещу такава роля. Пьетрус е добър майстор, цяло образование е да го наблюдаваш. Но е започнал да не харесва самия Пьетрус. Колкото повече Пьетрус дрънка за плановете си, толкова повече той охладнява към него. Не би желал да остане с Пьетрус на пуст остров. И твърдо не би желал да е женен за него. Доминираща личност. Младата съпруга изглежда щастлива, но интересно какво би разправила старата му съпруга.

Накрая, когато му идва до гуша, той хваща бика за рогата.

— Пьетрус, този младеж, който беше в къщата ти снощи — как се казва и къде е сега?

Пьетрус смъква кепето си, трие чело. Днес носи кепе с козирка, на която е изобразена сребърната емблема на Южноафриканските железници и пристанища. Изглежда, че притежава цяла колекция от шапки.

— Видиш ли — подема Пьетрус смръщен. — Видиш ли, Давид, лошо нещо казваш, че този младеж е крадец. Той е много сърдит, че го нарече крадец. Това разправя на всички. А аз, аз съм, който трябва да поддържа мира. Тъй че и за мен е трудно.

— Нямам намерение да те въвличам в случая, Пьетрус. Кажи ми името и местонахождението на хлапака и аз ще предам информацията на полицията. Тогава ще оставим полицията да разследва и да изправи пред съда него и неговите приятели. Ти няма да си въвлечен, аз няма да съм въвлечен, всичко ще доверим на закона.

Пьетрус се протяга, подлага лицето си на слънчевите лъчи.

— Но застраховката ще ти купи нова кола.

Това въпрос ли е? Съждение? Каква игра играе Пьетрус?

— Застраховката няма да ми купи нова кола — обяснява той, като се опитва да бъде търпелив. — Ако застрахователното дружество още не е фалирало, като се има предвид колко коли се крадат в страната, застраховката ще ми покрие процент от това, каква според дружеството е била стойността на старата ми кола. Това няма да ми стигне да си купя нова кола. Както и да е, тук въпросът е в принципа. Не можем да оставим на застрахователните компании да раздават справедливост. Това не е тяхна задача.

— Но ти няма да си получиш колата от този хлапак. Той не може да ти даде колата. Не знае къде ти е колата. Колата ти е изчезнала. Най-добре — купуваш друга кола със застраховката, и после пак си имаш кола.

Как се заплете в тази безизходица? Той опитва друг подход.

— Пьетрус, нека да те попитам: хлапакът роднина ли ти е?

— И защо — продължава Пьетрус, без да обръща внимание на въпроса — искаш да го заведеш в полицията? Той е много млад, не можеш да го пратиш в затвора.

— Ако е на осемнайсет, може да бъде съден. Ако е на шестнайсет, може да бъде съден.

— Не, не е на осемнайсет.

— Откъде знаеш? На мен ми изглежда осемнайсетгодишен, изглежда ми повече от осемнайсет.

— Знам, знам! Той е просто момче, не може да отиде в затвора, това е законът, не можеш да сложиш момче в затвора, трябва да го оставиш!

Според Пьетрус това решава спора. Той тежко се отпуска на едно коляно и започва да работи над куплунга на външната тръба.

— Пьетрус, дъщеря ми иска да бъде добра съседка — добра гражданка и добра съседка. Тя обича Източен Кейп. Иска да живее тук. Иска да се погажда с всеки. Но как да стане това, като всеки момент я заплашват разбойници, които след това ще се отърват от затвора? Не може да не разбираш!

Пьетрус се опитва да нагласи куплунга. По кожата на ръцете му се виждат дълбоки, груби белези; докато работи, той пъхти леко; не дава знак, че изобщо е чул.

— Луси е на сигурно място тук — обявява той неочаквано. — Всичко е наред. Можеш да я оставиш, в безопасност е.

— Но как ще е в безопасност, Пьетрус, очевидно не е в безопасност! Знаеш какво се случи тук на двайсет и първи!

— Да, знам какво се случи. Но сега е наред.

— Кой казва, че е наред?

— Аз.

— Ти казваш? Ти ли ще я защитаваш?

— Аз ще я защитавам.

— Но не я защити миналия път.

Пьетрус слага още малко смазка на тръбата.

— Казваш, че знаеш какво се е случило, но не я защити миналия път — повтаря той. — Замина, тогава се появиха онези трима разбойници, а сега излиза, че си приятел с единия от тях. Какво заключение трябва да си извадя според теб?

Това е почти обвинение срещу Пьетрус. Защо пък не?

— Момчето не е виновно — казва Пьетрус. — Не е престъпник. Не е крадец.

— Не говоря за кражбата. Извършено беше друго престъпление, много по-тежко престъпление. Казваш, че знаеш какво се е случило. Сигурно знаеш какво имам предвид.

— Той не е виновен. Той е много млад. Просто голяма грешка.

— Ти знаеш?

— Знам. — Тръбата е влязла. Пьетрус натиска капачката, затяга я, изправя се, разкършва рамене. — Знам. Казвам ти. Знам.

— Знаеш. Знаеш бъдещето. Какво мога да ти възразя? Ти си каза думата. Имаш ли още нужда от мен?

— Не, сега вече е лесно, сега трябва да заровя тръбата.

 

 

Въпреки Пьетрусовото доверие в застрахователната индустрия, искът му сякаш е забравен. Без кола той се чувства впримчен във фермата.

В един от следобедите в клиниката той излива душата си пред Бев Шо.

— Двамата с Луси не се погаждаме. Предполагам, че в това няма нищо особено. Родители и деца не бива да живеят заедно. При нормални обстоятелства, досега бих се изнесъл, бих се върнал в Кейптаун. Но не мога да оставя Луси сама във фермата. Тя не е в безопасност. Опитвам се да я убедя да предаде работите на Пьетрус и да си отпочине. Но тя не иска да ме слуша.

— Човек не трябва през цялото време да контролира децата си, Давид. Не можеш вечно да бдиш над Луси.

— Отдавна вече не контролирам Луси. Винаги съм бил най-малко бдителният баща. Но сегашното положение е различно. Луси обективно е в опасност. Вече ни го показаха.

— Всичко ще е наред. Пьетрус ще я вземе под крилото си.

— Пьетрус? Какъв интерес има Пьетрус да я взема под крилото си?

— Подценяваш Пьетрус. Пьетрус направи чудо, за да помогне на Луси да изкарва зеленчуци на пазара. Без Пьетрус Луси нямаше да стигне там, където е сега. Не казвам, че му дължи всичко, но му дължи много.

— И така да е. Въпросът е какво й дължи Пьетрус.

— Пьетрус е добър момък. Можеш да разчиташ на него.

— Да разчитам на Пьетрус? Защото Пьетрус има брада, пуши лула и носи бастун, ти смяташ, че Пьетрус е като старите кафъри. Изобщо не е така. Мен ако питаш, Пьетрус няма търпение Луси да се изтегли от земята. Ако ти трябва доказателство, няма защо да го търсиш — само си спомни какво ни се случи на нас с Луси. Може да не го е замислил Пьетрус, но той безспорно си е затворил очите, безспорно не ни предупреди, безспорно се погрижи да го няма наоколо.

Страстната му реч стряска Бев Шо.

— Горката Луси — прошепва тя, — какво я сполетя!

— Знам какво я сполетя. Бях там.

Тя отвръща на погледа му с широко разтворени очи.

— Но ти не си бил там, Давид. Тя ми каза. Не си бил.

„Не си бил там. Не знаеш какво се е случило.“ Той е объркан. Защо според Бев Шо, според Луси не е бил там? В стаята, в която натрапниците извършваха престъплението си? Да не би да смятат, че той не знае що е изнасилване? Да не мислят, че не е страдал с дъщеря си? Какво повече би видял от онова, което може да си представи? А може би си мислят, че като става дума за изнасилване, никой мъж не може да разбере онова, което разбира жената? Какъвто и да е отговорът, той е вбесен, вбесен, че се отнасят към него като към външен човек.

 

 

Купува телевизорче, с което да замени откраднатото. Вечерно време, след като са яли, двамата с Луси седят редом на кушетката, гледат новините и след това, ако могат да ги понесат, и забавните програми.

Вярно е, гостуването му продължи прекалено дълго, и той смята така, не само Луси. Той е уморен да живее като скитник, уморен е да се ослушва през цялото време дали няма да заскърца чакълът по пътечката. Иска отново да си седне на бюрото, да спи в собственото си легло. Но Кейптаун е далеч, едва ли не — в друга държава. Въпреки утешенията на Бев, въпреки уверенията на Пьетрус, въпреки упоритостта на Луси, той не е съгласен да изостави дъщеря си. Засега живее тук: на това място, в това време.

Зрението на окото му се възстановява напълно. Кожата на главата му заздравява — вече не е необходимо да носи мазните превръзки. Единствено ухото му изисква още всекидневно внимание. Значи времето наистина лекува всичко. Може би и Луси се възстановява; ако не се лекува, поне забравя, отглеждайки си коричка върху раната на спомена от онзи ден, закривайки я, изолирайки я. Така че един ден може да е в състояние да каже: „В деня, в който ни ограбиха…“, и да мисли за този ден единствено като за деня, в който ги ограбиха.

Опитва се да прекарва дните навън, като оставя Луси да диша свободно в къщата. Работи в градината, когато е уморен, седи край водоема, гледа как подскача по вълните патешкото семейство, размишлява върху проекта за Байрон.

Проектът не върви. В съзнанието му има само фрагменти. Първите думи от първото действие още му се опъват; първите ноти му се изплъзват като струйки дим. Понякога се опасява, че героите в либретото, които вече повече от година са неговите призрачни приятели, започват да избледняват. Изплъзва му се дори най-приятната героиня, Маргарита Когни, чиито страстни контраалтови изхвърляния срещу Байроновата любовница, кучката Тереса Гичоли, той болезнено мечтае да чуе. Загубата им го изпълва с отчаяние, отчаяние така сиво, невъзмутимо и, от гледна точка на вечността, незначително, като главоболието.

Ходи във ветеринарната клиника колкото му е възможно по-често, като предлага да върши всички неквалифицирани дейности: хранене, чистене, бърсане.

Клиниката се грижи главно за кучета и по-рядко за котки; домашните животни са като че ли контингент на съседното село, което има собствена лечебница, собствена фармакопея и собствени лечители. Донасят им кучета, страдащи от кучешка чума, счупени крайници, възпаления от ухапване, краста; от липса на грижи — малки и големи, от старост, недохранване, паразити; но главно от собственото си потомство. Просто са прекалено много. Когато хората им донасят кучето, не казват направо: „Донесох ви това куче да го убиете“, но именно това очакват от тях — да разкарат кучето, да го накарат да изчезне, да го пратят във вечността. Фактически от тях се изисква Lösung^[1] (когато става дума за безсмислени абстракции, немският винаги му помага): сублимация, както алкохолът сублимира от водата, без да остави утайка, нито махмурлук.

И тъй, в неделя след обяд вратата на клиниката е затворена и заключена, защото той помага на Бев Шо да lösen излишните лупус канис, озовали се при тях през седмицата. Той ги извежда едно по едно от клетката отзад и ги води или носи към операционната. На всяко, в последните му минути, Бев дава пълното си внимание, гали го, говори му, улеснява смъртта му. Ако, както честичко се случва, кучето не се поддаде на чара й, причината е в неговото присъствие: от него излиза лоша миризма („Те могат да подушат мислите ти“), миризмата на срам. Въпреки това именно той държи главата на кучето, докато иглата намери вената и лекарството стигне до сърцето, крайниците се опънат и очите се замъглят.

Беше се надявал да свикне. Но това не става. Колкото повече убийства подпомага, толкова повече нервничи. Една неделна вечер, пътувайки към къщи в комбито на Луси, дори му се налага да спре на пътя, за да се съвземе. По лицето му се стичат сълзи, които той не може да спре; ръцете му треперят.

Не разбира какво се случва с него. До този момент е бил повече или по-малко безразличен към животните. Макар по някакъв абстрактен начин да не одобрява жестокостта, не може да каже дали по природа той самият е жесток, или нежен. Той е просто никакъв. Приема, че хората, които са жестоки, защото дългът ги принуждава, хората, които работят в кланици например, обвиват душите си с броня. Навикът ги прави жестокосърдечни — така би трябвало да бъде в повечето случаи, но в неговия не става. Сякаш не е надарен с коравосърдечност.

Цялото му същество е обсебено от случващото се в операционната. Убеден е, че кучетата знаят кога им идва часът. Въпреки мълчаливата, безболезнена процедура, въпреки добрите мисли на Бев Шо и неговите собствени опити да мисли добри неща, въпреки херметически затворените чували, в които поставят новопроизведените трупове, кучетата в двора подушват какво става вътре. Присвиват уши, отпускат опашки, сякаш и те долавят безчестието на смъртта; не помръдват и трябва да бъдат влачени или бутани, или носени през прага. Вече върху масата, някои се опитват да хапят безразборно наляво и надясно, други хленчат жалостиво; никое не поглежда иглата в ръката на Бев, защото някак знаят, че тази игла ще им навреди ужасно.

Най-тежкото е с кучетата, които го душат и ближат ръката му. Никога не е обичал да го лижат и първият му импулс е да се дръпне. Защо да се преструва на техен приятел, когато е всъщност убиец? Но после се смилява. Защо тези същества, върху които вече тегне сянката на смъртта, трябва да го усетят, че се отдръпва, сякаш докосването им му е отвратително? И той ги оставя да го ближат, ако искат, точно както Бев Шо ги гали и целува, ако й позволят.

Надява се да не е станал сантиментален. Опитва се да не допуска сантименталност в работата си с животните, които убива, или в отношенията си с Бев Шо. Избягва да й каже: „Не знам как можете да вършите това“, за да не чуе отговора й: „Все някой трябва да го върши“. Не изключва възможността дълбоко в душата си Бев Шо да не е ангел-освободител, а демон, скрил зад привидното съчувствие сърце, безсърдечно като на касапин. Опитва се да бъде справедлив.

Тъй като Бев Шо забива иглата, за него остава да изнесе останките. На сутринта след убийствата той подкарва натовареното комби към територията на Заселническата болница, към крематориума, и предава на пламъците телата в техните черни савани.

Би било по-просто да откарва чувалите в крематориума веднага след всяка операция и да ги оставя там, за да ги разчиства персоналът на крематориума. Но това би означавало да ги остави на боклука заедно с останалите резултати от седмичния труд: остатъците от болничните отделения, леш, струпана край пътя, отвратително миришещи отпадъци от дъбилната: смесица всекидневна и заедно с това — ужасна. Не е съгласен да ги подложи на такова безчестие.

Затова в неделя вечер той докарва чувалите във фермата с комбито на Луси, паркира за през нощта и в понеделник сутрин ги закарва до болницата. Там собственоръчно ги натоварва един по един върху количката, натиска лоста, който издига количката през стоманените врати до пламъците, дърпа лоста, за да изпразни съдържанието, натиска го отново, а работниците, които нормално вършат тази работа, стоят и го гледат.

В първия си понеделник той остави работниците да хвърлят труповете в пещта. През нощта труповете се бяха вкочанили. Мъртвите крака се заплитаха в пречките на количката и когато количката се връщаше от пътуването си до пещта, много често се връщаше и кучето, опушено и озъбено, вонящо на опърлена козина, с изгорен пластмасов саван. След известно време работниците започнаха да удрят по чувалите с дръжките на лопатите си, преди да ги натоварят, за да счупят вкочанените крайници. Именно тогава той се намеси и започна да върши тая работа сам.

Крематориумът работи с антрацитни въглища; електрически вентилатор вкарва въздух през комина; според него вентилаторът е от петдесетте години, когато е била построена и самата болница. Крематориумът работи шест дни седмично, от понеделник до събота. На седмия ден почива. Когато пристигат, работниците първо изгребват пепелта от предишния ден, след това подклаждат огъня. Към девет сутринта температурата във вътрешната камера достига хиляда градуса по целзий — достатъчно, за да се калцифицират костите. Огънят се захранва докъм обяд; после изстива през целия следобед.

Той не знае имената на работниците и те не знаят неговото. За тях той е просто мъжът, който е започнал да пристига всеки понеделник с чували от „Защита на животните“ и непрекъснато идва все по-рано и по-рано. Идва, свършва си работата, отива си; не е част от обществото, на което крематориумът, въпреки телената ограда и заключени порти, е сърцето.

Защото оградата отдавна е прорязана и никой не обръща внимание на портите и на написаното предупреждение. До сутрешното пристигане на санитарите с първите чували болнични отпадъци там вече са се събрали безброй жени и деца, чакащи да преровят спринцовките, иглите, бинтовете за повторна употреба, всичко, за което се намира пазар, но особено за хапчета, които те продават на магазините мути за традиционна медицина, или по улиците. Има и скитници, които денем се въртят около болницата, а нощем спят до стената на крематориума, понякога дори и в комина, защото там е топло.

Той не се старае да стане член на това братство. Но когато е там, и те са там; и ако неговият товар не ги интересува, причината е, че мъртвото куче не може да бъде продадено, нито изядено.

Защо се е заловил с тази работа? За да облекчи бремето на Бев Шо? За тази цел би било достатъчно да стовари чувалите на боклука и да си отпътува. Заради кучетата? Но кучетата са мъртви, пък и какво разбират кучета от чест и безчестие?

Значи го прави заради себе си. Заради своите схващания за света — свят, в който хората не чупят трупове с лопати, за да им придадат форма, по-удобна за преработка.

Кучетата биват докарвани в клиниката, защото не са желани, защото сме тврде ного, както е писало момченцето в „Невзрачният Джуд“. На този етап в живота им се появява той. Може би не е техен спасител човекът, за когото кучетата не са твърде много, но е готов да се погрижи за тях в момента, в който те са неспособни, напълно неспособни да се погрижат за себе си, в момента, в който дори Бев Шо си е измила ръцете от тях. Пьетрус веднъж се беше нарекъл „кучкар“, кучешки погребален агент, кучешки психопат.

Странно, че егоист като него се принася в служба на умрели кучета. Сигурно има други, по-продуктивни начини да се отдаде на света или на идеята си за света. Например да работи по-дълги часове в клиниката. Или да се опита да внуши на децата около крематориума да не пълнят телцата си с отрова. Дори само да седи, съсредоточен върху либретото за Байрон, пак може да твърди в даден момент, че служи на човечеството.

Но всички тези неща могат да се вършат и от други хора: защитата на животните, социалната рехабилитация, дори Байроновото либрето. Той спасява честта на труповете, защото никой друг не е толкова глупав, че да го върши. Именно в това се е превърнал: човек глупав, откачен, превъртял.