Дж. М. Кутси
Позор (5)

Пета глава

В понеделник тя не се явява на изпит. Вместо това той намира в пощенската си кутия официално писмо, според което тя няма да посещава повече лекциите му: „Студентка 771010 SAM, госпожица М. Изаакс, престава да посещава курсовете по комуникация 312 от момента на уведомлението.“

Не е изминал и час, прехвърлят му телефонно обаждане.

— Професор Лаури ли е? Имате ли възможност да поговорим? Казвам се Изаакс. Обаждам се от Джордж. Дъщеря ми е във вашия курс, нали се сещате, Мелани.

— Да.

— Господин професоре, надявам се да можете да ни помогнете. Мелани беше толкова добра студентка, а сега иска да се откаже от следването. Това е страшен удар за нас.

— Не знам дали ви разбирам.

— Иска да престане да учи и да си намери работа. Толкова труд напразно, да следва три години, и то с прекрасен успех, и точно преди края да напусне. Дали мога да ви помоля, господин професоре, да поговорите с нея, да я вразумите?

— Вие самият поговорихте ли с Мелани? Знаете ли какво е продиктувало това решение?

— Говорихме с нея по телефона целия уикенд — и майка й, и аз, но нищо не можахме да разберем. Много време й отнема пиесата, в която играе, може би това е причината, преуморена е, под напрежение е. Винаги взема всичко присърце, господин професоре, такава си е, цялата се посвещава на работата си. Но ако поговорите с нея, може би ще я убедите да размисли. Тя толкова ви уважава. Не искаме да пропилее всички тези години.

Значи Мелани, МелАни с ориенталските дрънкулки и любовта си към Уърдсуърд е вземала всичко присърце. Не го е забелязал. Интересно какво друго не е забелязал?

— Не знам, господин Изаакс, дали аз съм най-подходящият за разговор с Мелани.

— Разбира се, господин професоре, разбира се, че вие сте най-подходящият! Нали ви казвам колко ви уважава Мелани!

„Уважава ме? Поизостанали сте, г-н Изаакс. Дъщеря ви престана да ме уважава преди седмици и имаше защо.“ Това трябва да му каже. Вместо това произнася:

— Ще видя какво мога да направя.

Няма да ти се размине, казва си той след всичко това. Нито пък татко Изаакс в далечен Джордж ще забрави този разговор с лъжите и увъртанията ти. „Ще видя какво мога да направя.“ Защо не си признаеш? „Аз съм червеят в ябълката“, това трябваше да му каже, „Как да ви помогна, когато съм източникът на бедите й?“

Той телефонира в апартамента и слушалката вдига братовчедката Полин. Мелани не може да се обади, казва Полин с леден глас.

— Как така да не може да се обади?

— Не желае да разговаря с вас.

— Предайте й, че се обаждам относно решението й да зареже следването. Кажете й, че не е разумно.

Лекциите в сряда минават зле. Лекциите в петък — още по-зле. Почти няма студенти — дошли са единствено покорните, ленивите, безличните. Обяснението може да бъде само едно: разчуло се е.

Намира се във факултетската канцелария, когато чува глас зад себе си:

— Къде мога да намеря професор Лаури?

— Аз съм — отвръща, без да помисли.

Мъжът, който е попитал, е нисичък, слаб, прегърбен. Синият костюм му е широк, вмирисан е на цигари.

— Вие ли сте? Говорихме по телефона. Аз съм Изаакс.

— Да. Здравейте. Нека влезем в моя кабинет.

— Не се налага. — Мъжът спира, изправя рамене, поема дълбоко дъх.

— Господин професоре — започва той, като слага ударението на думата „професор“, — може да сте много учен и важен, но не е право, каквото сте сторили. — Той млъква и клати глава. — Не е право.

Двете секретарки не се и опитват да скрият любопитството си. В канцеларията има и студенти; непознатият повишава глас и те млъкват.

— Поверяваме ви децата си, защото смятаме, че можем да ви вярваме. Ако не вярваме на университета, на кого? През ум не ни е минавало, че изпращаме дъщеря си в змийско гнездо. Не, професор Лаури, може да сте голяма клечка с кой знае какви дипломи, но на ваше място щях да се срамувам от себе си, Бог ми е свидетел. Аз да бях сгазил лука като вас, щях да си призная на място, ама като ви гледам, не мисля, че ще го сторите.

Да си признае на място: ако имаш какво да кажеш, говори! Но езикът му е онемял, кръвта пулсира в ушите му. Змия в пазвата — как да го отрече?

— Извинявайте — прошепва. — Имам работа.

Вдървен, се обръща и си тръгва.

Изаакс го следва в шумния коридор.

— Професор Лаури! — вика той. — Не можете да бягате по този начин! Да знаете, няма да оставя тая работа така!

Тъй започва всичко. На следващата сутрин, с изненадваща експедитивност, пристига докладна от кабинета на заместник-ректора по учебната част. Уведомяват го, че срещу него е повдигнато оплакване за нарушаване на член 3.1 от университетския поведенчески кодекс. Нареждат му да се яви колкото е възможно по-скоро в кабинета на заместник-ректора.

Към докладната, пристигнала в плик с гриф „поверително“, е прикачен екземпляр от текста на кодекса. Член 3 забранява преследване или тормоз на расова, етническа, религиозна основа, във връзка с пол, сексуална ориентация или физическо увреждане. Член 3.1 се занимава изрично с преследване или тормоз на студенти от страна на преподаватели.

Има и втори документ, който резюмира устава и компетенциите на разследващата комисия. Той чете документа с неприятно разтуптяно сърце. Не успява да прочете и половината, разсейва се. Става, заключва вратата на кабинета си, сяда с документа в ръка, опитва се да си представи какво се е случило.

Мелани не би предприела такава стъпка, той е убеден. Прекалено е невинна за такова нещо, не знае силата си. Накарал я е оня, човечецът в костюм не по мярка, той и братовчедката Полин, грозноватата, дуенята. Сигурно са я навили, изтощили са я и накрая са я заставили да се обърне към администрацията.

— Искаме да подадем оплакване — са казали.

— Да подадете оплакване? Какво оплакване?

— По личен въпрос.

— Тормоз — сигурно е пояснила братовчедката Полин, а Мелани е стояла до нея сконфузена. — Срещу един професор.

— Идете в стая еди-коя си.

В стая еди-коя си той, Изаакс, сигурно е добил смелост.

— Искаме да подадем оплакване срещу един от вашите професори.

— Добре ли сте го обмислили? Наистина ли го искате? — Така са го попитали, съблюдавайки правилата.

— Да, знаем какво искаме — е отговорил той, хвърляйки поглед към дъщеря си, — нека посмее да възрази.

Попълва се формуляр. Поставили са формуляра пред тях, дали са им писалка. Една ръка е поела писалката, ръка, която той е целувал, ръка, която той познава интимно. Първо името на ищеца: МЕЛАНИ ИЗААКС, с грижливо изписани главни букви. Ръката бавно слиза по колоната от квадратчета, търси кое да отбележи. Три: подсказва й пожълтелият от никотин пръст на баща й. Ръката се колебае, решава се, драсва в квадратчето обвинението си: J’accuse. Следва квадратчето за името на обвиняемия. ДАВИД ЛАУРИ, пише ръката, ПРОФЕСОР. И накрая, най-отдолу, датата и подписът й: извитото къдраво М, Л-то изписано смело, името завършено със замах.

Делото е сторено. Две имена на една страница, неговото и нейното, редом. Редом, но вече не като любовници, а като врагове.

 

 

Той се обажда в кабинета на заместник-ректора и получава час за пет вечерта, извън редовното работно време.

В пет чака в коридора. Арам Хаким, лъскав и млад, се появява и го поканва да влезе. В кабинета вече има двама души: Илейн Уинтър, декан на неговия факултет, и Фародия Расоол от Социологията, председател на университетската комисия срещу дискриминацията.

— Става късно, Давид, знаем защо сме се събрали — казва Хаким. — Затова — на въпроса. Как най-добре да процедираме?

— Можете да ми дадете повече подробности относно оплакването.

— Добре. Оплакването е подадено от госпожица Мелани Изаакс. Относно — той хвърля поглед към Илейн Уинтър — предишни нередности, свързани май с госпожица Изаакс. Илейн?

Илейн Уинтър взема думата. Никога не го е обичала; третира го като изкопаемо — колкото по-скоро го разкарат, толкова по-добре.

— Поставя се въпросът за посещението на госпожица Изаакс на лекции, Давид. Според думите й — разговарях с нея по телефона — миналия месец тя е присъствала само два пъти. Ако е вярно, трябвало е да ни се съобщи. Освен това твърди, че не се е явила на средносрочния изпит. Но — тя поглежда папката пред себе си, — ако се съди по твоя дневник, посещението й е било редовно, а на средносрочния изпит е изкарала седемдесет. — Илейн го разглежда изпитателно. — Следователно, освен ако няма две студентки на име Мелани Изаакс…

— Само една — казва той — нямам оправдание.

Хаким заговаря примирително.

— Приятели, нито е времето, нито мястото да започваме сериозни разговори. Според мен трябва — той поглежда към другите двама — да си изясним процедурата. Няма нужда да те уверявам, Давид, че въпросът ще бъде разглеждан при строга поверителност, знаеш го. Името ти ще бъде защитено, името на госпожица Изаакс — също. Ще се състави комисия. Функцията й ще бъде да реши дали съществува основание за дисциплинарни мерки. Ти или адвокатът ти ще получите възможността да оспорите състава й. Заседанията й ще бъдат закрити. Междувременно, докато комисията даде препоръка на ректора и ректорът действа според препоръката, всичко ще върви както досега. Госпожица Изаакс официално е напуснала твоя курс, от теб ще се очаква да се въздържаш от всякакви отношения с нея. Пропускам ли нещо, Фародия, Илейн?

Стиснала устни, д-р Расоол клати глава.

— Тия обвинения в тормоз винаги са нещо сложно, Давид, и крайно неприятно, но според нас процедурите ни са солидни и справедливи, така че ще действаме стъпка по стъпка и по правилата. Единствено мога да ти препоръчам да се запознаеш с процедурите и може би да си намериш адвокат.

Той понечва да отговори, но Хаким вдига ръка предупредително.

— Първо обмисли нещата, Давид.

Идва му до гуша.

— Не ми обяснявай какво да правя, не съм дете.

Излиза разярен. Но сградата е заключена, а портиерът си е отишъл. Задната врата също е заключена. Налага се да изчака Хаким да му отвори.

Вън вали.

— Ела под моя чадър — казва Хаким. Стигат до колата му и той добавя: — Честно казано, Давид, трябва да знаеш, че страшно ти съчувствам. Вярвай ми. Тая работа може да се превърне в ад.

Той познава Хаким от години, от времето, когато още играеше тенис, ходеха на тенис двамата, но сега не му е до мъжки откровения. Вдига рамене раздразнено и сяда в колата си.

Случаят щял да бъде строго поверителен, но, разбира се, не е, хората, разбира се, говорят. Защо иначе, при влизането му в преподавателската стая, всякакви разговори секват, защо една млада колежка, с която дотогава е имал най-приятелски отношения, оставя чая си недопит и излиза, като го отминава, без да го поглежда? Защо на първата му лекция за Бодлер се явяват само двама студенти?

Клюкарската мелница, мисли си той, върти се денонощно, смила репутации. Обществото на праведниците, заседаващо по ъглите, по телефона, при закрити врати. Злорадо шушукане. Schadenfreude. Първо присъдата, после процесът.

Той се старае винаги да върви с високо вдигната глава по коридорите.

Съветва се с адвоката, който е водил бракоразводното му дело.

— Нека първо да си изясним едно — пита адвокатът, — верни ли са обвиненията?

— Верни са. Имах любов с девойката.

— Сериозни ли бяха отношенията ви?

— Какво значение има това? След известна възраст всичко любовни връзки са сериозни. Като инфаркта.

— Моят съвет е да прибегнеш към стратегическата стъпка да си наемеш адвокатка. — Адвокатът споменава две имена. — Опитай се да уредиш нещата по извънсъдебен път. Определи си сам наказанието; оттегли се временно в отпуска, а в замяна университетът ще убеди девойката или семейството й да оттеглят обвиненията. В това ти е надеждата. Помири се с жълтия картон. Сведи щетите до минимум, изчакай скандалът да поутихне.

— Как да си определя сам наказанието?

— Терапия. Общественополезен труд. Психолог. В каквото успееш да ги убедиш.

— Психолог ли? Искаш да кажеш, че ми е нужен психолог?

— Не ме разбирай криво. Просто ти казвам, че една от предлаганите възможности е консултацията с психолог.

— Който ще ме оправи? Ще ме излекува? Ще ме излекува от неподобаващи щения?

Адвокатът свива рамене.

— Нещо подобно.

В университетското градче се провежда „Седмица срещу насилието“. „Жени срещу насилието: ВОЙНА!“ оповестяват, че ще организират двайсет и четиричасово бдение от солидарност към неотдавнашни жертви. Под вратата му пъхат брошурка: „ЖЕНИТЕ ПРОГОВАРЯТ“. Най-отдолу е надраскано с молив: „ДНИТЕ ТИ СА ПРЕБРОЕНИ, КАЗАНОВА.“

Той вечеря с бившата си съпруга Розалинд. Разделени са от осем години; бавно и предпазливо се сприятеляват отново, донякъде. Ветерани от войната. Приятно му е, че Розалинд още живее близо до него; това го насърчава. Може би и тя чувства същото спрямо него. Човек, на когото да разчиташ в най-лошия случай — ако паднеш в банята, ако откриеш кръв в изпражненията си.

Разговарят за Луси, единственото дете от първия му брак, която сега живее във ферма в Източен Кейп.

— Може би скоро ще я видя — казва той, — смятам да направя едно пътешествие.

— През семестъра?

— Семестърът е почти приключил. Остават ни само още две седмици.

— Има ли това нещо общо със сегашните ти неприятности? Чувам, че си имал неприятности.

— Откъде си чула?

— Хората говорят, Давид. Всички знаят за последната ти любовна авантюра с най-пикантни подробности. Ще ми позволиш ли да ти кажа колко глупаво изглежда всичко?

— Няма да ти позволя.

— Въпреки това ще ти кажа. Глупаво, че и грозно. Не знам как си уреждаш сексуалните връзки, нито пък ме интересува, но не се прави така. На колко си години — петдесет и две? Мислиш ли, че някое младо момиче ще изпита удоволствие да легне с мъж на тая възраст? Мислиш ли, че й е приятно да те наблюдава точно по средата на… Някога замислял ли си се над това?

Той мълчи.

— Не очаквай съчувствие от мен, Давид, не очаквай съчувствие от никого. Нито съчувствие, нито милост, не в наше време. Всички ще се надигнат срещу теб — и защо не? Просто не мога да разбера как си могъл!

Възкръснал е старият тон, тонът от последните години на брака им: страстни обвинения. Дори Розалинд би трябвало да се усети. Но може би е права. Може би младите трябва да бъдат защитени от вида на разтърсвани от страст старейшини. В края на краищата затова има проститутки, за да задоволяват копнежите на тия противни мъже.

— Както и да е — продължава Розалинд, — казваш, че ще видиш Луси.

— Да, смятам да замина след разследването и да остана при нея за известно време.

— Какво разследване?

— Идната седмица ще ме разследва комисия.

— Бързо действат. А след като гостуваш на Луси?

— Не знам. Не съм сигурен, че ще ми разрешат да се върна в университета. Нито съм сигурен, че ще го искам.

Розалинд поклаща глава.

— Безславен край на кариерата ти, не мислиш ли? Не те питам дали удоволствието с нея си струва последиците. Как ще организираш времето си? Какво ще стане с пенсията ти?

— Ще се споразумея някак с тях. Не могат да ме оставят без пукнат грош.

— Наистина ли? Не бъди толкова сигурен. На колко е години… твоята любима?

— На двайсет. Пълнолетна е. Достатъчно е възрастна, за да знае какво иска.

— Говори се, че вземала приспивателни. Вярно ли е?

— Не знам за никакви приспивателни. Звучи ми съчинено. Кой ти каза за приспивателните?

Тя не обръща внимание на въпроса.

— Влюбена ли беше теб? Ти заряза ли я?

— Нито беше влюбена, нито съм я зарязал.

— Тогава защо се оплаква?

— Знам ли? Тя не сподели с мен. Имало е някаква задкулисна битка, в която не съм участвал. Налице са ревниво гадже… възмутени родители. В крайна сметка тя сигурно е рухнала. За мен дойде като пълна изненада.

— Трябвало е да се досетиш, Давид. Прекалено стар си, за да се заплиташ в истории с чужди деца. Трябваше да предвидиш най-лошото. Както и да е, цялата история е ужасно унизителна. Говоря сериозно.

— Не си ме запитала дали аз съм бил влюбен в нея. Не трябваше ли да ми зададеш и този въпрос?

— Добре. Влюби ли се в тази млада жена, която посрами името ти?

— Не е нейна грешката. Не я обвинявай.

— Да не я обвинявам! На чия страна заставаш? Разбира се, че я обвинявам! Обвинявам теб, обвинявам и нея! Цялата история е позорна от начало до край! Позорна и вулгарна. Не се притеснявам, че го казвам.

Едно време при такива думи той би си излязъл със скандал. Сега не го прави. Обръгнали са — и той, и Розалинд, срещу взаимни обвинения.

На следващия ден Розалинд му телефонира.

— Давид, чел ли си днешния брой на „Аргус“?

— Не.

— Подготви се. Писали са за теб.

— Какво са писали?

— Сам го прочети.

Съобщението е на страница трета: „Сексуални обвинения срещу професор“. Той преминава по редовете с поглед: „… е призован да се яви пред дисциплинарна комисия по обвинение в сексуален тормоз. Засега Университетът мълчи по последните разкрития на поредица от скандали, включително измами при изплащане на стипендии и слухове за сексоргии по студентските общежития. Лаури (на 53 години), автор на труд за известния природоописател, английския поет Уилям Уърдсуърд^[1], не беше открит за коментар.“