Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Disgrace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Дж. М. Кутси

Заглавие: Позор

Преводач: Аглика Маркова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: Южноафриканска

Печатница: Печатница „Симолини“

Излязла от печат: 22 май 2008

Редактор: Жени Божилова

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-603-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1758

История

  1. — Добавяне

Двайсет и трета глава

Наближава обяд. Той е бил на разходка, извеждайки булдожката Кейти. За негова изненада, Кейти го следва неотлъчно или защото той върви по-бавно, или защото тя е станала по-бърза отпреди. Тя сумти и диша тежко, както винаги, но това сякаш е престанало да го дразни.

Като приближават дома, той забелязва хлапака, онзи, когото Пьетрус беше нарекъл „мой народ“, застанал с лице към задната стена. Отначало смята, че хлапакът пикае; след това осъзнава, че хлапакът наднича през прозорчето на банята и гледа Луси.

Кейти е започнала да ръмжи, но хлапакът е прекалено погълнат от гледката и не внимава. В момента, в който се обръща, двамата го връхлитат. С опакото на ръката си той зашлевява хлапака през лицето.

— Свиня такава! — изкрещява той и отново го зашлевява тъй, че хлапакът се олюлява. — Мръсна свиня такава!

По-скоро стреснат, отколкото наранен, хлапакът се опитва да избяга, но се препъва в собствените си крака. Кейти моментално го връхлита. Зъбите й се сключват над лакътя; тя забива предни крака и ръфа, ръмжейки. Като крещи от болка, хлапакът се опитва да се освободи. Удря с юмрук, но ударите му са безсилни и кучето не им обръща внимание.

Думата още звънти във въздуха: „Свиня!“. Той никога не е изпитвал подобна първична ярост. Би искал хлапакът да си получи заслуженото: хубав бой. Внезапно фрази, които е избягвал цял живот, започват да му се струват справедливи и правилни: „Да му дам един урок, да му покажа къде му е мястото.“ Значи така става, мисли си той, значи това било да си дивак!

Рита хлапака така яко, че го просва встрани. Полукс! Ама че име!

Кучето променя позицията си, като се възкачва върху хлапака, яростно ръфа ръката му и скъсва ризата му. Хлапакът се опитва да отмести кучето, но то не помръдва.

— Ау-у-у-у-у! — вие от болка хлапакът. — Всичките ще ви убия! — изкрещява той.

След това на сцената се появява Луси.

— Кейти! — заповядва тя.

Кучето я поглежда косо, но не се подчинява.

Като коленичи, Луси сграбчва нашийника на кучето и започва да говори тихо и настойчиво. Кучето неохотно отслабва хватката си.

— Как си? — пита тя.

Хлапакът стене от болка. От носа му текат сополи.

— Ще ви убия! — задъхва се той. Изглежда, като че ще се разплаче.

Луси запретва ръкава му. Виждат се следите от кучешките зъби; пред очите им на черната кожа избиват мънистенца кръв.

— Ела, да влезем да те измием — казва тя. Хлапакът смръква сополи и сълзи и клати глава.

Луси е завита само с пешкир. Като става, пешкирът се плъзга и оголва гърдите й.

Последния път, когато видя гърдите на дъщеря си, те бяха свенливи розови пъпки на шестнайсетгодишна. Сега са тежки, кръгли, почти млечни. Никой не помръдва. Той не може да откъсне поглед от гърдите; хлапакът ги зяпа безсрамно. У него отново се надига ярост, замъглява погледа му.

Луси загърбва и двамата, закрива се. С бързо движение хлапакът скача на крака и търтва да бяга колкото може по-далеч.

— Всички ще ви убием! — изкрещява. Той се обръща: като гази нарочно по картофената леха, хлапакът се мушва под телената ограда и се отдалечава към къщата на Пьетрус. Походката му отново става наперена, макар да е притиснал ръката си до себе си.

Луси е права. Това момче не е наред, не е нормално. Необуздано дете в тялото на млад мъж. Но има и друго, някакъв аспект от цялата история, който той не разбира. Какво цели Луси, като защитава хлапака?

Луси заговаря.

— Това не бива да продължава, Давид. Мога да го оправя с Пьетрус и неговите aanhangers. Мога да се справям с теб. Но не мога да се справя с всички вас заедно.

— Той те зяпаше през прозореца. Знаеш ли това?

— Ненормален е. Ненормално дете.

— Това оправдание ли е? Оправдание за това, което ти стори?

Устните на Луси се движат, но той не чува какво казват.

— Нямам му доверие — продължава той. — Той е коварен. Като чакал, който души наоколо, търси да направи беля. Навремето имаше специална дума за хора като него. Малоумен. Недоразвит. Умствено недоразвит. Морално недоразвит. Трябва да е в лудница.

— Това са необмислени приказки, Давид. Ако предпочиташ да разсъждаваш така, поне не го изричай на глас. Както и да е, никак не е важно какво мислиш за него. Той е тук, няма да изчезне в облак дим, той е факт от живота.

Тя не трепва пред погледа му, примижала към слънцето. Кейти сяда плавно, леко задъхана, доволна от себе си, доволна от постиженията си.

— Давид, не можем да продължаваме по този начин. Преди да дойдеш, всичко се беше уталожило, всичко беше спокойно. Трябва да имам спокойствие, готова съм да дам всичко, да направя всякаква жертва, само да имам спокойствие.

— И аз съм част от жертвата, която си готова да направиш?

Тя свива рамене.

— Не аз, а ти го каза.

— Тогава ще си стегна куфарите.

 

 

Часове след случилото се ръката му още пари от ударите. Когато се сети за хлапака и заплахите му, кипи от гняв. Същевременно се срамува от себе си. Вини единствено себе си. На никого не даде урок — най-малко — на хлапака. Единственото, което постигна, бе, че още повече се отдалечи от Луси. Разкри й се в плен на страст и тя очевидно не харесва видяното.

Би трябвало да се извини. Но не може. Някак не може да се застави. Нещо у Полукс го вбесява: грозните му, мътни очички, наглостта му, но също и мисълта, че, подобно на плевел, той е получил възможността да оплете корените си около Луси и нейното съществуване.

Ако Полукс отново оскърби дъщеря му, ще го удари отново. Du muss dein Leben andern! С други думи, трябва да промениш живота си. Е, той е твърде стар, за да се подчини, твърде стар, за да се промени. Луси може и да е в състояние да командва волята си, но той не, ако иска да запази честта си.

Ето затова трябва да се води по Тереза. Тереза е може би последната, която е в състояние да го спаси. Тереза нехае за честта. Тя излага гърдите си на слънцето; свири на банджото пред прислугата и не я интересува дали й се присмиват. Тя има безсмъртни щения и ги изразява с песен. Тя няма да позволи да умре.

Той пристига в клиниката точно когато Бев Шо излиза. Двамата се прегръщат предпазливо, като непознати. Не е за вярване, че са лежали голи в прегръдките си.

— Само на гости, или се връщаш за известно време? — пита го тя.

— Връщам се за толкова, колкото е необходимо. Но няма да живея при Луси. Двамата не се разбираме. Ще си намеря стая в града.

— Жалко. Какъв е проблемът?

— Между двама ни с Луси? Надявам се, никакъв. Нищо, което да не може да се оправи. Проблемът е и хората, между които тя живее. Като дойда и аз, ставаме прекалено много. Прекалено много на прекалено тясно място. Като паяци в бутилка.

Представя си сцена от „Ад“: дълбоката тиня на Стикс, в която душите врат като гъби. Vedi l’anime di color cui vinse l’ira. Души, обладани от гняв, които се изяждат една друга. Наказание, достойно за престъплението.

— Говориш за хлапака, който дойде да живее с Пьетрус. Трябва да си призная, че никак не ми харесва. Но докато Пьетрус е там, на Луси нищо няма да й се случи. Може би е настъпил моментът, Давид, в който трябва да се оттеглиш и да оставиш Луси сама да търси решение. Жените са гъвкави. Луси е гъвкава. И млада. Тя е по-голяма реалистка от теб. От нас двамата.

Луси реалистка — не такова е неговото мнение.

— Ти непрекъснато ме съветваш да се оттегля. Ако се бях оттеглил още в началото, какво щеше да стане с Луси?

Бев Шо мълчи. Има ли у него нещо, което Бев Шо може да види, а той не? Трябва ли, щом животните й се доверяват, да й се довери и той и благодарение на нея да си извлече поука? Животните й се доверяват, а тя използва доверието им, за да ги унищожи. Къде е поуката в това?

— Ако наистина се оттегля — продължава да налучква той, — и някоя нова катастрофа връхлети фермата, как ще живея?

Тя свива рамене.

— Това ли е въпросът, Давид? — пита го тихо.

— Не знам. Вече не знам кой е въпросът. Сякаш завеса дели Лусиното поколение и моето. Дори не съм забелязал кога се е спуснала.

Двамата мълчат дълго.

— Както и да е — продължава той, — не мога да остана при Луси, така че търся стая. Ако случайно чуеш за нещо в Греъмстаун, кажи ми. Дойдох главно да ти кажа, че съм на твое разположение за помощ в клиниката.

— Добре — казва Бев Шо.

От приятел на Бев Шо той купува половинтонен пикап, за който плаща с чек за 1000 ранда и с друг за 7000 ранда, който ще бъде осребрен в края на месеца.

— За какво възнамеряваш да го използваш? — пита мъжът.

— Животни. Кучета.

— Ще ти е нужно да сложиш прегради отзад, за да не бягат. Познавам един, който може да ти монтира прегради.

— Моите кучета не скачат.

Според документите камиончето е дванайсетгодишно, но двигателят работи без засечка. А пък и, казва си той, няма да му е нужен вечно. Нищо не трае вечно.

Чрез обявите в „Крокътс мейл“ си наема стая в къща близо до болницата. Представя се като Лаури, плаща в аванс наема за един месец, казва на хазяйката си, че е дошъл в Греъмстаун на амбулаторно лечение. Не казва от какво се лекува, но знае, че според нея е рак.

Харчи пари с шепи. Няма значение.

В един туристически магазин купува бързовар, малка газова печка и алуминиева тенджера. Докато ги носи към стаята си, среща на стълбите хазяйката си.

— Ние не позволяваме да се готви в стаите, господин Лаури. За да не стане пожар, разбирате ли?

Стаята е тъмна, задушна, претрупана с мебели, дюшекът е на бучки. Но той ще свикне, както свикна с други неща.

Има още един наемател, пенсиониран учител. Разменят си поздрави на закуска, но иначе не разговарят. След закуска той отива в клиниката и прекарва деня там — всеки ден, включително неделите.

Клиниката става негов дом много повече от пансиона. Той си създава гнезденце в празното помещение зад сградата, слага маса и старо кресло, което семейство Шо му е дало, и плажен чадър, да го пази от най-горещото слънце. Занася там газовата печка, за да си прави чай или да си стопли някоя консерва: спагети и кюфтета, месо с лук. Два пъти на ден храни животните; чисти клетките им и понякога разговаря с тях; иначе чете или дреме, или, останал сам, съчинява на Лусиното банджо музиката, която ще даде на Тереза Гичоли.

Докато се роди детето, такъв ще бъде животът му.

Една сутрин вдига поглед и вижда личицата на три момченца, които го гледат над бетонната стена. Той се надига от мястото си: кучетата се разлайват, момчетата скачат долу и се разпиляват, като крещят от възбуда. Има какво да разправят у дома: луд дедик седи между кучета и си пее.

Наистина луд. Как изобщо би могъл да им обясни — на тях, на родителите им, на селото — какво са сторили Тереза и любимият й, за да заслужат възкресението си в този свят?