Дж. М. Кутси
Позор (10)

Десета глава

На табелата на клиниката е изписано „Дружество за защита на животните“; отдолу — приемните часове, върху които обаче е поставена лентичка. В момента, в който излиза от колата, го наобикалят деца, просят пари или просто го зяпат. Той се промъква през тълпата и през внезапната какофония, създавана от две кучета, чиито собственици ги дърпат и които се зъбят едно на друго и ръмжат и лаят.

Малката, гола чакалня е претъпкана. Трябва да прескочи нечии крака, за да влезе.

— Госпожа Шо? — пита той.

Една старица кима към коридор, отделен с пластмасова завеса. Старицата води козел на късо въже; козелът гледа нервно, измерва с очи кучетата, копитата му цъкат по твърдия под.

Във вътрешното помещение, което остро мирише на урина, Бев Шо се е привела над ниска маса със стоманена повърхност. С тънка сонда с лампичка тя изследва гърлото на младо куче, което прилича на кръстоска между гонче и чакал. Коленичило на масата, босоного дете, очевидно собственикът, държи главата на кучето под мишница и се опитва да му попречи да затваря челюстите си. От кучешкото гърло се изтръгва ниско, клокочещо ръмжене; мощните крайници се напрягат. Той непохватно посяга да участва в стълкновението, като прибира задните крака на кучето и го заставя да клекне.

— Благодаря — казва Бев Шо. Лицето й е зачервено. — Има абсцес от прораснал зъб. Не разполагаме с антибиотици, така че… дръж го здраво, boytjie! — така че се налага да го цепнем и да се надяваме всичко да е наред.

Тя бръква в устата с ланцета. Кучето подскача високо, изтръгва се от него, почти се изтръгва от прегръдките на момчето. Той сграбчва кучето, преди да е слязло от масата; за момент кучешкият поглед, пълен с ярост и страх, го пронизва.

— Обърнете го, ето така — казва Бев Шо. Като гука успокоително, тя сръчно препъва кучето и го обръща на едната му страна.

— Колана!

Той увива колана около кучешкото тяло и Бев го закопчава.

— Тъй — казва Бев Шо. — Мислете си приятни неща, силни неща. Те подушват какво си мислите.

Той се отпуща върху кучето с цялата си тежест. Предпазливо, с ръка, увита в стара дрипа, детето отново разтваря челюстите. Кучето, ужасено, подбелва очи. Подушвали какво си мислиш — що за глупост! — Хайде, спокойно! — казва той полугласно.

Бев Шо отново забива ланцета. Кучето се задавя, замръзва, след това се отпуска.

— Така — казва Бев, — сега нека да се доверим на природата.

Тя откопчава колана, говори на детето на език, който му звучи като развален ксоса. Кучето, вече изправено, се крие под масата. Повърхността на масата е покрита с кръв и слюнка; Бев я избърсва. Детето примамва кучето да излязат.

— Благодаря ви, господин Лаури. Имате положително присъствие. Усещам, че обичате животни.

— Дали обичам животни? Ям ги, следователно предполагам, че ги обичам, поне някои части от тях.

Косата й е буря от къдрички. Интересно дали се навива сама, с щипци? Едва ли — това би й отнемало часове всеки ден. Сигурно е естествено къдрава. Досега не е виждал подобна къдравост толкова отблизо. Кръвоносните съдове на ушите й изпъкват — плетеница от червено и лилаво. Такива са и по носа й. А пък брадичката й излиза направо от бюста, като на птицечовка. Общо взето, забележително непривлекателна.

Тя обмисля думите му, чийто подтекст изглежда не е схванала.

— Да, в тая страна се ядат много животни. Не че ни е донесло особена полза. Не ми е ясно как ще се оправдаем пред тях. — След това добавя: — Ще продължим ли със следващото?

— Да се оправдаем? Кога? При Второто пришествие?

Любопитен е да чуе нещо повече по въпроса, но не е сега моментът.

Козелът, възрастно животно, едва ходи. Тестикулите му, наполовина жълтеникаво-морави, са се издули от едната страна като балон; другата представлява каша от спечена кръв и мръсотия. Старицата обяснява, че са го ръфали кучета. Но козелът изглежда бодър, весел, с боен дух. Докато Бев Шо го преглежда, той изръсва по пода купчинка барабонки. Застанала до главата му, сграбчила рогата му, старицата се преструва, че му се кара.

Бев Шо докосва тестикулите с памуче. Козелът ритва.

— Можете ли да му стегнете краката? — пита тя и показва как.

Той завързва десния заден крак към десния преден крак. Козелът отново се опитва да рита, полита. Тя внимателно почиства раната. Козелът се разтреперва, блее; грозен звук, нисък и дрезгав.

Мръсотията е почистена и той забелязва, че раната гъмжи от бели ларви, полюшващи слепите си глави във въздуха. Потреперва от погнуса.

— Месарки — определя Бев Шо. — Поне на една седмица. — Тя издава устни и се обръща към старицата: — Трябваше да го доведете веднага.

— Да — отвръща старицата. — Всяка нощ кучетата идват. Много, много лошо. Петстотин ранда плащаш за такъв мъжага.

Бев Шо се изправя.

— Не знам какво да правя. Не съм достатъчно опитна, за да се опитам да оперирам. Тя може да изчака до идването на доктор Оостуицен в четвъртък, но този нещастник и без това ще си остане стерилен, ще се съгласи ли стопанката му? Пък и остава въпросът с антибиотиците. Готова ли е да даде пари за антибиотици?

Тя отново коленичи до козела, потърква шията му, галейки я отдолу нагоре със собствената си коса. Козелът потреперва, но не мърда. Бев дава знак на старицата да пусне рогата му. Старицата се подчинява. Козелът не помръдва.

Бев шепне.

— Какво казваш, приятелю? — дочува думите й той. — Какво казваш? Достатъчно ли е?

Козелът стои неподвижно, като хипнотизиран. Бев Шо продължава да го гали с главата си. Като да е изпаднала и тя в транс. След това се съвзема и се изправя.

— Опасявам се, че е много късно — казва на старицата. — Не мога да му помогна. Ако искате, изчакайте доктора в четвъртък, ако искате, оставете го при мен. Да го прибера ли тук?

Старицата се поколебава, след това поклаща глава. Започва да тегли козела към вратата.

— След това можете да си го приберете — казва Бев Шо. — Просто искам да се погрижа за него.

Макар тя да се опитва да овладее гласа си, нотките на поражение са ясно доловими. Долавя ги и козелът: рита, рипа и се дърпа; гнусният балон на задника му потреперва. Старицата го развързва, хвърля примката настрана. Изчезват.

— Какво става? — пита той.

Бел Шо крие лице, изсеква се.

— Нищо. Пазя достатъчно летални за неспасяемите случаи, но не мога да принудя собствениците. Животното си е тяхно, искат да си го заколят те. Жалко! Толкова добро животно, толкова храбро и доверчиво!

„Летални“ — това да не е название на лекарство? Фармацевтичните компании са способни да измислят какво ли не. Внезапен мрак, от водите на Лета.

— Може би разбира повече, отколкото си мислите — казва й той. За своя собствена изненада, се опитва да я утеши. — Може би вече е изживявал подобно нещо. Тъй да се каже, роден е с познанието. В края на краищата, в Африка сме. Козите съществуват от сътворението на света. Не е нужно да ги учим на предназначението на стоманата и огъня. Те знаят как умират себеподобните им. Родени са с това познание.

— Мислите ли? Не съм убедена. Не мисля, че ние сме готови да умрем, никой от нас не е готов да умре сам.

Нещата започват да му се изясняват. За първи път се догажда за задачата, която си е поставила тази грозна женичка. Мрачното здание не е място за изцеление — тя е любител доктор и нищо повече — а последно убежище. Припомня си историята на… кой беше? Свети Юбер?… укрил елен, който се втурнал в параклиса му, задъхан и уплашен, бягайки от ловджийските кучета. Бев Шо — не ветеринарка, а жрица, погълнала идиотизмите на Новата ера, опитваща се, без никаква логика, да облекчава съдбата на страдащите африкански животни. Според Луси тя щяла да му се стори интересна. Луси греши. „Интересна“ не е точната дума.

Той прекарва в кабинета целия следобед, като помага според силите си. Когато приключва и последният преглед, Бев Шо го развежда из двора. В птичарника има само една птица, млад орел-риболов с шинирано крило. Останалите пациенти са само кучета — не Лусините чистокръвни, отглеждани кучета, а сбирщина от кльощави мелези, натъпкани в двете клетки, лаещи, скимтящи, плачещи, подскачащи от възбуда.

Той й помага да разпредели сухите хранителни смески и да напълни коритата с вода. Изпразват два десеткилограмови чувала.

— Как плащате за всичко това?

— Купуваме на едро. Организираме набиране на средства. Получаваме дарения. Предлагаме безплатно кастриране и получаваме за това грантове.

— Кой извършва кастрирането?

— Доктор Оостуицен, нашият ветеринар. Но той идва само един следобед седмично.

Той гледа как ядат кучетата. Изненадан е, че почти не се бият. Малките, слабите, се държат настрана, приемайки своя дял, изчаквайки реда си.

— Лошото е, че са прекалено много — казва Бев Шо. — Те не го разбират, естествено, а и няма как да им кажем. Прекалено много по нашите стандарти, не по техните. Ако ги оставим, ще продължават да се размножават, докато изпълнят земята. За тях безбройните поколения не са нещо лошо. Заедно е повесело. Същото е с котките.

— И с плъховете.

— И с плъховете. Което ми напомня: като си отидете у дома, претърсете се за бълхи.

Едно от кучетата, сито, с блеснали от блаженство очи, души пръстите му през телената ограда, близва ги.

— Много егалитарно общество, а? — отбелязва той. — Никакви класи. Никой не е толкова голям, че да се притеснява да подуши задника на другия.

Той кляка, позволява на кучето да подуши лицето му, дъха му. Струва му се, че кучето гледа интелигентно, макар че по всяка вероятност само си въобразява.

— Всички ли ще умрат?

— Само онези, които никой не иска. Ще ги приспим.

— И това го вършите вие.

— Да.

— Не ви ли е неприятно?

— Неприятно ми е. Ужасно ми е неприятно. Но не искам да го върши някой равнодушен. Вие бихте ли се заловили?

Той мълчи. След това казва:

— Знаете ли защо дъщеря ми ме изпрати при вас?

— Тя ми каза, че сте загазил.

— Не само съм загазил. Аз съм, както се казва, обезчестен.

Наблюдава я внимателно. Тя сякаш се притеснява, но може би той само си въобразява.

— Като знаете това, още ли искате помощта ми?

— Ако сте готов… — Тя разперва ръце, притиска длани, отново разперва ръце. Не знае какво да отговори и той не й помага.

 

 

Дотогава той е гостувал на дъщеря си само за кратко време. Сега дели с нея дома й, живота й. Трябва да внимава да не позволява на старите си навици да се намесват; родителски навици: да сложи ново руло тоалетна хартия, да гаси лампите, да гони котката от кушетката. Упражнявай се за старостта — укорява се той. — Упражнявай се да се пригаждаш. Упражнявай се за старческия дом.

Казва, че е уморен и след вечеря се оттегля в стаята си, до която достигат слаби звуци от живота на Луси: чекмеджета, отваряни и затваряни, радио, тих телефонен разговор. Дали се обажда в Йоханесбург и говори с Хелън? Дали неговото присъствие в къщата ги е разделило? Ще дръзнат ли двете да споделят легло, докато той е в къщата? И ако през нощта леглото изскърца, ще се притеснят ли? Ще се притеснят ли толкова, че да спрат? Но какво знае той за действията на две жени в леглото? Може би при тях леглото не скърца. Пък и какво по-точно му е известно за тези двете, за Луси и Хелън? Може би те спят заедно като децата, гушкат се, докосват се, кикотят се, отново изживяват моминството си — по-скоро сестри, отколкото любовници. Заедно в леглото, заедно във ваната, заедно пекат сладки, носят едни и същи дрехи. Сафическа любов, оправдание за многото килограми.

Истината е, че не му е приятно да си представя дъщеря си, обзета от страст към друга жена, при това проста жена. От друга страна, по-приятно ли щеше да му бъде, ако любовникът беше мъж? Какво всъщност иска той за Луси? Не че иска тя да остане вечно дете, вечно невинна, вечно негова, в никакъв случай! Но той е баща, това е съдбата му, и стареейки, бащата неволно се обляга все повече на дъщеря си. Дъщерята се превръща в негово второ спасение, невястата на възродената му младост. Нищо чудно, че в приказките кралиците се опитват да измъчват дъщерите си до смърт!

Той въздиша. Горката Луси! Горките дъщери! Каква участ, какво бреме! Ами синовете — сигурно и те минават през изпитания, макар той да не знае точно какви.

Да можеше да заспи. Но му е студено и изобщо не му се спи.

Става, намества си сакото, връща се в леглото. Чете писмата на Байрон от 1820 година. Дебел, остарял на трийсет и две години, Байрон живее у семейство Гичоли в Равена — с Тереза, неговата благодушна късокрака любовница, и с нейния мазен, злобен съпруг. Лятна горещина, чай в късния следобед, провинциални клюки, едва прикривани прозевки. „Жените седят в кръг, мъжете играят досадни игри на карти“ — пише Байрон. Чрез прелюбодействието е преоткрил цялата досада на брака. „Винаги съм знаел, че на трийсет години ще престана да изпитвам истинско, силно удоволствие от страстта.“

Той въздиша отново. Колко кратко е лятото преди есента и след това зимата! Чете до среднощ, но въпреки това не успява да заспи.