Дж. М. Кутси
Позор (24)

Двайсет и четвърта глава

Тереза стои на прозореца на спалнята си в бялата си нощница. Очите й са затворени. Дълбока нощ е: тя диша равно, поемайки шумоленето на вятъра, квакането на жабите.

— Che vuol dir — пее тя. — Che vuol dir questa solitudine immensa? Ed io — пее тя — che sono?^[1]

Мълчание. Solitudine immensa не отговаря. Дори триото музиканти в ъгъла се спотайват като съсели.

„Ела — шепне тя, — ела при мен, умолявам те, Байроне мой“ — и разтваря обятия широко, прегръщайки мрака, приемайки онова, което мракът ще й донесе.

Тя иска от него да долети с вятъра, да се увие около нея, да зарови лицето си в трапчинката между гърдите й. Или пък да пристигне в зори, да се появи на хоризонта като слънчев бог, озарявайки я с топлината си. Иска го обратно, както и да дойде.

Седнал край масичката си сред кучкарниците, той се вслушва в печалните фиоритури в молбата на изправената пред мрака Тереза. Лош момент от месеца, Тереза кърви, не е мигнала, изтерзана е от желание. Иска да бъде спасена — от болката, от летния пек, от Вила Гамба, от бащината злоба, от всичко.

Вдига оставената на стола мандолина. Гушка я като дете и се връща към прозореца. „Дрън-дзън“ — пее мандолината в ръцете й, тихичко, за да не събуди баща й. „Дрън-дзън“ — кряка банджото в унилия двор в Африка.

„Само хоби, занимание“, беше казал той на Розалинд. Лъжа. Операта не му е хоби, вече не му е хоби. Тя поглъща дните и нощите му.

Но въпреки отделни сполучливи моменти, истината е, че „Байрон в Италия“ не върви. Няма действие, няма развитие, само дълга, несигурна кантилена, която Тереза хвърля в пустия въздух, насичана понякога от Байроновите стонове и въздишки иззад кулисите. Съпругът и съперницата са забравени, може дори да не са съществували. Лиричният импулс у него може да не е отмрял, но след десетилетия глад изпълзява от своята дупка вече съсухрен, осакатен, деформиран. Той няма музикални запаси, запаси от енергия, за да спаси „Байрон в Италия“ от монотонността, в която се движи от самото начало. Операта се е превърнала в произведение на сомнамбул.

Той въздиша. Хубаво би било да се върне тържествуващ в обществото, като автор на ексцентрична камерна оперка. Но няма да стане. Налага се да смири надеждите си и да очаква някъде в този вихър от звуци да се стрелне като птица една-едничка истинска нота на безсмъртен копнеж. Кой ще я познае? Това ще остане задача на бъдещите изследователи, ако в бъдеще все още има изследователи. Защото той няма да чуе тази нота, когато тя прозвучи, ако прозвучи — той знае прекалено много за изкуството и въздействието му, за да очаква това. Макар за Луси да би било много добре да получи доказателството още докато е жив, за да има по-добро мнение за него.

Горката Тереза! Горката страдалица! Той я върна от гроба й, обеща й нов живот и сега се отказва от нея. Надява се тя да намери сили в сърцето си, за да му прости.

Измежду кучетата има едно, към което той започва да изпитва особена привързаност. Младо мъжко куче, което влачи зад себе си изсъхнало ляво задно краче. Дали е родено тъй, не се знае. Никой посетител не е изразил желание да го осинови. Изпитателният срок е почти изтекъл; скоро иглата ще го стигне.

Понякога, когато чете или пише, той изважда кучето от кучкарника и го оставя да припка с гротескната си походка из двора, или да дреме в краката му. Кучето в никакъв случай не е „негово“; той се въздържа да му даде име, макар Бев Шо да го нарича Driepoot, но независимо от това усеща как от кучето струи към него щедра обич. Той е осиновен произволно, но безусловно; знае, че кучето би умряло за него.

Кучето е запленено от звука на банджото. Когато той дрънка по струните, кучето сяда, накланя глава, слуша. Когато той си тананика мотива на Тереза и постепенно гласът му се пълни с чувство (все едно че ларинксът му се разширява; той усеща ударите на кръвта в гърлото си), кучето премлясква и изглежда, че ще запее, или ще завие.

Дали ще дръзне да го стори: да въведе и куче като герой в операта, да му позволи да извие до небесата, някъде между строфите на съкрушената от любов Тереза и собствената си жалба? Защо не? Нали в творба, която никога няма да бъде представена, всичко е позволено?

 

 

В събота сутрин, както са се споразумели, той отива на „Донкин скуеър“, за да помага на Луси да продава зеленчуци. След това я води на обяд.

Луси се движи все по-бавно. На лицето й е застинал вглъбен, ведър израз. Бременността й още не личи, но щом той долавя знаци, колко време ще е нужно на дъщерите на Греъмстаун, за да ги доловят и те с орлов поглед?

— Как е Пьетрус? — пита той.

— Къщата е готова, остават таваните и водопроводът. В момента се местят.

— А детето им? Не е ли време да се ражда?

— Идната седмица. Всичко е изчислено точно.

— Пьетрус правил ли е други намеци?

— Какви намеци?

— За теб. За твоето място в схемата.

— Не.

— Може би ще бъде различно, щом детето — той почти незабележимо посочва дъщеря си, тялото й — се роди. В края на краищата то ще е дете на тази земя. Не биха могли да отрекат това.

Разделя ги дълго мълчание.

— Обичаш ли го вече?

Макар да са негови, да ги изрича неговата уста, тези думи го стряскат.

— Детето ли? Как бих могла? Но ще го обичам. Любовта ще се появи — в това отношение можем да се доверим на Майката Природа. Решила съм да бъда добра майка, Давид. Добра майка и добър човек. И ти би трябвало да се опиташ да бъдеш добър човек.

— Май за мен е прекалено късно. Аз съм просто каторжник, който си излежава присъдата. Но ти се постарай. Имаш всички шансове.

Добър човек. Нелошо решение в тези тъмни времена.

По неизречено споразумение, временно той не посещава фермата на дъщеря си. Въпреки това един ден подкарва пикапа по „Кентън роуд“, оставя го на отклонението и изминава пеша останалата част от разстоянието не по пътя, а направо през нивите.

От последното възвишение той вижда как фермата се разстила през него: старата къща, солидна както всякога, конюшните, новата къща на Пьетрус, старият водоем, в който различава петънца, сигурни патиците, и по-големи петънца, сигурно дивите гъски, далечните посетители на Луси.

От такова разстояние цветните лехи са ранни цветни четириъгълници: пурпурни, чернени, сиво-сини. Сезонът на цъфтежа. Пчелите сигурно са на седмото небе.

От Пьетрус няма и следа, нито от жена му, нито от зверчето, което живее с тях. Но Луси работи сред лехите и, като слиза по пътеката, той забелязва и булдожката: кафяво-бежово петно до нея.

Стига до оградата и спира. Луси, с гръб към него, още не го е забелязала. Облечена е в светла лятна рокля; носи ботуши и широкопола сламена шапка. Когато се навежда, кастрейки, кърнейки, връзвайки, той вижда нейната млечна, прошарена със сини вени кожа и широките, уязвими сухожилия на задната част на коленете й: най-малко красивата част от женското тяло, най-малко изразителната и може би заради това най-затрогващата.

Луси се изправя, протяга се, пак се навежда. Кърска работа; селска работа; откак свят светува. Дъщеря му е станала селянка.

Тя все още не е усетила присъствието му. Що се отнася до кучето-пазач, кучето-пазач май дреме.

И тъй: някога тя беше мъничка попова лъжичка в майчиното си тяло, а ето я сега — солидна в своето съществуване, по-реална от всякога. С малко късмет, тя ще съществува дълго, дълго, след като той си е отишъл. Когато той умре, тя, с малко късмет, ще продължава да върши обикновената си работа между цветните лехи. От нея ще е произлязло друго съществуване, което, с малко късмет, ще бъде също толкова солидно, също толкова трайно. И така ще продължава род, в който неговият дял, неговият дар неизбежно ще се свива и свива, докато може и да бъде забравен.

Дядо. Патриарх. Кой да си го помисли! Че коя хубава жена според него би била съблазнена от леглото на един дядо?

Изрича тихо името й.

— Луси!

Тя не го чува.

Какво означава да бъдеш дядо? Като баща той не беше кой знае какво, макар да се стараеше повече от мнозина. Като дядо сигурно пак няма да успее особено. Не притежава добродетелите на старостта: справедливост, благост, търпение. Но може би ще се сдобие с тях, когато загуби другите добродетели, например добродетелта на страстта. Трябва пак да попрочете Виктор Юго, възпял добродетелите на дядото. Сигурно ще има какво да научи.

Вятърът стихва. Настъпва момент на пълно спокойствие, което той би искал да продължи вечно: мекото слънце, неподвижността на следобеда, пчелите, неуморни в цветните лехи и в центъра на картината, млада жена, das ewig Weibliche, в ранна бременност, със сламена шапка за слънце. Сцена, готова да бъде нарисувана от Сарджънт или от Бонар. И те — гражданчета като него, но дори гражданчетата могат да разпознаят красотата и да се задъхат, когато я видят.

Истината е, че никога не е намирал селския живот за особено привлекателен, въпреки всичките поеми на Уърдсуърд. Никога не е виждал нищо, освен красиви жени — и до какво го докара това? Нима е твърде късно да образоваш окото?

Той се прокашля.

— Луси! — казва вече по-силно.

Магията е развалена. Луси се изправя, извръща се, усмихва се.

— Здравей. Не те чух.

Кейти повдига глава и примижава към него.

Той тежко се прехвърля през оградата. Кейти бавно отива до него и души обущата му.

— Къде е пикапът? — пита Луси. Тя се е зачервила от работата, а може и да е загоряла от слънцето. Но очаквано му изглежда образец на здраве.

— Паркирах и се поразходих.

— Ще влезеш ли да пийнем чай?

Кани го, сякаш е гост. Добре. Гости, гостуване; нова възможност, ново начало.

 

 

Пак е неделя. Двамата с Бев Шо отново са заети с работата по Lösung. Едно по едно той носи котките, след това кучетата: старите, слепите, куците, сакатите, обезобразените, но и младите, здравите — всички, за които е ударил часът. Едно след друго Бев ги докосва, говори им, утешава ги, убива ги, след това се изправя и гледа как той запечатва останките им в черен пластмасов саван.

Двамата с Бев не си говорят. От нея той вече е научил как да съсредоточава цялото си внимание върху животното, което убиват, като му дава онова, което вече не се затруднява да нарича със същинското му име: любов.

Той завързва последния чувал и се отправя към вратата. Двайсет и три. Останало е само едно младо куче, онова, което обича музиката, онова, което, ако не беше късметлия, щеше да потегли след приятелите си към сградата на клиниката, към операционната маса с цинково покритие, върху която траят по-дълго силните, смесени миризми, включително онези, с които кучето още не се е запознало: миризмата на смърт, нежната, мимолетна миризма на освободената душа.

Онова, което кучето няма да успее да проумее (ще, го проумее на куково лято! — мисли си той), онова, което кучешкият му нос няма да му каже, е как става така, че влизаш сякаш в нормална стая, а повече не излизаш. Нещо се случва в тази стая, нещо, което не бива да се споменава: в нея душата бива изтръгвана от тялото; известно време виси във въздуха, като се гърчи и извива; след това бива всмукана и изчезва. Кучето няма да успее да разбере, че стаята не е стая, а дупка, през която напускаш съществуването си.

„Все по-трудно става“ — беше казала веднъж Бев Шо. По-трудно, но и по-лесно. Човек свиква със затрудненията; престава да се изненадва, че онова, което е било трудно, може да стане още по-трудно. Ако пожелае, той може да подари на младото куче още една седмица. Но ще дойде моментът, неизбежният момент, в който ще трябва да го доведе при Бев Шо в нейната операционна (може би ще й го донесе на ръце, може би това ще направи за него) и ще го гали, и ще отметне козината, така че иглата да намери вената, и ще му шепне, и ще го подкрепя в момента, когато неразбиращо, то ще опъне крака; и след това, когато душата му излезе, ще го сгъне и прибере в чувала и на следващия ден ще откара чувала към пламъците и ще се погрижи да е изгорено, напълно изгорено. Той ще направи всичко това за кучето, когато му дойде времето. Направеното ще бъде съвсем незначително; повече от незначително: нищо.

Той минава през операционната.

— Това ли беше последното? — пита Бев Шо.

— Още едно.

Той отваря вратата на клетката.

— Хайде — казва, навежда се, отваря обятия. Кучето върти обезобразеното си задниче, души лицето му, лиже го по бузите, устните, ушите. Той не прави нищо, за да го спре.

— Хайде.

Понесъл го на ръце като агне, той отново влиза в операционната.

— Мислех, че ще го оставиш още една седмица — казва Бев Шо. — Отказваш ли се от него?

— Да, отказвам се от него.