Дж. М. Кутси
Позор (12)

Дванайсета глава

Етингер е намусен старец, който говори английски с подчертан немски акцент. Съпругата му е починала, децата му са се върнали в Германия, той единствен е останал в Африка. Пристига с пикапчето си, настанил до себе си Луси, и чака, без да гаси мотора.

— Да, аз никъде не отивам без своята берета — отбелязва той, когато се качват на магистралата за Греъмстаун. Потупва кобура на бедрото си. — Най-добре е човек сам да се спасява, защото полицията няма да те спаси, свърши тая, ей Богу.

Прав ли е Етингер? Ако и той имаше револвер, щеше ли да спаси Луси? Съмнява се. Ако имаше револвер, сигурно щяха да бъдат вече мъртви — и той, и Луси.

Забелязва, че ръцете му продължават да потреперват. Луси е скръстила ръце на гърдите си. Дали защото и тя трепери?

Той очаква Етингер да ги заведе в полицейския участък. Излиза, че Луси е поискала да ги закара в болницата.

— Заради теб, или заради мен? — пита я той.

— Заради теб.

— Няма ли и полицията да иска да ме види?

— Аз мога да им кажа всичко, което и ти. Или знаеш нещо повече?

В болницата тя се упътва уверено през вратата с надпис „ЗЛОПОЛУКИ“, попълва формуляр вместо него, намира му място да седне в чакалнята. Тя е въплъщение на сила, целеустременост, докато той вече целият трепери.

— Ако те изпишат, чакай тук — нарежда му тя. — Ще се върна да те взема.

— А ти?

Тя свива рамене. Дори да трепери, не й личи.

Той сяда между две яки моми, вероятно сестри, едната от които държи стенещо дете, и един мъж с кървава превръзка на ръката. Дванайсети поред е. Часовникът на стената показва 5,45. Той затваря здравото си око и се унася; в това време двете сестри продължават да си шепнат. Когато отваря очи, часовникът продължава да показва 5,45. Да не е развален? Не: малката стрелка потрепва и спира на 5,46.

Минават два часа, преди сестрата да го повика; след това чака още, докато го приеме единственият дежурен лекар, млада индуска.

Изгарянията по главата му не са сериозни, казва тя, но да внимава да не се инфектират. Тя отделя повече време на окото му. Горният клепач е залепнал за долния; отделянето им се оказва извънредно болезнено.

— Късметлия сте — коментира тя след прегледа. — Самото око не е увредено. Ако бяха употребили петрол, щеше да е съвсем различно.

Той излиза от кабинета с почистена и превързана глава, с покрито око и леден пластир на китката. За негова изненада в чакалнята е Бил Шо. Бил, който му стига до раменете, го прегръща.

— Отвратително, направо отвратително — казва той. — Луси е у нас. Искаше сама да дойде да те вземе, но Бев не й разреши. Как си?

— Добре съм. Леки изгаряния, нищо сериозно. Извинявайте, че ви развалихме вечерта.

— Глупости! За какво са приятелите? Вие бихте направили същото.

Изречени без ирония, думите засядат в ума му и не изчезват. Бил Шо е убеден, че ако него, Бил Шо, ударят по главата и подпалят, тогава той, Давид Лаури, би дошъл в болницата, би го чакал, без дори вестник за четене, за да го заведе у дома му. Бил Шо е убеден, че щом двамата с Давид Лаури някога са изпили чаша чай заедно, Давид Лаури е негов приятел и двамата имат задължения един към друг. Прав ли е Бил Шо, или греши? Нима Бил Шо, роден в Ханки, на по-малко от двеста километра оттук, който работи в железарски магазин, познава света толкова малко, че не знае за съществуването на хора, които не са готови да се сприятеляват лесно, чието отношение към мъжката дружба е проядено от скептицизъм? Новоанглийски „friend“ (приятел) от староанглийското „freond“, от „freon“, „обичам“. Дали в очите на Бил Шо изпитата чаша чай запечатва любовната връзка? Но без Бил и Бев Шо, без стария Етингер, без връзките, все едно какви, къде щеше да е той сега? В разграбената ферма, със счупения телефон, сред мъртви кучета.

— Отвратителна работа — повтаря Бил Шо в колата. — Каква жестокост! Не стига, че четем за такива работи във вестника, но като се случи на познати — той поклаща глава, — наистина ти става ясно какво е. Сякаш отново си на война.

Той не си прави труда да отговори. Денят още не е приключил. Война, жестокост: всяка дума, с която се опитват да приключат днешния ден, потъва в черното гърло на деня.

Бев Шо ги посреща на вратата. Съобщава им, че Луси е взела успокоително и си е легнала; най-добре да не бъде обезпокоявана.

— Била ли е в полицията?

— Да, вече са пуснали съобщение за колата ви.

— А била ли е на лекар?

— Нищо не е пропуснато. Ами вие как сте? Луси каза, че лошо сте обгорял.

— Обгорял съм, но не толкова зле, колкото изглежда.

— Тогава трябва да хапнете и да си отпочинете.

— Не съм гладен.

Тя пълни за него семейната голяма, старомодна чугунена вана. Той изтяга невзрачното си тяло в горещата вода и се опитва да се отпусне. Но когато иска да излезе от ваната, се подхлъзва и едва не пада: слаб е като бебе, главата му се мае. Налага му се да повика Бил Шо и да понесе унижението да му помагат да излезе от ваната, да му помагат да се избърше, да му помагат да облече чужда пижама. По-късно чува как Бил и Бев разговарят тихо и знае, че разговарят за него.

В болницата са му дали тубичка болкоуспокоителни, пакет превръзки за изгорено и малка алуминиева възглавничка, на която да си подпре главата. Бев Шо го настанява на една кушетка, която мирише на котки; той заспива изненадващо бързо. Събужда се посред нощ с невероятно ясна мисъл. Имал е видение: Луси му е проговорила, думите й „Ела при мен, спаси ме!“ все още ехтят в главата му. Видението му показва Луси права, с протегнати ръце, вчесана назад мокра коса, облята в бяла светлина.

Той става, блъска се в един стол, събаря го. Светна лампа и Бев Шо се озовава пред него по нощница.

— Трябва да говоря с Луси — бъбри той; устата му е суха, езикът му е набъбнал.

Вратата на стаята, в която е Луси, се отваря. Луси изобщо не прилича на образа си от видението. Лицето й е подпухнало от сън, тя запасва колана на един пеньоар, който очевидно не е неин.

— Извинявай, сънувах нещо — казва той. Неочаквано думата „видение“ му се струва прекалено старомодна, прекалено необичайна. — Помислих, че ме викаш.

Луси поклаща глава.

— Не съм те викала. Иди да спиш.

Права е, разбира се. Часът е три сутринта. Но той не може да не отбележи, че за втори път днес тя се обръща към него като към дете — дете, или старец.

Опитва се да заспи, но не успява. Сигурно е от хапчетата, казва си: не видение, не дори сън, ами просто химическа халюцинация. Въпреки това женската фигура, обляна в светлина, не изчезва. „Спаси ме!“ — вика дъщеря му, думите й са ясни, звънтящи, истински. Възможно ли е душата на Луси да е напуснала тялото й и да е дошла при него? Може ли хора, които не вярват в души, въпреки това да имат души и могат ли техните души да водят независим живот?

До изгрева има цели часове. Китката го боли, очите му лютят, главата му го сърби и боли. Той предпазливо светва лампата и става. Увит в одеяло, отваря Лусината врата и влиза. До леглото има стол; той сяда. Усеща, че Луси е будна.

Какво прави? Бди над своето момиченце, пази го от зло, прокужда лошите духове. След дълго бдение усеща, че тя започва да се успокоява. Леко пуфтене, когато устните й се разтварят, и едва доловимо хъркане.

 

 

Сутрин е. За закуска Бев Шо му сервира корнфлейкс и чай. След това изчезва в стаята на Луси.

— Как е? — пита той, когато Бев отново се появява.

Но Бев Шо само поклаща глава. Като да му казва: какво ти влиза в работата? Менструация, раждане, насилие и последиците му — все свързани с кръв, женско бреме, женски периметър.

Не за първи път той се запитва дали жените не биха се чувствали по-добре в общност от жени, приемащи мъже само когато поискат. Може би греши, като смята Луси за хомосексуална. Може би тя просто предпочита женска компания. Може би такива са всички лесбийки: жени, които не се нуждаят от мъже.

Нищо чудно, че така яростно воюват срещу изнасилването — и тя, и Хелън. Изнасилването — бог на хаоса и кръвосмешението, посегател срещу изолацията. Да изнасилиш лесбийка е по-лошо от изнасилването на девица, ударът е по-силен. Знаеха ли онези мъже какво правят? Да не би хората да говорят?

В девет, когато Бил Шо отива на работа, той почуква на вратата на Луси. Луси лежи с лице към стената. Той сяда до нея, докосва бузата й. Бузата е мокра от сълзи.

— За такива неща не е лесно да се говори — казва той, — но съветва ли се с лекар?

Тя сяда и се изсеква.

— Снощи ходих при нашето джипи.

— Той ще се погрижи ли, ако има нещо?

— Тя. Тя, не той. Не — сега в гласа й се долавя гняв, — как би могла? Как може лекар да се погрижи, ако има нещо? Разсъждавай!

Той се изправя. Щом тя е решила да се дразни, и той може да се дразни.

— Извинявай, че попитах. Какво ще правим днес?

— Как какво? Ще се върнем във фермата и ще разчистим.

— А после?

— После ще продължаваме, както преди.

— Във фермата?

— Разбира се. Във фермата.

— Разсъждавай, Луси. Нещата се промениха. Не можем да възкръснем от пепелищата.

— Защо не?

— Защото не е разумно. Защото не е безопасно.

— Никога не е безопасно и изобщо не става дума за разум. Не се връщам, защото е разумно, или защото не е разумно. Просто се връщам.

Седнала, облечена в чужда нощница, тя му се опълчва, с вирнат врат, с блеснали очи. Вече не е татковото момиченце, не е.