Дж. М. Кутси
Позор (14)

Четиринайсета глава

Нов ден. Етингер телефонира, предлага да им даде назаем оръжие „временно“. „Благодаря — отговаря той — ще помислим.“

Изважда инструментите на Луси, поправя кухненската врата, доколкото е способен. Трябва да си сложат решетки, укрепени врати, външна ограда, както е направил Етингер. Трябва да превърнат фермата в крепост. Луси трябва да си купи пистолет и уоки-токи, да се научи да стреля. Но ще се съгласи ли на тикова нещо? Тя е тук, защото обича земята и стария, ländliche^[1], начин на живот. Ако този начин на живот е обречен, какво ще й остане за любов?

Примамват Кейти да излезе от скривалището си и да се установи в кухнята. Кейти е потисната и плашлива, непрекъснато ходи след Луси, следва я по петите. С всеки изминал момент животът се променя. Къщата изглежда чужда, насилена; те са непрекъснато нащрек, ослушват се.

След това се завръща Пьетрус. По изровения път се дочува пъшкането на стар камион, който спира пред конюшнята. От кабината слиза Пьетрус, облечен в костюм, който му е твърде тесен. Следват го съпругата му и шофьорът. От каросерията двамата мъже разтоварват кашони, креозотови пръти, листове поцинкована ламарина, руло пластмасови тръби и накрая, с много шум и суетене, две шилета, които Пьетрус привързва към един стълб на оградата. Камионът описва широка дъга около конюшнята и отгърмява надолу по пътя. Пьетрус и съпругата му изчезват в конюшнята. От азбестовата тръба, която служи за комин, се проточва струйка дим.

Той продължава да наблюдава. След известно време жената на Пьетрус излиза и с широки, похватни движения излива кофа с помия. Хубава жена, казва си той, с тая дълга пола и със забрадка, вързана високо, по селски. Хубава жена, късметлия мъж. Но къде са били?

— Пьетрус се е върнал — съобщава той на Луси. — С купища строителни материали.

— Добре.

— Защо не ти е казал, че заминава? Не ти ли се струва подозрително, че изчезна точно сега?

— Не съм господарка на Пьетрус. Сам си е господар.

Нелогичен отговор, но той го отминава с мълчание. Решил е нищо да не коментира с Луси, поне засега.

Луси се държи настрана, не дава израз на чувствата си, не се интересува какво става наоколо й. Налага се той, колкото и да е невеж във фермерството, да пуска патиците от курника, да оправя отводнителната система и да напоява градините, за да не изсъхнат. Луси лежи по цели часове, взряна в пространството, или разлиства стари списания, чийто запас изглежда безкраен. Прелиства ги нетърпеливо, сякаш търси нещо, което го няма в тях. „Едуин Друд“ е изчезнала.

Той съзира Пьетрус в работен гащеризон, край водоема. Странно му се струва, че тоя човек още не се е обадил на Луси. Упътва се към него, разменят си поздрави.

— Сигурно си чул — в сряда, докато те нямаше, ни обраха до шушка.

— Да — казва Пьетрус — чул съм. Много лошо, много лошо нещо. Но сега сте добре.

Добре ли е? Луси добре ли е? Въпрос ли задава Пьетрус? Не звучи като въпрос, но той не може да го тълкува по друг начин, освен ако търси подтекст. Добре, въпрос, а какъв е отговорът?

— Жив съм — казва той. — Жив ли е човек, добре е. Така че, да, добре съм.

Той млъква, чака, допуща мълчание, мълчание, което Пьетрус би трябвало да запълни със следващия въпрос: „А как е Луси?“

Греши.

— Луси ще ходи ли на пазара утре? — пита Пьетрус.

— Не знам.

— Защото ще си загуби мястото на сергията, ако не отиде — обяснява Пьетрус, — може би.

— Пьетрус иска да знае ще ходиш ли на пазара утре — уведомява той Луси. — Бои се да не си загубиш мястото на сергията.

— Защо не отидете двамата? На мен не ми се ходи.

— Сигурна ли си? Жалко ще бъде да пропуснеш седмица.

Тя не отговаря. Предпочита да не се показва и той знае защо. Поради позора. Поради срама. Това постигнаха техните посетители — това причиниха на тази уверена, съвременна млада жена. Историята се разлива из окръга като петно. Не нейната история, а тяхната — те са я съчинили. Как са я поставили на място, как са й показали за какво служи жената.

Той самият се притеснява да се покаже пред хората със затворено око и бяла шапчица. Но заради Луси върши всичко, което се върши на пазара, седи до Пьетрус на сергията, издържа втренчените погледи на зяпачите, отговаря учтиво на онези от приятелите на Луси, които решават да изкажат съчувствия. „Да, загубихме колата — разказва той — и кучетата, разбира се, всички, с изключение на едно. Не, на дъщеря ми нищо й няма, просто днес не се чувства добре. Не, не ни се вярва, полицията е претрупана от работа, както знаете. Да, естествено, че ще й кажа.“ Чете за случилото се така, както го описва „Хералд“. Вестникът нарича мъжете „неизвестни нападатели“. „Трима неизвестни са нападнали госпожица Луси Лаури и възрастния й баща в малкото им имение край Салем, като са отнесли дрехи, електроника и пушка. По зловеща прищявка, крадците убили шест кучета-пазачи и избягали с колата, тойота корола СА 507644, модел 1993 година. Господин Лаури, който е получил леки наранявания по време на нападението, е лекуван в Заселническата болница и след това е изписан.“

Той е доволен, че не се прави връзка между възрастния баща на госпожица Лаури и Дейвид Лаури, последовател на поета-природоописател Уилям Уърдсуърд и до неотдавна професор в Техническия университет в Кейп.

Що се отнася до търговията, той не прави почти нищо. Пьетрус бързо и сръчно излага стоката им, знае цените, прибира парите, връща рестото. Всъщност Пьетрус върши работата, а той седи и си грее ръцете. Също като в старо време: baas en Klaas. Само дето той не си позволява да дава на Пьетрус заповеди.

Въпреки това печалбата им е ниска: по-малко от триста ранда. Причината е в отсъствието на Луси, няма съмнение. Налага им се да натоварят обратно на комбито кашони с цветя и чували със зеленчуци. Пьетрус клати глава. „Не е добре“ — казва.

Досега Пьетрус не е дал никакво обяснение за отсъствието си. Пьетрус има право да пристига и заминава както намери за добре; упражнил е това право и няма защо да говори. Но въпросът си остава. Знае ли Пьетрус кои са непознатите? Дали причината те да се насочат към Луси, вместо например към Етингер, е някаква изтървана от Пьетрус дума? Знаел ли е Пьетрус предварително какво са замисляли?

Навремето той щеше да го накара да проговори. Навремето дори беше възможно търпението му да се изчерпа и той да му покаже пътя и да наеме някой друг на негово място. Но макар да си получава надницата, Пьетрус вече не е, точно казано, наемна ръка. Точно казано, трудно е да се определи какво е Пьетрус. Думата, която май му подхожда най-добре, е съсед. Пьетрус е съсед, който по една случайност в момента продава труда си, защото така му изнася. Продава труда си по договор, неписан договор, и в този договор няма клауза за уволнение поради съмнение. Живеят в нов свят — той, Луси, Пьетрус. Пьетрус знае това, и той знае това, и Пьетрус знае, че той знае.

Независимо от това той се чувства уютно с Пьетрус, дори е готов, макар и предпазливо, да го хареса. Пьетрус е от неговото поколение. Несъмнено Пьетрус е изживял много, несъмнено има какво да разкаже. Не би било зле да чуе Пьетрусовата история някой ден. Но за предпочитане — не обезсилена чрез английския. Той все повече се убеждава, че английският език е неподходяща среда за истината на Южна Африка. Английският кодекс е свил цели изречения, направил ги е неясни, неясни, неясни. Подобно на динозавър, който издъхва и се втвърдява в калта, езикът също се е втвърдил. Налят в калъпа на английския език, животът на Пьетрус би изглеждал ревматичен, безличен.

У Пьетрус му харесва лицето, лицето и ръцете му. Ако изобщо съществува такова нещо като честен труд, Пьетрус е белязан от честен труд. Търпелив, енергичен, жилав. Селянин, paysan, човек от провинцията. Несъмнено лукав, хитрец, сигурно и лъжец, като селяните по целия свят. Честен труд и честна измама.

Той си има и подозрения по въпроса към какво се стреми Пьетрус. Пьетрус няма да се задоволи цял живот да оре своя хектар и половина. Вярно е, Луси е останала по-дълго от своите приятели хипита и цигани, но в очите на Пьетрус Луси е все още пришелка: любителка, по-скоро почитателка на живота във фермата, отколкото фермерка. Пьетрус ще се стреми да изземе земята на Луси. След това ще поиска и земята на Етингер, или поне достатъчна част от нея, за да си отглежда стадото. С Етингер ще се справи по-трудно, Луси днес е тук, утре я няма. Етингер обаче също е селянин, човек на земята, издръжлив, вкоренен. Но Етингер ще умре не след дълго, а синът на Етингер вече не е тук. В това отношение Етингер е сглупил, Добрият селянин се грижи да има много синове.

В представите на Пьетрус хора като Луси нямат място в бъдещето. Но от това не следва, че трябва да се смразяваме с Пьетрус. В провинцията съседите винаги заговорничат един срещу друг, пожелават си един другиму гризачи, лоша реколта, финансова разруха, но в криза винаги са готови да си подадат ръка.

Най-лошо, най-зловещо би било, ако Пьетрус е наел тримата непознати да дадат урок на Луси, платил им е с плячката. Но той не може да го повярва, би било прекалено просто. По всяка вероятност истината е от естество… той търси думата… антропологично, нещо, което не би могло да се проумее за цели месеци, месеци на търпеливи, спокойни разговори с десетки хора, чрез услугите на преводач.

От друга страна, той наистина вярва, че Пьетрус е знаел какво се готви; смята, че Пьетрус би могъл да предупреди Луси. Именно затова не може да престане да зачеква тази тема. Именно затова продължала да притиска Пьетрус.

Пьетрус е изпразнил циментения водоем и го чисти от водораслите. Неприятна работа. Въпреки това той предлага да му помогне. Натикал крака в Лусините гумени ботуши, той влиза във водоема, като внимателно крачи по хлъзгавото дъно. Известно време двамата работят в унисон, стържат, търкат, изхвърлят тинята. След това той не издържа.

— Знаеш ли, Пьетрус, трудно ми е да повярвам, че мъжете, които дойдоха тук, са непознати. Трудно ми е да повярвам, че се появиха отникъде, сториха каквото ни сториха и след това изчезнаха отново като привидения. Трудно ми е също да повярвам, че ни нападнаха, само защото бяхме първите бели, които са срещнали този ден. Как мислиш ти? Греша ли?

Пьетрус пуши лула, старомодна лула с извита дръжка и сребърно капаче върху огнището. Сега се изправя, вади лулата от джоба на гащеризона си, отваря капачето, натиска с пръст тютюна, засмуква лулата незапалена. Взира се замислено над стената на водоема, над възвишенията, в ширинето. Лицето му остава невъзмутимо.

— Полицията трябва да ги открие — казва най-сетне. — Полицията трябва да ги открие и да ги тикне в затвора. Това е работа на полицията.

— Но полицията няма да ги намери без помощ. Тези мъже знаеха, че съществува лесничейство. Сигурен съм, че са знаели и за Луси. Откъде ще знаят, ако са напълно чужди за окръга?

Пьетрус предпочита да не приема това като въпрос. Прибира лулата в джоба си, оставя лопатата и хваща метла.

— Това не беше просто кражба, Пьетрус — настоява той. — Те не дойдоха само, за да крадат. Не дойдоха само, за да ме подредят така — той докосва бинтовете, докосва клепача си. — Дойдоха да направят и още нещо. Знаеш какво имам предвид, или ако не знаеш, можеш просто да се досетиш. След като направиха каквото направиха, не можеш да очакваш Луси спокойно да живее, както преди. Аз съм баща на Луси. Искам тези мъже да бъдат заловени, изправени пред съда и наказани. Греша ли? Греша ли, че искам правосъдие?

Сега вече не го е грижа как да изтръгне думи от Пьетрус, иска само да ги чуе.

— Не, не грешиш.

Разтърсва го гняв — толкова силен, че го изненадва. Той взема лопатата и я забива така, че изтръгва цели чимове тиня и водорасли от дъното на водоема, запокитва ги през рамо към стената. „Поддаваш се на яростта си“ — предупреждава се сам. „Спри се!“. Но в момента желанието му е да сграбчи Пьетрус за гърлото. „Ако беше жена ти, а не дъщеря ми — би искал да каже на Пьетрус, нямаше сега да очукваш лулата и да си отмерваш мъдро думите.“

„Насилие“ — тази дума иска да изтръгне той от Пьетрус. „Да, това беше насилие, това беше престъпление“, това би искал той да чуе от Пьетрус.

Мълчаливо и редом, двамата с Пьетрус довършват работата.

Така минават дните му във фермата. Помага на Пьетрус да почисти напоителната система. Поддържа градината. Опакова стоката за пазара. Помага на Бев Шо в клиниката. Помита подовете, готви, прави всичко, което Луси вече не прави. Зает е от зрак до мрак.

Окото му се възстановява изненадващо бързо: само след седмица вече вижда. По-трудно зарастват изгарянията. Той продължава да носи бинтовете и превръзката над ухото си. Открито, ухото му напомня розова молюска — не му е ясно кога ще се престраши да го изложи пред погледите на хората.

Купува си шапка, за да се пази от слънцето, и до известна степен — да скрие лицето си. Опитва се да свикне с това, че изглежда странно, по-лошо от странно, отвратително — едно от онези същества, след които децата по улиците се кривят. „Защо изглежда така смешно?“ — питат децата майките си, а майките им правят знак да мълчат.

Пазарува от магазините в Салем колкото е възможно по-рядко, в Греъмстаун — само в събота. Внезапно се е превърнал в отшелник, провинциален отшелник. Краят на пътя. Макар да е все тъй любвеобилно сърцето, макар луната още да свети. Кой да си представи, че всичко ще свърши толкова бързо и неочаквано: и пътят, и любовта!

Не му се вярва, че клюката за сполетялото ги злощастие е стигнала до Кейптаун. Въпреки това иска да е сигурен, че Розалинд няма да чуе историята грозно преиначена. Два пъти се опитва да й телефонира, но безуспешно. Третия път телефонира в туристическата агенция, в която тя работи. Розалинд била в Мадагаскар, осведомяват го, на екскурзия; дават му номера на факса й в хотела в Антананариво.

Той съчинява депеша: „Двамата с Луси имахме премеждие. Откраднаха ми колата, стана малка схватка, в която ме поотупаха. Нищо сериозно, и двамата сме добре, макар и поразтърсени. Сметнах, че трябва да знаеш, ако до теб стигнат някакви слухове. Надявам се, че прекарваш добре.“ Той дава текста на Луси, за да го одобри, след това го дава на Бев Шо, която да го изпрати. До Розалинд в черна Африка.

Луси не се съвзема. Будува по цели нощи, твърди, че не може да спи; след това, следобедите, той я заварва заспала на кушетката, пъхнала пръст в устата си като дете. Няма апетит: сега той трябва да я прилъгва да хапне, като готви непознати ястия, тъй като тя отказва да докосне месо.

Не за това дойде той, за да се затрие в джендема, да прогонва демони, да гледа дъщеря си, да поддържа умиращо предприятие. Причината да дойде тук беше сам да се съвземе, да събере сили. Тук чезне от ден на ден.

Демоните не щадят и него. Той също сънува кошмари, в които се валя в кръв или, задъхан, крещи безгласно и бяга от мъж с лице на орел, като маска от Бенин, като Тот. Една нощ, като сомнамбул, почти полудял, сваля чаршафите от леглото си, дори обръща дюшека, за да търси петна.

Байроновият проект съществува. От книгите, които си е донесъл от Кайптаун, са останали само два тома писма — останалите са в багажника на откраднатата кола. Обществената библиотека в Греъмстаун не може да предложи нищо, освен избрани стихотворения. Но нужно ли му е да продължи да чете? Какво още му е нужно да знае за това, как Байрон и неговите познати прекарват времето си в старата Равена? Не е ли вече в състояние да изобрети Байрон, който да е верен на Байрон, и да сътвори и една Тереза?

В интерес на истината, той отлага проекта в продължение на месеци: момента, в който трябва да се изправи пред празния лист, да изпише първата нота и да види струва ли си. В ума му вече са запечатани цели пасажи от дуета на любовниците; вокалите, сопрано и тенор, се вият безмълвно около и покрай един друг, като змии. Мелодия без връх; триенето на люспи на влечуги в мраморни стъпала и, пулсиращ зад тях, баритонът на унизения съпруг. Дали тъмното трио най-сетне ще оживее тук — не в Кейптаун, а в старата страна на кафърите?