Дж. М. Кутси
Позор (6)

Шеста глава

Комисията се събира в заседателната зала в кабинета на Хаким. Въвеждат го и го поставят да седне в подножието на бюрото на самия Манас Матабане, професор по теология, който ще председателства разследването. Вляво от него седят Хаким, неговият секретар и млада жена, студентка по нещо си; вдясно са трима членове на комисията на Матабане.

Той не се чувства нервен. Напротив, напълно е сигурен в себе си. Сърцето му бие равно, предишната вечер е спал добре. Суета, мисли си, опасната суета на комарджията; суета и праведност. Гмурва се в тая история, без да се е подготвил. Но му е все едно.

Кима към членовете на комисията. Познава двама от тях — професор Расоол и Дезмънд Суортс, декан на инженерния факултет. Третата, според документите пред него, преподава във Факултета по бизнес.

— Така събраната комисия, професор Лаури — започва Матабане, — няма пълномощия. Може да даде единствено препоръки. Нещо повече, имате правото да оспорите състава й. Затова нека да ви запитам: смятате ли, че сред нас има член от комисията, чието присъствие би било във ваш ущърб?

— Нямам възражения в юридически смисъл — отвръща той. — Изпитвам резерви от философско естество, но предполагам, че те не са подходящи.

Общо раздвижване, разместване.

— Най-добре е да се придържаме към юридическата страна — казва Матабане. — Не възразявате срещу състава на комисията. Имате ли възражения срещу присъствието на студентка — наблюдател от Коалицията срещу дискриминацията?

— Не се боя от комисията. Не се боя от наблюдателя.

— Прекрасно. Сега — на въпроса. Първото оплакване е от госпожица Мелани Изаакс, студентка в театралния семинар, от чието изявление всички имате екземпляри. Трябва ли накратко да представя изявлението? Професор Лаури?

— Да разбирам ли, господин председател, че госпожица Изаакс няма да се яви лично?

— Госпожица Изаакс се яви пред комисията вчера. Нека отново да ви напомня, че не сте на съдебно дело, а на разследване. Нашите процедурни правила се различават от съдебните процедури. Това притеснява ли ви?

— Не.

— Второто обвинение, свързано с първото, идва от канцеларията през отдела за студентските документи и засяга достоверността на документите на госпожица Изаакс. Обвинението е, че госпожица Изаакс не е присъствала на всички лекции, нито е предала всички писмени работи, нито е взела всички изпити, за които сте й поставили оценки.

— Това ли е всичко? Това ли са обвиненията?

— Да.

Той поема дълбоко дъх.

— Убеден съм, че членовете на комисията ще намерят по-добър начин да си запълват времето, отколкото да дъвчат факти, по които спор няма. Признавам се за виновен и по двете обвинения. Прочетете присъдата и нека да вървим да си гледаме работата.

Хаким се навежда към Матабане. Двамата разменят полугласни забележки.

— Професор Лаури — започва Хаким, — трябва да повторя, че ние сме комисия за разследване. Задачата ни е да изслушаме двете страни по случая и да отправим препоръки. Не сме упълномощени да вземаме решения. Пак ви питам: не би ли било по-добре, ако ви представлява някой, запознат с нашите процедури?

— Нямам нужда някой да ме представлява. Мога отлично да представлявам сам себе си. Да разбирам ли, че въпреки току-що отправената молба, трябва да продължаваме с изслушванията?

— Искаме да ви дадем възможност да изложите своята позиция.

— Вече изложих позицията си. Виновен съм.

— Виновен в какво?

— Във всичко, в което ме обвинявате.

— Преливаме от пусто в празно, професор Лаури.

— Във всичко, което твърди госпожица Изаакс, и в подправяне на студентски документи.

Сега се намесва Фародия Расоол.

— Твърдите, че приемате казаното от госпожица Изаакс, професор Лаури, но всъщност чели ли сте го?

— Нямам желание да чета изложеното от госпожица Изаакс. Приемам го. Няма известна на мен причина, поради която госпожица Изаакс да лъже.

— Но не би ли било разумно наистина да прочетете изявлението й, преди да го приемете?

— Не. В живота има много по-важни неща от разума.

Професор Расоол се обляга назад.

— Също като Дон Кихот, професор Лаури, но можете ли да си го позволите? Струва ми се, че нашият дълг е да ви защитим от самия вас. — Тя ледено се усмихва на Хаким.

— Казвате, че не сте потърсили правна консултация. Съветвали ли сте се с някого — например със свещеник, или с психолог? Готов ли сте да поговорите с психолог? — Думите са на преподавателката по бизнес.

Той усеща как настръхва.

— Не, не съм говорил с психолог, нито имам намерение да го сторя. Аз съм възрастен човек. Не се поддавам на психологически съвети. Те вече не стигат до мен. — Той се извръща към Матабане. — Казах каквото имах да кажа. Има ли някаква причина настоящият дебат да продължава?

Матабане и Хаким се съветват шепнешком.

— Предложението е — подема Матабане — комисията да се оттегли, за да обсъди искането на професор Лаури.

Всички кимат.

— Професор Лаури, мога ли да ви помоля да излезете за няколко минути заедно с госпожица Ван Вик, докато ние разискваме въпроса?

Двамата със студентката-наблюдател се оттеглят в кабинета на Хаким. Не си разменят нито дума; студентката е очевидно притеснена. „ДНИТЕ ТИ СА ПРЕБРОЕНИ, КАЗАНОВА.“ Какво ли си мисли тя за Казанова сега, когато се е озовала лице в лице с него?

Повикват ги обратно. Настроението в залата не е благоприятно — кисела атмосфера, така би я определил.

— И тъй — казва Матабане, — да резюмираме: професор Лаури, наистина ли признавате правотата на обвиненията срещу вас?

— Приемам всичко, в което госпожица Изаакс ме обвинява.

— Доктор Расоол, желаете ли да добавите нещо?

— Да. Желая да се запише, че възразявам срещу реакцията на професор Лаури, тъй като я смятам за увъртане. Професор Лаури твърди, че приема обвиненията. Но когато се опитваме да го притиснем да каже какво точно всъщност приема, ни се отговаря с неуловима подигравка. За мен това показва, че той приема обвиненията само формално. В случай като неговия, с толкова подтекст, широката общественост има право…

Той не може да й позволи да продължи.

— В моя случай няма подтекст — озъбва й се той.

— Широката общественост има право да знае — продължава тя, повишавайки глас по професионален навик, заглушавайки го — какво точно признава професор Лаури и поради това — за какво го осъждат.

Матабане:

— Ако го осъдят.

— Именно, ако го осъдят. Няма да изпълним дълга си, ако нещата не ни станат кристално ясни и ако не сме кристално ясни в препоръките си за какво съдим професор Лаури.

— На всеки от нас е кристално ясно, доктор Расоол. Въпросът е дали и на професор Лаури е кристално ясно.

— Точно. Изразихте точно каквото исках да кажа.

Би било по-мъдро да си мълчи, но той не си мълчи.

— Какво ми е ясно е моя работа, не ваша, Фародия. Честно казано, вие искате от мен не отговор, а изповед. Няма да се изповядвам. Правя изявление, това е мое право. Виновен по обвиненията. Това е моето изявление. Повече няма да дочакате от мен.

— Г-н председател, протестирам. Въпросът надхвърля техническата страна. Професор Лаури се признава за виновен, но аз се питам дали приема вината си, или просто говори тези неща с надеждата, че случаят ще бъде погребан под бумагите и забравен? Защото, ако е така, настоявам да му наложим най-тежкото наказание.

— Нека отново да ви напомня, д-р Расоол — казва Матабане, — че нямаме право да налагаме наказания.

— В такъв случай трябва да препоръчаме най-тежкото наказание. Професор Лаури да бъде уволнен незабавно и да се откаже от всички привилегии и облаги.

— Давид? — Гласът принадлежи на Дезмънд Суортс, който дотогава не се е обаждал. — Давид, сигурен ли си, че се справяш със ситуацията по възможно най-добрия начин? — Суортс се извръща към председателя. — Господин председател, както казах и докато професор Лаури беше вън от стаята, моето убеждение е, че като членове на университетска общност не трябва да се отнасяме към колега по студен и формален начин. Давид, сигурен ли си, че не би предпочел отлагане на случая, за да имаш време да размислиш и може би да се посъветваш?

— Защо? Върху какво трябва да размисля?

— Върху тежкото си положение, което не съм сигурен, че преценяваш точно. Грубо казано, има опасност да си загубиш работата си. В наши дни това не е шега.

— В такъв случай какво би ме посъветвал да направя? Да престана да говоря с тази, както я нарича д-р Расоол, неуловима подигравка в тона си? Да пролея сълзи на разкаяние? Ще бъде ли това достатъчно, за да ме спаси?

— Може и да не ти се вярва, Давид, но ние тук, около масата, не сме твои врагове. Всички си имаме слабости, всички сме само хора. Твоят случай не е единствен по рода си. Бихме искали да намерим начин да продължиш кариерата си.

Хаким се намесва усърдно:

— Бихме искали да ти помогнем, Давид, да приключиш с това — сигурно е кошмарно.

Били негови приятели. Искали да го спасят от слабостта му, да го събудят от кошмара му. Не искали да го видят да проси по улиците. Искали го обратно в класната стая.

— В този доброжелателен хор не чувам женски глас — казва той.

Мълчание.

— Много добре — продължава той. — Ще се изповядам. Историята започна една вечер, забравих датата, но не толкова отдавна. Вървях през градините на стария колеж и така се случи, че през тях вървеше въпросната млада жена, госпожица Изаакс. Пътищата ни се кръстосаха. Разменихме няколко думи и в този момент се случи нещо, което, понеже не съм поет, няма да се опитам да опиша. Достатъчно е да отбележа, че влезе Ерос. След това вече не бях същият.

— В какво отношение не бяхте същият? — пита предпазливо преподавателката по бизнес.

— Не бях на себе си. Не бях вече петдесетгодишен, разведен, в безпътица. Превърнах се в слуга на Ерос.

— Защитаваш ли се? Не си могъл да се пребориш с влечението?

— Не се защитавам. Вие искате изповед. Изповядвам се. Що се отнася до влечението, то далеч не беше неуправляемо. Срам ме е, но в миналото многократно съм се преборвал с такива влечения.

— Не смяташ ли — казва Суортс, — че по своето естество животът в университетска среда изисква известни жертви? Че в името на доброто на всички трябва да се въздържаме?

— Имаш предвид, че трябва да забраним любовта между различните поколения?

— Не е задължително. Но като преподаватели ние разполагаме с известна власт. Може би трябва да наложим възбрана върху смесването на властта със секса. Което според мен е точно твоят случай. Или да препоръчваме крайна предпазливост.

Намесва се Фародия Расоол.

— Господин председател, отново преливаме от пусто в празно. Да, казва той, виновен е, но когато се опитваме да чуем нещо конкретно, внезапно той ни изповядва не насилие над млада жена, а някакво си непреодолимо влечение; нито споменава причинената болка, нито дългата предистория на експлоатация, част от която е всичко това. По тази причина смятам, че е безполезно да продължаваме да разговаряме с професор Лаури. Трябва да приемем признанието му и да направим съответните препоръки.

Насилие. Той очакваше тази дума. Изречена с глас, трептящ от праведност. Какво вижда тази жена, когато го гледа, та е толкова разгневена? Акула между безпомощни рибки? Или друго видение: огромен тежък мъжкар притиска непорасналото момиче, заглушавайки виковете й с широка длан? Колко нелепо! След това си спомня: вчера те са били събрани в същата зала и тя е била пред тях, Мелани, която не му стига и до рамото дори. Неравни — как би могъл да го отрече?

— Склонна съм да се съглася с д-р Расоол — казва преподавателката по бизнес. — Освен ако има нещо, което професор Лаури иска да добави, смятам, че трябва да вземем решение.

— Преди да сторим това, г-н председател — казва Суортс, — бих искал да се обърна за последен път с молба към професор Лаури. Желаещ ли да поддържаш някаква теза?

— Защо? Защо е толкова важно да поддържам теза?

— Защото това би ни помогнало да успокоим ситуацията, която вече става много напрегната. Всички, естествено, бихме предпочели да решим този случай без намесата на медиите. Но не беше възможно. Случаят привлече много внимание, доведе до последици, които не сме в състояние да контролираме. Всички очи са отправени към университета, всички чакат да видят как ще се справим. Като те слушам, Давид, оставам с впечатлението, че се смяташ за несправедливо обвинен. Това е напълно погрешно. Всички в нашата комисия се опитваме да постигнем компромис, който да ти позволи да задържиш работата си. Затова те питам: нямаш ли някаква теза, която да оповестиш и която да не противоречи на съвестта ни и да ни позволи да препоръчаме нещо по-леко от тази жестока санкция, иначе казано от уволнението ти?

— Всъщност ме питаш дали бих се смирил и помолил за милост?

Суортс въздъхва.

— Давид, няма защо да се присмиваш на усилията ни, това няма да ти помогне. Поне приеми отлагане на заседанието, така че да можеш да обмислиш положението си.

— Какво искаш да съдържа изявлението ми?

— Признание, че си сгрешил.

— Вече го признах. От сърце. Виновен съм по обвиненията, които ми се отправят.

— Не си играй игрички с нас, Давид. Има разлика между това да се признаеш виновен по обвинение и да признаеш, че си сгрешил и ти знаеш това.

— Не — казва Фародия Расоол. — То ще ни върне към началото. Първо професор Лаури трябва да направи изявление. След това можем да решим дали да го приемем при смекчаващи обстоятелства. Не обсъждаме първо за какво ще бъде изявлението му. Изявлението му трябва да дойде от него и със собствени негови думи. Тогава ще видим дали е искрен.

— И вие смятате, че сте способни да разберете това от думите, които ще използвам — да разберете дали идват от сърце?

— Ще го разберем от отношението ви. Ще видим дали изразявате разкаяние.

— Добре. В случая с госпожица Изаакс се възползвах от положението си. Сгреших и съжалявам. Достатъчно ли ви е?

Не е въпросът, дали е достатъчно за мен, професор Лаури, въпросът е, дали е достатъчно за вас. Признанието ви отразява ли искрените ви чувства?

Той клати глава.

— Изрекох думите заради вас, сега искате още, искате да докажа тяхната искреност. Това е чудовищно. Това надхвърля изискванията на закона. До гуша ми дойде. Нека да се върнем отново към правилата. Заявих, че се признавам за виновен. Нищо повече няма да кажа.

— Така — казва Матабане от председателското място. — Ако няма други въпроси към професор Лаури, бих искал да му благодаря, че ни уважи, и да го освободя.

 

 

Отначало не го познават. Почти е слязъл по стълбите, когато чува вик „Ето го!“ и тичащи стъпки.

Настигат го вече долу; един дори го сграбчва за пеша, за да го забави.

— Може ли да поговорим, професор Лаури? — пита нечий глас.

Той не обръща внимание, промъква се през претъпканото фоайе, където хората се обръщат, за да зяпат високия мъж, бягащ от преследвачите си.

Някой му препречва пътя.

— Дръж! — казва женски глас.

Той се обръща, протяга ръка. Фотографска светкавица.

Около него кръжи жена. Косата й, в която са вплетени кехлибарени мъниста, пада права от двете страни на лицето й. Тя се усмихва, показвайки равни, бели зъби.

— Може ли да спрем и да поговорим?

— За какво?

Тикат към него касетофон. Той го блъсва.

— За това как стана всичко.

— Кое как стана?

Светкавицата блясва отново.

— Ами, заседанието на комисията.

— Не мога да го коментирам.

— Окей, тогава какво можете да коментирате?

— Нищо не искам да коментирам.

Преследвачите и зяпачите се скупчват около него.

Ако иска да им избяга, ще трябва да ги разблъсква.

— Съжалявате ли? — пита жената. Тикат касетофона още по-близо до него. — Съжалявате ли за това, което направихте?

— Не. Преживяването ме обогати.

Жената продължава да се усмихва.

— Значи бихте го сторили отново?

— Не мисля, че ще имам втора възможност.

— Но ако имате?

— Това не е сериозен въпрос.

Тя иска повече, повече думи за търбуха на машинката си, но в момента не се сеща как да го подведе към нови нетактичности.

— Какво каза той за преживяването си? — тихо пита край него някой.

— Преживяването го обогатило.

Кикот.

— Питай го дали се е извинил — вика някой на жената.

— Вече го питах.

Изповеди, извинения — защо тази жажда да унижават? Настава внезапна тишина. Тълпата около него — сякаш ловци, сгащили непознато животно, без да знаят как да го довършат.

 

 

Снимката му се появява на следващия ден в студентския вестник; под нея — надпис: „Кой се оказа Глупак“. Снимали са го как, вдигнал очи към небето, протяга несигурна ръка към фотоапарата. Позата му нелепа сама по себе си, но снимката е безценна, защото показва още и обърнато кошче, което един широко ухилен младеж издига високо. Заради един трик с перспективата изглежда, че кошчето е нахлупено върху главата му като клоунска шапка. Какъв шанс му остава при това изображение?

„Комисията мълчи по присъдата“ — гласи заглавието. „Дисциплинарната комисия, разследваща обвиненията в тормоз и недостойно поведение срещу професора от «Комуникации» Давид Лаури, вчера не се произнесе по присъдата. Председателят Манас Матабане заяви единствено, че резултатите от разследването са изпратени на ректора за разпореждане.

В словесната престрелка с членовете на асоциацията «ВОЙНА» след заседанието на комисията Лаури (53-годишен) заяви, че приключенията му със студентки го били обогатили.

За първи път историята се разчу, когато студентите от курса на Лаури, специалист по поезията на романтизма, подали оплаквания срещу него.“

 

 

Матабане му се обажда у дома.

— Комисията предаде препоръките си, Давид, и ректорът ме помоли да разговарям с теб за последен път. Казва, че е готов да не прибягва до крайни мерки, при условие че направиш изявление, което да е задоволително от наша гледна точка, не само от твоя.

— Манас, вече обсъждахме това. Аз…

— Чакай. Изслушай ме. Пред себе си имам една чернова, която би задоволила изискванията ни. Много кратък текст. Мога ли да ти го прочета?

— Чети.

Матабане чете:

„Признавам без възражения, че сериозно съм нарушил човешките права на ищцата и пълномощията, дадени ми от университета. Искрено се извинявам и на ищцата, и на университета и приемам наказанието, което ще ми бъде наложено съответно.“

— „Наказанието, което ще ми бъде наложено съответно“ — какво означава това?

— Така, както го разбирам, няма да те уволнят. По всяка вероятност ще поискат да си вземеш отпуск. Дали в крайна сметка ще се върнеш към преподавателските си задължения, ще зависи от теб и от решението на твоя декан и ръководител на факултета.

— Това ли е? Такава ли е сделката?

— Така разбирам нещата. Ако покажеш, че си съгласен с изявлението, това ще ти даде възможност да искаш да ти се признаят смекчаващи обстоятелства и ректорът ще е готов да го тълкува в този дух.

— В кой дух?

— В дух на покаяние.

— Манас, още вчера обсъдихме въпроса с покаянието. Казах ти какво мисля по въпроса. Няма да го направя. Явих се пред официално конституиран трибунал, представляващ закона. Признах се за виновен пред светски съд, направих светско признание. Това признание би трябвало да ви задоволи. Покаянието няма нищо общо с това. Покаянието принадлежи на друг свят, на друга вселена на дискурс.

— Смесваш нещата, Давид. Не ти се нарежда да се каеш. Онова, което става в душата ти, е неразбираемо за нас, членовете на, както ни наричаш, светския трибунал, да не говорим, че ни е неясно и от човешка гледна точка. Молим те просто да направиш изявление.

— Молите ме да се извиня, без да сте сигурни, че съм искрен?

— Твоята искреност не е критерий. Тя е въпрос на, както казах, собствената ти съвест. Критерият в случая е готовността ти да признаеш грешката си открито и да вземеш мерки да я поправиш.

— Сега наистина сеем на корена ряпа. Вие ме обвинихте, аз се признах виновен по обвиненията. Това е всичко, което ви е нужно от моя страна.

— Не. Нужно ни е повече. Не много повече, но повече. Надявам се ясно да осъзнаеш какво ни е нужно и да ни го дадеш.

— Съжалявам, не.

— Давид, не мога да продължавам да те закрилям от самия теб. Писна ми, писнало е и на останалите от комисията. Искаш ли време да размислиш?

— Не.

— Добре тогава. В такъв случай мога да кажа единствено, че ректорът ще се произнесе.