Дж. М. Кутси
Позор (3)

Трета глава

И с това би трябвало да приключи. Но не го прави. В неделя сутринта подкарва колата към празното университетско градче и влиза във факултетската канцелария. Измъква от картотеката картона на Мелани Изаакс и преписва личните й данни: домашен адрес, адрес в Кейптаун, телефонен номер.

Набира цифрите. Отговаря женски глас.

— Мелани?

— Ще я повикам. Кой я търси?

— Кажете й, че я търси Давид Лаури.

„Мелани“ — мелодия; евтин ритъм. Не й подхожда. Смени ударението. МелАни: неясната.

— Да?

Само в тази едничка дума той долавя цялата й несигурност. Много е млада. Няма да знае как да се държи с него; трябва да я остави на мира. Но нещо го е завладяло. „Роза на красотата“; строфата го пронизва като стрела; може би и той е в нечия власт.

— Дали би искала да обядваме някъде? Ще те взема, да речем, в дванайсет.

Тя все още има време да излъже, да се измъкне. Но е прекалено объркана и моментът отминава.

Когато той пристига, тя чака на тротоара пред блока, в който живее. Черен чорапогащник, черен пуловер. Бедрата й са крехки като на дванайсетгодишна.

Той я води в Хаут бей, до пристанището. Докато шофира, се опитва да я накара да се отпусне. Пита я какви други лекции посещава. Играела в пиеса. Било едно от изискванията за дипломата й. Репетициите й отнемали много време.

В ресторанта не й се яде; тя се взира навъсено навън, към морето.

— Какво ти е? Искаш ли да споделиш?

Тя клати отрицателно глава.

— Притеснява ли те, че сме двамата?

— Може би.

— Не се безпокой. Ще се погрижа за това. Няма да прекалявам.

„Да прекалявам.“ Какво значи това, какво значи „прекалявам“ в подобни отношения? Прекаленото за него дали е прекалено и за нея?

Навън е започнало да вали; през пустото пристанище прелитат водни маси.

— Да си тръгваме ли? — пита той.

Завежда я в дома си. Люби я на пода на всекидневната си, под звуците на дъжда, който барабани по стъклата. Тялото й е чисто, безхитростно и по свой начин — безгрешно; макар през цялото време тя да остава безучастна, той извлича удоволствие от акта, толкова голямо удоволствие, че след това се просва безпаметно.

Когато се съвзема, дъждът е спрял. Девойчето лежи под него със затворени очи, отметнало безжизнена ръка над главата си, леко смръщено. Собствените му длани са под едроплетения й пуловер и са обхванали гърдите й. Чорапогащникът и гащичките й са паднали смачкани на пода; неговите панталони са се свлекли до глезените му. „След бурята“, мисли си той: сякаш направо взето от Георг Грош.

Като извръща лице, тя се освобождава, събира си нещата и излиза от стаята. Връща се след няколко минути, облечена.

— Трябва да вървя — прошепва. Той не се опитва да я задържи.

На следващата сутрин се събужда с чувство на дълбоко задоволство, което не преминава. Мелани не е на лекции. От канцеларията той телефонира в един цветарски магазин. Рози? Може би не. Поръчва карамфили.

— Червени или бели? — пита продавачката.

Червени? Бели?

— Изпратете дванайсет розови — решава той.

— Нямам дванайсет розови. Да смеся ли цветовете?

— Смесете ги.

Целия вторник вали; откъм запад вятърът докарва над града тежки облаци. В края на деня, пресичайки фоайето на Факултета по комуникации, той я зърва в коридора сред групичка студенти, които чакат пороят да отслабне. Промъква се зад нея, поставя ръка на рамото й.

— Чакай ме тук. Ще те заведа с колата.

Връща се с чадър. Докато пресичат площадчето пред паркинга, той се приближава до нея, за да я закрие. Внезапен порив на вятъра обръща чадъра; свити, двамата дотичват до колата.

Тя е облечена в лъскава жълта мушама; вече в колата сваля качулката. Лицето й е зачервено; той усеща как гръдта й се повдига задъхано. Облизва дъждовна капка от горната си устна. „Дете! — мисли си той. — Още е съвсем дете! Какви ги върша!“ Но сърцето му подскача от желание.

Колата се провира през вечерното задръстване.

— Вчера ми липсваше. Добре ли си?

Тя не отговаря, взирайки се в остриетата на чистачките.

На червения светофар той взема студената й ръка в своята.

— Мелани! — казва, опитвайки се да говори весело. Но е забравил как се ухажва жена. Чува гласа си — глас на разнежен баща, не на любовник.

Докарва я до нейния блок.

— Благодаря — казва тя, отваряйки вратата.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Мисля, че съквартирантката ми си е у дома.

— А тази вечер?

— Тази вечер имам репетиция.

— В такъв случай кога ще те видя пак?

Тя не отговаря, благодари отново и се измъква.

 

 

В сряда тя идва на лекции и сяда на обичайното си място. Все още не са приключили с Уърдсуърд, работят върху глава шеста от „Прелюдии“; алпийското пътуване на поета.

Той чете на глас:

От голия хребет за първи път зървам

върха на Монблан, тъй разголен и тъжен,

че страшно бездушен е неговий поглед

без мисъл, без пламък, сърце узурпирал…

— Тъй. Величествената бяла планина, Монблан, разочарова. Защо? Нека да се спрем върху необичайната употреба на глагола „узурпирам“. Някой да е проверил значението в речника?

Тишина.

— Ако бяхте отворили речника, щяхте да видите, че едно от значенията на „узурпирам“ е „натрапвам се, посягам“. „Узурпирам“, превземам напълно, насилствено. Облаците се разнесоха, казва ни Уърдсуърд, откривайки върха, и ни е тъжно да го видим. Странна реакция за човек, потеглил да зърне Алпите. Защо тая тъга? Защото, казва ни поетът, виждаме бездушна природа, незначителен образ върху нашата ретина, узурпирал живата ни мисъл. А каква е живата ни мисъл?

Пак тишина. Самият въздух, в който той говори, тежи безжизнен, като саван. Човек, взрян в планина — защо толкова да го усложняваме, иска им се да проплачат. И какво да им отговори той? Какво беше казал на Мелани в онази първа вечер? Че без искрата на откровението няма нищо. Къде е искрата на откровението в тази класна стая?

Той хвърля бърз поглед към Мелани. Главата й е приведена, тя е погълната от текста; поне така изглежда.

— Същата дума „узурпирам“ намираме и няколко строфи по-долу. „Узурпация“ е една от важните теми в алпийската серия на поета. Великите архетипове на мисълта, чистите идеи, биват узурпирани от обикновени чувствени образи. От друга страна, хората не могат да живеят живота си единствено в царството на чистите идеи, излюпили се от чувственото всекидневие. Въпросът не е как да запазим въображението си чисто, да го защитим от попълзновенията на всекидневието. Въпросът трябва да бъде: в състояние ли сме да намерим начин двете да съществуват редом?

Прочетете строфа 599. Уърдсуърд пише за границите на себепознанието. Това е тема, по която сме разсъждавали и преди. Когато сензорните органи изчерпят възможностите си, светлината им помръква. Но в момента, в който издъхват, същата тази светлина лумва за последен път като пламък на свещ и ни позволява да зърнем невидимото. Този пасаж е труден; може би дори влиза в противоречие със строфата за Монблан. Въпреки това Уърдсуърд сякаш напипва пътя към постигане на равновесието: не чистата идея, увенчана в облаци, нито визуалният образ, прогорен върху ретината, който ни обладава и разочарова с делничната си яснота, но чувственият образ, мигновение, начин да пробуди и съживи идеята, заровена дълбоко в почвата на паметта.

Той спира. Откровено неразбиране. Прекалено далеч е стигнал и прекалено бързо. Как да ги доближи до себе си? Как да я доближи?

— Чувството е подобно на влюбването — подема той. — Ако сте сляп, едва ли бихте се влюбили така. Но наистина ли искате да видите любимата в студената прозрачност на визуалния апарат? Може би ще ви бъде по-полезно да метнете було върху взора, за да я запазите жива в нейната богоподобна, прастара форма.

Обяснението няма нищо общо с Уърдсуърд, но поне ги събужда. „Архетип ли? — си казват те. — Богоподобна? Какви ги дрънка? Какво знае тоя дедик за любовта?“

Проблясва спомен: моментът на пода, когато й вдигна пуловера и откри твърдите, съвършени малки гърди. За първи път тя вдига глава: погледите им се срещат и за секунда тя прозира всичко. Притеснена свежда очи.

— Уърдсуърд пише за Алпите — започва отново той. — В нашата страна Алпи няма, но имаме Дракенсберг, и в по-малък мащаб — Равната планина, която изкачваме, вдъхновени от поетите, с надежда да постигнем онова откровение, онзи уърдсуърдовски момент, за който сме чували всички. — Сега той говори заради говоренето, манкира. — Но моменти като този не се изживяват, ако взорът ни не е обърнат към великите архетипове на въображението, които носим в себе си.

Хайде стига! Повръща му се от звука на собствения му глас, съжалява и нея, че й се налага да слуша тези замаскирани излияния. Разпуска класа, остава на мястото си с надеждата, че може да размени някоя дума с нея. Но тя му се изплъзва в тълпата.

Само преди седмица тя беше просто хубавичко личице в класа. Сега е присъствие в живота му, животрептящо присъствие.

 

 

Залата на студентския съюз тъне в мрак. Той незабелязано сяда отзад. Като се изключи плешивият мъж в униформа на пазач няколко реда пред него, той е единственият зрител.

„Залез в Салон «Глобус»“ се казва пиесата, която репетират: комедия за новата ситуация в Южноафриканската република. Действието се развива във фризьорски салон в Хилброу, Йоханесбург. На сцената фризьорът, очевадно педераст, обслужва двама клиенти — един чернокож и един бял. Тримата се будалкат, шегуват се, обиждат се. Водещият принцип изглежда е катарзисът: всички закоравели стари предразсъдъци, изнесени на светло, пречистени от бурен смях.

На сцената се появява четвъртата фигура, девойка с обувки на висока платформа, с коса като водопад от къдри. „Сядай, миличка, ще ти обърна внимание след секундичка — й казва фризьорът. — Дойдох за мястото — отговаря тя, — нали сте пуснали обява за работа?“ Акцентът й е подчертано каапс, кейптаунски — това е Мелани. „Ами, грабвай метлата, че да има полза от теб“ — реагира фризьорът.

Тя взема метлата и се тътри между декорите, бутайки я пред себе си. Метлата се оплита в електрическа жица. Според пиесата трябва да стане късо съединение, последвано от писъци и търчане по сцената, но нещо не е наред със синхронизацията. На сцената с широки крачки се качва режисьорката, следвана от младеж с черно кожено яке, който започва да бърника контакта.

— Трябва да играете по-живо — казва режисьорката. — Постарайте се да постигнете атмосферата на Братя Маркс. — Тя се обръща към Мелани: — Ясно ли е?

Мелани кима.

Пазачът пред него става и с тежка въздишка излиза от залата. И той би трябвало да си тръгне. Непристойна работа, да седи в тъмното и да шпионира девойката (неволно му хрумва думата „сладострастник“). Но нали всички старци, на които скоро ще се уподоби, нали всички скитници и бездомници с мръсни шлифери, изкуствени ченета и космати уши, нали всички те някога са били Божии чада с гъвкаво тяло и ясен поглед? Можем ли да ги виним, че се държат със зъби и нокти за мястото си на сладкото пиршество на сетивата?

На сцената репетицията започва отново. Мелани тика метлата пред себе си. Гръм, светкавица, ужасени писъци. „Не съм крива аз — квичи Мелани. — Що бе, Боже, все на мен всичко да ми се пише?“

Той става безшумно и като пазача се насочва към тъмнината отвън.

 

 

На другия ден в четири следобед той е в апартамента й. Тя отваря вратата. Облечена е в смачкана тениска, шорти и чехли във формата на котета, които той намира за глупави и безвкусни.

Не я е предупредил; тя е толкова смаяна, че не може да се съпротивлява на натрапника, който й се нахвърля. Когато я прегръща, крайниците й се свиват като на кукла. В нежното й ушенце кънтят думи, тежки като удари.

— Не, не сега! — Тя се бори с него. — Братовчедка ми ще се върне!

Но нищо не е в състояние да го спре. Отнася я в спалнята, смъква нелепите чехли, целува стъпалата й, удивен от чувствата, които тя буди у него. Нещо свързано с призрака от сцената: перуката, поклащащото се задниче, простотията в говора. Любов странна! Но ако се съди по породения трепет на Афродита, богинята на разпенените вълни, любов несъмнена.

Тя не се съпротивлява. Само се извръща: извръща устни, очи. Оставя го да я положи на леглото и да я разсъблече; дори му помага, вдигайки ръце и след това — бедра. Потреперва от студ; като се вижда гола, плъзга се под юргана като къртица, която се заравя; обръща му гръб.

Не, не става дума за изнасилване, не точно изнасилване, но любов нежелана, нежелана от цялото й същество. Сякаш е решила да остане безжизнена, да се скрие в себе си, докато трае всичко, като зайче, около чието вратле се е сключила лисичата паст. Така че каквото и да й се прави, да става сякаш далеч от нея.

— Полин ще се върне всеки момент — казва тя, когато всичко свършва. — Моля те. Трябва да си вървиш.

Той се подчинява, но точно когато стига до колата си, изпада в такова униние, в такъв унес, че се срива зад волана, неспособен да помръдне.

Грешка, страшна грешка. Защото няма съмнение, че в този момент Мелани се опитва да се очисти от станалото, от него. Той я вижда как пълни ваната, как стъпва във водата със затворени очи, като сомнамбул. И той би искал да се пъхне във вана.

Жена с набити крака и строг костюм минава покрай него и влиза в блока. Дали това е братовчедката Полин, съквартирантката, от чието неодобрение толкова се бои Мелани? Той се опомня и потегля.

 

 

На следващия ден тя не е на лекции. Лоша работа, защото на следващия ден са средносрочните изпити. Когато попълва дневника, той не й пише отсъствие и й слага бележка 70. Отдолу на страницата пише: „За затвърждаване“. Седемдесет: средна оценка — нито добра, нито лоша.

Тя отсъства през цялата следваща седмица. Той непрекъснато телефонира, но отговор няма. След това, в полунощ в неделя, звънецът иззвънява. Мелани, облечена от глава до пети в черно, на главата с черна вълнена шапчица. Лицето й е опънато; той се подготвя за гневни думи, за сцена.

Но сцена няма. Напротив, тя е притеснената.

— Мога ли тази нощ да спя тук?

— Разбира се, разбира се — сърцето му се преизпълва с облекчение. Протяга ръце, прегръща я, притиска я до себе си — тя е напрегната и студена. — Ела, ще ти направя чай.

— Не, не искам чай, не искам нищо. Изтощена съм, искам само да се срина някъде.

Той й приготвя легло в бившата стая на дъщеря си, целува я за лека нощ, оставя я сама. Когато след половин час се връща, тя спи мъртвешки сън, напълно облечена. Той й сваля обувките, завива я.

В седем сутринта, с първите птичи чуруликания, той почуква на вратата й. Тя е будна, лежи, изтеглила чаршафа до брадичката си; лицето й е изпито.

— Как се чувстваш?

Тя свива рамене.

— Случило ли се е нещо? Искаш ли да ми разкажеш?

Тя безмълвно клати глава.

Той сяда на леглото, притегля я към себе си. Тя започва жално да хлипа в обятията му. Въпреки всичко, го пробожда желание.

— Недей да плачеш — прошепва той в опит да я утеши. — Кажи ми какво е станало.

Все едно че й казва: „Кажи на тати какво е станало.“

Тя се овладява и се опитва да говори, но носът й е запушен. Той й намира книжна носна кърпичка.

— Мога ли да остана тук за известно време?

— Да останеш тук? — повтаря той старателно. Тя е престанала да плаче, но скръбта продължава да я разтърсва. — Дали е добра идея?

Тя не казва дали идеята е добра. Вместо това се притиска по-плътно до него; в корема си той усеща топлината на лицето й. Чаршафът пада; тя е само по ризка и гащички.

Знае ли в този момент какво върши?

Когато направи първата стъпка в градините на колежа, той смяташе, че започва мимолетна авантюрка — както почнала, тъй и свършила. А сега тя е в дома му и носи усложнения. Каква игра играе? Трябва да внимава, дума да няма. Но трябваше да внимава още в началото.

Изтяга се на леглото до нея. Последното нещо на света, от което се нуждае, е Мелани Изаакс да заживее у него. Въпреки това в момента самата мисъл го опиянява. Тя ще бъде тук всяка нощ, всяка нощ той ще има възможността да се сгуши в леглото до нея. Хората ще разберат, винаги разбират, ще шушукат, може да стане и скандал. Но какво го е грижа? Последната искра, преди чувствеността да угасне. Той отмества завивките, посяга, гали гърдите й, дупенцето й.

— Разбира се, че можеш да останеш — бърбори, — разбира се.

В собствената му спалня, през две врати звънва будилникът. Тя се отдръпва от него, завива се до раменете.

— Сега ще изляза — казва й той, — имам часове. Опитай се да заспиш отново. На обяд ще се върна и ще можем да говорим.

Поглажда косата й, целува челото й. Любовница? Дъщеря? Какво всъщност се опитва да му бъде тя? Какво му предлага?

Когато се връща на обяд, тя се е облякла, седи до кухненската маса, яде препечен хляб с мед и пие чай. Изглежда като че се чувства напълно у дома си.

— Тъй — казва той, — изглеждаш много по-добре.

— Поспах, след като ти излезе.

— Сега ще ми кажеш ли за какво беше всичко това?

Тя не го поглежда.

— Не сега. Трябва да вървя. Закъснявам. Ще ти обясня после.

— А кога ще бъде това „после“?

— Довечера, след репетицията. Става ли?

— Да.

Тя се изправя, слага чашката и чинийката в умивалника (но не ги мие) и се извръща да го погледне.

— Сигурен ли си, че става?

— Да, става.

— Исках да кажа, знам, че много отсъствах, но пиесата ми отнема цялото време.

— Разбирам. Казваш ми, че за теб театърът стои на първо място. Хубаво щеше да бъде да ми го беше обяснила отначало. Ще дойдеш ли на лекции утре?

— Да. Обещавам.

Тя обещава, но с обещание, което не задължава. Той се дразни и нервира. Поведението й е лошо, прекалено много й се прощава; вече се учи как да го използва и по всяка вероятност ще го използва още повече. Но ако на нея й се прощава много, на него му се прощава още повече; ако тя се държи зле, той се държи още по-зле. Доколкото са заедно, ако изобщо са заедно, той води, тя го следва. Не бива да забравя това.