Дж. М. Кутси
Позор (20)

Двайсета глава

Той се връща в Кейптаун по Н2. Отсъствал е по-малко от три месеца, но в това време паянтовите кварталчета са успели да се разраснат до отвъд шосето и на изток от летището. Многобройните коли забавят ход, защото на магистралата едно дете гони с пръчка заблудила се крава. Няма прошка, мисли си той, селото настъпва към града. Скоро отново ще видим добитък по „Рондебоск“, скоро историята ще опише пълен кръг.

И тъй, отново си е вкъщи. Но няма чувството, че се завръща у дома. Не може да си представи как отново ще заживее в сградата на „Торънс роуд“, в сянката на университета, как ще се измъква тайно като престъпник, избягвайки срещи с бившите колеги. Ще се наложи да продаде къщата и да се премести в апартамент в някой по-евтин квартал.

Финансово е разорен. Откак е напуснал, не с платил ни една сметка. Живее на кредит; всяка минута кредитът може да се изчерпа.

Краят на скитанията му. Какво идва след края на скитанията? Представя си как белокос, прегърбен, влачи крака към ъгловия магазин, за да си купи половинка мляко и половинка хляб; вижда се как се взира с празен поглед в бюрото в стая, пълна с пожълтяващи вестници, и чака да мине следобедът, за да си приготви вечерята и да си легне. Живот на пенсиониран учен, без надежда, без перспективи — готов ли е да се съгласи с това?

Отключва портата. Градината е обрасла, пощенската кутия е натъпкана с листовки и реклами. Макар и солиден по всички стандарти, домът му е пустял месеци наред; прекалено ще бъде да се надява, че за това време не е имало никакво посещение. И наистина, щом отваря входната врата и подушва въздуха, разбира, че нещо не е наред. Сърцето му започва да бие в болезнена възбуда.

Нищо не се чува. Който е влязъл, вече си е излязъл. Но как са влезли? Минавайки на пръсти от стая в стая, скоро разбира как. Решетката на един от задните прозорци е откъртена от стената и извита, стъклата са разбити и се отваря дупка, достатъчна, за да пропусне дете или дребен мъж. На пода се е спекло килимче от листа и пясък, довеяни от вятъра.

Минава през къщата, като брои щетите. Спалнята му е претършувана, шкафовете зеят празни. Уредбата му е изчезнала с всичките му дискове и записи, изчезнал е компютърът. В кабинета му са разбити бюрото и кантонерката му; навсякъде са разпилени книжа. Кухнята е направо оголена: вилици, ножове, съдове, електрически уреди. Запасите от напитки са изчезнали. Празен е дори бюфетът, където си държеше консервите.

Това не е обикновена кражба. Цяла организирана за грабеж група е влязла, очистила е всичко, оттеглила се е, натоварена с чували, кашони, куфари. Плячка; военни репарации; нов инцидент във великата кампания на отмъщението. Кой ли носи неговите обуща в момента? Дали Бетховен и Яначек са си намерили нов дом, или са изхвърлени на боклука?

Откъм банята вони. В умивалника е издъхнал гълъб, попаднал в клопката на къщата. Той гнусливо разчиства кашата от кости и пера, тика остатъците в пластмасова торба и я завързва здраво.

Електрическите жици са прерязани, телефонът е изключен. Ако не направи нещо веднага, ще прекара нощта на тъмно. Но е твърде потиснат, за да действа. Всичко да върви по дяволите, мисли си той, смъква се в един стол и затваря очи.

Пада сумрак; той се размърдва и напуска къщата. Изгрели са първите звезди. През пустите улици, през градините, натежали от аромата на върбинки и нарциси, той се упътва към университетското градче.

Ключовете от сградата на Факултета по комуникации са все още у него. Много подходящо време да поброди там — коридорите са пусти. Взема асансьора до кабинета си на петия етаж. Името му е махнато от вратата. Има нова табелка: Д-р С. Отто. Изпод вратата се вижда слаба светлина.

Той чука. Никакъв звук. Той отключва вратата и влиза.

Стаята е преобразена. Няма ги книгите и картините му, стените са голи, готови да приемат някой огромен плакат от книжките с комикси: Супермен свежда глава пред укорите на Лоис Лейн.

Зад компютъра, в слабата светлина, седи млад мъж, когото той не е виждал дотогава. Младият мъж се смръщва:

— Кой сте вие?

— Давид Лаури.

— Е, и?

— Дойдох да си прибера пощата. Това беше моят кабинет — и едва не добавя „някога“.

— Ама да, разбира се, Давид Лаури. Извинявайте, бях се разсеял. Сложих всичко в един кашон. Заедно с други ваши вещи, които намерих. — Той посочва: — Ей там.

— А книгите ми?

— Те са долу, в склада.

Той вдига кашона.

— Благодаря.

— Няма проблем — отговаря младият доктор Отто. — Ще се справите ли?

Той носи тежкия кашон към библиотеката отсреща, защото възнамерява там да си прегледа пощата. Но когато стига до бариерата, машината отказва да приеме картата му. Налага му се да си прегледа пощата върху една скамейка във фоайето.

 

 

Прекалено е възбуден, за да заспи. Призори се отправя към възвишенията на дълга разходка. Валяло е, вадите са придошли. Той вдишва силния боров мирис. От днес е свободен човек, който има задължения единствено към себе си. Може да прекарва времето си както пожелае. Това го притеснява, но той смята, че ще свикне.

Престоят му при Луси не го е превърнал в селянин. Въпреки това има неща, които му липсват — патешкото семейство например: Мама Патица, която кълве нещо по повърхността на водоема, с издути от гордост гърди, а Ини, Мини, Мани и Мо шляпат усърдно зад нея, уверени, че докато тя е там, не ги заплашва никаква опасност.

Не му се мисли обаче за кучетата. От понеделник нататък кучетата, освободени от живота сред стените на клиниката, ще бъдат хвърляни в огъня небелязани, неоплакани. Ще му се прости ли някога това предателство?

Той отива в банката, носи голямо пране в пералнята. В магазинчето, в което е купувал кафето си години наред, продавачът се прави, че не го познава. Съседката му, която полива градината си, усърдно стои с гръб към него.

Той си припомня Уилям Уърдсуърд и първия му престой в Лондон, посещението му в пантомимния театър, където вижда Джак Убиеца на Великана да се носи волно из сцената, да размахва меча си, защитен от изписаната на гърдите му дума „Невидим“.

Вечерта се обажда на Луси от обществен телефон.

— Реших да ти звънна, да не се тревожиш. Добре съм. Предполагам, че ще ми е нужно време, докато се устроя. В момента дрънкам в къщата като грахово зърно в кутия. Липсват ми патиците.

Не й казва за ограбената къща. Какъв смисъл да я товари със своите неприятности?

— Как е Пьетрус? Грижи ли се за теб, или още е зает със строежа?

— Пьетрус ми помага. Всички много ми помагат.

— Разбира се, мога да се върна винаги, когато съм ти нужен. Само кажи.

— Благодаря ти, Давид. В момента не, но може би някой ден.

Когато се роди дъщеря му, кой можеше да помисли, че ще дойде време, в което той ще й се умилква, за да го вземе при себе си?

 

 

Пазарувайки в супермаркета, открива, че е на опашката зад Илейн Уитър, завеждащата собствената му някогашна специалност. Тя е натрупала цяла количка с покупки, той носи кошница. Тя отвръща на поздрава му нервно.

— И как я карате без мен? — пита той колкото е възможно по-бодро.

„Много добре, наистина много добре“ — би бил най-откровеният отговор, „Без теб наистина я караме много добре“. Но тя е твърде учтива, за да изрече такива думи.

— Ами, както обикновено, борим се — казва тя неопределено.

— Успяхте ли да назначите някого?

— Взехме един нов човек, на договор. Млад човек.

„Срещнах го“ — би могъл да я уведоми той. „Голямо лайно“ — би могъл да я уведоми той. Но е прекалено добре възпитан.

— С каква специалност? — пита той вместо това.

— Приложна лингвистика. Преподавател по езици.

И тъй, прощавайте, поети, прощавайте, стари майстори. Които, трябва да се признае, не го напътстваха особено добре. Aliter, в чиито напътствия той не се вслушваше добре.

Жената преди тях на опашката плаща цяла вечност. Все още има време Илейн да зададе следващия въпрос, който трябва да бъде: „Ами ти как я караш, Давид?“, а неговият отговор трябва да бъде: „Много добре, Илейн, много добре.“

— Не искаш ли да минеш преди мен? — пита го тя вместо това, посочвайки кошницата му. — Имаш малко покупки.

— Дори не помислям за такова нещо, Илейн — отговаря той, след това изпитва известно удоволствие, докато тя вади покупките си и ги поставя върху тезгяха: не само хляба и маслото, но и нещица, които си позволява самотната жена: пълномаслен сладолед (истински бадеми, истински стафиди), вносни италиански сладки, шоколад… и пакет дамски превръзки.

Тя плаща с кредитна карта. Махва му прощално от другата страна на бариерата. Облекчението й е осезаемо.

— Довиждане! — вика той над главата на касиерката. — Поздрави на всички!

Тя не се обръща.

 

 

Според първоначалния замисъл главните герои на операта са лорд Байрон и любовницата му, графиня Гичоли. Затворени във Вила Гичоли в лятната задуха на Равена, следени от ревнивия съпруг на Тереза, двамата трябва да крачат из мрачната гостна и да възпяват креещата своя любов. Тереза се чувства като затворница; тя изгаря от възмущение и неспирно умолява Байрон да я отнесе към друг живот. Самият Байрон е изпълнен със съмнения, но е достатъчно разумен, за да не ги изрази. Опасява се, че началното им упоение вече никога няма да се повтори. Попаднал е в тихо пристанище, разтърсва го неосъзнат копнеж по някое тихо убежище, а, ако не намери такова, по възвишена смърт. Устремните трели на Тереза подпалват искрата у него; тъмните спирали на собствената му вокална партия минават покрай нея, през нея, над нея.

Така е замислил операта: като камерна пиеса за любовта и смъртта, със страстна млада жена и някога страстен, сега по-малко страстен по-възрастен мъж; действие, подплатено от сложна, неспокойна музика, изпята на английски, който да звучи като италиански.

Формално погледнато, замисълът никак не е лош. Героите се допълват добре: двойка в клопка, отхвърлена любовница, която барабани по стъклата, ревнив съпруг. Вила с питомни маймунки, любимци на Байрон, лениво провиснали от полилеите, пауни, крачещи напред-назад през натруфената неаполитанска мебел, всичко това осигурява необходимата смес от безвремие и упадък.

Да. Първо във фермата на Луси, а сега и тук проектът просто не може да го заплени истински. Замисълът е сбъркан, не идва от сърцето. Жена, която се оплаква на звездите, че шпиониращата прислуга заставя нея и любимия й да се отдават на желанието си в килера — кой се интересува от това? Той може да сложи подходящите слова в устата на Байрон, но тази Тереза, която историята му е завещала, млада, жадна, капризна, раздразнителна, не подхожда на музиката, за която той мечтае, музика, чиито хармонии, страстно-горестни, макар и подплатени с известна ирония, непрекъснато звучи в душата му.

Опитва нови идеи. Като захвърля изписаните наръчи от нотни листове, като изоставя устатата, знойна младоженка на нейния запленен английски милорд, той се опитва да изобрази Тереза на средна възраст. Новата Тереза е закръглена вдовичка, която живее във вилата със стария си баща, върти домакинството, затяга семейната кесия, строява слугите и не им позволява да крадат от захарта. В новата версия Байрон отдавна е мъртъв; единствената останала претенция на Тереза към безсмъртие и утехата на самотните й нощи е сандъчето с писма и спомени, което тя държи под леглото си и нарича „своето relique“ — след смъртта й праплеменничките й ще отворят това сандъче и ще го разглеждат със страхопочитание.

Такава ли е героинята, която е търсил през цялото време? Нима една по-стара Тереза ще превземе сърцето му такова, каквото е неговото сърце сега?

Времето не се е отнесло милостиво с Тереза. С тежкия си бюст и яко тяло, с късите си крачета тя прилича по-скоро на селянка, contadina, отколкото на аристократка. Лицето, което някога Байрон е обожавал, сега е истерично; лете я връхлитат астматични пристъпи, които я карат да се бори за въздух.

В писмата, които й пише, Байрон я нарича „Приятелко“, след това „Любов моя“, след това „Моя вечна любов“. Но съществуват и съперници на тези писма, писма, до които тя не може да се добере, за да ги изгори. В тези писма, адресирани до английските му приятели, Байрон лекомислено я причислява към италианските си завоевания, поднася се със съпруга й, намеква, че е спал с жени от нейната среда. В годините след смъртта на Байрон приятелите му са написали многобройни мемоари въз основа на тези писма. Според тях, след като е отнел младата Тереза от съпруга й, Байрон много скоро се е отегчил от нея; сторила му се е празноглава; останал е с нея единствено от чувство за дълг; именно, за да се отърве от нея, се е отправил към Гърция и към смъртта си.

Злословията им я нараняват до кръв. Годините, прекарани с Байрон, са най-благодатните в живота й. Любовта на Байрон е единственото, което я отличава от останалите. Без него тя е нищо: застаряваща жена без перспективи, доизживяваща дните си в скучно провинциално градче, разменяща визити с приятелки, разтриваща болните крака на баща си, самотна в леглото.

Ще открие ли той в сърцето си любов към тази проста, обикновена жена? Ще успее ли да я обикне достатъчно, за да напише за нея музика? Ако не е в състояние, какво му остава?

Връща се към сцената, която трябва да бъде въвеждаща. Отминава поредният зноен ден. Тереза е застанала до прозореца на втория етаж в бащиния си дом, загледана към блатата и редките борчета на Романя, към слънцето, блещукащо във вълните на Адриатика. Краят на един прелюд; застой; тя поема дъх. Mio Byron, запява и гласът й вибрира от печал. Отговаря й самотен кларнет, замира, замлъква. Mio Byron, зове тя отново, по-високо.

Къде е той, нейният Байрон? Загубен — това е отговорът. Байрон се скита сред сенките. Загубена е и тя, онази Тереза, която е обичал, деветнайсетгодишната девойка със златисти къдрици, отдала се с такава радост на властния англичанин, галеща челото му, отпуснато върху голата й гръд, англичанинът, дишащ равно, задрямал след силната си страст.

Mio Byron, изпява тя за трети път, и отнякъде, от дълбините на подземния свят й отвръща глас, треперещ и безплътен, призрачен глас, гласът на Байрон „Где си ти?“, пее той; и след това изрича дума, които тя не желае да чува: „secca“, сух. Пресъхнал е, всъдесъщият извор.

Тъй слаб, тъй колеблив е гласът на Байрон, че Тереза трябва отново да изпее своя зов към него, за да му помогне да поеме дъх след дъх и така да го върне към живота: той е детето й, момчето й. „Тук съм пее тя, подкрепя го, не му позволява да потъне. — Аз съм твоят извор. Помниш ли как ходехме заедно при извора на Арка? Заедно, ти и аз. Аз бях твоята Лаура. Помниш ли?“

Ето така трябва да върви оттук нататък: Тереза дава гласа си на своя любим и той, мъжът от разграбения дом, дава гласа си на Тереза. Куцият води сакатия, защото няма помощ отникъде.

Работейки колкото е възможно по-бързо, държейки се здраво за Тереза, той се опитва да нахвърли първите страници на либретото. Запиши думите на хартия, казва си. Щом го направиш, работата ще потръгне. После ще имаш време да потърсиш сред старите майстори, Глук например, ще заимстваш мелодии, а може би — кой знае? И идеи.

Но постепенно, както е започнал да запълва дните си с Тереза и мъртвия Байрон, му става ясно, че няма да е достатъчно да щипне мелодии оттук-оттам, че двамата му герои изискват собствена музика. И за негово смайване музиката започва да приижда на приливи и отливи. Понякога контурите на фразата се очертават пред него, преди да помисли какви точно ще бъдат думите; понякога думите налагат каденцата; понякога сянката на мелодията, след като е пърхала наоколо дни наред, без да може да се чуе, се разгръща пред него и, слава Богу, му се появява. Нещо повече, развитието на действието налага самостоятелни модулации и транспониране, които, дори музикалната му дарба да се окаже недостатъчна, за да ги постигне, остават в кръвта му.

Сяда на пианото, за да съедини и оформи първите нотни редове. Но в звука на пианото има нещо, което му пречи: прекалено оформен, прекалено осезаем, прекалено силен. От таванчето, от една щайга, пълна със стари книги и играчки на Луси, той измъква странно малко седемструнно банджо, което й е купил на улиците на КваМашу, когато е била дете. С помощта на банджото започва да нотира музиката, която Тереза ту печална, ту гневна, ще пее на мъртвия си любим и на която тихият глас на Байрон ще откликва от страната на сенките.

Колкото по-неотлъчно следва той графинята в нейния подземен свят, пеейки думите й вместо нея, тананикайки си мотивите й, толкова по-неотделимо от нея става, за негова изненада, глупавичкото дрънкане на детското банджо. Той без мъка се отказва от сочните арии, които е мечтал да й даде; оттам има само крачка, докато постави инструмента в ръцете й. Вместо да крачи по сцената, сега Тереза седи, взряна в блатата към портите на ада, залюляла мандолината, която озвучава лиричните й мечтания; отстрани дискретно трио (чело, флейта, фагот) в старинни кюлоти запълва антрактите или пестеливо коментира станзите.

Седнал на бюрото си, с изглед към обраслата градина, той се удивлява на уроците на малкото банджо. Преди шест месеца беше смятал, че собствената му призрачна роля в „Байрон в Италия“ ще бъда някъде между тази на Тереза и тази на Байрон, между жаждата да продължи лятото на страстното тяло и нежелания зов на дългия сън на забравата. Не е бил прав: привлича го в крайна сметка не еротичното, не елегичното, а комичното. В операта той няма да е нито Тереза, нито Байрон, нито дори някаква смесица от двамата: той ще бъде в самата музика, в равния, тенекиен звън на струните на банджото, в гласа, който се стреми да се изтръгне от смешния инструмент, но бива непрекъснато връщан обратно, подобно на риба, уловена на въдицата.

Значи това е изкуството, мисли си той, значи така действа изкуството. Колко странно! Колко обайващо!

Прекарва цели дни, запленен от Байрон и Тереза, поддържа се само с овесени ядки и силно кафе. Хладилникът е празен, леглото му — неоправено; листата, хвръкнали през счупения прозорец, се гонят по пода. Няма значение, мисли си той, нищо вече не е важно.

„От поетите научих любовта — пее Байрон в пресекливия си монотон, девет срички в ключ «ми», — но както открих, животът — хроматично слизане до «ла» — е нещо различно.“ „Плинк-пльонк-плюнк“ — пеят струните на банджото. „Защо, о защо говориш тъй?“ — пее Тереза в дълга укорна извивка. „Плинк-пльонк-плюнк“ — пеят струните.

Тя иска да я обичат, тая Тереза, търси безсмъртна любов, иска да я приравнят до Лаурите и Флорите на древността. Ами Байрон? Байрон ще е верен до смърт, но това е единственото му обещание. „Да бъдем свързани докрай, докато един от нас издъхне.“

„Любов моя“ — пее Тереза, докарвайки до кресчендо тлъстото едносрично английско местоимение, научено в леглото на поета. „Плинк!“ — откликват струните. Влюбена жена, заобиколена от любов; котка на покрива, виеща, сложни белтъчини, развихрили се в кръвта, разширяващи половите органи, причина за потни длани и прегракнал глас, докато душата се стреми да отнесе желанията си към небето. Именно затова са създадени Сорая и другите: да изсмучат сложните белтъчини от кръвта му, както се изсмуква змийска отрова, и да го оставят сух и с ясна мисъл. За свое нещастие, в бащиния си дом в Равена Тереза си няма никой, който да изсмуче отровата от нея. „Ела при мен, mio Byron — зове тя, — ела при мен, люби ме!“ А Байрон, прокуден от живота, блед като призрак, откликва присмехулно: „Остави ме, остави ме, остави ме на мира!“

Преди години, когато живееше в Италия, той отиде в същата гора между Равена и Адриатическото крайбрежие, където век и половина преди това са ходили на езда Байрон и Тереза. Там някъде, между дърветата, трябва да е било мястото, на което англичанинът за първи път вдигнал полите на осемнайсетгодишната магьосница, невяста на друг мъж. Той би могъл да отлети за Венеция още утре, да хване влака до Равена, да премине през заличените конски дири, да мине край самото място. Той измисля музиката (или музиката го измисля), но не измисля историята. Именно върху тези борови иглички Байрон е обладал своята Тереза, „плаха като газела“, както я нарича, ровейки в дрехите й, зацапвайки с пясък бельото й (конете чакат неподвижни, безразлични) и от тази случка се е родила страстта, която е карала Тереза да вие срещу луната през целия свой живот в треска, която и него е карала да вие, както той си е знаел.

Тереза повежда; той я следва страница след страница. След това един ден от тъмата се появява друг глас, който не е чувал дотогава и не е искал да чуе. От думите става ясно, че това е гласът на Байроновата дъщеря Алегра; но откъде вътре в него идва този глас? „Защо ме изостави? Ела и ме вземи! — зове Алегра, Тъй горещо, тъй горещо, тъй горещо!“ — оплаква се тя в собствен ритъм, който настоятелно прекъсва гласовете на влюбените.

Няма отговор на ненавременния зов на петгодишната. Неприятна, необичана, непогледната от знаменития си баща, тя бива прехвърляна от ръка на ръка и накрая натресена на монахините, за да се погрижат за нея. „Тъй горещо, тъй горещо! — хленчи тя от манастирското легло, в което умира от малария. — Защо си ме забравил?“

Защо не отговаря баща й? Защото животът му е дошъл до гуша; защото предпочита да се върне там, където си е у дома: на другия бряг на смъртта, унесен в съня си. „Горкото ми детенце!“ — пее Байрон колебливо, неохотно, прекалено тихо, за да го чуе тя. Разположени в сянката отстрани, тримата инструменталисти свирят витиеват мотив, едната мелодия се издига нагоре, другата се снишава, това е арията на Байрон.