Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (8)

5

Още от началото на пътешествието избягвах големите, високоскоростни камшици от бетон и асфалт, наречени „магистрали“ или „супершосета“. Различните щати различно ги назовават. Много време бях загубил в Нова Англия, зимата се приближаваше и предполагах, че снегът ще ме засипе някъде в Северна Дакота. Излязох на Федерално шосе 90 — една широка просека, наречена супершосе, една от многоплатновите артерии за стоките на страната. „Росинант“ се клатушкаше напред. Минималната скорост по този път беше по-висока от позволеното за пътищата, по които бях вървял. Карах срещу вятъра, който налиташе от дясната ми страна, и усещах упоритите, понякога повалящи удари на бурята, с която се мъчех да се преборя. Дочувах свистенето й по ръбестите плоскости на покрива. На едно място пътят изкрещя в лицето ми: „Не спирайте! Поддържайте скоростта!“ Край мен изреваваха камион след камион, дълги като железопътни вагони, и вихрушката след тях приличаше на юмручен удар. Тези големи пътища са чудесни за пренасяне на стока, но не и за разглеждане на пейзажите. Привързан си о кормилото, а очите ти — в колата отпред, в обратното огледало — за колата отзад и в страничното — за колата или камиона, които се готвят да те задминат; в същото време трябва да четеш всички надписи от страх да не пропуснеш някое нареждане или инструкция. Няма крайпътни сергии да предлагат плодови сокове, няма антикварни магазинчета, няма земеделски стоки и фабрични артикули за продан. Когато тези магистрали прекосят цялата страна, което трябва и ще стане, човек ще може да отива от Ню Йорк до Калифорния, без нищичко да види.

На известни разстояния има места за почивка и освежаване, храна, гориво и масло, пощенски картички, топли гозби, масички на открито, кофи за смет (до една новобоядисани), стаи за отдих и тоалетни, тъй безупречно чисти, с обезмирисващи инсталации и сапунен блясък, че ти трябва доста време, за да възстановиш отново обонянието си. Названието „обезмирисващи“ е не само вярно; съответните вещества изместват едната миризма с друга, при което новата трябва да бъде много по-силна и по-трайна. Бях пренебрегвал собствената си страна твърде дълго. В мое отсъствие цивилизацията бе направила големи крачки. Спомням си дните, когато срещу монета, пусната в автомата, можеше да получиш парче дъвка или захарна пръчица, ала в днешните дворци на храната има машини, които срещу различни монети ви предлагат носни кърпи, несесери за маникюр, дребни медикаменти като аспирин, слабо очистително, хапчета за бодрост. Бях очарован от тия чудеса. Да речем, пие ти се нещо безалкохолно — избираш точно какво („Сънгрейп“ или „Кули кола“), натискаш бутона, пускаш парите и се отдръпваш. Отнякъде пада книжна чаша, питието шурва и спира на четвърт инч^[1] от ръба — ето ти една студена и освежителна напитка с гарантиран синтетичен състав. С кафето е още по-интересно, защото спре ли врящата черна течност, протича струйка мляко, а до чашата се изтърсва пликче със захар. Но лаврите принадлежат на машината за топла супа. Избираш си една от десетте — с грах, пилешка с фиде, телешка със зарзават и пр. — и пускаш монетата. От гиганта се понася гръмотевично бучене и отгоре светва надпис „затопля се“. След минутка започва да мига червена лампа, отваряш вратичката и изваждаш книжната чиния с врящата супа.

Животът е достигнал върха на някаква своего рода цивилизация. Ресторантските приспособления, огромните накъдрени като раковини тезгяхи, столовете от изкуствена кожа — всичко е изрядно чисто, не много различно от нужниците. Всяко нещо, което може да се пипне и задържи, е запечатано в прозрачна пластмаса. Храната идва направо от пещта, безукорна и безвкусна, недокосната от човешка ръка. С болка си припомних някои френски и италиански ястия, приготвени от безброй човешки ръце.

Тези центрове за почивка, храна и обновяване са разкрасени с тревни площи и цветя. Отпред, най-близо до шосето, паркират леките коли; там има цели полкове от бензинови помпи. Камионите спират отзад. Трансконтиненталните кервани също получават своето. По рождение камион, „Росинант“ зае мястото си отзад и скоро се запознах с камионджиите. Пътуващите на дълги разстояния са раса, откъсната от живота, който кипи покрай тях. Някъде, в някое градче или град живеят техните жени и деца, а съпрузите кръстосват страната и носят какви ли не храни, стоки, машини. Всички образуват нещо като племе, държат един за друг и говорят на професионален език. И макар че бях нищожна каручка сред тия чудовища на транспорта, те се отнесоха към мен любезно, готови да ми помогнат.

Научих, че в камионните паркове имало душове, сапун и хавлии, че мога да паркирам и ако искам да пренощувам. Тези мъже нямаха много земане-даване с местните хора, но тъй като бяха страстни радиослушатели, бистреха политиката и знаеха вести от всички части на страната. Центровете за почивка и гориво по магистралите и панорамните „паркови“ пътища се поддържаха от различните щати, но по другите пътища, казваха, имало частни станции, които предлагали по-ниски цени на горивото, леглата, банята и стаите за убиване на времето. Тъй като бяха особена група хора, които водят особен живот и признават само тия като себе си, те поискаха да ми обяснят как мога да прекося страната, без да разговарям с местните жители. Шофьорите на камиони се носят само по повърхността на нацията, като че ли не са част от нея. Разбира се, в градовете, дето живееха семействата им, те бяха пуснали всевъзможни корени — клубове, танци, любовни истории, убийства.

Камионджиите много ми харесаха, понеже винаги съм обичал специалистите. Като ги слушах да говорят, натрупах известен речник за пътищата, за гумите и ресорите, за претоварването. Пътуващите на големи разстояния си имат по пътя определени станции, в които се познават с персонала и сервитьорките зад тезгяхите и където от време на време се виждат с колеги от други камиони. Техен велик символ на общуването е чашата кафе. По-късно се улавях често да спирам за кафе и то не защото ми се пиеше, а за отдих и разнообразие от монотонното шосе. Да управляваш камион на големи разстояния се иска сила, съобразителност и внимание независимо от улесненията, предлагани от въздушните спирачки и усъвършенствуваните кормилни уредби. Би било интересно да се знае и лесно да се установи със съвременните нови методи колко килограмометра енергия се изразходва за шофирането на камион в продължение на шест часа. Едно време, когато събирахме морски животни с Ед Рикетс^[2] и обръщахме камънаците в отливите, направихме опит да изчислим каква тежест повдигаме средно на ден. Камъните не бяха големи, тежаха от килограм и половина до 25 кг. Пресметнахме, че в ден на богат улов, когато малко се замисляме за изразходваната енергия, всеки от нас е повдигал от 4 до 10 тона скала. Сметнете сега малките, незабелязани движения на кормилото, всяко едно, да речем, изискващо само половин килограм усилие и притискането на педала за газта с крак, не повече от четвърт килограм; за шест часа се събира огромно количество. Ами мускулите на раменете и врата, които непрекъснато, макар и несъзнателно, са напрегнати от внимание, ами очите, които сноват от пътя до обратното огледало, ами хилядите решения, тъй дълбоки, че съзнанието не може да ги възприеме? Загубата на нервна и мускулна енергия е огромна. Ето защо кафето е почивка в много широк смисъл.

Често сядах с тия мъже, слушах ги и сегиз-тогиз задавах въпроси. Скоро се научих да не очаквам от тях никакви сведения за местата, през които минават. Като се махнат камионните спирки, те нямаха никакъв допир със страната. Установих: страшно приличаха на моряци. От първото си пътуване по море помня, че останах изненадан как тези хора, които обикалят целия свят и спират на далечни и екзотични пристанища, почти не се докосват до света. Някои от шофьорите на големи пробези пътуваха по двама и караха на смени. Почиващият спи или чете джобни книжлета. Бяха ли на път, интересуваха се единствено от мотори, от времето и от поддържането на скоростта, което улесняваше спазването на разписанията. Някои пътуваха в двете посоки редовно, други бяха с еднопосочни маршрути. Един живот, почти неизвестен на улегналите хора, които живеят край пътищата на големите камиони. Научих за тия мъже достатъчно неща, за да разбера със сигурност, че бих искал да зная много повече.

Ако човек е шофирал автомобил дълги години, както беше с мен, почти всичките му реакции стават автоматични. Не мислиш какво трябва да направиш. Едва ли не цялата шофьорска техника е дълбоко затворена в едно подсъзнание, което много прилича на машина. В такъв случай голяма част от съзнанието е свободно да мисли. А за какво мислят хората, когато седят на кормилото? На по-късите разстояния може би за пристигането в крайния пункт или си припомнят събития, случили се в пункта на тръгването. Но на големите маршрути има и много място за фантазията, та дори и, бог да е на помощ, за размишления. Никой не може да ти каже какво мисли другият. Сам аз съм проектирал къщи, които никога няма да издигна, подреждал съм градини, които никога няма да засадя, изнамирал съм метод за изпомпване на фините наноси и изпочупени мидени черупки от дъното на моето заливче в Саг Харбър, за обезсоляване на почвата, та да я направя богата и плодородна. Не зная ще сторя ли някога това, но пътувайки, бях измислил във всички подробности и каква ще бъде помпата, и какви ще бъдат варелите за лугата, и как ще направя опит, за да установя, че почвата е вече безсолна. Седнал на кормилото, бях правил на ум капани за костенурки, бях писал дълги, изчерпателни писма, които никога нямаше да бъдат пренесени на хартия, още по-малко изпратени. Ако радиото свиреше, музиката събуждаше в паметта ми места и мигове, населени с действуващи лица и декори, спомени тъй точни, че се възобновяваше всяка думица от диалозите. Бях предвиждал бъдещи сцени, също тъй пълни и убедителни — сцени, които никога няма да се разиграят. На ум бях съчинявал разкази, усмихвах се на собствения си хумор, печален или подклаждан от постройката на сюжета.

Мога само да се догаждам, че самотният населява попътните си мечти с приятели, че този, комуто липсва любов, се огражда с хубави и любещи жени, че в бляновете на бездетния шофьор се боричкат деца. Да не говорим за съжаленията! „Ако не бях сторил това и това, да не бях казвал това и това, о господи, тази идиотщина може би нямаше да се случи!“ Този възможен ход на мисли съществува в собственото ми съзнание и затова подозирам, че го има и у другите, но това едва ли ще узная, защото няма кой да ми каже. По тази причина през време на пътешествието си, замислено като наблюдение, избирах по възможност второстепенните пътища, по които имаше много да се види, да се чуе, да се помирише; избягвах големите и широки ленти на бясното движение, защото, разпалвайки фантазьорството, те изтласкваха на преден план собствената личност. По този широк и скучен път, наречен Федерално шосе №90, заобиколих Бъфало и Иъри и стигнах Медисън, Охайо, където налетях на не по-малко широкото и бясно Федерално шосе №20, което минава покрай Кливлънд и Толидо и води до Мичиган.

Около индустриалните центрове по тези пътища пъплят множество подвижни къщи, теглени от специално пригодени влекачи; и тъй като подвижните къщи влизат в моята специалност, ще ми се да поговоря и за тях. Още в ранните си пътешествия се бях запознал с това ново явление под слънцето, знаех огромния брой на жилищните ремаркета и тъй като се срещат все повече из цялата страна, едно наблюдение и може би някои предположения ще бъдат уместни. Това не са точно ремаркета, теглени от собствения автомобил, а блестящи вагони, дълги като пулманови купета. Още в първите си пътувания видях местата, където ги продават, а по-късно почнах да откривам парковете им, дето засядат с неловкото чувство за постоянство. В Мейн нощно време спирах по тези паркове и разговарях с обитателите и собствениците на този нов вид жилищни квартали.

Те представляват чудесно построени жилища с алуминиева облицовка, двойни стени с изолация, отвътре често обковани с фурнир или дъски. Понякога дълги и по 25 метра, те се състоят от две до пет стаи, снабдени са с климатични инсталации, тоалетни, бани и, разбира се, — телевизия. Парковете им някъде се застрояват по план и притежават всички удобства. Разговарях с техните жители — бяха все ентусиазирани. Подвижната къща се наглася на съответното място върху нарочна рампа, посредством дебел каучуков провод се свързва с канализацията, включва се в електроснабдителната и водопроводна мрежа, издига й се телевизионна антена и семейството се нанася. Неколцина управители на такива паркове единодушно бяха на мнение, че през миналата година едното от всеки четири нови жилища е било именно подвижна къща. За мястото се плаща дребен наем, плюс такса за електричеството и водата. Във всеки такъв дом има и контакт за телефон. В някои случаи парковете притежават смесен магазин — това се прави, ако в околността липсват универсалните магазини, изпъстрили цялата страна. Затрудненията в автомобилното движение из градовете принуждават тези магазини да се преместват сред природата, където са имунизирани и против данъците. Същото впрочем важи и за парковете на подвижните къщи. Това, че тези домове са на колела, още не значи, че вървят. Понякога техните собственици стоят на едно място с години, засаждат си градинки, издигат огради от сгурови блокчета, опъват навеси, подреждат градински столове. Този начин на живот бе нов за мен. Къщите съвсем не са евтини, напротив — често са твърде скъпи и луксозни. Някои струват по 20 хиляди долара и съдържат стотиците неща, с които живеем: машини за миене на чинии, автоматични перални и сушилни, хладилници и замразителни инсталации.

Собствениците бяха не само готови, но и горди да ми покажат домовете си. Макар и малки, стаите бяха съразмерни. Всички възможни уреди бяха вградени в стените. Широките прозорци, някои наречени дори „френски“, премахваха чувството на затвореност. Спалните бяха просторни, помещенията за багаж — невероятно големи. Революция в жилището, която бързо се осъществява, мислех си аз. А какво караше хората да живеят в такива домове? — Бяха удобни, прибрани, лесно се почистваха, лесно се отопляваха.

В Мейн ми обясниха:

— Омръзна ми да живея в оня студен хамбар, отвсякъде подвява, до гуша ми дойде от разните данъци и такси за туй, за онуй. А тук е топло, уютно, лятно време климатичната ни разхлажда.

— А колко горе-долу трябва да получаваш, за да си купиш?

— Различно. Повечето струват десет-двайсет хиляди.

— Има ли нещо общо между несигурността на работата и бързото умножаване на тия вагони?

— Как да кажа, сигурно има. Отде да знаеш какво ще ти донесе утрешният ден? В такива вагони живеят и механици, и инженери, и архитекти, и счетоводители, ще видиш дори и лекари, зъболекари. Затворят ли утре фабриката или учреждението, не оставаш на сухо със собственост, която не можеш да продадеш. Да речем, мъжът работи, купи си къща и вземат, че го уволнят. Парите му — затворени в къщата. А тъй, като си на колела, наемаш някой влекач, пренесеш се и нищо не губиш. Дори никога да не се наложи, друго е, като знаеш, че можеш да го направиш.

— Как ги купувате?

— На изплащане, като автомобил. Все едно че си издължаваш наема.

Тогава открих каква търговска привлекателност имаха всички те — оня стимул, който се промъква в почти всяка американска душа. Всяка година в подвижните къщи се внасят подобрения. И ако си от по-заможните, заменяш стария модел с нов — точно тъй, както се прави с автомобилите, когато човек може да си го позволи. От това зависи и мястото ти в обществото. А цената на старите модели е по-висока от тая на автомобилите, защото и търсенето е по-голямо. Тъй след няколко години на времето си скъпият подвижен дом може да мине в ръцете и на по-несъстоятелни хора. Лесно се поддържа, не иска боядисване, защото е от алуминий, не зависи от неустановените цени на квадратния метър земя.

— Ами децата? Къде учат?

Училищният автобус събира децата от парка и пак ги връща. Семейният автомобил завежда главата на семейството на работа, а вечер — цялата фамилия на „автокино“^[3]. Здрав живот на открито. Сумата за изплащане, макар голяма и украсена с лихви, не е по-висока от наема за един апартамент плюс скандалите със собственика за отоплението. А нима може да се наеме някъде апартамент без стълби и място за автомобил току пред пътната врата? Къде другаде на децата ще разрешат да си имат куче? Както Чарли можа за свое най-голямо задоволство да установи, всеки подвижен дом имаше куче. Два пъти ме каниха в такава къща на вечеря; гледах по телевизията футбол. Управителят на един парк ми довери, че едно от първите му съображения, когато искал да купи мястото, било — телевизионното приемане да бъде добро. И понеже аз не исках никакви допълнителни удобства — нито канализация, нито вода, нито електричество, плащах по един долар на нощ.

Първите ми впечатления бяха, че хора, които живеят на колела, нито се стремят към постоянство, нито пък го желаят. Те не купуват вагона за поколенията, а само до следващия подобрен модел, който могат да си позволят. Подвижните къщи съвсем не се ограничават само в парковите поселища. Край фермите ще видите стотици от тях. Обясниха ми и това. Едно време при задомяването на сина, като дойде жена в къщи и се народят деца, според обичая към къщата се пристрояваше крило. Сега в повечето случаи вместо допълнителната постройка идва подвижният дом. Фермерът, от когото си купих яйца и домашна пушена сланина, ми изясни предимствата: всяко семейство се радва на самостоятелност, каквато по-рано не е имало. Плачът на бебето не дразни старите. Стихнали са конфликтите снаха — свекърва, защото сега снахата има свой дом и в него гради собственото си семейство. Преместят ли се, а почти всички американци се преместват — или го искат, — зад гърба си не оставят излишни помещения. Подобряват се отношенията между двете поколения. Когато отиде в дома на родителите си, синът е гост; родителите също са гости в дома на сина си.

Има и самотници; срещах и такива. Както пътуваш, току видиш високо на някой хълм, отдето се открива широка гледка, кацнал подвижен дом. Други свиват гнездо под дърветата, край някоя река или езеро. Самотниците наемат земята от нейния собственик. Нужна им е само толкова, колкото за вагона, и правото да преминават през имота до дома си. Понякога самотникът си изкопава кладенец и яма за помията, посажда си градинка, други пък си носят вода със 190-литровите бензинови варели. Някои самотници проявяват невиждана изобретателност — поставят резервоара с вода по-високо от къщичката си, свързват го с крана посредством пластмасов маркуч и ето ти налягането.

Една от вечерите, на които бях поканен в такъв вагон, бе сготвена в безупречна кухня, облицована с пластмасови плочки, с неръждаеми умивалници; а фурни, печки — всичко в стената. За гориво служи бутан или друг газ в бутилки, каквито могат да се купят навсякъде. Масата, около която седнахме да се храним, беше поставена в ниша, облицована с махагонов шперплат. Никога не бях вечерял толкова хубаво и удобно. Бях донесъл като свой принос бутилка уиски и след като се нахранихме, потънахме в дълбоки удобни столове, тапицирани с пореста пластмаса. Семейството, на което гостувах, харесваше този начин на живот и не мислеше да се връща към стария. Мъжът беше техник в някакъв гараж на около четири мили оттук и получаваше добри пари. Двете деца всяка сутрин излизаха на шосето, откъдето ги вземаше жълтият училищен автобус.

Като отпивах от чашата си — вечерята бе вдигната — и слушах шумоленето на водата в електрическата миялна за чинии, реших да поставя въпроса, който ме вълнуваше. Хората бяха добри, разумни и интелигентни.

— Една от нашите най-скъпи традиции са „корените“ — подех аз, — тоест да израстеш, пуснал корени в земята, в обществото.

Какво мислеха те, които възпитаваха децата си без такива корени? Кое е доброто и кое лошото? Няма ли да им липсват тези традиции?

Бащата, човек със светла кожа, хубав и тъмноок, отвърна:

— А колцина са днес тия, които имат… как го казахте… корени? Какви корени може да пусне човек от един апартамент на дванайсетия етаж? Какви корени може да има в жилищните комплекси със стотици и хиляди малки жилища, които си приличат като две капки вода? Баща ми е преселник от Италия. Израсъл в Тоскана, в къща, дето семейството живяло от кажи-речи хиляда години. Това вие наричате корени — без течаща вода, без клозет; готвиш на дървени въглища и лозови пръчки. Имали само две стаи — едната кухня, другата спалня и всички там спели — и дядото, и баща ми, и дечурлигата. Нито имало място де да седнеш да почетеш, нито да се усамотиш. Никога! По-добре ли е така? Да е можел баща ми да избира, ей богу, би прерязал корените и би заживял като нас! — И мъжът посочи с ръка удобната стая. — Всъщност той плюл на корените и дошъл в Америка. Най-напред живял в Ню Йорк под наем — една стаичка, без асансьор, само студена вода и никакво отопление. Там се родих, по улиците отраснах. После баща ми намери работа в лозарския район на щата. Той, знаете, разбираше от гроздето — лозарството му беше единственият занаят. А да вземем жена ми. Тя е с ирландски произход. И нейните били с корени:

— В едно торфено блато — поясни жена му. — Нагъвали само картофи. — Тя гальовно огледа кухнята си.

— Не чувствувате ли нужда от нещо постоянно?

— Та има ли нещо постоянно? Затварят фабриката, отиваш на друго място. Оправят ли се нещата, станат ли времената по-добри, преместваш се там, дето е по-лесно. А имаш ли корени, стоиш на едно място и гладуваш. Я вижте какво пише в книгите по история за старите пионери — все в движение били. Завладяваш земята, продаваш я и пак тръгваш. В една книга прочетох как семейството на Линкълн заминало на сал за Илиной. Вместо банкова сметка имали някое и друго буре уиски. Колко са децата в Америка, дето ще останат по родните си места, ако им се отдаде възможност да отидат другаде?

— Доста сте размишлявали по тия въпроси.

— Няма какво да се размишлява. Така е. Добър ми е занаятът. Има ли автомобили, ще имам и работа; банкрутира ли гаражът, другаде ще се преместя. Сега отивам до там за три минути. Да не искате да карам по двайсет мили, за да имам някакви си корени?

След това ми показаха списания, специално издавани за обитателите на подвижните къщи. В тях имаше разкази, стихотворения, съвети как по-съвършено да си подредиш живота на колела, как да спреш просмукването на вода от покрива, как да си избереш слънчево или сенчесто място. И реклами — реклами за какви ли не приспособления, все главозамайващи: за готвене, за чистене, за пране, за мебели, легла, детски креватчета. На цели страници се даваха новите модели, всеки от тях по-грамаден и по-блестящ от предишния.

— Има ги с хиляди — рече бащата — и ще станат милиони.

— Джо е мечтател — обади се жената. — Винаги крои нещо. Разкажи плановете си, Джо.

— Сигурно няма да го интересуват.

— Напротив.

— Не става дума за мечти, а за нещо реално, което скоро ще осъществя. Ще е нужен малък капитал, но печалбата ще бъде голяма. Сега търся по оказионните паркове някой вагон на износна цена. Ще му извадя вътрешностите и ще го превърна в работилница. Вече съм събрал повечето необходими инструменти, остава само да понатрупам разни дреболии като чистачки за стъкла, радиаторни трансмисии, сегменти, вътрешни гуми. Парковете за подвижни къщи стават все по-големи. Някои хора вече си имат по два автомобила. Ще наема стотина квадратни метра земя някъде наоколо и ще почна бизнес. В колите винаги има по нещо за поправка. До работилницата нагласям и къщата — тая, сегашната. Слагам си звънец и откривам денонощен сервиз.

— Добре замислено — рекох аз.

— И най-хубавото — продължи Джо — е туй, че замре ли работата тук, дигам се другаде.

— Джо всичко е разработил на книга — додаде жената, — всяко нещо, всеки ключ, и бормашината, и поялника. Джо прави чудесни спойки.

— Вземам си думите назад, Джо — казах аз. — Сега ми се струва, че твоите корени са в тубата за смазочно масло.

— И така да е! Аз всичко съм премислил. Ето например, пораснат ли децата, ще можем зимно време да слизаме на юг, а лете да се връщаме.

— Джо работи добре — каза жена му. — Където и да е, навсякъде си има постоянни клиенти. Някои изминават по петдесет мили само и само да дойдат при Джо, той да им оправи колите.

— Мен наистина ме бива в ръцете — рече Джо.

После, по голямата магистрала край Толидо, поведох с Чарли разговор за корените. Той слушаше, но мълчеше. В традиционните си разсъждения за корените аз, пък и повечето хора забравят две неща. Американците са неукротим, подвижен народ, който никога не е бил доволен от мястото, което си е избрал. Пионерите, емигрантите, населили континента, били най-неспокойните на Европа. Улегналите, хората с корени — те останали по домовете си и до днес са си там. Но всеки от нас, като махнем негрите, докарани насила като роби, е потомък на неукротимите, на скитниците, ония, за които бащиният дом се оказал тесен. Нямаше ли да бъде по-странно, ако не бяхме наследили този стремеж? Истината е, че сме го наследили. Но така мислят късогледите. Какво е това корени, откога имаме корени? Ако приемем, че човешкият род съществува от няколко милиона години, каква е историята му? Нашите далечни прадеди преследвали дивеча, премествали се според храната, бягали от лошото време, от ледовете и менливите сезони. По-късно, хилядолетия по-късно, опитомили някои животни, та винаги да имат до себе си готов хранителен запас. И тогава по необходимост тръгнали подир тревата, която хранела техните стада. Едва когато на бял свят дошло земеделието — а това съвсем не е станало много отдавна от историческа гледна точка, — едва тогава определеното място получило значение, стойност и трайност. Земята е материална, а материалните неща преминават от ръка на ръка. Тъй станало, че някой от прадедите поискал да владее земята, но едновременно с това му се дощели и ратаи, защото трябвало да се обработва тази земя. Корените — те били в собствеността, в материалното и недвижимо имущество. Оттук и неукротимостта на нашия род — род с твърде кратка история на корените, които и без това не са кой знае колко дълбоки. Може би сме надраснали корените като физическа необходимост. И може би колкото по-неукротими са стремежите ни, толкова по-дълбока и по-древна е нашата нужда, воля и глад за непрекъснато движение.

Чарли не можа да отговори на моите разсъждения. Той представляваше един малък хаос. Бях се зарекъл уж да го сресвам и подстригвам, та да ми е хубав, но тъй и не го сторих досега. Козината му се бе сплъстила, измърсила. Пуделите сменят козината си също като овцете. Вечер, тъкмо да се реша на целомъдреното му почистване, залавям се с друго. На всичко отгоре открих, че страда от опасна непоносимост към насекомите. Една вечер спряхме в парк за камиони, които пренасят говеда. Тук чистеха животните и около парка се издигаше планина от тор и облак мухи. „Росинант“ имаше мрежи против насекоми, но въпреки това бръмна от милиони мухи — изпокриха се по ъглите и с нищо не можех да ги изпъдя. За пръв път употребих помпата с флайтокса и жестоко ги напръсках. Чарли изпадна в такава бурна и продължителна кихавица, че накрая се видях принуден да го изнеса на ръце. На сутринта открих, че кабината е пълна със сънливи мухи; напръсках и там, а Чарли пак получи пристъп. Оттогава, щом ни налетят крилати посетители, изпъждах Чарли навън и после проветрявах кабината.

Отдавна не бях пътувал из Средния Запад, затова, като преминавах Охайо, Мичиган и Илиной, събрах много впечатления. Първото беше — прекомерното увеличение на населението. Селата се бяха превърнали в градчета, а градчетата — в градове. Пътищата гъмжаха; градовете бяха тъй натъпкани, че трябваше да напрегна цялото си внимание да не блъсна някого или да не ме блъснат. Второто ми впечатление бе своеобразният електрически ток у хората, тяхната сила, огромният прилив на активност, която бе тъй могъща, че съвсем те покорява. Независимо от посоката на пътуването, за добро ли, за зло ли, тази жизненост се долавяше навсякъде. За миг дори не ми е минало през ум, че хората, с които се срещах и разговарях в Нова Англия, са нелюбезни или неучтиви, те просто говореха лаконично, обикновено чакаха новодошлият пръв да започне. Но още като прекосих границата на Охайо, ми се стори, че хората тук са по-общителни и по-прями. Сервитьорката в крайпътния подкрепителен пункт казваше „добро утро“, преди да съм си отворил устата, обсъждаше с мен закуската, сякаш това й доставяше удоволствие, говореше с увлечение за времето, а понякога даваше и сведения за себе си, дори когато не я питам. Непознатите разговаряха помежду си, без да цедят думите. Бях забравил колко богат и хубав може да бъде пейзажът — дълбоката орница, разкошът на грамадните дървета, езерният Мичиган, красив като умело гримирана и добре облечена гиздава жена. Струваше ми се, че земята тук, в сърцето на страната, е и щедра, и открита; хората бяха като нея.

Една от целите ми бе да слушам, да поглъщам речта, интонацията, ритъма, обертоновете, ударенията. Защото реч, това е нещо много повече от обикновените думи и изречения. Слушах навсякъде. Местните диалекти като че изчезваха. Четиридесетте години радио и двайсетте години телевизия бяха казали думата си. Съобщенията бавно унищожават местното, това е неизбежен процес. Спомням си, че имаше време, когато можех с точност да определя от кой край е някой човек само като го чуя. Сега това става все по-трудно, а в близко бъдеще ще бъде невъзможно. Рядко ще видиш къща, която да не е изправила във въздуха острите си антенни гребени. Речта по радиото и телевизията постепенно се уеднаквява; английският език може би се подобрява. Този език — досущ като хляба, който се меси и пече, опакова и продава, без да е изпитал благодатта на човешката ръка, и поради това е еднообразно добър и еднообразно безвкусен, точно тъй и езикът става един, общ.

Влюбен в словото и в безкрайните му възможности, аз се опечалявам от тази неизбежност. Защото с местните говори ще изчезне и местният ритъм. Идиомите, фигурите на речта, които обогатяват езика и го изпълват с поезията на мястото и времето, са осъдени. И на тяхно място ще се възцари общ национален говор, подреден и опакован, стандартен и безвкусен. Местното още не е изчезнало, но то си отива. За многото години, през които не бях чувал гласа на страната си, промяната бе голяма. Тръгнал на запад през северните щати, чак до Монтана не можах да чуя местен диалект. Ето и една от причините отново да се влюбя в Монтана. По Западния бряг пак се натъкнах на пакетиран английски. Югозападът държеше за старото, но лека-полека то му се изплъзваше. Дълбокият Юг, разбира се, бе вкопчен здраво в своите местни изрази, както впрочем се придържа и цени другите си анахронизми, но няма район, който би могъл задълго да се съпротивлява на магистралите, на далекопроводите и на националната телевизия. И онова, по което скърбя, може би не струва да се спасява, но все пак съжалявам за загубата му.

Колкото и да протестирам против конвейерното производство на нашата храна, на нашите песни, на нашия език и, в крайна сметка, на нашите души, отлично зная, че и в хубавите стари дни рядко имаше дом, в който се печеше добър хляб. С редки изключения, майка ми готвеше бедно, а някогашното прясно, непастьоризирано мляко в досег само с мухите и оборския тор кипеше от бактерии; „благополучният“ живот в ония години бе изпъстрен с болести и внезапна смърт от неизвестна причина, а онази сладка местна реч, за която тъжа, беше дете на неграмотността и невежеството. В природата на всеки, който старее — хвърляйки малък мост в миналото, — е да протестира против промяната, особено когато тя е за добро. Наистина, заменихме гладната смърт със затлъстяването, но и двете могат да ни убият. Перспективите на промяната вече са очертани. Ние, или най-малкото аз, не сме в състояние да схванем човешкия живот за сто или петдесет години. Може би най-голямата ми мъдрост се състои в знанията, които нямам. Горко на ония, които прахосват енергията си да задържат времето — загубите могат да им донесат само горчивини, а придобивките — никаква радост.

Като прекосявах или заобикалях огромните кошери на производството — Йънгстаун, Кливлънд, Акрън, Толидо, Понтиак, Флинт, Саут Бенд и Геъри, — в очите и съзнанието ми се набиваха фантастичните размери и мощ на индустрията — това беше сложна машина, в която на пръв поглед цареше суматоха, но суматоха нямаше. По същия начин гледаме на мравуняците и не виждаме никаква система, нито посока, ни цел в живота на плъпналите им обитатели. Но най-чудното бе, че отново излязох на тих второстепенен път с дървета от двете страни, с оградени ливади, с крави, че можах да спра „Росинант“ край езеро с бистра вода и да погледам високо над главата си клиноподобните ята на патиците и гъските, поели на юг. Тук Чарли пак почна да чете с чувствителния си изследователски нос своята специална литература по храстите и дънерите, да оставя по тях послания, може би не по-малко значими за бъдещето от тези драсканици на перото ми, които нанасям върху нетрайната хартия. В тишината — само вятърът плющеше в клоните и разкривяваше огледалото на водите — аз приготовлявах невероятни ястия, правех си кафе, тъй гъсто и силно, че в него спокойно би плавал гвоздей, и седнал на стъпалото, най-сетне имах възможност да се замисля и що-годе да подредя разсъжденията си тъй, че да отговарят на объркващия наплив от видяно и чуто.

Ще ви обясня. Идете, примерно, във флорентинската галерия Уфици или в Лувъра в Париж и количеството едновремешно величие тъй ще ви смаже, че ще излезете съкрушени, с чувството на задръстени черва. После, когато останете насаме със себе си и спомените ви се върнат, платната сами ще почнат да се подреждат; някои ще отпаднат по заповед на вкуса или ограничеността ви, но други ясно ще застанат пред вас. И тогава можете да се върнете и да спрете пред едничкото, необезпокоявани от виковете на многото. След първото объркване сега мога да ида в музея Прадо в Мадрид и без да забелязвам хилядите картини, които крещят подире ми, да мина покрай тях и да посетя стария приятел — един не много голям Ел Греко — Св. Павел с книга. Светията току-що е прочел написаното. Единият му пръст е все още на последната страница, а на лицето му е отразен въпросът и жаждата да разгадае затворената книга. Изглежда проникновението идва по-късно. Преди години — още работех по горите — за дърварите казваха, че живеели в публичните домове, а утолявали инстинктите си в гората. Тъй и аз трябваше сега да се ориентирам сред взривовете на производството в Средния Запад, седнал самичък край едно езеро в Северен Мичиган.

Както си седях в тишината, по пътя изскърцаха спирачките на един джип; добрият Чарли изостави работата си и зверски изръмжа. От колата слезе млад мъж с ботуши, кадифени панталони, с риза на черни и червени квадрати и се упъти към нас. В гласа му долових грубия неприязнен тон, с който човек си служи, когато не е особено доволен от онова, което върши.

— Не знаете ли, че тук е забранено да се спира? Частна собственост!

При друг случай от тези думи в мен можеше да избухне барут. Бих му дал да разбере цялата грозота на гнева ми и тогава той би ме изхвърлил с удоволствие и пълно основание. Можеше дори да почнем невъздържана и бурна кавга. При нормални условия щеше да стане именно тъй, ала околната красота и спокойствие бяха приглушили негодуванието ми и докато се колебаех, то напълно се изгуби.

— Тъй си и мислех — казах — и тъкмо щях да търся човек, от когото да поискам позволение за почивка, да си платя…

— Собственикът не желае никакви туристи. Правят боклук и палят огън.

— Прав е. Наблюдавал съм ги какво безредие оставят.

— Не виждате ли оня надпис? „Минаване, лов, риболов и стануване забранено!“

— Да — рекох аз, — сериозна работа. Щом имате задача да ме изгоните, изгонете ме! Ще си ида мирно и тихо. Но току-що си сварих кафе. Как мислите, ще има ли вашият господар нещо против да си го доизпия? Няма ли да се сърди, ако ви предложа една чаша? Пък после ще ме изритате оттук.

Младият мъж се ухили.

— По дяволите! Нито огън сте запалили, нито боклук се направили.

— Правя нещо по-лошо — опитвам се да ви подкупя с чаша кафе. И още по-лошо — предлагам да му капнем малко уиски.

Той се засмя:

— По дяволите! Чакайте да изтегля джипа от пътя.

И наистина, всичко отиде „по дяволите“. Той седна с кръстосани крака върху боровите иглици на земята и засърба кафето си. Чарли се приближи душейки и се остави дори да го докоснат — нещо рядко за него. Той не разрешава на непознати да го пипат и в такива случаи все го няма наблизо. Но пръстите на младежа намериха онова местенце зад ушите на Чарли, където той обичаше да го галят; Чарли въздъхна от удоволствие и приклекна.

— Накъде сте тръгнали? На лов? Виждам, носите пушки.

— Минавам оттук. Нали знаете, съзреш някое място, хареса ти, пък си капнал от умора и просто няма как, спираш.

— Да — рече той, — знам. Чудесен фургон имате.

— Не е лош. И Чарли го харесва.

— Чарли? Не бях чувал на куче да викат Чарли. Хей, Чарли!

— Не ми се иска да ви скарвам с шефа. Мислите ли, че трябва вече да си дигам чуковете?

— По дяволите! Шефът го няма. Сега аз отговарям. Пък и вие нищо лошо не правите.

— Минал съм през забранена зона.

— Знаете ли какво? Веднъж пристига един, малко не беше с всичкия си, и спира тук. Идвам да го изхвърля. А той — смехории разправя. „Минаването не е престъпление, вика, не е наказуемо.“ Било „правонарушение от страна на отговорното лице.“ Какво, по дяволите, може да значи това? Нещо му хлопаше.

— Защо не ме претърсите? — казах аз. — На мен нищо не ми хлопа. Я да ви стопля кафето!

— Чудно кафе правите — рече домакинът ми.

— Преди да се е стъмнило, трябва да потърся друго място за паркиране. Да знаете някое по-нататък край пътя, дето ще ми позволят да нощувам?

— Ако свърнете ей там, зад ония борове, от шосето никой няма да ви види.

— Но това ще бъде правонарушение от страна на отговорното лице.

— Добре. Само да знаех какво значи!

Той подкара джипа пред мен и ми помогна да намеря равно място в боровата горичка. Като се мръкна, влезе в „Росинант“, остана възхитен от неговите приспособления, пийнахме по малко уиски, прекарахме чудесно и си казахме един-друг по някоя и друга лъжа. Показах му няколко оригинални въдичарски куки и тапи, дадох му по една и му подарих пет-шест джобни криминални романчета, изпълнени с порнография и садизъм — бях ги прочел вече, — а също и един брой от ловно-рибарското списание Поля и води. В отговор той ме покани да стоя тук колкото си искам и обеща, че ще дойде на другия ден да ме води на риба. Приех, но само за един ден. Хубаво е човек да има приятели, пък и освен това ми се щеше да помисля още малко върху всичко, което бях видял — гигантските фабрики и заводи, тяхната суетня и производство.

Пазачът на езерото беше самотен човек, още по-самотен, защото имаше жена. Показа ми снимката й в прозрачната калъфка на портфейла си — едно хубавичко русо момиче, което с всичко се е старало да изглежда като жените от снимките по списанията, едно момиче на изкуствените разхубавители, домашното къдрене, шампоаните, сапуните, помадите. Не й харесвало, че е доведена тук, сред „шубраците“, както сама казвала; мечтаела за охолния и лек живот в Толидо и Саут Бенд. Единствената утеха намирала в лъскавите страници на Чарм и Гламър^[4]. Най-сетне, нацупена и сърдита, решила да тръгне по пътя към славата. Мъжът й трябвало само да си намери работа в грамадния и шумен организъм на прогреса и след това до края на живота си да заживеят щастливи. Всичко това ми стана ясно от недомлъвките, които той вмъкваше в разговора. Тя знаела много добре какво иска, а той не знаел и затуй мъката му цял живот щеше да го трови. Като се изгуби с джипа си, аз преживях живота му и това ме изпълни с мрака на отчаянието. Той искаше и хубавата си жена, и още нещо, ала не можеше да има и двете.

Тази нощ Чарли бълнува страшно и ме събуди. Краката му потръпваха, сякаш тичат, издаваше къси пронизителни викове. Сигурно гонеше на сън заек-великан, а все не го стигаше. Пък може би гонеха него. Като предполагах второто, протегнах ръка и го разбудих, но сънят изглежда още го владееше, защото Чарли изсумтя, изпи половин ведро вода и пак заспа.

Пазачът се върна скоро след изгрева. Носеше въдица. Извадих моята, прикачих макарата и потърсих очилата си, за да завържа ярко оцветената блескавица. Нишката беше прозрачна, казваха, че рибата не я виждала, но и аз без очила нищо не виждах.

— Знаете ли, нямам разрешително за риболов — признах аз.

— Карай! — рече той. — И без това нищо няма да хванем.

Излезе прав — нищо не хванахме.

Вървяхме, хвърляхме, пак вървяхме, направихме всичко, за да привлечем костурите и щуките. Новият ми приятел все повтаряше:

— Там са, долу, само да ги прелъжем.

Но не успяхме. Ако са били там, значи още са там. За отбелязване е, че на риболов винаги ми върви на празно, но и тъй ми харесва. Желанията ми са скромни. Нямам никакво намерение да се превръщам в чудовищния символ на съдбата и да доказвам мъжествеността си в титанични антирибни войни. Е, понякога съм съгласен с двойка разумни риби, големи колкото тигана. Отхвърлих поканата му да отида у тях на обед и се запозная с жена му. Все повече растеше мъката ми по моята собствена жена и затова казах, че бързам.

Било е време — и то не много отдавна, — мъжът е тръгвал по море и е преставал да съществува за две-три години или за цяла вечност. Когато дилижансите потегляли на път през континента, приятелите и роднините в родния град дълго са чакали, а понякога и вече нищо не са чували за скитниците. Животът продължавал, разрешавали се проблеми, взимали се становища. Дори аз си спомням времето, когато телеграмата можеше да значи само едно — смъртта на някой близък. И всичко това се промени за едно поколение от телефона. Ако в тия мои скитнически бележки си давам вид, че съм скъсал връзките със семейните радости и скърби, с непокорството на малкия и новото зъбче на още по-малкия, с деловия успех и страдание, в действителност не беше така. От някой бар, универсален магазин или автосервиз с купища инструменти и гуми три пъти седмично аз вдигах телефонната слушалка, исках Ню Йорк и възстановявах самоличността си във времето и пространството. За три-четири минути отново бях човек с име, със задълженията, радостите и разочарованията, които винаги мъкнем като опашка на комета. Това приличаше на лутане от едно измерение в друго, на нечута експлозия, която руши звуковата бариера, — любопитно преживяване, наподобяващо внезапно потапяне в познати, но и чужди води.

Бяхме решили жена ми да отлети за Чикаго и там да прекъсна за малко пътуването, та да се видим. За два часа, поне теоретично, тя щеше да измине една хорда на земното кълбо, чиято дъга ми бе отнела седмици. Бях нетърпелив, излязох и вече не се откъснах от широкото шосе, което върви по северната граница на Индиана и заобикаля Елкхарт, Саут Бенд и Геъри. От характера на пътя зависеше и характера на пътуването. Правото шосе, съсъкът на движението и високата скорост ме хипнотизираха и заедно с изтъркаляните километри в мен незабелязано се трупаше изтощението. Денят и нощта станаха едно. Залязващото слънце не беше нито покана, нито заповед за спиране, защото трафикът неспирно летеше.

Късно през нощта спрях на едно място за отдих, изядох чифт кремвирши на дългия тезгях в павилиона, който никога не затваряха, и заведох Чарли до алеята с късо подрязана трева. Дремнах час и се пробудих рано-рано преди утрото. Бях взел костюми, ризи и обувки, но бях забравил куфарче, с което да ги пренасям от камиона до хотелите. Пък и къде ли можех да наместя куфар! В кофата за смет под един крайпътен фенер намерих чиста кутия от велпапе и в нея подредих градските си дрехи. Чистите бели ризи опаковах в карти на пътищата и свързах всичко с рибарска връв.

Като знаех как се паникьосвам от рева и блъсканицата на движението, потеглих за Чикаго по тъмно. Исках да достигна хотел „Амбасадър Ийст“, където имах запазена стая, но, верен на себе си, се загубих. Най-сетне в изблик на изобретателност наех дежурно нощно такси до хотела и, разбира се, установих, че в търсенето съм минал съвсем близо до него. Сигурно портиерът и прислугата счетоха моето средство за пътешествие твърде странно, но си замълчаха. Дадох костюмите да ги сложат на закачалки. Обувките ми се намираха в джоба на ловджийското яке, а ризите — в прилежно сгънатия пакет от пътните карти на Нова Англия. „Росинант“ бе изпратен в гараж. Чарли отиде да го окъпят, срешат и парфюмират. За възрастта си той е суетно куче и обича да го разкрасяват, но когато разбра, че в Чикаго ще бъде затворен в колибка, обичайната му самонадеяност рухна и се разрева от гняв и отчаяние. Запуших уши и бързо избягах в хотела.

Смятах, че в „Амбасадър Ийст“ ме знаят добре, но това очевидно не важеше за човека, който се появи с измачкани ловджийски дрехи, небръснат и покрит с прахоляците на пътищата, с очи, зачервени от нощното шофиране. Да, стаята била запазена, но щяла да се освободи едва към обед. Положението, в което се намираше хотелът, ми бе обяснено най-внимателно. Разбрах и простих на управата. Моето собствено положение беше такова, че трябваше да се окъпя и наспя, но това бе невъзможно и затова оставаше да се строполя на някой стол във фоайето и да дремна, докато се освободи стаята.

В очите на дежурния чиновник забелязах чувство на неудобство. Сам разбирах, че едва ли мога да бъда украса на този елегантен и скъп храм. Той даде знак на своя помощник — сигурно по пътя на телепатията — и тримата заедно измислихме разрешението. Току-що бе излязъл един господин, който трябвало да гони самолет. Стаята му не беше почистена, но ми разрешиха да я използувам, додето приготвят моята. Тъй, с търпение и разбиране, проблемът бе решен и всеки получи каквото иска — аз гореща баня и сън, а хотелът си спести неудобството да ме държи във фоайето.

От излизането на предишния й обитател, стаята не бе докосвана. Настаних се в удобно кресло да изуя обувките си и дори свалих едната, когато започнах да откривам разни вещи, после други, после трети. За изненадващо късо време забравих и банята, и леглото и разбрах, че съдбата на самотния Хари ми е станала страшно интересна.

Когато почива или върви, животното винаги оставя стъпкана трева, отпечатъци от нозете си, докато човекът, който е живял в стая една нощ, оставя подире си и своя характер, и своята биография, и непосредственото си минало, и дори бъдещите си планове и надежди. Нещо повече, уверен съм, че личността му се поглъща от стените и след това бавно се излъчва от там. Така, ако щете, могат да се обяснят духовете и разните тем подобни истории. Макар че моите заключения можеха да бъдат и погрешни, аз, изглежда, съм свръхчувствителен към човешките дири. И не ме е срам да си призная, че съм непоправимо и нетактично любопитен. Никога не минавам покрай незатулен прозорец, без да надникна, никога не отвръщам уши от разговор, който не ме засяга. Оправдавам и дори въздигам това в култ, твърдейки, че с професия като моята човек трябва да познава хората, но подозирам, че съм чисто и просто любопитен.

Седях в неоправената стая и самотният Хари постепенно взе да се оформя. Виждах току-що заминалия гост в дреболиите, които бе оставил след себе си. Естествено Чарли с непогрешимия си нос щеше да разбере повече неща. Но Чарли се намираше в приют и се готвеше да го подстригват. Все пак Хари стана за мен реален, като хората, които срещах, по-реален от мнозина други. Той не беше единствен екземпляр, като него имаше много. Ето защо за онзи, който изучава Америка, той беше интересен. Нека кажа, преди да съм ви го представил, че името му не беше Хари — така ще спестим ненужното нервничене на много мъже. Живее в Уестпорт, Кънетикът — подсказаха ми марките на обществената пералня, изпадали от ризите му. Човек обикновено живее там, където перат ризите му. Предполагам, че всеки ден ходи на работа в Ню Йорк. Пътуването му до Чикаго е било по начало служебно, но е съдържало и малко от традиционното удоволствие. Узнах името му, защото сам го бе написал няколко пъти на един лист — всеки подпис се различаваше по наклона на почерка, което ясно говореше, че не е човек напълно самоуверен в службата си.

Беше започнал писмо до жена си, но то не бе отишло по-далеч от кошчето за отпадъци. „Мила, всичко върви както трябва. Помъчих се да телефонирам на леля ти, но никой не отговори. Трябваше да бъдеш с мен. Ужасно скучен град. Забравила си да ми сложиш копчетата за ръкавели. Купих си евтини от «Маршал Фийлд». Пиша ти и очаквам един колега да ми се обади. Надявам се, че ще донесе догово…“

Беше повече от сигурно, че тук не е идвала „милата“, да разсее самотата му в Чикаго. Негов гост не е бил и колегата с договора. Била е брюнетка и е употребявала съвсем бледо червило — в пепелника имаше угарки, следите личаха и по ръба на едната чаша. Бяха пресушили цяла бутилка уиски „Джак Даниел“ — видях празното шише, шест бутилки от сода и ваничка, в която е имало бучки лед. Употребявала е тежък парфюм и не е прекарала нощта тук — втората възглавница беше малко посмачкана, но на нея никой не бе спал. Реших, че се е наричала Люсил, не зная защо. Може би наистина е било така. Била е неспокойна — изпушила е филтровите цигари на Хари, но ги е захвърляла още след второто дръпване и е запалвала нова, без да гаси старата — само е оронвала огънчето и е прекършвала единия им край. Люсил ще да е носела от ония миниатюрни шапчици, които се прикрепят за косата със скрити отвътре гребенчета — едно от гребенчетата се беше отчупило. То и карфицата край леглото ми подсказаха, че Люсил е имала черни коси. Не съм сигурен дали Люсил е от бранша, но явно е била опитна. Притежавала е известна деловитост. Не беше забравила много вещи, а това показва, че не е любителка. Не е била и пияна. Чашата й беше празна, но от вазата с червени рози — комплимент за управата на хотела — се разнасяше миризма на „Джак Даниел“, от което цветята едва ли щяха много да спечелят.

Питах се за какво ли са разговаряли Хари и Люсил. Питах се дали е могла да облекчи самотата му. Не зная защо, но се усъмних. И двамата са вършили това, което се е искало от тях. Но Хари не е трябвало да се налива с уиски. Стомахът му не е понесъл — това разбрах от кошчето за смет. Както изглежда, той е доизпил бутилката, след като Люсил си е отишла. На сутринта е бил махмурлия, защото в банята намерих пакетчета от сода бикарбонат.

Три неща от съдбата на самотния Хари не ми даваха мира. Първо, не бях сигурен, че се е забавлявал; второ, убеден съм, че наистина е бил самотен, хронически самотен; и трето — не бе допуснал нито една постъпка вън от предполагаемото — не бе счупил нито чаша, нито огледало, не беше беснял, не бе оставил и физически следи от своята радост. Подскачах насам-натам с една обувка в ръка и откривах Хари. Надникнах под леглото, в шкафа. Не бе забравил дори и вратовръзката си. Стана ми мъчно за Хари.