Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (11)

3

Пред Сок Сентър наистина имаше надпис: „Родното място на Синклър Луис“.

По известни причини бързо продължих и свих на север по шосе №71 към Уодена. Стъмни се и се озовах до Детройт Лейкс. Пред себе си виждам едно лице — изпито и съсухрено като ланска ябълка, самотно, болно от самота лице.

Не го познавах добре, не бях го срещал в ония бурни дни, когато са му викали Ред. Към края на живота си няколко пъти ме посети в Ню Йорк. Ходехме да обядваме в „Алгънкуин“. Наричах го „мистър Луис“ и в съзнанието си все още го наричам тъй. Не пиеше много и вече не обичаше добрите ястия, но от време на време в очите му просветваше стомана.

Главната улица бях чел още в гимназията и помня дивата омраза, която книгата събуди в родния му край.

Дали се е връщал?

Само минавал, пътьом. Единственият добър писател е мъртвият писател. Тогава той не може вече никого с нищо да изненада, вече никого да наскърби. Последния път, когато се видяхме, ми се стори още по-съсухрен. „Студено ми е — каза. — Изглежда винаги ми е било студено. Ще отида в Италия.“

И той отиде, за да умре там. Не зная дали е вярно, но чух, че умрял самотен. А сега носеше добрини на града си. Водеше му туристи. Сега е добър писател.

Ако в „Росинант“ имаше повече място, щях сигурно да взема „Пътеводител на Съединените щати“, който се състои от 48 тома. Имам ги всичките, някои от тях са направо рядкост. Ако не се лъжа, 800 екземпляра са били издадени в Северна Дакота и около 500 — в Южна Дакота. Пълната поредица представлява най-изчерпателният справочник за САЩ. Втори такъв няма. Бил е написан от най-добрите американски автори по време на Депресията^[1], когато писателите в сравнение с другите подобни социални групи са се намирали в най-голяма криза, стремейки се да запазят поне вродения си инстинкт на хранене. Въпросните томове били посрещнати от опозицията на Рузвелт с ненавист. Стигнало се дотам, че в някои щати печатарските матрици на справочника били унищожени, и това е срам, защото в него като в резервоар са събрани и документирани добре написани сведения от геоложки, исторически и стопански характер. Ако носех справочника със себе си, щях например да погледна какво пише за Детройт Лейкс (Минесота), където спрях, и щях да разбера защо градчето е наименувано именно тъй, кой му е дал това име, кога и защо. Спрях там късно през нощта, но зная за Детройт Лейкс толкова, колкото и Чарли.

На следния ден една отдавна стаена амбиция разцъфтя и върза плод.

Не е ли странно как непосетеното никога място понякога тъй обхваща съзнанието на човека, че самото му име се превръща в картина? За мен такова място беше Фаргоу в Северна Дакота. Вземете картата на Съединените щати и я прегънете по средата, като гледате източния бряг да съвпадне със западния. Точно на сгъвката ще намерите Фаргоу. В картите, които се дават на две страници, Фаргоу обикновено се губи при подвързията. Може би този начин за намиране на Фаргоу не е от най-научните, но върши работа. За мен Фаргоу е събрат на легендарните световни имена, нещо като ония тайнствени далечни места, за които говорят Херодот, Марко Поло и Мандевил^[2]. Открай време си спомням, че ако на континента е студено, във Фаргоу е било най-студено. Стане ли дума за горещина, вестниците сочат Фаргоу като най-горещото място, като най-влажното или като най-сухото, като града с най-дебела снежна покривка. Такива ми са поне впечатленията. Зная, че най-малко двадесетина други градове ще наскачат оскърбени и с ругатни, с цифри и факти ще понечат да ме опровергаят, като твърдят, че времето при тях е много по-ужасно, отколкото във Фаргоу. Предварително им се извинявам. Като залъгалка за наранените им чувства трябва да призная, че когато минавах през Мурхед (Минесота) и прекосих Червената река, за да се спусна във Фаргоу на другия бряг, беше чудесен есенен ден, окъпан в злато, градчето бе тъй гъмжащо от движение, тъй заляно от неон и бълбукащо от енергия, че с нищо не се отличаваше от останалите развиващи се поселища с по 46 хиляди жители. През града минах както обикновено — нищо не видях, освен камиона отпред и „Форда“ отзад. Никак не е хубаво така да ти разклатят митовете. Дали от същата съдба ще бъдат сполетени Самарканд, Катай^[3] и Сипанго^[4], ако ги посети човек? Щом напуснах покрайнините — този пръстен от разбит метал и натрошено стъкло — и преминах през Мапълтън, натъкнах се на приятно местенце край река Мапъл, недалеч от Алис (какво хубаво име за селище — Алис!). Градчето имало 162 жители през 1950 г. и 124 при последното преброяване. За увеличаването на населението в Алис може да се каже само това. Край реката попаднах на гъстак от, струва ми се, чинари, надвесени над водата, и спрях да изцеля митологичните си рани. С радост установих, че истинският Фаргоу съвсем не беше нарушил моите илюзии. Виждах го такъв, какъвто винаги съм си го представял: разкъсван от неочаквани вихрушки, подут от жега, затрупан от прах. Щастлив съм да докажа, че в борбата между действителността и романтиката действителността невинаги е по-силната страна.

Макар и да не беше още пладне, сготвих си разкошен обяд. А Чарли, който все още носеше някои белези от чикагското си разкрасяване, нагази във водата и отново се превърна в своето старо и мръсно „аз“.

След удобствата и средата в Чикаго отново ми се наложи да се примирявам със самотата. Това не става бързо. Но тук, на река Мапъл, недалеч от Алис, като че започнах да свиквам. Чарли ми бе простил по отвратително високомерен начин, но сега и той си имаше работа. Мястото край реката беше приятно. Извадих боклукчийската си перална машина и изплакнах дрехите, които два дни се подмятаха в сапунена пяна. Като реших да се възползувам от лекия ветрец, проснах чаршафите да съхнат на някакви ниски храсти. Не помня що за храсти бяха, но листата им издаваха тежката миризма на сандалово дърво, а аз от всичко най-много обичам чаршафите ми да са ароматизирани. На лист жълта хартия надрасках някоя и друга забележка относно естеството и качествата на самотата. При нормално протичане на събитията тези бележки щяха да се изгубят, както изобщо става с бележките, но те излязоха на бял свят дълго след пътуването ми — бяха навити около едно шише с доматен сок и прихванати с ластик. На първата пишеше: „Отношението Време — Самота“. Спомням си. Имаш ли спътник, той те определя по време, свързва те с настоящето. Но когато самотата е пълна, миналото, настоящето и бъдещето се сливат. Споменът, днешното събитие и предвиждането — всичко става настояще.

Втората бележка бе замазана с доматен сок, но на третата пишеше: „Връщане към състоянието на радостна болка.“ Това се отнася до мои наблюдения, правени друг път.

Преди години също имах възможност да бъда сам. Две поредни зими по осем месеца прекарвах в планините Сиера Невада, край езерото Таху. Работех като зимен пазач на лятна хижа и постъпвах с падането на снега. Тогава направих някои наблюдения. С течение на времето открих, че започвам да ставам по-задълбочен. Обикновено свиркам с уста. Спрях да свиркам. Спрях да разговарям с кучетата и, струва ми се, дребните подробности в чувствата започнаха да изчезват, докато най-сетне изпаднах в положението на радостната болка. Тогава ми хрумна мисълта, че деликатните отсенки на чувствата, на реакциите, са резултат на връзката с другиго, а когато връзката липсва, те също почват да изчезват. Човек, който няма какво да каже, не намира и думи. Не е ли вярно и другото — че човек, който няма кому да каже нещо, няма и думи, тъй като не се нуждае от тях? Сегиз-тогиз четем за деца, отгледани от животни — вълци и пр. Съобщават, че такива деца пълзели на четири крака и издавали само звуците, научени от своите втори родители. Може би и мислите им са вълчи. Ние се развиваме само по пътя на подражанието. Вземете например Чарли. Винаги е живял с начетени, възпитани и образовани хора — и във Франция, и в Америка. И прилича на куче толкова, колкото кучето прилича на котка. Представите му са ярки и изтънчени, може да отгатва мислите. Не зная дали разбира мислите на другите кучета, но моите чете. Още планът не се е оформил в главата ми и Чарли вече го знае, знае и дали сам той участвува в него. Познавам много добре отчаяното му изражение и несъгласие, когато съм решавал да тръгна нанякъде без него.

Толкова по въпроса за трите бележки под червеното петно на доматения сок.

Чарли тръгна по реката, скоро откри няколко захвърлени кесии смет и обстойно ги прегледа. Завря нос в една празна кофа за боклук, подуши я отвсякъде и я заряза. След това захапа книжната кесия и леко я разтърси — отвътре изпаднаха още богатства, между които и топче смачкана твърда хартия.

Разгънах я и поопънах упоритите гънки. Беше съдебно нареждане, адресирано до Джак еди-кой си, с което го уведомяваха, че ако не плати старите си задължения, ще бъде обвинен в неуважение на съда и наказан. Съдът бе заседавал в някакъв източен щат, а тук се намирахме в Северна Дакота. Бедният човечец, бягаше. Не е трябвало да захвърля тази следа, защото може би го преследваха. Щракнах запалката марка „Зипо“ и изгорих вещественото доказателство с пълното съзнание, че усложнявам вината му. Ах, тия следи, които оставяме подире си! Представете си, че някой, който намери бутилката от доматения сок, се помъчи да изгради образа ми от моите бележки. Помогнах на Чарли да сортира отпадъците, но други писмени доказателства не намерих, ако не се смятат опаковките на готовите храни. Човекът не е бил с готварски способности. Прехранвал се е с консерви.

Беше рано следобед, чувствувах се тъй удобно и тъй отпуснат, че не ми се мърдаше.

— Да останем тук да спим, а Чарли?

Той ме изгледа и махна с опашка като професор, който размахва молив — веднъж наляво, веднъж надясно, после в средата. Седнах на брега, събух обущата и чорапите си и натопих крака във водата — беше толкова студена, че преди да ме вледени и умъртви, просто пареше. Майка ми казваше, че като си натопиш краката в студена вода, кръвта нахлувала в главата и помагала да мислиш по-добре.

— Дойде време да опитаме, стара ми майчице — казах на глас, — което ще рече, че ме е налегнал мързел, но и така ми е добре. Започнах това пътуване с намерението да науча нещо за Америка. Научавам ли? И ако съм научил нещо, какво е то? Мога ли да се върна и да кажа, че нося цяла торба заключения, букет от отговори и гатанки? Съмнявам се, но кой знае. Ако отида в Европа и ме попитат за Америка, какво ще им кажа? Не знам.

Ами ти, с твоя обонятелен метод на изследване, ти какво научи, приятелю?

Две пълни поклащания на опашката. Най-малкото не остави въпроса ми без отговор.

— Дотук Америка все на едно и също ли ти мирише? Или всеки район си има своя миризма?

Чарли почна да се върти наляво, после спря и взе да се върти надясно; обърна се осем пъти и най-накрая легна, като подпря нос на лапите си, току под ръката ми. Трудно му е да сяда. Като млад го блъсна автомобил и му счупи едното бедро. Дълго време беше в гипс. А сега, на стари години, счупеното бедро го мъчеше всеки път, когато е уморен. След продължително ходене започва да накуцва с десния заден крак. Наричахме го „въртопудел“ (какъв срам!), защото, преди да клекне, винаги се върти.

Мисълта ми течеше добре, значи майка ми е била права. Тя казваше: „Студени нозе, горещо сърце.“ Но това е нещо друго.

Бях изтеглил камиона далеч от пътя и движението, за да си почина и събера мислите си по-добре. Въпросът беше сериозен: не бях се отказал от бездействието си заради шепа забавни вицове. Дойдох с желание да разбера какво е това Америка. А не бях сигурен дали съм научил нещо. Улових се, че приказвам с Чарли на глас. Допадаше му, но и му се доспиваше.

— Хайде, ей тъй, на смях, да поприказваме малко! Синовете ми сигурно пак ще ме обвинят, че бръщолевя глупости. Но да говорим за всяко нещо едно по едно. Да вземем например храната, такава, каквато ни я предлагат. Не мога да си представя, че в суетнята на градовете, през които минахме, няма добри, известни ресторанти с меню, което да доставя удоволствие. Но в подкрепителните пунктове по шосетата храната беше чиста, безвкусна, безцветна и поразително еднаква. Излиза, че хората не се интересуват какво ще ядат, стига само да не им се поднася нещо, което има свой определен вкус. Това е вярно за всичко, но не и за закуските, които, освен ако човек не предпочита шунка с яйца и пържени картофи, са еднообразно чудесни. В крайпътните пунктове нито веднъж не получих истински добра вечеря и истински лоша закуска. Шунката и саламът биваха добри, фабрично опаковани, а яйцата пресни или поддържани в прясно състояние в хладилник. Хладилникът беше универсално средство.

Мога да кажа, че Америка на пътищата е раят на готовите закуски, с изключение на едно: от време на време виждах табела, която оповестяваше „домашни наденици“, „домашно пушена сланина и шунка“ или „току-що снесени яйца“. Спирах и попълвах запасите си. После, когато сам си приготовлявах яденето и кафето, разликата веднага се усещаше. В току-що снесеното яйце нямаше и помен от вкуса на бледото хладилниково яйце. Надениците бяха апетитни, пикантни, налютяваха от подправки, а кафето с цвета на черно вино ми се струваше цяло щастие. И така, мога ли да заключа, че Америка, която видях, бе поставила на първо място чистотата за сметка на вкуса? И още нещо — тъй като всички наши нервни възли, в това число и вкусовите клетки, не само подлежат на усъвършенствуване, но и на притъпяване — бих ли могъл да отсъдя, че чувството за вкус постепенно изчезва, че силните, остри и екзотични усещания събуждат съмнение и неудоволствие и поради това се избягват?

— А сега да минем на друга тема, Чарли. Да вземем книгите, списанията и вестниците, които се продават навсякъде, където спирахме. Преобладаваше лекото четиво. Издаваха се местни вестници, купувах ги, четях. Лавиците са пълни с евтини джобни издания — някои носеха известни, хубави заглавия, но се губеха в морето от томчета със секс, садизъм и убийства. Вестниците на големите градове хвърлят сянката си върху огромни области — Ню Йорк Таймс чак до Големите езера, а Чикаго Трибюн — и дотук, до Северна Дакота. Чарли, предупреждавам те, внимавай, когато правиш обобщения! Ако този народ е атрофирал чувството си за вкус и намира безвкусната храна не само приемлива, но и желателна, тогава какво остава за емоционалния живот на нацията? Нима хората считат духовната си храна тъй бедна, та я подправят със секс и садизъм посредством джобните книжки? А ако това е така, защо няма други подправки за подсилване на храната, освен доматения сок и горчицата?

Слушахме местните радиостанции навсякъде по пътя. И ако се махнат шепата репортажи за футболните мачове, духовната храна бе тъй уеднаквена и опакована, че приличаше на обикновената.

Сритах Чарли да не заспива.

Много исках да разбера какво мислят хората в областта на политиката. Тия, които срещах, не приказваха по тези въпроси, направо нямаха желание. Стори ми се, че това се дължи отчасти на предпазливост и отчасти на липсата на интерес, но все пак никъде не чух ясно изразено мнение. Един продавач ми призна, че трябвало да търгува и с двете страни и затова не можел да си позволи лукса да има мнение. Беше човек с посивяваща коса в малко безцветно магазинче на един кръстопът, където се отбих за кутия кучешки сухар и пакет тютюн за лула. Този човек и това магазинче можеха да се намират, където и да било в Съединените щати. Истинското им място бе в Минесота. В очите на човека имаше някакъв сив, омърлушен блясък, сякаш си спомняше нещо смешно от времето, когато смехът не е бил противозаконен. Ето защо се реших да го заговоря. Казах:

— В такъв случай трябва да приемем, че естественото политикантство на хората е загинало. Не ми се вярва. То просто е тръгнало в друга посока. Кажете, сър, не предполагате ли каква ще да е тя?

— Искате да кажете, накъде ще избие?

— Да, накъде?

Не бях сбъркал — блясъчето, скъпоценното насмешливо блясъче трептеше в погледа му.

— Вижте какво, сър — почна той, — днес ще убият някого, утре ще прочетем за това във вестниците. Имаме си комикси. Палим се от мачовете на Пиратите и Янките^[5]. Но мен ако питате, най-хубаво е, дето имаме русите.

— Силни страсти, а?

— И то какви! Ден не минава някой да не ги спомене. — Лека-полека той се отпущаше и дори си позволи да се засмее — смях, който лесно можеше да премине в покашлюване, ако забележеше неодобрение от моя страна.

— А има ли някой тукашен да е срещал русин?

Сега вече той избухна в смях:

— Отде ще има! Нали затуй все за тях говорим. Да кажеш нещо лошо за тях, никой нищо няма да ти стори.

— Дали защото не търгуваме с тях?

Той взе ножа за сирене от тезгяха и внимателно прокара палеца по острието.

— Това ще е. Само това! Защото не търгуваме.

— Значи мислите, че можем да използваме русите като оправдание?

— Не съм мислил, сър, но почвам да мисля. Нали помня, по едно време хората за всичко обвиняваха Рузвелт. Анди Ларсън люто му се канеше само защото неговите кокошки се изпотръшкали от лошо гърло. Така е, сър — каза продавачът с растящ ентусиазъм, — не им е леко на русите. Човек вземе, че се скара с жена си, русите му виновни!

— Изглежда всеки има нужда от русите. Бас държа, дори в Русия имат нужда от тях и сигурно ги наричат американци.

Той отряза резенче сирене и ми го подаде на върха на ножа.

— Накарахте ме да размишлявам и то по най-подъл начин.

— Аз пък мисля, че вие ме накарахте.

— Как тъй?

— Ей тъй, за търговията и мненията.

— Може. Знаете ли, ако видя утре-вдругиден Анди Ларсън ядосан, ще го питам дали русите не му смущават кокошките. Той много тежко понесе смъртта на Рузвелт.

Не казвам, че кой знае колко хора разсъждават като този човек. Може би не всички мислят така, а може би повечето са на това мнение — насаме, когато не се засягат финансовите им въпроси.

Чарли надигна глава и предупредително изръмжа, без да си прави труд да се изправя. Дочух приближаващ се мотор и като понечих да стана, разбрах, че краката ми твърде дълго са спали в студената вода. Просто не ги усещах. Залових се да ги разтривам и масажирам, те се пробудиха, болезнено пронизани от хиляди игли, и в това време от пътя кривна един виненочервен автомобил с късо, подобно на костенурка ремарке и спря до водата на не повече от петдесетина метра. Подразни ме това нарушение на моята усамотеност, но Чарли беше във възторг. Направи с вдървените си крака няколко внимателни и ситни крачки да провери що за човек е новодошлият, но според етикецията на хората и кучетата не погледна пряко към предмета на своето любопитство. Ако ви се струва, че се подигравам на Чарли, трябва да ви кажа, че в продължение на половин час същото правехме и ние — аз и новият ни съсед. Всеки уж си гледаше работата, бавно и умишлено, всеки внимаваше да не зяпа към другия и същевременно хвърляше по някой кос, преценяващ поглед към другата страна. Съгледах мъж, ни млад, ни стар, но с жизнерадостна, подскачаща походка. Носеше маслиненозеленикави панталони и кожено яке, каубойска шапка със сплеснато дъно и подвита периферия, пристегната под брадата с ремък. Имаше класически профил и отдалече личеше, че си е пуснал брада, която се преливаше в бакенбардите и преминаваше в косата. Моята пък е съвсем къса и подрязана. Бързо се застудяваше. Не мога да кажа дали ми стана студено на главата или не исках да остана незабелязан в присъствието на чужд човек. Както и да е, наложих старата морска фуражка, сварих си кафе и седнах на задното стъпало. Заразглеждах с огромен интерес всичко останало, само не и своя съсед, който помете ремаркето си и изхвърли цяло ведро сапунена вода, без да ме погледне нито веднъж. Вниманието на Чарли бе привлечено и приковано от ръмженията и лая, които се раздаваха от вътрешността на ремаркето.

У всекиго изглежда живее чувството на съответното учтиво изчакване, защото току-що се реших да заговоря съседа, бях дори станал вече и се готвех да тръгна към него, когато той закрачи към мен. И той бе разбрал, че периодът на изчакване е минал. Вървеше с чудновата походка, която ми напомняше нещо познато. От него лъхаше някакво жалко величие. В епохата на рицарските легенди това можеше да бъде просякът, който в края се оказва царският син. Като наближи, аз се надигнах от стъпалото да го посрещна.

Той не се поклони доземи, но останах с впечатлението, че би могъл да го стори, а дори и военни почести да отдаде.

— Добър ден! — рече той. — Разбрах, че и вие сте професионал.

Зяпнах. От години не бях чувал тази дума.

— Не, не съм.

Сега бе негов ред да се смае.

— Не сте? Но… драги приятелю, щом не сте, отде разбрахте за какво става дума?

— Може да се каже, че съм се навъртал около театъра.

— А, навъртал! Ясно! Задкулисно. Режисьор, собственик на сцена?

— Неуспехи — казах аз. — Ще пиете ли чаша кафе?

— С удоволствие. — Той нищо не отказваше. Това им е хубавото на професионалистите — рядко отказват. Сви се на седалката зад масичката ми с изящество, каквото аз не успях да постигна в цялото си пътуване. Наредих две пластмасови и две стъклени чаши, налях кафето и поставих бутилка уиски. Стори ми се, че очите му се позамъглиха от сълзи, а не е изключено тази мъгла да е била и в моите очи.

— Неуспехи — каза той. — Само който не е играл на сцената, той не ги познава.

— Да ви налея ли?

— Да, моля, само че без вода! — Изплакна небцето си с кафе, учтиво млясна след уискито и обиколи с поглед бърлогата ми. — Хубаво ви е тука, никак не е лошо.

— Кажете, защо помислихте, че съм театрал?

— Много просто, Уотсън^[6] — сухо се закиска той, — тази пиеса ми е позната. И в двете роли съм играл. Най-напред забелязах вашия пудел, после брадата ви. На идване видях, че носите морска фуражка с британския кралски герб.

— Затова ли взехте да проточвате гласните звуци?

— Сигурно, стари приятелю. Сигурно затова. Случват ми се такива работи. Без да искам.

Сега, когато го гледах отблизо, видях, че не е млад. От движенията му дишаше чиста младост, но в кожата и в ъглите на устните му имаше бръчки, които издаваха средна, ако не и напреднала възраст. Големите му и топли кафяви очи с бяло, което бе почнало да жълтее, потвърждаваха същото.

— Наздраве! — извиках аз. Изпразнихме пластмасовите чаши, проядени от кафето. Допълних ги.

— Ако въпросът не е много личен или болезнен, мога ли да зная какво сте правили в театъра? — попита ме той.

— Написах няколко пиеси.

— Поставиха ли ги?

— Да. Провалиха се.

— Мога ли да зная името ви?

— Няма да може. Никой не го знае.

— Тежка ни е работата! — въздъхна той. — Но хване ли се веднъж човек, край! Още дядо ми и баща ми са били жертва.

— И двамата актьори?

— Че и майка ми, и баба ми.

— Господи! Цял театър! Вие сега… — помъчих се да си спомня старата дума — във ваканция ли сте?

— Съвсем не. Играя.

— Какво, за бога? И къде?

— Навсякъде, дето мога да събера публика. Училища, църкви, войнишки клубове. Разнасям култура, устройвам четения. Предполагам, вече сте чули роптанията на моя партньор. И той е много добър. Полуеърдейл^[7], полукойот. Когато има настроение, обира лаврите.

Този човек взе да ми става приятен.

— Не знаех, че ги има и такива.

— Има ги, но невинаги.

— Отдавна ли я карате така?

— Три години без два месеца.

— Из цялата страна?

— Дето двама, аз трети. Не бях работил повече от година. Обикалях театрите, подавах заявления и живеех от милостиня. Не мога и да помисля за друга работа. Нищо друго не разбирам. Едно време на остров Нантъкет се бяха събрали все театрали. Баща ми купи там място и построи дървена къщичка. Продадох я, купих тия колички и оттогава съм в движение. Харесва ми. Не мога и да помисля за връщане обратно на сцената. Е, ако ми дадат роля, да, разбира се, но, дявол да го вземе, кой ще се сети за мен! Роля!

— Прав сте. Тук сте прав.

— Никак не е леко.

— Надявам се, че няма да ме вземете за следовател, дори и да съм. Бих искал да зная как работите. Какво играете? Как ви посрещат хората?

— Посрещат ме много добре. А да ви кажа, и аз не зная какво правя. Някой път се налага да вземам зала под наем, да подготвя реклама, друг път уреждам всичко с директора на училището.

— А хората? Не се ли страхуват от цигани, скитници и актьори?

— Малко, но в началото. Най-напред ме вземат за нещо като безобиден чудак. Но аз съм честен, не им взимам много и след малко материалът ги завладява. А аз уважавам материала. Там е разликата. Не съм шарлатан, а актьор — добър или лош, няма значение. Актьор! — Цветът на кожата му потъмня от уискито и разпалеността, а може би и от това, че имаше възможност да се изприказва пред човек със сродна съдба. Този път напълних чашата му повече и с радост видях, че той остана доволен. Отпи и въздъхна. — Такова нещо не ми се случва често. Надявам се, не сте останали с впечатлението, че се въргалям в пари, нали? По някой път е доста зле.

— Продължавайте, разказвайте!

— Докъде бях стигнал?

— Казахте, че уважавате материала си, че сте актьор.

— А, да. Но има още нещо. Нали знаете, като тръгнат на турне, всички актьори гледат на хората от провинцията като на селяндури. И с мен беше същото, докато не разбрах, че селяндури не съществуват, и почна да ми олеква. Научих се да уважавам публиката си. Те разбират това и ми помагат, не са ми противници. Уважаваш ли ги, ще почувствуват всичко, което им кажеш.

— Поговорете ми за материала си. Какво използвате?

Актьорът погледна ръцете си. Видях, че са добре поддържани и много бледи, сякаш винаги ги крие в ръкавици.

— Дано не си помислите, че подражавам — поде той. — Възхитен съм от майсторството на сър Джон Гилгуд^[8]. Чувал съм го как прави монолога на Шекспир — Възрастите на човека. Купих изпълнението му на плоча да го разуча. Да знаете само как произнася думите, с какъв тон, с каква дикция!

— И вие използвате тая плоча?

— Да, но не крада от Гилгуд. Казвам на публиката, че съм слушал сър Джон, че ми е подействувал, и след това обявявам, че ще се опитам да породя в тях същото впечатление.

— Умно.

— Да, и много помага, защото придава авторитет на спектакъла. А Шекспир не се нуждае от афиши. Затова никой не може да каже, че съм подражавал на Гилгуд. Все едно че празникът е в негова чест. Пък и така си е.

— А хората как посрещат това?

— Мога да твърдя, че вече свикнах, защото сега наблюдавам как думите ми проникват в тях, забравят, че съм пред очите им, мислите им се насочват някъде в собствените им души и аз преставам да бъда чудак. Така е. А вие как мислите?

— Мисля, че Гилгуд би останал доволен.

— О! Писах му, разказах му какво правя и как го правя. Беше дълго писмо. — Той извади от задния си джоб набъбнал портфейл и измъкна от него грижливо сгънато парче станиол, разтвори го и внимателните му пръсти разгънаха малко късче хартия, в горния край на която бе напечатано името на изпращача. Писмото бе написано на машина:

„Уважаеми…, благодаря за любезното и интересно писмо. Нямаше да бъда актьор, ако не можех да усетя искрения комплимент, съдържащ се във Вашата работа. Желая Ви щастие и бог да Ви благослови! Джон Гилгуд.“

Въздъхнах, вперил поглед в пръстите му, които страхопочитателно сгънаха писъмцето, затвориха го в бронята му от станиол и пак го скътаха.

— Никога не си служа с това листче, когато уреждам представленията си — каза той. — Не мога и да помисля.

Бях сигурен, че е тъкмо така.

Той завъртя пластмасовата чаша в ръка и погледна остатъка уиски на дъното — жест, който обикновено има за цел да привлече вниманието на домакина към празната чаша. Отпуших бутилката.

— Не! — рече той. — За мен повече не! Отдавна съм разбрал, че най-важното и най-ценното в актьорската техника е да излезеш от сцената в най-подходящия момент.

— Но аз имам още въпроси!

— Толкова по-основателно ще си изляза. — Пресуши чашата си и добави. — Накарай ги да питат и си излез, без никой да те усети. Благодаря и довиждане!

Гледах го как се клатушка леко към ремаркето си и съзнавах, че има един въпрос, който няма да ме остави на мира. Извиках:

— Почакайте за минутка!

Той се спря и се извърна.

— А какво изпълнява кучето ви?

— То ли? Два-три глупави трика. Просто обединява представлението. Почне ли да става скучно, идва неговият ред. — И продължи към подвижния си дом.

Така е открай време — това бе професия, по-стара от писателската, професия, която сигурно ще съществува и тогава, когато писаното слово изчезне. Нищо не ще бъде в състояние да я унищожи, нищо не ще замени живия човек, докоснал се до сърцата на живата публика. Как ли живееше той? Кои са му приятелите? Какъв ли е вътрешният му свят? Той беше прав. Излизането му изостри моите въпроси.